Разваляне на договор за издръжка и гледане при смърт на прехвърлителя в процеса

Текстът на акта

Ключови фрази

7
Р Е Ш Е Н И Е № 53/29.01.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в открито съдебно заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЗЛАТИНА РУБИЕВА

при участието на секретаря Кристина Цветкова, като изслуша докладваното от съдия Рубиева гражданско дело № 1709 по описа за 2025 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Й. Р. срещу решение № 1/02.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 831/2024 г., с което състав на Окръжен съд - Русе като въззивна инстанция е потвърдил решение № 1005/10.07.2024 г., допълнено с решение № 1157/13.08.2024 г., постановени по гр. д. № 4728/2023 г. по описа на Районен съд – Русе. С първоинстанционното решение № 1005/10.07.2024 г. състав на Районен съд – Русе по предявения от И. С. П. против К. Й. Р. иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД е развалил сключения на 27.11.2020 г. между И. С. П., като прехвърлител и К. Й. Р., като приобретател договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, който имот представлява масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор 0.1513.1, с площ 52 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор 0.1513.2, с площ 9 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор 0.1513 по кадастралния план на [населено място], общ. Русе с административен адрес на имота: [населено място], [улица], площ на поземления имот 670 кв.м. Със същото решение К. Й. Р. е осъдена да заплати на И. С. П. на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за лишаване от ползване за периода 23.08.2023 г. - 23.06.2024 г. в размер на 200 лева месечно, ведно със законната лихва, като искът е отхвърлен над тази сума до предявения размер от 300 лева месечно. С решение № 1157 от 13.08.2024 г. състав на Районен съд- Русе е допълнил решение № 1005 от 10.07.2024 г. по същото дело, като К. Й. Р. е осъдена да предаде на И. С. П. владението на процесния имот.

В касационната жалба се твърди, че е налице касационното основание на чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че обжалваното въззивно решение е необосновано. Излагат се съображения в подкрепа на изложеното. Прави се искане касационният съд да отмени обжалваното въззивно решение и да реши спора по същество, като отхвърли изцяло предявените искове.

Ответната страна – И. С. П., чрез процесуалния си представител, в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подала отговор на касационната жалба, в който се изразява становище за неоснователността ѝ.

С определение № 3543 от 07.07.2025 г. съдът в хода на касационното производство поради настъпила смърт на ищцата И. С. П. я е заличил като страна в производството и на основание чл. 227 ГПК е конституирал наследниците ѝ по закон.

С молба вх. № 8142 от 30.04.2025 г. К. Й. Р. е заявила становище, с което прави отказ от иска. Твърди, че като законен наследник на своята майка И. С. П. тя става ищец в производството, поради което се сливат качествата на ищеца и ответник. Сочи, че касационният съд следва да обезсили обжалваното въззивно решение и да прекрати производството, на основание чл. 233 ГПК.

С молба вх. № 8678 от 12.05.2025 г. адв. П. Х. като пълномощник на новоконституираните страни в касационното производство /М. Й. Р. и С. Й. М./ и от тяхно име изразява становище, с което същите заявяват, че желаят да продължат процеса.

С определение № 3544 от 07.07.2025 г. е допуснато касационно обжалване на решение № 1 от 02.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 831/2024 г. по описа на Окръжен съд – Русе, на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за проверка неговата допустимост.

По допустимостта на въззивното решение:

Недопустимостта на съдебния акт е свързана с наличието на пречки за надлежно развитие и разрешаване на правния спор, при което съдът няма право да се произнася по съществото на спора. При смърт на страна в процеса се стига до процесуално правоприемство по силата на закона – чл. 227 ГПК. В случаите, когато правоприемникът на починалата страна участва на лично основание като насрещна страна по спора, е налице сливане на качеството на ищец и ответник в един правен субект. Това води до недопустимост на иска, поради липса на насрещни страни и правен спор, в който случай съдът прекратява производството по делото, независимо от становището и желанието на страните. Предвид това, след настъпилото сливане в качествата на ищец и ответник не може да се прави валидно изявление по чл. 233 ГПК за отказ от иск – така решение № 360 от 13.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 796/2012 г., IV г. о.

В конкретния случай, видно от представеното удостоверение за наследници, след смъртта си ищцата е оставила за наследници трите си дъщери, които съобразно правилото на чл. 5, ал. 1 ЗН наследяват по равни части – съответно по 1/3 от прехвърления имот. Така за 1/3 ид. ч., получена от К. Й. Р. въз основа на наследственото правоприемство, е недопустимо воденето на предявения иск за разваляне на договора с предмет същия недвижим имот, по който тя е приобретател, поради сливане на качеството ищец и ответник на основание чл. 227 ГПК. Предвид изложеното в тази му част искът е недопустим и постановеното въззивно решение следва да бъде частично обезсилено, а производството прекратено.

По касационните оплаквания:

За да потвърди двете първоинстанционни решения – основно и допълнително, въззивният съд е приел, че К. Й. Р. не е изпълнявала задълженията си по договора за издръжка и гледане. Посочил е, че твърдението на ответницата, че била в обективна невъзможност да изпълнява задължението си по договора или да го трансформира, тъй като не знаела къде се намира майка ѝ след 16.08.2023 г. не отговаряло на фактическото положение, тъй като в отговора на исковата молба самата ответница била признала, че още на 17.08.2023 г. била уведомена от служител на полицията, че майка ѝ е в [населено място] - в дома на сестра ѝ. Въззивният съд е посочил, че задължението по договор за издръжка и гледане е за непрекъснато изпълнение, поради което е направил извод, че К. Й. Р. е следвало незабавно, след като майка ѝ е напуснала дома, да предприеме действия по трансформиране на своето задължение в парично такова, което тя не е сторила. Допълнил е, че вместо да трансформира задължението си, ответницата К. Р. била предприела действия за поставяне на майка си под запрещение, както и да я подложи на принудително лечение, поради което е направил заключение, че тези безспорни обстоятелства потвърждават изводите на първата инстанция, че е налице неизпълнение на задълженията на К. Й. Р.. Приел е, че това неизпълнение обосновава правото на И. С. П. да развали договора. Посочил е, че доводите във въззивната жалба относно установените отношения между страните са ирелевантни, тъй като не променят по никакъв начин установеният релевантен факт на неизпълнението на договора от страна на К. Й. Р.. Въззивният съд е посочил, че обжалваното решение е правилно и в частта, с която е присъдено обезщетение за лишаване на ищцата от правото на ползване на процесния имот. Отбелязал е, че по делото било установено, че след 23.08.2023 г. ключът за процесния имот бил сменен и ищцата била лишена от достъп до него, поради което е направил заключение, че същата има право на обезщетение, за ползването от което е била лишена /при запазено пожизнено право на ползване/. Посочил е, че размерът на обезщетението бил определен правилно. Приел е, че решение № 1157/13.08.2024г. на Районен съд- Русе също е правилно. Изложил е становище, че И. С. П., въпреки че е прехвърлила собствеността върху процесния имот, е запазила за себе си право на ползване, поради което К. Й. Р. не е имала право да упражнява фактическа власт върху имота. Допълнил е, че дори и да е имала някакви права, те са отпаднали с развалянето на договора за гледане и издръжка. С оглед приетото, е посочил, че владението върху имота следва да бъде върнато на И. С. П..

При така изложените мотиви, настоящият състав намира обжалваното решение за правилно в останалата обжалвана част.

При предявен иск по чл. 87, ал. 3 ЗЗД ищецът следва да установи само наличие на валидно облигационно правоотношение, възникнало по силата на договор за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане. Ответникът е този, който носи доказателствената тежест за установяване на ежедневно и пълно изпълнение по договора. За да постигне тази цел, доказването трябва да бъде пълно и главно - да формира сигурно убеждение у съда в осъществяването на твърдените факти. В случая, по договора страните са определили, че приобретателят на имота – К. Р. поема задължение за гледане и издръжка на праводателя И. П., като й осигури спокоен и нормален живот, какъвто е водила до сега, докато е жива. Определени по този начин рамките на изпълнението по договора, предполагат помощ от приобретателя във водене на домакинството, а при болест на прехвърлителя, поемане пълната грижа за това домакинство, осигуряване на необходимия режим за лечение и обслужване - било лично, било чрез трето лице със съгласието на кредитора. Следователно от датата на сключване на договора приобретателката на имота е била задължена ежедневно да издържа прехвърлителката в посочения по-горе обем, както и с оглед нуждите й, да полага грижи за нея. Законосъобразно и обосновано въззивният съд е приел, че по делото не се установява изпълнение от страна на ответницата на вменените с договора задължения, поради което искът основателен. Съобразил е, че след напускането на ищцата И. П. на дома ѝ в [населено място] до предявяването на иска, респ. до нейната смърт в хода на настоящото производството, ответницата не е изпълнявала добросъвестно поетите с договора за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане задължения. До този извод съдът е достигнал при извършена съвкупна преценка на ангажираните по делото доказателства. Именно въз основа на обсъдените доказателства, е установил, че ответницата е била наясно къде се намира майка ѝ след напускането на дома /същото се установявало и от депозираната преписка на МВР/, но не е направила опит да изпълнява поетите по договора задължения. Нуждата на кредитора от средства за съществуване не може да остане неудовлетворена, докато трае съдебното производство, а няма твърдения, нито доказателства такива да са предоставяни, евентуално - за трансформация на задължението за издръжка и гледане в парично. В този смисъл са изцяло обосновани изводите на съда, че по делото не е доказана обективна невъзможност за трансформация на задължението за издръжка и гледане в парично такова. Неоснователни са оплакванията на касатора във връзка с преценката на съда на свидетелските показания на водените от същата свидетели. Чрез свидетелските показания ответницата се домогва да установи какви са отношенията между майка ѝ, нея и сестра ѝ, които обаче, както съдът правилно е посочил, са ирелевантни по отношение на пълното и точно изпълнение на договора, респ. трансформацията на задълженията по него в парични.

В заключение въззивното решение по този иск е правилно и обосновано и следва да бъде оставено в сила.

Съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение е неправилно, когато е допусната грешка при тълкуването и прилагането на материалния закон; неточно е приложена процесуалноправна норма, имаща значение за правилното решение на делото или е направена грешка във фактическите изводи, поради нарушение на правилата на формалната логика.

Във връзка с оплакванията за необоснованост на съдебния акт по отношение размера на обезщетението претендирано от ищцата за лишаването й от ползване на имота за периода от 23.08.2023 г. до 23.06.2024 г., за който имот тя си е запазила пожизненото право на ползване, но е била лишена от възможността да го ползва, настоящият съдебен състав приема следното: Съобразно императивното правило на чл. 162 ГПК, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът е длъжен сам да определи размера, а ако това не е възможно поради необходимост от специални знания, каквито той не притежава, да назначи вещо лице. В случая въззивният съд е счел за основателен искът на ищцата за осъждане на ответницата да заплати обезщетение за лишаване й от ползване на собствения й недвижим имот, но е посочил, че не са ангажирани доказателства, които да обуславят размера на претенцията. С оглед тази констатация, е формирал извод, че дължимият размер следва да се посочи по преценка на съда, съобразно характеристиката на имота и публикувани оферти за региона в интернет. С това въззивният съд не е допуснал грешка при формиране на вътрешното убеждение, нито е допуснал грешки в резултат на неспазване правилата на формалната логика, опита и научното знание, поради което решението му не е необосновано.

Предвид изложеното, крайните изводи на въззивния съд за основателност на исковете са правилни и обосновани, поради което касационната жалба се явява неоснователна.

В заключение: Въззивното решение следва да бъде обезсилено на основание чл. 293, ал. 4 ГПК като недопустимо в частта му, с която е развален договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нотариален акт № 166, том I, рег. № 2378, дело № 128 от 2020 г. на нотариус П. Ш., за 1/3 ид. ч. от прехвърления недвижим имот, представляващ имот масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор 0.1513.1, с площ 52 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор 0.1513.2, с площ 9 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор 0.1513 по кадастралния план на [населено място], общ. Русе с административен адрес на имота: [населено място], [улица], площ на поземления имот 670 кв.м., като производство в тази част следва да бъде прекратено. В останалата му част /за останалите 2/3 ид. ч. от имота/, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на М. Й. Р. и С. Й. М., конституирани на мястото на починалата в хода на производството ответница по касационната жалба, следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 2000 лв., представляващи заплатено в брой адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция, съобразно представения с отговора на касационната жалба договор за правна защита и съдействие. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 1022.58 евро.

Воден от изложеното, Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Четвърто отделение, на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 4 ГПК,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 1/02.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 831/2024 г. по описа на Окръжен съд - Русе, в частта , с която е развален договор за гледане и издръжка, обективиран в нотариален акт № 166, том I, рег. № 2378, дело № 128 от 2020 г. на нотариус П. Ш., за 1/3 ид. ч. от недвижим имот, представляващ имот масивна двуетажна жилищна сграда с идентификатор 0.1513.1, с площ 52 кв.м. и селскостопанска сграда с идентификатор 0.1513.2, с площ 9 кв.м., построени в поземлен имот с идентификатор 0.1513 по кадастралния план на [населено място], общ. Русе с административен адрес на имота: [населено място], [улица], площ на поземления имот 670 кв.м., и ПРЕКРАТЯВА производство в тази му част.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част, в която договорът за прехвърляне на имот срещу задължение гледане и издръжка е развален за 2/3 ид. ч. от посочения недвижим имот.

ОСЪЖДА К. Й. Р., ЕГН: [ЕГН], на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, да заплати на М. Й. Р., ЕГН: [ЕГН] и С. Й. М., ЕГН: [ЕГН], сумата от 1022.58 евро, представляваща заплатено в брой адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.