Доказване на заем с разписка и последици от необжалвано съдебно решение

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е № 60261

гр. София, 20.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Четвърто отделение, в откритото съдебно заседание на трети ноември две хиляди двадесет и първа година в състав:

Председател: Борис Илиев

Членове: Геника Михайлова

Димитър Димитров

при секретаря Райна Пенкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3385 по описа за 2020 година.

Производството е по чл. 290 - 293 ГПК.

До касационно обжалване е допуснато решение № 3733/25.06.2020 по гр.д. № 11818/2019, с което Софийски градски съд, отменяйки в обжалваната част решение № 156736/02.07.2019 по гр.д. № 912/2017 г. на Софийския районен съд, е отхвърлил исковете по чл. 240, ал. 1 и ал. 2, вр. чл. 101 ЗЗД за суми от по 10 000 евро – съответно главница и възнаградителни лихви, предявени от М. В. С. срещу Б. В. Д. и Н. К. Г..

Решението е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправните въпроси, допустимо ли е при влязло в сила първоинстанционно решение по определен въпрос въззивният съда да преразглежда въпроса и да го пререшава ; и по материалноправните въпроси за доказателственото значение на разписката за наличието на заемно правоотношение, когато тя удостоверява получаването на парична сума и е посочен размера на подлежащата на връщане сума от издателя на разписката, както и за правното значение на обстоятелството, кой в действителност е получил сумата – издателят на разписката, или трето лице .

Отрицателният отговор на първия въпрос следва и от буквалния прочит на чл. 269, изр. 2 ГПК и чл. 299, ал. 1 ГПК. В своята казуална и тълкувателна практика Върховния касационен съд последователно го провежда. Поради това въпросът следва да се разгледа в аспекта на касационното оплакване за съществено процесуално нарушение, а се свежда до задължението на въззивния съд да зачете влязлата в сила част от първоинстанционното решение, когато е сезиран с жалба от ответника, осъден солидарно с друг ответник, за когото решението е влязло в сила. Настоящият състав приема, че когато първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила за един от солидарно осъдените ответници, въззивният съд е длъжен да зачете породената сила на пресъдено нещо. Решавайки спора по същество по субективно съединения иск срещу обжалвалия ответник, той няма правомощието да преразглежда и да пререшава въпроса, че необжалвалият ответник е длъжник на ищеца на установеното с необжалваната част от решението правно основание. Упражнявайки правомощията на инстанция по същество в частта, с която спорът е отнесен и до него – по иска срещу обжалвалия ответник, въззивният съд може да го намери неоснователен. Тогава той отменя решението в обжалваната част и отхвърля иска, без да пререшава разрешения въпрос. Въззивният съд може да намери иска за основателен. Тогава според установеното от него материално положение той потвърждава решението в обжалваната част, когато приеме, че обжалвалият ответник е солидарен длъжник или изменя решението, когато приеме, че обжалвалият ответник дължи престацията независимо от осъдения ответник с първоинстанционното решение (неистинска пасивна солидарност). Мотиви:

Солидарната отговорност възниква, само когато е предвидена в закон или в договор (чл. 121 ЗЗД). Законът допуска солидарната отговорност на единия от длъжниците да възникне на самостоятелно основание/източник, наред или след вземането срещу другия (напр. поръчителство, встъпване в дълг, прехвърляне на търговско предприятие). Законът предвижда също, че кредиторът може да иска изпълнението на дълга от когото и да е от солидарните длъжници (чл. 122, ал. 1 ЗЗД). Следователно с насочването на иска срещу ответници, за които ищецът твърди да отговарят за дълга солидарно, се осъществяват изискванията по чл. 215, т. 1 ГПК, но не и по чл. 215, т. 2 ГПК. Материално и процесуалноправно е необосновима следваща от естеството на спора или по разпореждане на закона необходимост съдебното решение да е еднакво за ответниците. Всеки от тях действа самостоятелно, неговите процесуални действия и бездействия нито ползват, нито вредят на останалите (чл. 216, ал. 1 ГПК), а решението може да е различно за всеки от тях (арг. от обратното на чл. 216, ал. 2, изр. 1 ГПК). Предявените исковете са пасивно кумулативно съединени, съдът се произнася по всеки от тях; ответниците са обикновени другари, а тяхната процесуална легитимация е факултативна - зависи единствено от волята на ищеца.

Въззивният съд винаги е длъжен да зачете силата на пресъдено нещо на първоинстанционното решение, когато не е обжалвано от солидарно осъден ответник, а е влязло в сила в частта по уважения иск. Чл. 269, изр. 2 и чл. 299, ал. 1 ГПК не допускат въззивният съд да преразгледа и пререши разрешения въпрос, дали необжалвалият ответник е длъжник на ищеца на установеното правно основание (арг. от чл. 269, изр. 2 и чл. 299, ал. 1 ГПК). Когато намери иска срещу обжалвалия ответник за неоснователен, въззивният съд потвърждава решението в обжалваната част. Ако намери иска срещу обжалвалия ответник за основателен, въззивният съд процедира според установено от него материално положение. Той потвърждава решението, когато приеме, че обжалвалият ответник е солидарен длъжник или изменя решението, когато приеме, че обжалвалият ответник дължи същата престация независимо от ответника, осъден с влязлата в сила част от първоинстанционното решение (неистинска пасивна солидарност).

По материалноправните въпроси настоящият състав намира, че съдът по иска по чл. 240 ЗЗД е длъжен да приеме за възникнало заемното правоотношение, когато ответникът е издал документ в свидетелство за предоставените от ищеца парични средства и за размера на подлежащата на връщане сума. Кой точно ги е получил, ответникът–издател на документа или трето лице, и какво е материалноправното обяснение за съставянето на документа, са все изводи (съответно фактически и правен), които съдът е длъжен да направи, след като съобрази въведените от страните по спора доводи и възражения, в аспекта на които да обсъди събраните доказателства за релевантните факти, зачитайки доказателственото значение на съставения от ответника частен удостоверителен документ. Мотиви:

Договорът за заем е реален. Сключва се при постигнато съгласие и предаване на заемните средства (чл. 240, ал. 1 ЗЗД). Поради това, когато по делото е приет частен документ, издаден от ответника в свидетелство за предоставените от ищеца парични средства и за размера на подлежащите на връщане средства, съдът по иска по чл. 240 ЗЗД е длъжен да намери за възникнало заемното правоотношение. Когато документът не сочи еднозначно, кой точно е получил заема, ответникът или трето лице, материалноправните обяснения за съставения документ могат да са най-разнообразни – ответникът е представител на третото лице-заемател (чл. 36 ЗЗД); паричната сума ищецът е предоставил, според уговореното с ответника, в изпълнение на договор за заем в полза на третото лице (чл. 22 ЗЗД); със заемните средства, според уговореното с ответника, ищецът е погасил изцяло или отчасти парично задължение към третото лице (чл. 73 ЗЗД), ответникът е встъпил или заместил третото лице в неговия дълг към ищеца-заемодател (чл. 101 и чл. 102 ЗЗД). Следователно фактическия извод, кой точно е получил заемът – ответникът или третото лице, и правния извод, какви са материалните правоотношения, които го обясняват, в т.ч. и съставянето на документа, съдът по иска по чл. 240 ЗЗД е длъжен да направи, след като съобрази въведените от страните по спора доводи и възражения, в аспекта на които да обсъди събраните доказателства за релевантните факти, зачитайки доказателственото значение на съставения от ответника частен удостоверителен документ.

При тези отговори на правните въпроси и въведените касационни основания жалбата на ищеца М. В. С. е частично основателна. Съображения:

В исковата молба ищецът претендира сумите 10 000 евро - главница по договор за заем, сключен между страните, и 10 000 евро – договорна лихва върху предоставения заем за периода на действие на договора 12.12.2013 г. – 25.12.2013 г. Твърденията са, че вторият ответник (едноличен собственик на капитала и управител на третия ответник „Еко-Рай-Агро“ ЕООД) е възнамерявал да разшири стопанската дейност на дружеството и е помолил ищеца за заем от 10 000 евро с оглед бъдещи инвестиции с голяма възвръщаемост. Като гарант по заема е посочил себе си и първия ответник. На 12.12.2013 г., ищецът е посетил офис на Българо-американска кредитна банка, където е внесъл уговорената сума, а по-късно на същия ден ответниците са поели ангажимент солидарно да върнат дължимото на ищеца най-късно до 25.12.2013 г. Подписали са и частен документ (разписка), чрез който са удостоверили възникналите задължения и солидарната отговорност на тримата ответници към ищеца.

Първите двама ответници, които съответно на своя интерес са подали въззивна жалба срещу осъдителното първоинстанционно решение, са оспорили исковете. В отговора на исковата молба са възразили, че няма сключен договор за заем, евентуално – за давност по възнаградителните лихви.

С първоинстанционното решение исковете са квалифицирани по чл. 240, ал. 1 и 2 ЗЗД и са уважени, а ответниците са осъдени солидарно, първият и вторият – при условията по чл. 110 ЗЗД, за сумите 10 000 евро – главница по договор за заем от 12.12.2013 г. и 10 000 евро - възнаградителните лихви в периода 12.12.2013 г. – 25.12.2013 .

Решението е обжалвано от първия и втория ответник с оплаквания, че в противоречие със събраните доказателства първоинстанционният съд е приел заемното правоотношение възникнало и не е разгледал евентуалното възражение.

По делото е приет документ от 12.12.2012 г., именуван „разписка“, съставен от първия и втория ответник в свидетелство за предоставената от ищеца парична сума от 10 000 евро и подлежащото на връщане – главница по заема от 10 000 евро и 10 000 евро възнаградителни лихви за период 12.12.2013 г. до 25.12.2013 г. Въззивният съд се е позовал на представената вносна бележка от 12.12.2013 г., която доказвала факта на предаването на сумата от 10 000 евро от ищеца на третия ответник, но с различно основание на превода „захранване на сметка“. Заключил е, че договор за заем между ищеца и третия ответник не е сключван. Добавил е, че в обстоятелствената част на исковата молба – договор за заем с възнаградителна лихва между ищеца и третия ответник, и диспозитивното начало - не му позволяват да осъди първия и втория ответник да върнат заема, за който разписката доказва ищецът да е предоставил на двамата съставители на документа, а не на третия ответник. Първоинстанционното решение е отменено в обжалваната част и исковете срещу първия и втория ответник са отхвърлени.

Настоящият състав намира за основателно оплакването, че въззивният съд е съществено е нарушил чл. 269, изр. 2 и чл. 299, ал. 1 ГПК. Въпреки да е ограничен от оплакванията във въззивната жалба – само по спора между ищеца и обжалвалите ответници и да е задължен да зачете влязлото в сила първоинстанционно решение – осъдително за необжалвалия ответник, той е преразгледал и пререшил разрешения спор, приемайки че първият и вторият ответник (обжалвалите), но и третият (необжалвалият) не са длъжници на ищеца. Основателно е и касационното оплакване, че при решаване на спора дали обжалвалите ответници имат същите задължения към ищеца и дали отговарят солидарно, така както и необжалвалия ответник, въззивният съд е пренебрегнал доказателственото значение на съставения частен удостоверителен документ от 12.12.2013 г. Не го е обсъдил в аспекта на конкретните доводи и възражения на страните по спора, отнесен и пред него, включително в смисъла, който предполага вносната бележка от същата дата – нарушение по чл. 236, ал. 2 ГПК. Допуснатите нарушения са съществени. Първо, защото се отнасят до нарушение на диспозитивното начало (основен принцип по чл. 6, ал. 2 ГПК). Второ, защото са причината въззивното решение да противоречи на материалния закон - чл. 240, чл. 22 ЗЗД, а и чл. 101 ЗЗД. Неправилното решение следва да се касира, а настоящият състав да реши спора в частта, отнесена и до него - по кумулативно съединените искове срещу първия и втория ответник. Не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия.

Настоящият състав намира, че на 12.12.2013 г. ищецът, първият и вторият ответник се съгласяват ищецът да предостави на третия ответник заем за 10 000 евро със срок 25.12.2013 г., включително за възнаградителна лихва 10 000 евро за периода на действие на договора. Съгласието е тримата ответници да са солидарни длъжници. На 12.12.2013 г., ищецът внася сумата 10 000 евро по банкова сметка на третия ответник, а впоследствие дружеството ги уведомява, че ще се възползва от предоставените му заемни средства. До приключване на съдебното дирене пред втората инстанция заемът не е върнат.

Тази фактическа обстановка съответства на твърденията в исковата молба, с които ищецът е обосновал легитимацията си на кредитор и твърдяния от него източник на солидарна отговорност за тримата ответници – договор за заем за 10 000 евро между ищеца и първия и втория ответник в полза на трето лице (третия ответник) с уговорена солидарна отговорност и достигнало до страните по договора изявление на бенефициента, че се възползва от предоставените от ищеца заемни средства. Тя не противоречи на разрешения с влязлата в сила част от първоинстанционното решение – третият ответник да е длъжник на ищеца на установеното правно основание, а съответства на изложените в обстоятелствената част твърдения и доводи за правното основание, поради което първият и вторият ответник са също солидарни длъжници. Предложението от ищеца за частно правоприемство по чл. 101 ЗЗД по договор за заем с третия ответник, не обвързва касационната инстанция по неразрешения правен спор, а неправилно е възприето от въззивния съд. Твърденията на ищеца, че отговорността на тримата ответници към него е гаранционна (солидарна) не са оспорени от първия и втория ответник в отговора на исковата молба. Техните възражения са различни – липса на материалноправна легитимация поради невъзникнало заемно правоотношение и давност по аксецорното вземане.

Осъществяването на релевантните факти установяват събраните доказателства. Документът, съставен на 12.12.2013 г. от първия и втория ответник в свидетелство за предоставените от ищеца парични средства – 10 000 евро и за размера на подлежащите на връщане суми – главницата и 10 000 евро лихви в периода на договора за заем, доказва заемното правоотношение. Доказателствената стойност на частния удостоверителен документ не опровергава вносната бележка от 12.12.2013 г. Основанието за извършения от ищеца превод по банковата сметка на третия ответник - „захранване на сметка“ – противоречи на действителното материално положение, но вносната бележка доказва реалния характер на договора за заем. Доколкото удостоверителният документ не установява еднозначно кой точно е получил заема – първият, вторият или третият ответник, обсъден във връзка с установеното от вносната бележка, обосновава извода, че това е третият ответник. Обяснимо е и удостоверителното изявление на втория ответник да е получил заемните средства. Той е уговарящ по договора за заем в полза на трето лице, но и управител на дружеството-бенефициент, а удостоверителния документ засвидетелства и друг релевантен факт – изявление на дружеството (на третия ответник), достигнало до страните по договора, че бенефициентът се възползва от заемните средства. Следователно договорът е породил действие и за него – чл. 22, ал. 1, изр. 1 ЗЗД. Възраженията на първия и втория ответник, че заемното правоотношение не е възниквало, се основават на неверни твърдения. Основателни са исковете по чл. 240, ал. 1 ЗЗД за сумата 10 000 евро – главница по договора за заем в полза на третия ответник. При зачитане на първоинстанционното решение в частта, с която е влязло в сила, а третият ответник е осъден на това основание да заплати на ищеца сумата 10 000 евро – главницата по договора за заем в негова полза, и поради уговорената солидарна отговорност за тримата ответници, въззивното решение следва да се отменени, а касационната инстанция да осъди първият и вторият ответник да заплатят главницата 10 000 евро солидарно, заедно с третия ответник (бенефициера), включително зачитайки влязлата в сила част от първоинстанционното решение.

Съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД, заемателят дължи лихви, само ако това е уговорено писмено. Законът изисква писмена форма за действителност на задължението за възнаградителни лихви. Удостоверителният документ, съставен от първия и от втория ответник, доказва постигнато в устна форма съгласие за заем в полза на бенефециера (на третото лице). Писмената форма по чл. 240, ал. 2 ЗЗД не е спазена, а не е възниквало акцесорното вземане с длъжници първия и втория ответник (уговорилите заема с ищеца в полза на третото лице). Установеното е от значение по висящите искове, но не и за разрешения спор срещу третия ответник. Чл. 299, ал. 1 ГПК забранява касационният съд да го преразгледа и пререшава. Другарството на ответниците е факултативно. Законът допуска (крайното) решение да е различно по отношение на всеки от тях. Касационната инстанция е длъжна да остави в сила въззивното решение в частта, с която исковете при тази квалификация са отхвърлени срещу първия и втория ответник. Погасителната давност не тече за акцесорното вземане, което за тях не е възниквало.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответниците Н. Г. и Б. Д. следва да заплатят сумата 6 658.98 лв. – половината от сторените разноски пред трите инстанции. Съгласно чл. 53 ЗЗД, отговорността им е солидарна, така както и отговорността на „Еко-Рай-Агро“ ЕООД, ангажирана до размера на тази сума с първоинстанционното решение.

При тези мотиви, съдът Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 3733/25.06.2020 по гр.д. № 11818/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени исковете по чл. 240, ал. 1 ЗЗД и в частта по разноските.

ОСЪЖДА Н. К. Г. с последен известен по делото адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес], ЕГН [ЕГН], и Б. В. Д. с последен известен по делото адрес [населено място],[жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], на основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД да заплатят на М. В. С. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] ЕГН [ЕГН], солидарно и заедно с „Еко-Рай-Агро“ ЕООД ЕИК[ЕИК], сумата 10 000 евро – главница по договор за заем от 12.12.2013 г. в полза на „Еко-Рай-Агро“ ЕООД, ведно със законните лихви от 16.11.2016 г., а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да му заплатят солидарно и заедно с „Еко-Рай-Агро“ сумата 6 658.98 лв. – разноски по делото.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 3733/25.06.2020 г. по гр.д. № 11818/2019 г. на Софийски градски съд в частта, с която са отхвърлени искове на М. В. С. срещу Н. К. Г. и Б. В. Д. по чл. 240, ал. 2 ЗЗД за сумата 10 000 евро – възнаградителна лихва по договора от 12.12.2013 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.