Намаляване на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 107

гр. София, 18.02.2026 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в съдебно заседание на двадесет и девети януари две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ 2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 2201/2025 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България (ПРБ), чрез прокурор при Апелативна прокуратура – София, против решение № 126 от 14.02.2025 г. по гр. д. № 3096/2023 г. на Апелативен съд – София, 10-ти граждански състав.

В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение в атакуваната му част като постановено в нарушение на материалния закон и необснованост.

Ответникът по жалба А. Г. П. не взема становище.

Предмет на разглеждане е жалбата срещу посоченото въззивно решение в частта, в която е потвърдено решение № 260030 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 13827/2020 г. на Софийски градски съд (СГС), ГО, I – 5 състав в уважената част на предявения от А. Г. П. против ПРБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. от незаконно обвинение в извършване на престъпление по чл. 304а, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, производството по което е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 (отм.) НПК, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 15.12.2017 г. до изплащането й.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че ищецът е бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 304а, пр. 2 и предл. 3, във вр. с чл. 304, ал. 1, пр. 2 и 3, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 НК, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Наказателното производство срещу него е прекратено с определение от 18.12.2015 г. по НОХД № С-17/2015 г. на СГС, постановено по реда на чл. 369, ал. 4 и ал. 5 (отм.) НПК – в редакцията на закона към тази дата, (при бездействие на прокурора да отстрани допуснати на досъдебното производство съществени нарушения на процесуалните правила и да внесе делото в съда в едномесечен срок). Прието е, че това прекратяване на делото по своите правни последици е приравнено на прекратяването на наказателното производство от прокурора на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 НПК и осъществява предпоставки в приложно поле на състава на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране обективната отговорност на държавата, в лицето на ПРБ, за вреди. В обжалваното решение са преценени останалите установени по делото обстоятелства, от значение за размера на вредите от нематериален характер: продължителността на наказателното производство по незаконното обвинение – от 5 години и 1 месец (за времето от 17.11.2010 г. до 18.12.2015 г.); възрастта на ищеца към датата на привличането му като обвиняем (м. ноември 2010 г.) - 36 г., неговото обществено положение – „агент“ на Държавна агенция „Национална сигурност“ (ДАНС) и образование; характера на повдигнатото обвинение, което е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК; взетата спрямо незаконно обвиненото лице в периода от 20.11.2010 г. до 04.02.2011 г. мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „парична гаранция“ до края на воденото разследване. Съобразен е и факта на медийното разгласяване на обвинението в множество публикации и статии в интернет пространството, в част от които (4 на брой) с изрично отразяване имената на ищеца и неговата месторабота, както и липсата на прилагана мярка за принуда „забрана за напускане пределите на РБ без разрешение на прокурора или на съда“. Така е обосновано становище, че търпените в случая неимуществени вреди надхвърлят обичайните такива от незаконно преследване в тежко умишлено престъпление. В същото време е направен доказателствен извод, че незаконното обвинение не е довело до трайни и необратими последици за физическото и психическо здраве на пострадалия (в тази връзка е обсъдено и кредитирано приетото в първата инстанция заключение на съдебно-медицинската експертиза, съгласно което макар ищецът да страда от бъбречно-каменна болест и исхемична болест на сърцето - мискроваскуларна болест, тези заболявания не се намират в причинно - следствена връзка с процесното разследване). Прието е, че ищецът е дисциплинарно уволнен със заповед на директора на ДАНС от 19.05.2011 г. от заеманата от него длъжност „младши агент трета степен“, експерт „К-22“ на отдел „К-2“ към специализирана дирекция „К“ (Противодействие на корупцията) при агенцията. С оглед на горните фактически обстоятелства, съставът на втората съдебна инстанция е направил извод, че за конкретно установените по вид и интензитет неимуществени вреди, търпени от пострадалия, справедливо и достатъчно да ги репарира е обезщетение в размер на 30 000 лв., което се явява съобразено и със съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. Обезщетението е присъдено със законната лихва от 15.12.2017 г. (предвид основателността на възражението на защитата на ответника за погасяване на това вземане с тригодишна давност, считано от датата на исковата молба – 15.12.2020 г.) до изплащането.

С определение № 4785/23.10.2025 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение в обжалваната му част - досежно уважения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществени вреди, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД и за определянето на неимуществените вреди при преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на чл. 52 ЗЗД. Селектирането на жалбата е обосновано с необходимостта от проверка съответствието на въззивния съдебен акт в посочената му част с разрешенията, дадени в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в решение № 50194/31.10.2022 г. по гр. д. № 3754/2021 г. на IV г. о., решение № 169/29.11.2018 г. по гр. д. № 4593/2017 г. на III г. о., решение № 50202/18.01.2023 г. по гр. д. № 256/2022 г. на III г. о. и решение № 89/12.02.2024 г. по гр. д. № 813/2023 г. на IV г. о., всички по описа на ВКС.

По въпросите, обусловили допускане на обжалването, настоящият състав на ВКС споделя константната съдебна практика (вж. разясненията, дадени с т. ІІ от ППВС № 4/1968 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК, а също решение № 197/16.11.2016 г. по гр. д. № 1845/2016 г., III г. о., решение № 293/17.03.2020 г. по гр. д. № 3963/2018 г., IV г. о., решение № 12/30.04.2020 г. по гр. д. № 1513/2019 г., III г. о., решение № 174/12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г., IV г. о. и др.), вкл. и с решенията на ВКС, на които касаторът се позовава, според която справедливостта, като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, именно в този смисъл справедливостта не е абстрактно понятие, а се извежда от преценката на обстоятелства с обективни характеристики. Затова в мотивите си съдилищата трябва да посочат конкретните обстоятелства и значението им за размера на обезщетението. При непозволено увреждане в хипотезата на незаконно обвинение на обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Отчита се общата продължителност и предмета на наказателното производство, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, засегнати ли са с него доброто име и професионална репутация на незаконосъобразно обвиненото лице, има ли неблагоприятно отражение и в каква степен на неговия личен, обществен и социален статус, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Принципът на справедливост по чл. 52 ЗЗД включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението за засегнатите нематериални блага следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. При изграждане на преценката си за справедливия размер по чл. 52 ЗЗД на това обезщетение съдът следва да съпостави относимите обективно съществуващи обстоятелства, без да отдава изолирано или прекомерно значение на едни от тях за сметка на други.

Предвид дадените отговори на горните правни въпроси, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира жалбата на ПРБ за частично основателна, поради следните съображения:

Правилно по делото е прието, че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на ответника Прокуратурата на РБ, тъй като наказателното производство по повдигнатите срещу ищеца обвинения е завършило без да бъде реализирана наказателната отговорност. Случаите, когато производството по отношение на ищеца е прекратено – поради бездействието на прокуратурата да отстрани допуснати процесуални нарушения и да внесе делото в съда в едномесечен срок, имат за последица прекратяването на наказателното производство от съда на основание чл. 369, ал. 4 НПК (в редакция към ДВ, бр. 42/2015 г.) и осъществяват (приравнени са по правни последици на) специалното основание по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за търсене на вреди от деликт - деянието не е извършено от ищеца (вж. решение № 291/16.11.2011 г. по гр. д. № 109/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 95/08.4.2011 г. по гр. д. № 849/2010 г. на ВКС, IIII г. о., решение № 248/16.10.2014 г. по гр. д. № 440/2014 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 295/18.12.2017 г. по гр. д. № 384/2017 г. на ВКС, IV г. о.). В тази насока въззивният съд е изпълнил задължението си да посочи кои са релевантните факти, относими за определяне размера на обезщетението, но не е съобразил в достатъчна степен значението на някои от тях и връзката им с основанието, на което се дължи обезщетяване на вредите, включително възрастта на ищеца към началото на разследването - 36 г., съвкупността от продължителността на наказателното производство (5 г. и 1 м.), срока на наложената най – тежка мярка за процесуална принуда („задържане под стража“) – от 2 месеца и 15 дни и медийното разгласяване на случая, от една страна като обективни фактори и от друга – субективното им значение и отражение върху личността на ищеца, доколкото макар и да се затворил в себе си, да станал мълчалив и да не е искал да излиза никъде, не се установяват настъпили трайни и необратими негативни последици за физическото и психическо му здраве, нито пък за изпадане в социална изолация в причинна връзка с обвинението. Твърденията за увреждане на здравето на пострадалия (болест на сърцето и на бъбреците) и за отчуждение на неговите най – близки хора, съпруга и приятели му, които са се отдръпнали от него, поради обвинението, са изцяло неоснователни. Напротив – установява се те да са продължили да го подкрепят и да търсят контакт с него – обаждали са се по телефона, ходели са му на гости, ходели са заедно на почивки. Липсват данни и за причинно - следствена връзка на наказателното производство с поддържаното прекъсване на „ин витро“ процедурите от съпругата на ищеца, доколкото е установено, че на 15.05.2013 г. е сключен договор за транспортиране и съхранение на ембриони – т. е. опровергава се наличието на пречка, възникнала именно поради обвинението, за участие в тези процедури, нито пък този факт е имал за последица лишаване на ищеца от средства за финансирането им. Сключените два договора за банков кредит от 2014 г. и 2017г., и осигурените средства по тях през времетраенето на разследването несъмнено сочи ищеца като надежден платец, в чийто възможности е да погасява задълженията си по отпуснатите ипотечни кредити. Проведеното дисциплинарно производство, довело до налагане най – тежката дисциплинарна санкция (уволнение) на ищеца от заеманата длъжност в системата на ДАНС, е основано на няколко групи тежки нарушения на служебната дисциплина, сред които, но не само и процесното обвинение, т. е. не обуславя като единствена причина освобождаването на ищеца от служба в агенцията. Изрично е мотивирано в уволнителната заповед, че всяка една от установените групи нарушения, вкл. и неявяване на работа в значителен период от време, без уважителна причина за това, съставлява самостоятелно основание за налагане на дисциплинарното уволнение. Ето защо не може да се приеме, че последното е закономерна и единствена последица от проведеното срещу ищеца незаконно разследване и да обуслови твърдяната неимуществена вреда, в частност свързана с неблагоприятното засягане на професионалното развитие на ищеца.

В заключение, в разглеждания случай въззивният съд е приложил неправилно материалния закон към установените по делото факти, което е довело до необоснован и незаконосъобразен извод относно размера, необходим за репариране на понесените от ищеца морални вреди, който е завишен. Основателни в тази насока са касационните доводи на прокуратурата за нарушение на чл. 52 ЗЗД при приложение на критерия за справедливост и за необоснованост : при обективните факти за продължителността и интензитета на наказателната репресия като годни да обосноват по сериозно засягане на неимуществената сфера на пострадалия – от една страна и от друга – при липсата данни за негативни последици върху здравето и психиката му, върху личния и социален живот, при отсъствие на установена пряка (и единствена) причинно – следствена връзка с невъзможността на ищеца да продължи професионалния си път в структурите на ДАНС, както и данни да е лишен поради незаконното обвинение от средства за финансиране на започнатите процедури „ин винтро“ със съпругата, което да е довело до прекратяването им. Не са отчетени в необходимата степен и социално - икономическите условия и стандарта на живот в страната към датата на деликта (2015 г.), поради което неправилно инстанцията по същество е приложила разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и незаконосъобразно е определила като справедлив за репариране на претърпените морални вреди размер на обезщетението от 30 000 лв. Настоящият съдебен състав намира, че за покриване на вредите на ищеца – претърпяни болки и страдания от процесното незаконно обвинение, по справедливост следва да се определи обезщетение в размер на 20 000 лв. Сумата се определяне глобално и това съответства на характера и интензитета на действително засегнатите нематериални блага, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. Така обезщетението се явява съобразено и във връзка със социално - икономическите условия, и стандарт на живот в страната към датата на деликта, в които намира израз общественото проявление на критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната страна – ПРБ има репариращо действие, предвид моралния, а не имуществен характер на претендираните вреди. Следва да се отчете и периодът, за който се дължи компенсаторна лихва в размер на законната върху главницата, считано от 15.12.2017 г. до окончателното изплащане. Това е датата, от която върху обезщетението на неимуществените вреди следва да бъде присъдена законната лихва, предвид направеното от ответника правопогасяващо възражение за изтекла давност на вземането за лихва (тригодишна, считано от 15.12.2020 г. – датата на искова молба, назад, съгласно чл. 111, б. „в“ ЗЗД), което е своевременно и основателно.

Изложеното налага касиране на въззивното решение и потвърденото с него първоинстанционно решение в уважената част на претенцията за обезвреда на неимуществени вреди за разликата над 20 000 лв. до присъдените 30 000 лв. и произнасяне по съществото на спора с отхвърляне на иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ над 20 000 лв. до 30 000 лв. В останалата си обжалвана част по горната претенция решението на въззивния съд е правилно и следва да се остави в сила. Същото следва да се отмени и в частта за разноските за първата инстанция, присъдени в полза на ищеца. Съобразно крайния резултат на страната се дължи на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 409. 03 евро (левовата равностойност на 800 лв. съгласно Закона за въвеждане на еврото в Република България), в какъвто смисъл ще следва да се постанови настоящия съдебен акт в частта за разноските.

Така мотивиран и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 126 от 14.02.2025 г. по гр. д. № 3096/2023 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав и потвърденото с него решение № 260030 от 06.01.2023 г. по гр. д. № 13827/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, I – 5 състав в уважената част на иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от А. Г. П. против Прокуратура на РБ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 304а, вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, което е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 НПК (ДВ, бр. 42/2015 г.) по НОХД № С-17/2015 г. на СГС, за разликата над 20 000 лв. до 30 000 лв., ведно със законната лихва от 15.12.2017 г. до изплащането, както в частта на присъдените на А. Г. П. разноски за първа съдебна инстанция над 409. 03 евро (левова равностойност на 800 лв. съгласно ЗВЕРБ) и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от А. Г. П. против Прокуратура на РБ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ - за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по чл. 304а, вр. с чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 НК, което е прекратено на основание чл. 369, ал. 4 НПК (ДВ, бр. 42/2015 г.) по НОХД № С-17/2015 г. на СГС, за разликата над 20 000 лв. до 30 000 лв.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 126 от 14.02.2025 г. по гр. д. № 3096/2023 г. на Апелативен съд – София, 10 - ти граждански състав в останалата му обжалвана част, с която искът по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 20 000 лв., ведно със законната лихва от 15.12.2017 г. до изплащането.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: