Намаляване на наказанията за блудство с малолетно лице

Текстът на акта

Ключови фрази

Блудство с лице, ненавършило 14 г. * блудствени действия с малолетно лице от същия пол * липса на малозначителност * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК * приложение на чл. 66 НК

Решение по н.д. № 321/24 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 305

гр. София, 29.04.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ ШИШКОВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ГАЛИНА ИВАНОВА и прокурора НИКОЛАЙ ДИМИТРОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 321/24 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационни жалби, депозирани от защитниците на подсъдимите С. Н. Л. и А. Г. Г., срещу Решение № 12 от 2 февруари 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 145/23 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С решението на въззивния съд е изменена Присъда № 23 от 3 май 2023 г. по н.о.х.д. № 1394/22 г. на Окръжен съд Бургас като наказанието на С. Н. Л., наложено за престъпление по чл. 149, ал. 5, т. 3, вр. ал. 4, т. 1, предл. 1., вр. ал. 2, т. 1, предл. 1., вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“, вр. чл. 20, ал. 2 НК и определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е увеличено от две на пет години лишаване от свобода на основание чл. 54 НК, а това на подсъдимия А. Г. Г., наложено за престъпление по чл. 149, ал. 4, т. 1, предл. 1., вр. ал. 2, т. 1, предл. 1., вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“, вр. чл. 20, ал. 2 НК и определено при условията на чл. 54 НК – увеличено от три на четири години лишаване от свобода. С въззивното решение подсъдимият Л. е оправдан за това да е извършил деянието като е държал с ръка крака на малолетния Т., а подсъдимият Г. - за това да е опипвал по гърдите малолетния Т.. В останалата част присъдата е потвърдена.

Срещу оправдателните части на въззивното решение не са постъпили касационни жалба и/или протест.

Решението на апелативния съд не е обжалвано и в частта, потвърждаваща гражданскоосъдителната част на присъдата.

С касационната жалба на адвокат С. К. – защитник на подсъдимия Л., са декларирани касационните основания по чл. 348, ал. т. 1 и т. 3 НПК, а са изложени съображения само за първото от тях. За такива се приемат съжденията, че действията, приети за извършени от подсъдимия, не са блудствени, защото не са от естество да възбудят полово желание. На следващо място – че след като въззивният съд е оправдал Л. за това да е извършил деянието като е държал с ръка крака на малолетния Т., правната квалификация е следвало да бъде по-лека. Паралелно с това в сезиращия документ са възпроизведени обилно свидетелски показания в насока обосноваване на поддържаната теза за различна от приетата от съдилищата фактическа обстановка. Претенцията, отправена към касационната инстанция, е за отмяна на обжалваното решение и оправдаването на подсъдимия Л..

С касационната жалба на адвокат Д. С. – защитник на подсъдимия Г., са релевирани и трите касационни основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1 – т. 3 НПК. Поддържаното нарушение на материалния закон е аргументирано с идентични на посочените в другата жалба твърдения за естеството на действията, които не били блудствени. Същевременно – и с неприлагането на чл. 9, ал. 2 НК, посочено като допълнение за твърдяното неправилно приложение на закона. За съществени процесуални нарушения са заявени: разрешението да не се кредитират показанията на свидетеля С. Б.; предубеждение на вещите лица, изготвили комплексните психиатрично-психологични експертизи; отбелязаното в решението на въззивния съд, че подсъдимият Г. извършил деянието в условията на опасен рецидив, при все че той не бил осъждан. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание е изразено в изявление за съжаление за случилото се и декларация, че нито действията, нито намеренията били блудствени, което изявление защитникът направил от името на подсъдимия. Останалата част от жалбата, в която са цитирани пространно извадки от свидетелските показания, е отнесена до твърдението за недоказаност на обвинението. Отправените към касационната инстанция искания са за отмяна на решението и оправдаването на подсъдимия или за връщане на делото за ново разглеждане, за да бъде постановена оправдателна присъда или приложен чл. 66, ал. 1 НК.

Не са постъпили възражения срещу касационните жалби.

Пред ВКС защитниците поддържат претенциите и жалбите по изтъкнатите в тях съображения. Това, което допълват и двамата, че отмерените от въззивния съд наказания са напълно несъответни на действията на подсъдимите, дори ако се приеме, че по характер са били блудствени.

Подсъдимият А. Г. се придържа към казаното от адвокат С., което не допълва.

Подсъдимият С. Л., редовно призован, не се възползва от правото си на участие в съдебното заседание, в което не се явява.

Прокурорът от Върховната прокуратура изразява становище за неоснователност на касационните жалби. Смята, че при постановяването на обжалваното решение не са допуснати нарушения на материалния закон и на процесуалните правила, а наложените наказания са справедливи. По негово виждане доказателственият анализ, осъществен от въззивния съд, е пълен, всестранен и обективен. Прокурорът намира за неоснователно твърдението, че действията на подсъдимите не са блудствени. В тази връзка изтъква и, че цялостното обективно поведение на подсъдимите - прегръщане, целуване, галене, допиране на телата до малолетното момче - навежда на верния извод за наличие на предвидената в закона специфична цел, обосноваваща и прекия им умисъл. Като обобщава, че липсват каквито и да са основания за преквалифициране на деянието или за оправдаване на подсъдимите, а наложените им наказания са справедливи, прокурорът пледира за оставяне в сила на решението.

Не се явяват частния обвинител и граждански ищец С. Л. Т. и негов повереник.

В предоставената му последна дума подсъдимият Г. претендира за оправдателна присъда, тъй като не е извършвал блудствени действия, което се установявало от записите на камерите и от показанията на детето.

След като прецени изложените в касационните жалби касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационните жалби са допустими като подадени от процесуалнолегитимирани страни, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледани по същество, касационните жалби са частично основателни.

Еднотипните оплаквания за нарушения по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК, а и общността на вменената на подсъдимите престъпна деятелност позволява общото обсъждане на двете жалби в тази им част.

Отделно и с приоритетно значение следва да бъдат обсъдени твърденията за допуснати съществени процесуални нарушения, формулирани в жалбата на подсъдимия Г., доколкото евентуалната им основателност би обусловила принципна невъзможност за обсъждане на останалите две оплаквания.

Касационният съд намира, че при разглеждане на делото от въззивния съд не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Не са допуснати такива и от първостепенния съд, налагащи отстраняването им от горната инстанция или връщане на делото в предходната.

Суверенната преценка на решаващите по фактите съдилища да кредитират или не определени доказателства, не подлежи на контрол. На проверка подлежи не вътрешното убеждение, а процесът на формирането му. Ако не е допусната грешка в този процес, то преценката на съда за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите му изводи не може да бъде подменяна. В правомощията на касационната инстанция е да установи единствено дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна оценка на доказателствените материали, дали последните са обсъдени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не. В случай на нарушаване на някое от тези изисквания е налице съществено процесуално нарушение на правилата на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, резултиращо и в извод за опорочена доказателствена дейност. В разглеждания случай се изразява недоволство от разрешението на инстанциите да не кредитират показанията на свидетеля С. Б. без обаче да се твърди, че при извеждане на този доказателствен извод е нарушено някое процесуално правило. И първата, и втората инстанции са обсъдили внимателно показанията на свидетеля Б., съпоставили са ги с останалите, дали са самостоятелна оценка на вътрешната им логичност и като краен резултат са решили да не ги кредитират. Извършеният доказателствен анализ не страда от пороци, защото никое доказателство не е останало извън дължимото от съда внимание, нито пък е тълкувано превратно или изопачено. След собствена оценка на доказателствения материал въззивната инстанция е споделила изведената от първата, като също се е основала не само на свидетелските показания, но и на протокола за оглед на веществените доказателства (на т.нар. „случайни записи“, заснети от охранителни камери в близост до случилото се и приобщени по надлежния ред).

Неоснователно е и оплакването за участие на предубедени вещи лица. То е мотивирано с твърдение, че при изготвяне на своите заключения вещите лица ползвали изключените от съда показания на свидетеля Н. Д. от досъдебното производство и така се били предубедили. Обсъждането на повдигнатото възражение е обективно затруднено поради липсата на конкретика и рационалност в него. Не се сочи в каква насока и по отношение на кого са били предубедени вещите лица, изготвили и трите комплексни психиатрично-психилогични експертизи - за двамата подсъдими и за свидетеля С. Т.. Не е посочено и кой експертен извод и по отношение на кого се определя като порочен. И трите заключения, изготвени от едни същи експерти, са били назначени и изпълнени в досъдебното производство. В тях са цитирани показания на разпитаните тогава свидетели като данни, събрани в досъдебното производство. Освен че те поначало нямат значимо отношение към поставените на експертите задачи, показанията не са и поставени в основата на изводите на вещите лица, касаещи психиатричния и психологичен статус на освидетелстваните. Видно е, че заключенията са изведени на база снетата анамнеза и проведените специализирани изследвания. Липсват каквито и да било данни за предубеденост, на което и да е от вещите лица.

Не се възприема като съществено процесуално нарушение и допуснатата от въззивния съд грешка с технически характер. Именно такава представлява отбелязаното „ БОС правилно е приел също, че за подс. А. Г. от обективна страна е налице и по-тежко квалифициращият деянието признак по чл. 149, ал. 5, т. 3 НК – извършено е при условията на опасен рецидив…“ . Окръжният съд, както по същество и апелативният, е приел, че подсъдимият С. Л. е извършил деянието в условията на опасен рецидив. Грешката в имената не очертава волята на апелативния съд като неясна и противоречива, тъй като тя е изводима и от подхода при индивидуализацията на санкциите. Изводима е и от факта на потвърждаване на присъдата в частите, в които не е била изменена.

В обобщение на разискваното дотук се налага извод за отсъствие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и неоснователност на жалбата на подсъдимия Г. в тази й част.

Касационните жалби на двамата подсъдими са неоснователни относно претенциите за нарушения на материалния закон.

Преди всичко следва да се отбележи, че възведените оплаквания за недоказаност на приетите за установени факти от окръжния и апелативния съд, няма да бъдат разглеждани. Неизменно е утвърденото в практиката на висшата инстанция, в съответствие с уреденото в процесуалния закон, че необосноваността не е касационно основание. Както вече бе посочено, така е, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка при неговото формиране. Повдигнатите възражения, съобразно които съдът неправилно приел за доказани извършените от подсъдимите действия, по съществото си са такива за необоснованост. Тази инстанция не действа като такива по фактите (освен в хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, която не е налице в разглеждания случай) и не е в правомощията й да прави преоценка на доказателствата.

Заявеното, че в рамките на установената фактология законът е приложен неправилно, следва да бъде обсъдено. Идентичните доводи на касаторите са, че действията, за които са признати за виновни двамата подсъдими, не са блудствени по своя характер, тъй като били случайни докосвания от неинтимен характер, негодни да доведат да възбуждане на полово желание. Така поддържаната теза не може да бъде споделена.

На първо място, поведението на двамата подсъдими следва да бъде разгледано в цялост, като комплекс от всичките им действия, осъществени спрямо детето, а не да бъде декомпозирано до отделни елементи, чието значение се цели да бъде подценено. Съобразно фактологията, приета от въззивния съд, разкриваща частично отклонение (само по отношение на два момента от деянието) от възприетата от първостепенния, подсъдимият Г. галил детето по главата и лицето, казал му че било много красиво и с хубава коса, а когато момчето искало да си тръгне от беседката го прегърнал с две ръце през кръста, вдигнал го във въздуха, след което отново го сложил да седне на пейката и плътно си приближил главата до него, и го целунал по шията. Подсъдимият Л., приседнал до потърпевшия, плътно притиснал тялото си в него, прегръщайки го с дясната си ръка и придърпвайки го към себе си със сила, галейки го по главата. На свой ред подсъдимият Г. доближил лицето си до това на момчето и го целунал по бузата, а след това почти легнал върху него, притискайки го с тялото си. Случилото се било прекратено заради появата на полицейски служител, при когото детето веднага избягало.

От така приетото е видно, че малолетният тогава С. Т. (на 13 години) е бил възпрепятстван от двамата подсъдими да напусне беседката и е бил обект на нежелани от него, извършени от тях похотливи действия. Такива представляват притисканията в неговото тяло, придърпването и прегръщането му, целувките по лицето и шията и милувките. При все че не са в ерогенна зона, тези действия не могат да се определят като случайни и безцелни докосвания. По своето естество и насоченост те са годни да доведат до полово възбуждане у извършителя и в случая с основание са дефинирани като такива. Това поведение - осъществяването на плътен контакт с тялото на детето, съчетано с милването и целуването му - не е израз на нормално общуване на двамата зрели мъже с непознатото им момче. Именно като такова извън общоприетия морал и схванато като притеснително и нередно е било възприето и от наблюдавалите го, сигнализирали полицията с цел прекратяването му. Законовата норма на разпоредбата на чл. 149, ал. 1 НК не предвижда резултат. Престъплението е формално, на простото извършване и за неговата съставомерност от обективна страна е достатъчно извършването на действието без да е нужно да бъде постигната целта за възбуждането или удовлетворяването на половото желание без съвкупление.

Неоснователна е претенцията и за преквалифициране на деянието на С. Л. в по-леко такова заради оправдаването му от въззивния съд за държането с ръка на крака на малолетния Т., вменено му с повдигнатото обвинение като елемент от употребената сила. Претенцията е дистанцирана от факта, че присъдата е потвърдена в частта, в която Л. е признат за виновен за притискането на тялото на потърпевшия по начин, препятстващ неговото ставане – също елемент от употребената сила.

Накрая, деянието не може да се охарактеризира като непрестъпно по смисъла на чл. 9, ал. 2 НК, както настоява защитникът на подсъдимия Г.. Действията на двамата подсъдими не са малозначителни, така че да очертаят липса на обществена опасност или явна незначителност на същата. Несъмнено, разпоредбата на чл. 9, ал. 2 НК не съдържа ограничения, касаещи приложението й по отношение на определен вид престъпления, тоест същата е принципно приложима по отношение на всички престъпни състави. За да се приложи в определен случай обаче е нужно да се установи, че отрицателното въздействие върху нормалното развитие на обществените отношения не е в обичайната, типичната степен за деяния от подобен род или дори липсва. При преценка на тези обстоятелства - дали деянието е малозначително, а оттук не е общественоопасно или е незначително общественоопасно - следва да се имат предвид в съвкупност всички елементи от състава на престъплението, всички особености, характеризиращи извършването на конкретното деяние и данните за степента на обществена опасност на самия деец.

При отчитане на тези принципни особености, свързани с обществената опасност, касационната инстанция споделя отчетеното от предходните, че в случая поведението на двамата подсъдими е реализирано нагло и безцеремонно на публично място през деня, като освен че те са били в състояние на алкохолно опиянение, са предлагали алкохол и на малолетния. Действията им са предизвикали безпокойство, страх, чувство на унижение и погнуса у детето по време на стореното, а и трайни негативни последици върху психиката му впоследствие. В този смисъл не може да се приеме незначително засягане на защитените обществени отношения и отчетливо отклонение от типичната степен на обществена опасност за такъв род посегателства.

В заключение – материалният закон не е нарушен.

Основателност на касационните жалби се установява в частта им за явна несправедливост на наложените на подсъдимите санкции от въззивния съд. Апелативната инстанция е надценила значението на предходните осъждания на подсъдимия Л. като отегчаващо отговорността му обстоятелство (извън дефиниращите деянието като опасен рецидив по чл. 29, ал. 1, б ”а” и ”б” НК) и за разлика от първостепенния съд е подценила данните за конкретния принос на този подсъдим в деянието. Така са игнорирани параметрите на реалното увреждане на обществените отношения, осигуряващи половата неприкосновеност. Инкриминираната на подсъдимия Л. дейност се отличава с по-малка интензивност от тази на другия подсъдим. Тя не накърнява така драстично защитения публичен интерес, че да оправдае санкционирането на дееца с пет години лишаване от свобода. В този размер санкцията отявлено не съответства на обществената опасност на стореното, а и на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Подценени са естеството на блудствените действия, краткотрайният характер на проявата и ниският интензитет на употребената сила, която не е намерила израз във физическо увреждане на жертвата. Макар същите да не елиминират обществената опасност на деянието, нито пък да не очертават явна степен на незначителност, в сравнение с деянията от същия вид разкриват по-ниска степен на обществена опасност. Неоснователно е при това положение заключението на апелативния съд, че и най-ниското наказание не се явявало несъразмерно тежко. Тези съображения налагат редуциране на наказанието при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК и отмерването му в размер на две години лишаване от свобода. Изолацията на подсъдимия Л. в местата за лишаване от свобода (неизбежна заради обремененото му съдебно минало) за такъв от период е адекватна на целената необходимост от поправително, предупредително и превъзпитателно въздействие върху него, както и за възпитателно въздействие върху другите членове на обществото за постигане на целите на чл. 36 НК.

Отново със съображения за явно несъответствие между наложената на подсъдимия Г. санкция от четири години и данните за степента на обществената опасност на извършеното и тази на дееца, се налага коригиране на въззивния акт и в тази му част. За престъплението по чл. 149, ал. 4, т. 1 НК е предвидено наказание от три до петнадесет години лишаване от свобода. При индивидуализацията на санкцията с основание е отчетен значителният принос на подсъдимия Г. в съвместната престъпна дейност, а именно че: инициативата да извика момчето в беседката е била негова; неколкократно е упражнил принуда; извършените от него блудствени действия са със значително по-висок интензитет от тези на другия подсъдим. По-активната му роля в деянието обуславя определянето и на по-високо, в сравнение с това на другия подсъдим, наказание. Чистото съдебно минало на подсъдимия Г. (реабилитиран) е отчетено като смекчаващо обстоятелство. Няма други обстоятелства, които да са подлежали на обсъждане и да не са били съобразени. Съпоставката помежду им в съдържателен план определя като закономерен извода за определянето на наказанието при условията на чл. 54 НК за този подсъдим, доколкото предвиденото наказание от три години лишаване от свобода не се явява несъразмерно тежко с оглед конкретната проява на собствената му деятелност в съвместната престъпна дейност. Несправедливо е обаче санкционирането на Г. с наказание над предвидения специален минимум. Касационният съд намира, че наказание от три години лишаване от свобода с отлагане за изпитателен срок от пет години се явява адекватен израз на държавна принуда като разрешение, годно да обезпечи постигането на целите на наказанието по чл. 36, ал. 1 НК на плоскостта на личната и генералната превенция. Чистото съдебно минало на Г. и намаленият размер на наказанието изпълват първите две изисквания за приложението на чл. 66, ал. 1 НК. ВКС приема за налично и третото, защото смята за постижими целите на наказанието и преди всичко, че за поправянето на осъдения не се налага изолирането му от обществото. Личността на дееца не е със завишена степен на обществена опасност и определеният изпитателен срок, под страх от активизиране на наказанието, ще е достатъчно въздържащ и коригиращ фактор за Г. да има поведение, съобразено със законовите повели.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ИЗМЕНЯ решение № 12 от 2 февруари 2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 145/23 г. по описа на Апелативен съд – Бургас в частта за санкциите, като:

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия С. Н. Л. наказание лишаване от свобода от пет на две години лишаване от свобода на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 НК.

НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия А. Г. Г. наказание от четири на три години лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 НК ОТЛАГА изпълнението на наказанието за изпитателен срок от пет години.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.