Обезщетение от Прокуратурата за незаконно обвинение на лекар

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 357

гр.София 23.06.2025г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение, в открито съдебно заседание на четвърти юни две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

ТАНЯ ОРЕШАРОВА

при секретаря ИВАНКА ПАЛАШЕВА, като изслуша докладвано от съдията Даниела Стоянова гр.дело № 3547/2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез прокурор К. Г. от Апелативна прокуратура – София, срещу въззивно решение № 685 от 09.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1780/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частите, с които като краен резултат Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на С. Е. И. сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди, последица от повдигнато и поддържано в периода от 04.10.2010 г. до 02.06.2015 г. незаконно обвинение в извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, наказателното производство по което е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НК, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 23 710,24 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, формирани от разликата между полученото трудово възнаграждение в това число и допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране и това което би получил в структурите на МВР /за периода от 01.01.2013 г. до 02.06.2015 г./, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на присъденото обезщетение.

В касационната жалба и допълнението към нея са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – оплаквания по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Изложени са доводи, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действителните вреди, претърпени от ищеца, като е нарушен принципът за справедливост, регламентиран в чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че съдът не е изложил мотиви за наличието на причинно – следствена връзка между всички обсъдени от него обстоятелства, релевантни за определяне на обезщетението и причинените вреди и не е посочил значението на всяко едно от тях по отношение на размера на присъденото обезщетение. Същевременно не е обсъдил и не е взел предвид обстоятелства, които са от съществено значение за определяне на размера на обезщетението – вида на взетата мярка за неотклонение – "подписка", която е с най-нисък интензитет на засягане на личната сфера на обвиняемия, липсата на други ограничителни мерки, липсата на настъпили трайни вредни последици за физическото и психическото здраве на ищеца, както и за професионалното му развитие, доколкото не е прекъсвал работа по време на производството, както и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – в активна, зряла възраст, предполагаща по-висока устойчивост към стреса от наказателно преследване. Излага се и довод, че съдът неправилно е оценил част от обстоятелствата, които е взел в предвид при определяне на размера на обезщетението, а именно продължителността на наказателното преследване, фактическата и правна сложност на делото и други. Спрямо присъденото обезщетение за пропуснати ползи се твърди, че не са изложени мотиви въз основа на кои доказателства съдът е приел същите за доказани от ищеца. В тази връзка се сочи, че претендираните от ищеца имуществени вреди нямат сигурен характер, поради което неправилно са присъдени. Искането е за отмяна на решението в обжалваните му части.

В открито съдебно заседание Прокуратурата на Република България, представлявана от прокурор О. Д., поддържа жалбата си и моли същата да бъде уважена.

Ответникът по жалбата С. Е. И. не взема становище по нея в предоставения срок за отговор. Не се явява и не изпраща представител в откритото съдебно заседание.

С определение №1836 от 11.04.2025г., постановено по реда на чл. 288 ГПК, въззивното решение в обжалваната му част е допусната до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по следните правни въпроси: по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, а именно – относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда или наказателното производство е прекратено, както и: кои пропуснати ползи подлежат на обезщетение – всички или само онези, за които е доказано, че имат сигурен характер и са в пряка причинна връзка с незаконното обвинение.

В определението по чл. 288 от ГПК е прието, че въззивният съд е разрешил правните въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС - т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. и ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. и двете на ОСГТК на ВКС, и основаната на тях практика, формирана по реда на чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена, а част от нея – задължителна, практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са видът, характерът, интензитетът и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство; видът на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - здравословно състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и пр. В тази практика на ВКС изрично е изтъкнато, че при определянето размера на обезщетението, макар то да е глобално - за всички неимуществени вреди, които са настъпили в резултат на незаконното обвинение, съдът следва не само да обсъди всички установени по делото, релевантни в конкретния случай, обективно съществуващи обстоятелства, но и да извърши и да отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определянето на справедливия размер на обезщетението. Прието е също така, че като база за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди следва да служи още икономическият растеж, стандартът на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на увреждането, както и обстоятелството, че осъждането само по себе си също има ефект на репарация. Изтъкнато е и че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия, като от значение е и създаденият от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз, а „справедливостта” до голяма степен е изпълнена с морално съдържание и отразява обществената оценка на засегнатите нематериални вреди. Както обезщетението за неимуществени вреди, така и обезщетението за имуществени вреди се определя при наличие на причинна връзка с незаконните актове на правозащитните органи. Пропуснатата полза също подлежи на обезщетяване при това условие, като приход за имуществото на пострадалия, който не се е осъществил именно заради непозволеното увреждане. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. По отношение претенция за имуществени вреди, представляваща пропусната полза, задължителната практика категорично посочва, че възможността за увеличение на имуществото на увреденото лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението.

В случая, съдът правилно е посочил, че единствените спорни въпроси са за това кой е справедливият размер обезщетение за репариране на претърпените неимуществени вреди, както и дължи ли се и в какъв размер обезщетение за имуществени вреди. Обосновал е извод, че справедливият размер обезщетение за претърпени неимуществени вреди възлиза на сумата 30000лв. За да определи този размер е приел за установено от фактическа страна, че през 2008 г. е образувано досъдебно производство № 351 по опис на СДВР, което е заведено срещу неизвестен извършител, по обвинение за извършено престъпление по смисъла на чл. 123, ал. 1 НК; на 04.10.2008 г. ищецът С. Е. И. е привлечен в качеството на обвиняем затова, че поради немарливо изпълнение на занятие, представляващо източник на повишена опасност, като лекар, причинил смъртта на В. Г. К.; с постановление от 12.09.2012 г. наказателното производство е прекратено; последното е било обжалвано и съответно отменено, с указания за извършване на конкретни действия; с постановление от 19.02.2015г. наказателното производство било прекратено повторно, но отново обжалвано, съответно потвърдено от Софийска апелативна прокуратура и обжалвано пред Върховна касационна прокуратура, която на 02.06.2015 г. потвърдила прекратяването.

От събраните по делото доказателства, въззивният състав е приел за установени следните релевантни факти: образуване на наказателно производство по повод смъртта на пациент на ищеца; повдигане на обвинение в извършване на престъпление и приключване на наказателното производство в досъдебна фаза; в периода от образуване до прекратяване – кандидатстване за работа в медицинско заведение, в което се изисква освен лицето да притежава съответната медицинска квалификация и да е неосъждано, срещу него да няма висящи производства. Установил е още, че обвинението е за извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НПК; че формата на вината е непредпазливост, като предвиденото наказание е лишаване от свобода за срок до 5 години, съответно престъплението няма квалификацията „тежко умишлено престъпление; ищецът е преживял множество негативи, свързани с неговата чест и достойнство, на първо място защото е починал пациент и на второ място, защото му било повдигнато обвинение; понесъл тежко факта, че неговата професионална кариера не се е развила според очаквания начин; не е могъл да заеме длъжност, за която е представил документи, чиято истинност и дата на съставяне не са оспорени от ответната страна.

Кредитирайки събраните по делото гласни доказателства, въззивният съд е установил, че ищецът е променил своя характер и е станал угрижен, сприхав и неудовлетворен от факта, че не е могъл да реализира кариерното си развитие, поради незаконното обвинение в извършване на престъпление; същият е преминал през стрес, безсъние, притеснения и всички останали негативи, които съпътстват невиновни субекти, привлечени към наказателна отговорност.

При така установената фактическа обстановка относно претенцията за неимуществени вреди съдът е изложил съображения, че безспорно ищецът е претърпял вреди от незаконното обвинение, доколкото времето на повдигане на обвинението е съвпаднало с период от професионалната му реализация, на изграждане и професионално утвърждаване с оглед възрастта му; че с обвинението е прекъснато развитието на ищеца и са поставени под съмнение както неговата квалификация, така и начинът, по който е практикувал професията „лекар“; че същият не е могъл да заеме длъжност в структурите на МВР поради обвинението; че у ищеца е настъпила промяна в негативен аспект относно начина му на общуване - продължил е да работи като лекар, но не е имал развитието, към което се е стремял. Съобразил е и обстоятелството, че от повдигане на обвинението до приключване на наказателното производство е изтекъл срок от 5 години /без 2 дни/, като макар и инструктивни, сроковете за приключване на наказателното производство в неговата досъдебна фаза са просрочени и предвид липсата на данни за наличие на обективни пречки за приключване на наказателното производство в срок, е приел, че продължителността на разследването, обосновава неразумен срок за приключване на наказателното производство. Като пряка вреда в неимуществената сфера на ищеца е отчел пречката в неговото кариерно развитие, доколкото работата в структурите на МВР се възприема като кариерен, а не само имуществен позитив. Отделно е съобразил, че обвинението касае професията „лекар“, която се добива след продължителен образователен процес и специализации, които предполагат методичен труд и усилия. В тази връзка е изложил съображения, че когато преките вреди са настъпили в сферата на професионалното развитие на правни субекти с висше образование, които са получили своя образователен ценз след като са полагали усилия в продължение на много години, тогава вредата е в пъти по-голяма от тази, която би настъпила за други правни субекти, които са били лишени от възможността да заемат определена длъжност, за която не се изискват специално образование или квалификация. При преценката си е взел предвид и последиците в личния живот на ищеца, изразяващи се в промени в общуването с близките – нервност и сприхавост, безсъние, притеснения и всички останали негативи, които съпътстват невиновни субекти, привлечени към наказателна отговорност.

По отношение на претенцията за имуществени вреди, въззивният състав е посочил, че обезщетение се дължи само за преки вреди, настъпили в следствие на незаконно повдигнатото обвинение. Доколкото ищецът е имал качеството на обвиняем до 02.06.2015 г., е приел, че след тази дата е отпаднала пречката за заемане на длъжности в структурата на МВР, съответно претенцията за имуществени вреди е неоснователна. За останалата част от процесния период 01.01.2013 г. до 02.06.2015 г. е счел претенцията за основателна. В тази връзка е посочил, че е доказана по несъмнен начин пригодността на ищеца за заемане на желаната длъжност; че ПРБ е създала с обвинението обективна пречка за заемане на длъжността лекар в структурата на МВР; че ПРБ не е доказала наличието на други пречки за заемане на длъжността от ищеца; че стойността на разликата между двата осигурителни дохода, съответно разликата в получените трудови възнаграждения и допълнителни парични привилегии и това, което би получил като брутни възнаграждения и допълнителни парични добавки за работа в МВР, за прослужено време, за облекло и заплата при заемане на длъжността в структура на МВР, в периода от м.01.2013 г. до 02.06.2015 г. – общо за две години и шест месеца или 30 месеца, се равнява на сумата 23 710,24 лева.

При изложените от него мотиви, въззивният съд е обсъдил приетите за установени от него обстоятелства по делото, които са релевантни за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, но не е извършил прецизна преценка какво е значението на тези обстоятелства при определянето на същия - как всяко от тях се отразява върху него - в насока за увеличаването или за намаляването му, при преценката им като критерии за справедливото му определяне. В същото време редица установени факти, релевантни за определяне на справедливия размер, изобщо не е отчел.

На първо място, вярно е, че за изследваното време ищецът като лекар, е следвало да понася злепоставящото го положение на обвинен. Търпените в тази връзка морални вреди от накърняване на репутацията му, в т.ч. професионалната, изживените неудобство и притеснения, без да се подценяват, не са по-високи от обичайните при други подобни случаи. При оценката им въззивният съд не е съобразил липсата на данни, а и твърдения от самия ищец, образуваното наказателно производство да е медийно отразено, да е станало достояние до широк кръг хора и пациенти и това да са произтекли по-големи вреди, да е настъпил отлив на пациенти и др. В контекста на изложеното, образуваното наказателно производство като източник на неимуществени вреди, не може да бъде едностранчиво разглеждано и оценявано, както е направил въззивният съд. На второ място, във връзка със степента и интензитета на вредите в професионалната сфера на лицето, неотчетено от въззивния съд е обстоятелството, че макар обвинението срещу ищеца да е за извършено престъпление в качеството му на лекар, липсват доказателства същият да е прекъсвал работа; липсват и конкретни доказателства за влошени или прекъснати отношения с колеги и пациенти, за извеждане на ищеца от обичайната му социална среда; работодатели, пациенти да са се дистанциирали от него или по друг начин да са реагирали негативно спрямо личността му и професионалния му авторитет – разпитаните по делото свидетели не установяват подобни факти. Липсват и доказателства за продължаваща и след прекратяване на производството обективна пречка, пряко свързана с наказателната репресия, за бъдещо професионално развитие. Не е оценил прецизно и възрастта на ищеца към момента на повдигане на обвинението – в активна, зряла възраст, предполагаща по-висока устойчивост към стреса от наказателно преследване. С оглед на това, не може да се твърди, че наказателното производство е било в такава висока степен източник на вреди в сферата на професионалната реализация, в каквато е приел въззивният съд.

На следващо място, не е отдадено нужното значение на обстоятелството, че спрямо ищеца е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка”, както и че не са му налагани ограничителни мерки по НПК - не е ограничавано правото му на свобода и свободно придвижване.

При обсъждане влиянието на наказателното производство върху здравословното състояние на ищеца, въззивният съд правилно е отчел стреса и психическото напрежение от наказателното производство, но не е съобразил в нужната степен обстоятелството, че липсват доказателства за намалена работоспособност, за трайно влошаване на здравословното състояние на ищеца, за настъпило общо увреждане на физическия и психологическия му статус и/или за обостряне на някакви заболявания , хронични състояния и др. Всички тези фактори е следвало да бъдат отчетени от въззивния съд в съвкупност, без да се абсолютизира само един от тях (психо-емоционалните изживявания по време на досъдебното производство) за сметка на останалите.

При преценката за продължителността на срока на наказателното производство, правилно, след макар и лаконично, обсъждане на критериите по чл.2б, ал.2 ЗОДОВ, е прието, че разумният срок не е спазен. Въпреки това не е отчетено, че делото не се отличава с особена фактическа и правна сложност, предвид броя обвиняеми – само ищеца, броя разследвани престъпления (1 бр.), неголемия обем процесуални действия, които е трябвало и са извършени, и др. Правото на ищеца на разглеждане на делото в разумен срок е било нарушено, но с оглед на изложеното, като се отчете характера и сложността на делото, следва да се приеме, че интензитетът на вредите, които са следствие от това, не е толкова голям, колкото е приел въззивният съд.

Предвид всичко изложено, оплакванията в касационната жалба на Прокуратурата на РБ за присъдено на ищеца обезщетение за неимуществени вреди в завишен размер са частично основателни. Това е така, защото въззивният съд не е съобразил всички релевантни факти за определяне на обезщетението, не е преценил значението и връзката им с увреждането на ищеца в конкретния случай и е отдал изолирано, респ. прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.

Изложеното, отнесено към процесния случай, обосновава извод, че касационното оплакване на касатора, че необосновано и в нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 52 ЗЗД въззивният съд е определил несправедлив – завишен размер на обезщетението, който не съответства на действително претърпените от ищеца неимуществени вреди, е основателно.

Всяко наказателно производство води до изпитване на негативни емоции и стрес у обвинения с оглед очакването на бъдеща репресия. В случая, съдът отчита от една страна - обстоятелството, че лицето е разследвано за извършването на едно престъпление, но в област, която е била професионалната му реализация; периода на наказателното производство (5 години) - нарушаващ разумния срок за разглеждане; създаването на обективна пречка за кандидатстване за работа в структура на МВР, която е била желана от ищеца като част от професионалното развитие – обстоятелства, които обосновават по-висок размер обезщетение. От друга страна съдът отчита и невисоката фактическа и правна сложност на делото (един обвиняем, едно деяние, неголям обем писмени доказателства и процесуални действия); развитието на делото в досъдебна фаза (без обвинителен акт, съдебна фаза и присъда) и приключването му в досъдебната фаза с постановление за прекратяване; липсата на наложени мерки за неотклонение, ограничаващи личната свобода на ищеца; липсата на данни за влошаване на здравословното състояние на лицето освен преживения от наказателния процес стрес и психическо напрежение, липсата на данни за медийно отразяване и за това производството да е станало достояние на широк кръг от обществеността; личността на увредения, респ. образователния, професионален и обществен статус - работил като уважаван лекар и специалист. Във връзка с тези обстоятелства съдът счита, че негативният ефект на незаконното обвинение в случая не е рефлектирал в изключително тежка степен върху професионалния авторитет и социално обкръжение на ищеца. Преживеният срам, неудобство от злепоставяне на името му, при отчитане на липсата на данни за дистанцирането на колеги, пациенти и познати, промяната в характера и поведението му, както и в обичайния начин на живот и общуване, без да се подценяват, обективно не са от естество да обосноват определения от въззивния съд значително завишен общ размер на обезщетението. С оглед степента на засягане на моралните ценности и неимуществени права, изхождайки от обществения критерий за справедливост, предвид съществуващите в страната обществено-икономически условия за живот, справедливо и достатъчно е глобалното общо обезщетение да се определи в размер на сумата 20 000 лева (включваща и вредите по чл.2б ЗОДОВ от нарушаване разумния срок за приключване на делото). ВКС намира, че този размер на обезщетението съответства на характера и интензитета на претърпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото не е установено ищецът да е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от отчетените.

Предвид изложените мотиви във въззивното решение в частта, касаеща претенцията за обезвреда на имуществени вреди, също се обосновава извод за противоречие на въззивното решение с формираната по въпроса задължителна и трайно установена практика на ВКС. В тази връзка следва да се посочи, че не е достатъчно съдът да се позове на задължителна или трайно установена каузална практика – той трябва да я приложи правилно и последователно, в съответствие с правния въпрос, който разрешава. Всяко разминаване между формалното й цитиране и реалното й прилагане води до съществено противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както е в процесния случай.

Действително по делото е установено по несъмнен начин, че ищецът е имал нужните образование, квалификация и качества за заемана на длъжността лекар в структурата на МВР, както и, че образуваното наказателно производство, което е било висящо към процесния момент, съставлява обективна пречка, доколкото едно от изискванията към кандидатите е да няма образувани срещу тях наказателни производства. Така установените факти обаче не са достатъчни, за да се обоснове категоричен извод, че претендираните имуществени вреди със сигурност биха настъпили. При формиране на извода си, съдът не е отчел липсата на доказателства към релевантния момент дали изобщо е имало свободна позиция, за която ищецът би могъл да кандидатства, какви са били официално обявените условия и процедура за заемането й, имало ли е други кандидати за тази позиция. Данни в тази насока не са събрани по делото, а не съдържат и в показанията на разпитаните свидетели. Показанията на последните в тази връзка не са конкретни, лаконични и непълни са относно действителните причини за незаемане на длъжността. Следва да бъде отчетена и родствената връзка – свидетелите са дъщеря и племеник на ищеца, с оглед на която са заинтересовани и не могат да бъдат кредитирани в тази им част предвид липсата на други доказателства, които да ги подкрепят. Същевременно дори и хипотетично да се приеме за установено твърдението на ищеца, че е имал уверението на тогавашния директор на лечебното заведение, че отговаря на условията за длъжността, това не е достатъчно, за да се обоснове категоричен извод, че това събитие със сигурност би настъпило, ако не беше висящото наказателно производство.

Предвид изложеното не може да се обоснове извод, че е доказана възможността за сигурно увеличаване на имуществото на ищеца. Предвид това претенцията за присъждане на обезщетение на имуществени вреди, представляващи пропусната полза, се явява изцяло неоснователна.

Тъй като нарушението на материалния закон и необосноваността на въззивното решение в обжалваната му част не налагат повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, спорът следва да се реши по същество от настоящата касационна инстанция.

Според приетото по-горе, въззивното решение следва да се отмени в частта, с която претенцията на ищеца за неимуществени вреди е уважена за разликата над сумата 20 000 лв. до размера общо на сумата от 30 000 лв. (включваща и претенцията за нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок), като за тази разлика искът следва да се отхвърли. Въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която е уважена претенцията за имуществени вреди. Последната следва да се отхвърли като неоснователна. В останалата си обжалвана част въззивното решение е правилно и следва да се остави в сила.

Съдът не присъжда разноски за настоящото производство, тъй като страните не са претендирали такива.

Съобразно гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 685 от 09.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1780/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в обжалваната част, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на С. Е. И., на основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ, разликата над сумата 20 000 лв. до присъдената общо сума от 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие незаконно обвинение и нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението, както и сумата от 23 710,24 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, формирани от разликата между полученото трудово възнаграждение в това число и допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране и това което би получил в структурите на МВР /за периода от 01.01.2013 г. до 02.06.2015 г./, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на присъденото обезщетение.

Вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Е. И., с ЕГН – [ЕГН], срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за разликата над сумата 20 000 лв. до размера на сумата от общо 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 123, ал. 1 НК и нарушено право на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.

ОТХВЪРЛЯ предявения от С. Е. И., с ЕГН – [ЕГН], срещу Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на сумата от 23 710,24 лева, представляваща обезщетение за пропуснати ползи, формирани от разликата между полученото трудово възнаграждение в това число и допълнителни възнаграждения и придобивки за допълнително стимулиране и това което би получил в структурите на МВР /за периода от 01.01.2013 г. до 02.06.2015 г./, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на присъденото обезщетение.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 685 от 09.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1780/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му обжалвана част, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ на С. Е. И. сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за нанесени неимуществени вреди, последица от повдигнато и поддържано в периода от 04.10.2010 г. до 02.06.2015 г. незаконно обвинение в извършено престъпление по чл. 123, ал. 1 НК, наказателното производство по което е прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НК, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от 02.06.2017 г. до окончателното изплащане на задължението.

Въззивно решение № 685 от 09.06.2024 г., постановено по в. гр. д. № 1780/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата му част не е предмет на касационното производство и е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: