Доказване и заплащане на положен извънреден труд чрез електронна кореспонденция

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 74

гр.София, 07.02.2025 г.

в името на народа

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН Ц.

МАРИЯ ХРИСТОВА
при секретаря Александра Карамфилова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4911/2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Д. И. М., чрез адвокат И. Г., срещу въззивно решение № 4048/20.07.2023 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 8698/2022 г.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправните въпроси: как съдът достига до фактически изводи, за да установи осъществяването или не на релевантни за спора факти и обстоятелства; задължен ли е съдът да квалифицира точно процесуалните действия, извършени от страните.

Касае се за тълкуване на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, както и на чл. 146, ал. 1, т. 2 и чл. 7 ГПК, по които е налице трайно формирана практика на ВКС, която е непротиворечива и напълно се споделя от настоящия състав. Няма доводи, нито съставът на ВКС по това дело намира, че наложилото се разбиране по тълкуване на цитираните разпоредби се нуждае от промяна или осъвременяване. На поставените процесуалноправни въпроси следва да се отговори по следния начин:

Съдът гради фактически изводи, като обсъжда поотделно и в съвкупност всички допустими и релевантни към дадения факт доказателствени средства, по вътрешно убеждение. Ако не го стори, нарушавайки чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, той засяга принципа за установяване на истината, разписан като основен в чл. 10 ГПК. При преценката на свидетелските показания съдът е длъжен да прецени способността на всеки свидетел обективно и точно да възприеме фактите, да съхрани впечатленията си и да ги изложи добросъвестно пред съда, както и да съобрази при какви обстоятелства свидетелят е узнал съответния факт и за кое време в хода на развитие на правоотношенията между страните се отнася той. Не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност; вътрешното убеждение не се формира произволно, а при спазване на логическите, опитните и научните правила.

Съдът е длъжен да даде защита-санкция, като съобразява принципите за диспозитивност и равноправие. Той съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна – чл. 7, ал. 1 ГПК, като отстранява противоречия и неясноти в твърденията на страните по реда на чл. 129 , ал. 2 и чл. 145, ал. 1 и 2 ГПК. Страната е тази, която сочи фактите и заявява претенции, а съдът дава правната квалификация на защитаваните от страните права и възражения, както и на предприетите от тях процесуални действия, и не е обвързан от квалификацията на участниците в съдебното производство.

В указания смисъл са разясненията в решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., ГК, решение № 164 от 4.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 196/2014 г., III г. о., ГК; решение № 60 от 14.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2324/2018 г., IV г. о., ГК, решение № 224 от 2.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 177/2010 г., II г. о., ГК, решение № 283/14.11.2014 г. , постановено по гр.д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о., решение № 246/28.12.2018 г., по гр.д. № 4719/2017 г. на IV г.о. на ВКС.

По касационните оплаквания:

Касаторът Д. И. М. в касационната жалба и в открито съдебно заседание, чрез адв. Г., излага съображения за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост в изводите на въззивния съд, довели до противоречие с материалния закон. Иска отмяна на обжалвания съдебен акт и постановяване на друг, с който искът му бъде уважен. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, сторени по делото във всички инстанции.

Насрещната страна “К.“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Ц. Б. Р., чрез адвокат Д. В., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че касационната жалба е неоснователна. В открито съдебно заседание поддържа доводи за законосъобразност на въззивното решение, подробно изложени в писмени бележки, докладвани в също в откритото заседание.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Въззивният Софийски градски съд, като отменил решението на първостепенния Софийски районен съд, отхвърлил иска на Д. И. М. против “К.“ ЕАД за сумата от 11 987,61 лв., представляваща обезщетение за положен извънреден труд за периода 04.01.2017 г. – 30.06.2017 г., на осн. чл. 128, т. 2, вр. чл. 150 КТ, ведно със законна лихва от 10.05.2019 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че между ищеца и „К.“ ООД, чийто правоприемник е ответника, е било налице трудово правоотношение в периода 04.01.2017 г. – 30.06.2017 г., прекратено със заповед на работодателя от 30.07.2017 г. Работникът е изпълнявал длъжността “технически ръководител строителство“ на обект на търговското дружество в [населено място], Г.. Съдът намерил, че свидетелските показания, електронна кореспонденция и заключенията на съдебните експертизи не могат да доведат да несъмнен извод за полаган извънреден труд от ищеца през исковия период от време, поради което отхвърлил иска.

При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение.

По въпросите, допуснати до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадените по реда на чл. 290 ГПК отговори от касационната инстанция, като е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, което е съществено, защото се е отразило върху крайния резултат по спора и правилното приложение на материалния закон. Основателни са и оплакванията в касационната жалба за необоснованост в изводите.

Съставът на СГС не е квалифицирал точно процесуалните действия на страните и, като резултат, е достигнал до грешни фактически изводи. Така, в отговора на исковата молба работодателят не е оспорил полагането на извънреден труд по твърденията в исковата молба и нейното уточнение, а е възразил, че не дължи заплащане, защото не е изразил съгласие за полагане на такъв труд, а пък за полагане на извънреден труд се изисквало заповед, която да бъде доведена до знанието на работника и извънредният труд се отчитал в специална книга. Изявлението съставлява правен довод, а не фактическо твърдение, че ищецът не е полагал труд в интерес на работодателя през посочените в исковата молба дни и отрязъци от време. Ответникът е поискал допускане до разпит на свидетел за обстоятелствата как се е полагал извънреден труд, а не, че такъв не е полаган, и по време на производството пред първата инстанция, във всички открити съдебни заседания, въпреки изрично дадената възможност, не е ангажирал такива.

В нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК втората инстанция не е преценила всички релевантни обстоятелства: напр. уговореният начин на кореспонденция между страните, необходимостта от получаване на данни от ищеца за това какво е изработил всеки от работниците на обекта, за да е възможно работодателят да определи съответстващото се възнаграждение; липсата на друга кореспонденция с подобни данни, различна от предоставената от М.; на какъв електронен адрес и от кого са се получавали изпращаните от ищеца съобщения. Съдът, също така, не е отчел и законовата уредба на електронни изявления. Съгласно Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги, автор на електронното изявление е физическото лице, което в изявлението се сочи като негов извършител. Адресат на електронното изявление може да бъде лице, което по силата на закон е длъжно да получава електронни изявления или за което въз основа на недвусмислени обстоятелства може да се смята, че се е съгласило да получи изявлението в електронна форма. Посредник при електронното изявление е лице, което по възлагане от титуляря, автора или адресата изпраща, получава, записва или съхранява електронно изявление или извършва други услуги, свързани с него. Потвърждаване на получаването на електронно изявление не е необходимо, за да се смята, че е получено от адресата, освен ако страните са уговорили друго. Електронното изявление е изпратено с постъпването му в информационна система, която не е под контрола на автора и е получено с постъпването му в посочената от адресата информационна система. Смята се, че адресатът на електронното изявление е узнал съдържанието му в разумен срок след неговото получаване. Законът (чл.13 ал.3 ЗЕДЕУУ) допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. Когато посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила е такава, каквато законът признава на подписаният писмен документ. Неправилни, поради изложеното, се явяват съображенията на въззивния съд, че няма да цени изготвените от ищеца справки, понеже не били подписани от страните (има изрична уговорка да се изпращат по имейл, т.е. обикновеният електронен подпис на М. има стойността на саморъчен); и били „оспорени“ от работодателя, че не били достигнали до негово знание (последното не се установява, доколкото приложение намират разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗЕДЕУУ). Изводът, че не е установено мястото на изготвяне на справките, поради което е прието, че не те не могат изобщо да бъдат ценени, е също изведен в нарушение на материалния закон – при електронните изявления се има предвид мястото на изпращането им и мястото на получаване, като това е уредено в чл. 12 от ЗЕДЕУУ. Електронното изявление се смята изпратено в мястото на дейност на неговия титуляр и се смята получено в мястото на дейност на неговия адресат.

В противоречие с чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК онези доказателства, които са обсъдени от съда, не са ценени в съвкупност. Втората инстанция, също така, е намерила, че пълно главно доказване може да се осъществи на практика само с преки доказателства и не е извършила необходимата оценка на странични обстоятелства, които, преценени в съвкупност с другите, служат за установяване на основния факт; не е взел предвид и онези факти, които косвено установяват други косвени доказателства, непосредствено свързани с основния факт. Пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. (в този смисъл решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК и решение № 554 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1163/2010 г., IV г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 ГПК.). Така например, показанията на свидетеля Н. е част от веригата на косвени доказателства, които установяват релевантни, странични обстоятелства, а те в съвкупност – организацията на работа при работодателя, отчитането на извънредния труд и полагането на такъв, като трайно установена практика, което пък е от значение за установяване на факта за положен от ищеца извънреден труд през исковия период. Неправилно, поради това, въззивният съд е отказал да ги цени, защото са за друг период, не за релевантния.

Част от изводите във въззивното решение не са изведени въз основа на формално-валидни умозаключения, в съответствие с логиката и типичните връзки между явленията, при съобразяване правилата на опита и знанието, т.е. – необосновани са.

В заключение въззивното решение се явява неправилно и следва да бъде касирано, а спорът - разрешен по същество.

Между страните не се спори, че в исковия период М. е заемал длъжността „технически ръководител строителство“, като е работил фактически на строителен обект на „К.“ в Д., Г.. Уговореното трудово възнаграждение в размер на 600 лв. месечно е изменяно всеки месец – от януари до месец юни 2017 г., като с всяко, сключвано в началото на месеца споразумение, е определяно възнаграждение, дължимо за съответния месец, за който се отнася съглашението. Продължителността на работното време за М. е осем часа дневно. Той е прекратил едностранно трудовоправната връзка в хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ – поради забавяне в изплащането на следващите му се трудови възнаграждения.

По делото е установено още в първа инстанция, че между страните по трудовото правоотношение е била уговорена кореспонденция чрез електронни съобщения и единствено по електронен път се е осъществявала действително комуникацията с работодателя. По делото е представена само от М. писмена електронна кореспонденция, осъществявана между него и лица с електронна поща [електронна поща] ; [електронна поща], за периода януари 2017 г. – юни 2017 г., а някои от писмата включват още и адресат с електронна поща – [електронна поща]. Лице с име Р. П. е служител на работодателя, тя е изготвила и споразуменията между страните по трудовото правоотношение, вкл. това между М. и ООД К.. При липсата на други данни, вкл. твърдения от страна на работодателя, логически следва заключението, че определени от работодателя за адресати на електронните изявления са получателите на изявленията. Следва да се вземе предвид и това, че два от електронните адреса са с разширение наименованието на дружеството – работодател, което сочи на извод, че са служебни.

М., в качеството си на технически ръководител, е изпращал данни за отработени часове на работещите на обект „К. – Z.“, [населено място], Г., както и справки по месеци за отработени часове за по-горе посочения период, в които се съдържа информация по месеци и дни за полагания труд, вкл. и от М..

Вярно е, че тези документи са частни свидетелстващи и нямат обвързваща съда материална доказателствена сила, но няма пречка, ако не се оспорват фактите в тях, съответно те да бъдат ценени в съвкупност с останалите доказателствени средства, а в случая, че М. е изпълнявал задълженията по трудовото правоотношение да информира работодателя за отработеното от неговите работници на строителния обект, както и, че работодателят не е правил възражения относно съдържанието на справките по време на получаването им, по-късно, вкл. и в хода на исковия процес.

Електронните документи са съставени не по-късно от изпращането им, което е в деня на постъпване в информационна система, която не е под контрола на автора. Между страните не е уговорено потвърждаване на получаването на електронните изявления, от което следва, че с постъпването, те са получени от адресата/адресатите, които се предполага, че са узнали съдържанието на електронното изявление в разумен срок, след неговото получаване, а и с оглед необходимостта работодателят да изплаща трудови възнаграждения, това е било наложително преди определянето им всеки месец.

Съгласно чл. 12 ЗЕДЕУУ, М. е изпращал електронните документи от Д., Г., мястото, където той е изпълнявал трудовите си функции; те са получавани в София, България – мястото на дейност на работодателя, съответно на неговите служители. Работодателят е получил електронните документи чрез определения от него адресат и е имал достатъчно време да се запознае с тях, т.е. уведомен е. Последното е и без значение за това дали отразяват вярно изложените факти, или не. Следва да се вземе предвид и това, че работодателят нито представя, нито уточнява за какъвто и да е друг начин, по който да е събирал надлежна информация за това кой работник, в кои дни, в каква продължителност полага труд на обекта, съответно на каква база е преценявал как и на кого какво месечно възнаграждение следва да заплати. С договор се урежда размерът на същото и условията за полагане на труд, но трудово възнаграждение се заплаща само при действително положен такъв, като следва да се съобразяват още случаите на полагане на труд в почивни и празнични дни, в часове над дневната смяна и пр., както и отсъствия, ползване на отпуски от работниците, все обстоятелства, които са от значение за крайния размер на дължимото за съответния месец трудово възнаграждение. Именно това са били и част от трудовите задължения на ищеца. Работодателят не е имал друг източник на информация, дори не го твърди. Относно електронната кореспонденция работодателят възразява само,че не я бил получил, но не твърди, че ищецът е трябвало да изпраща имейли на друг адрес, но не го е сторил, или е изпращал данни с различно съдържание от обективната действителност. Дали си е отворил пощата, прочел ли е компетентният служител същата, въобще достигнала ли е до работодателя информацията, не е твърдение, което по същността си е оспорване на съдържащите се данни за отработени часове и дни от ищеца през исковия период от време. Наред с това, работодателят не прави и подобно оспорване на фактическите твърдения по исковата молба в срока за отговор, нито в първо съдебно заседание, след доклада по делото. Правните му доводи, че не дължи исковата сума, са неоснователни - търговското дружество, с което е сключил трудовия договор ищецът не е съхранило документацията си или поне не е предоставило такава на съдебните експерти, нито в хода на процеса, липсва и прецизно водено счетоводство, както и специална книга по чл. 149,ал. 1 ГПК. Както е изяснено в решение № 14/27.03.2013 г.по гр.дело № 405/2011 г. на IV г.о. на ВКС, в тежест на работника е да установи завишаването на месечната продължителност на работното време, за което са допустими всички доказателствени средства, в това число и свидетелски. Неводенето на писмен отчет за положен извънреден труд от работодателя не прехвърля доказателствената тежест върху него, но липсата на подобна отчетност сама по себе си не доказва, че няма извършена работа в някоя хипотезите на чл. 143, ал. 1 КТ. Въпрос на конкретна преценка, с оглед становищата на страните, доводите им и събраните по делото доказателства е установяването или не на положен извънреден труд. В допълнение, ответникът по иска така и не сочи какъв е служебният имейл адрес по времето, когато М. е трябвало да му изпраща електронно справки, нито по-късно. Трудът в дните и часовете извън договореното работно време, полагано от ищеца, а и от останалите служители на строителния обект, е със знанието на работодателя, в негов интерес и без противопоставянето му. Нещо повече, това е било трайно установена практика, т.е. сам работодателят е изисквал от работниците си да работят извънредно. Казаното се установява и от свидетелските показания, които са в унисон с изпращаните от М. до работодателя справки, като процесуалното поведение на последния и ангажираните от него доказателства в процеса не сочат на друга организация на работата.

Свидетелят Н. не е очевидец на полаганата от ищеца работа, но той установява, че самият, на длъжност „технически ръководител“ на обекта, е полагал по 10 часа на ден труд, както и всички други работници, заети на обекта, вкл. и в събота, по причина сроковете, които е трябвало да бъдат спазвани, т.е. с оглед изискванията на работодателя, а и с негово знание и без противопоставяне; това е било практика за търговското дружество. Ищецът М. поел длъжността от свидетеля през януари 2017 г. Практиката на отчитане на часовете труд, вкл. извънреден, в дружеството се е осъществявала, като ръководителят на обекта изпращал имейл на работодателя, съдържащ часовете, които били отработени от съответните служители; информацията била за всекиго поотделно, защото някой от служителите можело да е боледувал. Тази практика била продължена от М..

При съвкупен анализ на така обсъдените обстоятелства и доказателства, съдът приема, че Д. М. е положил извънреден труд през исковия период с обща продължителност 324 часа, от които 103,5 часа през почивни дни, 220,5 часа в работни дни – така, както е посочено в неоспорените и неопровергани месечни отчети, давани от служителя на работодателя, в изпълнение на договореното между тях,

Експертизата, изготвена по делото е компетентно дадена и обективна, въпрос на преценка е дали действително ищецът е отработил въпросните часове, което по изложените по-горе съображения съдът намери за доказано. Заключението не е оспорено, като съдът го кредитира изцяло. То установява, че дължимото за изработените от ищеца часове извънреден труд брутно възнаграждение, определено в съответствие с ежемесечно уговаряната от страните основна заплата, и съобразно чл. 262 КТ, е в размер на 11 987,61 лв. общо.

Не се спори, че то не е изплатено. Искът следва да бъде уважен, на осн. чл. 128 КТ.

Периодът, за който се дължи размерът на обезщетението по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е спорен в касационната инстанция, така че следва да се присъди така, както е поискано.

По съдебноделоводните разноски:

На осн. чл. 78, ал. 1 ГПК работодателят следва да заплати 620 лв., сторени от служителя съдебноделоводни разноски в първа инстанция, 1000 лв. заплатено адвокатско възнаграждение във въззивна инстанция и 1 900 лв. заплатено адвокатско възнаграждение в производството пред ВКС.

На осн. чл. 78, ал. 6 ГПК работодателят следва да възстанови поетите от бюджета на съда разноски, както и да заплати дължимите по делото държавни такси, както следва: 693,25 лв. по сметка на Софийски районен съд и 313,64 лв. по сметка на Върховния касационен съд.

МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 4048/20.07.2023 г., постановено от Софийския градски съд по въззивно гр.д. № 8698/2022 г. и вместо това ПОСТАНОВИ :

ОСЪЖДА “К.“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Ц. Б. Р., да заплати на Д. И. М. сумата в размер на 11 987,61 лв., представляваща брутно трудово възнаграждение за положен извънреден труд в периода 04.01.2017 г. – 30.06.2017 г. на длъжност „технически ръководител строителство“, на осн. чл. 128 КТ, както и обезщетение за забава в размер на 2194 лв., натрупани за периода 20.01.2017 г. – 10.05.2019 г., както и след тази дата в размер на законната лихва върху главницата, до окончателното издължаване, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, както и съдебноделоводни разноски по делото, сторени във всички инстанции, в общ размер на 3520 лв., на осн. чл. чл. 78, ал. 1 ГПК.

ОСЪЖДА “К.“ ЕАД, представлявано от изпълнителния директор Ц. Б. Р., да заплати в полза на съдебната власт, поетите от бюджета на съда разноски, както и дължимите държавни такси по делото, както следва: 693,25 лв. по сметка на Софийски районен съд и 313,64 лв. по сметка на Върховния касационен съд.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: