Имот, придобит по давност при фактическа раздяла, не става съпружеска собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

1

6

6

Р Е Ш Е Н И Е
№ 12
София, 13.01.2026 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в открито заседание на осемнадесети ноември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: БОНКА ДЕЧЕВА

Членове : ВАНЯ АТАНАСОВА

АТАНАС КЕМАНОВ

при участието на секретаря Даниела Никова като разгледа докладваното от съдията Атанасова гр.дело № 3212 по описа за 2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по подадена от Н. Д. Т., чрез адв. Г. К., касационна жалба против решение № 386 от 20. 03. 2024 г. по в. гр. д. № 3256/2023 г. на Пловдивския окръжен съд, с което е отменено решение № 260129 от 04. 08. 2023 г. по гр. д. № 20091/2019 г. на РС – Пловдив и е постановено решение, с което е отхвърлен предявеният от Н. Д. Т. против Н. О. Щ., В. Т. Г., А. Т. Г. иск по чл. 34 ЗС, за допускане на съдебна делба на недвижим имот –апартамент с идентификатор ***по КККР на [населено място], находящ се на първия етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], с адрес [населено място] [улица], ет. ***, ап. ***, и делбата е допусната само между Й. Т. Г., Н. Т. Г., В. Т. Г., А. Т. Г. и Н. О. Щ., при дялове по 1/5 идеална част за всеки от тях. Иска се отмяната му и допускане съдебна делба на имота и с участието на Н. Д. Т..

Подаден е отговор на касационната жалба от съделителите Н. О. Щ., В. Т. Г. и А. Т. Г., чрез адв. М. Ш., с който се изразява становище за неоснователност на същата и правилност на въззивното решение.

С определение № 3644 от 11. 07. 2025 г. по гр. д. № 3212/2024 г. на ВКС, 1 г.о., е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – за проверка на допустимостта му.

При извършване на преценка за допустимост на въззивното решение, настоящият състав съобрази следното:

Всички съсобственици на общата вещ са задължителни необходими другари в производството по съдебна делба и участието им в исковото производство е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на същото. Когато правото на участие в процеса на задължителен необходим другар е нарушено и първоинстанционното решение е постановено без негово участие, въззивният съд е длъжен да обезсили обжалваното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане, с участието на задължителния необходим другар, като производството по отношение на него следва да започне с връчване на препис от исковата молба и даване на срок за отговор по чл. 131 ГПК (ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 6).

В настоящия случай е спазено изискването в производството по съдебна делба да участват задължително всички лица, притежаващи дял в съсобствеността към предявяване на иска, включително и съсобствениците, за чиито дялове в съсобствеността е направено възражение за придобивна давност от друг съсобственик. Това е така, защото в производството по делото е участвал и съсобственикът С. Н. Г. и съпругата му Б. К. Г., чиято 1/2 идеална част от процесния имот ищците и ответниците твърдят, че е придобита по давност от Т. Н. Г. (ищцата Н. Т. твърди, че давностният срок е изтекъл през време на брака й с Т. Г., а ответницата Н. Щ. твърди, че давностния срок е изтекъл след фактическата раздяла между Н. Т. и Т. Г., като последният не е допускал бившата си съпруга в имота и последната не е владяла същия). Съсобственикът С. Н. Г. и съпругата му Б. К. Г. са били конституирани като съделители след предявяване на иска, в хода на първоинстанционното производство, и искът за делба по отношение на тях е отхвърлен с първоинстанционното решение, влязло в сила в тази част като необжалвано. Това е причината, поради която С. Н. Г. и Б. К. Г. не са участвали като страни във въззивното производство.

По изложените съображения настоящият състав намира, че въззивното решение е допустимо.

По основателността на касационната жалба:

Исковото производство е образувано по предявен от Й. Т. Г., Н. Т. Г. и Н. Д. Т. срещу Н. О. Щ., В. Т. Г. и А. Т. Г. иск за делба на описания по-горе недвижим имот – самостоятелен жилищен обект – апартамент с идентификатор ***. по КККР на [населено място], находящ се на първия етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място].

Ищците твърдят, че Н. Т. и наследодателят на страните Т. Г. са били съпрузи, като бракът им е прекратен с развод, а останалите двама ищци са деца на Т. Г. от брака му с Н. Т.. Твърдят, че ответниците са преживяла съпруга и деца на наследодателя от втория му брак. Процесната жилищна сграда била построена през време на брака на Т. Г. с Н. Т., върху имот, съсобствен между Т. Г. и брат му С. Г., като съпрузите са придобили в режим на СИО процесния жилищен обект – 1/2 на основание построяването му в имот, от който съпругът е притежавал в лична собственост 1/2 идеална част, и 1/2 идеална част (на другия съсобственик) по давност, а след развода всеки от тях е придобил по 1/2 идеална част от жилището. Затова делбата следва да се допусна между децата на починалия, преживялата съпруга и бившата съпруга Н. Т..

Съделителите Н. О. Щ., В. Т. Г. и А. Т. Г. са възразили срещу участието на Н. Т. в делбата. Поддържат, че сградата е лична собственост на Т. Г., който е придобил 1/2 идеална част по приращение, а другата 1/2 идеална част на С. Г. – по давност. Твърдят, че делбата следва да се допусне само между децата и преживялата съпруга на починалия.

Въззивният съд е приел за установено, че Т. Г. и Н. Т. са сключили граждански брак на 1. 11. 1981 г., прекратен с развод със съдебно решение, влязло в сила на 26. 02. 2003 г., като от 1990-1991 г. до 26. 02. 2003 г. съпрузите са били във фактическа раздяла. Й. и Н. Т. Г. са деца на Т. Г. и Н. Т.. Т. Г. и Н. Щ. са сключили граждански брак на 10. 06. 2003 т., от който са родени съделителите В. и А. Т. Г.. Т. Г. е починал на 18. 09. 2019 г. и е оставил за наследници четирите си деца и съпругата си Н. Щ..

Преди първия брак, с н.а. № 123/14. 02. 1978 г., Т. Н. Г. и брат му С. Н. Г. купили процесния поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място] – тогава парцел ***– за им. ***, с площ от 455 кв.м. по регулационния план на [населено място]. Върху съсобствения имот двамата братя построили процесната двуетажна жилищна сграда. Строителните книжа – виза за проектиране, строителна линия и ниво, строително разрешение са издадени на името на двамата съсобственици. Въззивният съд е приел, че в груб строеж сградата е била построена преди 1. 11. 1981 г. (сключването на първия граждански брак). Семейството на Т. Г. ремонтирало една стая на първия етаж и се преместило да живее в стаята през 1986-1987 г., след раждането на второто дете, откогато започнало да упражнява фактическа власт и върху притежаваната от С. Г. 1/2 идеална част от жилището на първия етаж. Двамата братя постигнали устно съгласие Т. да е на първия, а С. – на втория етаж. Т. Г. е владял идеалната част на брат си от жилището на първия етаж, като придобивният давностен срок е изтекъл по време на фактическата раздяла с Н. Т.. Последната била гонена от имота и не е била допускана в жилището от Т. Г. след фактическата раздяла, настъпила 1990-1991 г., поради което не е упражнявала нито държане, нито владение по отношение на жилището.

От правна страна въззивният съд е приел, че бившата съпруга Н. Т. не притежава идеална част от процесното жилище, тъй като същото е представлявало лична собственост на Т. Г. – 1/2 идеална част е придобита от същия преди брака с Н. Т., на основание чл. 92 ЗС, чрез построяването му преди брака в груб строеж върху съсобствен имот, а другата 1/2 идеална част е придобита от същия по давност, като давностният срок е изтекъл през време на фактическата раздяла на Н. Т. и Т. Г.. Н. Т. не е упражнявала фактическа власт върху жилището след фактическата раздяла, настъпила 1990 - 1991 г., не е допускана в същото от Т. Г.. Поради това, независимо че давностният срок е изтекъл през време на брака, придобитата от Т. Г. по давност 1/2 идеална част няма статут на съпружеска имуществена общност. Прието е също, че Н. Т. не е направила в срок възражение за придобивна давност по отношение на жилището или идеална част от него.

По тези съображения съдът е приел, че процесното жилище е било лична собственост на наследодателя Т. Г., искът за делба, предявен от Н. Т., следва да бъде отхвърлен и делбата следва да бъде допусната между четирите деца и преживялата съпруга на Т. Г., при равни дялове – по 1/5 идеална част за всеки от тях.

Решението е правилно.

Неоснователно е оплакването за неправилност на същото поради допуснато от съда процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждане на всички събрани по делото доказателства и непълнота на фактическите изводи в мотивите към решението. При постановяване на решението съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, анализирал е установените с тях факти и е обективирал в мотивите към решението фактическите си изводи, в които е изложил кои правно релевантни факти приема за установени и въз основа на кои доказателства.

Неоснователно е оплакването за неправилност на въззивното решение поради необоснованост на извода на въззивния съд, че процесната жилищна сграда не е построена през време на брака на Н. Т. и Т. Г., както и на извода, че Н. Т. не е упражнявала фактическа власт върху процесното жилище – нито като държател, нито като владелец, от 1990-1991 г. (фактическата раздяла на съпрузите) до 26. 02. 2003 г. (влизане в сила на бракоразводното решение). Тези изводи съответстват на фактите, установени от събраните по делото писмени и гласни доказателства, преценени в тяхната съвкупност. Съответства на събраните по делото доказателства и извода на съда, че Н. Т. и Т. Г. са ремонтирали и започнали да обитават част от помещенията от жилището на първия етаж едва през 1986г. – 1987 г., след раждането на второто им дете, откогато е и завладяването на притежаваната от С. Г. 1/2 идеална част от процесния имот.

Неоснователно е и оплакването за неправилност на въззивното решение поради постановяването му в нарушение на материалния закон. Правните изводи на въззивния съд съответстват на разпоредбите на чл. 79, ал. 1, чл. 68 и чл. 92 от Закона за собствеността. Към смъртта си Т. Г. е бил единствен собственик на процесното жилище, като 1/2 идеална част е придобил преди брака, по приращение - чл. 92 ЗС, чрез построяването му в груб строеж преди сключването на граждански брак с Н. Т. и върху имот от който е притежавал 1/2 ид.ч. в лична собственост (придобита преди брака му с Н. Т.), а другата 1/2 ид.ч., собственост на брат му С. Г., е придобил по давност и не в режим на СИО, макар давностният срок да е изтекъл преди влизане в сила на бракоразводното решение, тъй като в периода от 1990 г. - 1991 г. (настъпване на фактическата раздяла между Н. Т. и С. Г.) до 2003 г. (влизане в сила на бракоразводното решение) Н. Т. не е упражнявала в нито един момент фактическа власт върху жилището – нито като държател, нито като владелец, тъй като не е била допускана в същото и гонена от имота от Т. Г..

Като правилно, въззивното решение ще следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на делото Н. Д. Т. следва да бъде осъдена да заплати на Н. О. Щ., В. Т. Г. и А. Т. Г. сумата 613, 50 евро (1200 лв.) разноски за адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на касационната жалба и процесуално представителство пред настоящата инстанция.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 386 от 20. 03. 2024 г. по в. гр. д. № 3256/2023 г. на Пловдивския окръжен съд.

ОСЪЖДА Н. Д. Т. да заплати на Н. О. Щ., В. Т. Г. и А. Т. Г. сумата 613, 50 евро (равняваща се на 1200 лв.) разноски, направени при разглеждане на делото пред настоящата инстанция.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: