Сила на пресъдено нещо и оспорване на актове за държавна собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

1
Р Е Ш Е Н И Е
№ 50041
София, 02.08.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети април две хиляди двадесет и трета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теодора Гроздева
ЧЛЕНОВЕ: Ваня Атанасова
Милена Даскалова
при участието на секретаря Анета Иванова , като изслуша докладваното от съдия М. Даскалова гр.д.№ 1685 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Б. Г. Н. срещу решение № 100001 от 04.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 322/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., с което е потвърдено решение № 220 от 14.06.2019 г. на ОС - Русе по гр. д. № 790/2018 г., с което е отхвърлен предявеният от Б. Г. Н. против Н. Е. Б. установителен иск за собственост, основан на давностно владение, върху сграда с идентификатор ...... по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], № 17.

В касационната жалба се твърди, че решението на въззивния съд е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК.

В открито съдебно заседание касаторът поддържа подадената от него касационна жалба.

Ответникът по касационната жалба Н. Е. Б. е подал в срок отговор на касационната жалба. Твърди, че са налице основанията по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, както и че въпросът дали имотът е държавна собственост, доколкото и той има претенции да е негов собственик, е от значение за правилното разглеждане и решаване на спора.

С определение № 50005 от 13.01.2023 г. касационното обжалване на решението е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следния правен въпрос: "Може ли съдът да зачете силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение в последващ процес с предмет спор за собственост на същия недвижим имот при липса на субективен идентитет на страните по двете дела извън хипотезата на чл. 298 ал.2 ГПК ?“.

По поставения правен въпрос настоящият състав на ВКС намира следното : В практиката на ВКС по приложението на чл. 298 ГПК, която се споделя от настоящия състав на съда /решение № 60086 от 15.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3629/2020 г., I г. о.; решение № 11 от 27.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4854/2014 г., I г. о./, се приема, че разпоредбата на чл. 298 ГПК урежда изрично и изчерпателно адресатите на силата на пресъдено нещо. Субективните предели на силата на пресъдено нещо определят кръга от лицата, които са обвързани от констатациите в съдебното решение относно съществуването или несъществуването на спорното право. Поначало сила на пресъдено нещо се поражда само между страните по делото- чл. 298, ал. 1 ГПК. Третите лица не са обвързани от силата на пресъдено нещо на съдебното решение, освен в изрично предвидените от закона случаи- чл. 298, ал. 2 ГПК, чл. 298, ал. 3 ГПК и чл.216, ал.2 ГПК. Следователно при наличие на влязло в сила решение по спор за собственост на недвижими имот, в последващ процес с предмет спор за собственост на същия имот съдът не може да зачете формираната сила на пресъдено нещо при липса на субективен идентитет на страните по двете дела, освен в изброените хипотези.

По съществото на касационната жалба :

Производството пред районния съд е образувано по предявен положителен установителен иск по чл. 124 ГПК от Б. Г. Н. против Н. Е. Б. за признаване за установено в отношенията между страните, че ищецът е собственик на основание изтекла придобивана давност на сграда с идентификатор..... по КККР на [населено място], с административен адрес [населено място], [улица], № 17.

За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което искът е отхвърлен, въззивният съд е приел, че на 5.06.1997 г. ищецът е сключил с Л. Б. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, представляващ дворно място с размери 50 на 12 метра, заедно с построената в него сграда – дървена барака, състояща се от коридор, 2 бр. жилищни помещения с тухлена зидария, 3 бр. стопански помещения с обща застроена площ 480 кв. м., който имот се намира в [населено място], ул. Пристанищна, № 17. Купувач по този предварителен договор е ищецът, на когото според договора владението върху имота било предадено същия ден. Продавачът по предварителния договор се легитимирал като собственик с предварителен договор от 10.05.1995 г.

Прието е за установено, че с влязло в сила решение № 400 от 6.10.2005 г., постановено по в. гр. д. № 681/2005 г. на Окръжен съд - Русе е отхвърлен предявеният от Българската държава против ищеца иск с правно основание чл. 108 ЗС относно сграда, находяща се ул. Пристанищна, № 17, построена върху имот пл. № ..... в кв. 66 на [населено място] . С последващо решение № 668/28.12.2011г. на Окръжен съд – Русе, постановено по гр.д. № 1153/2011г. е потвърдено решение № 889/19.05.2010г. по гр.д. 61/2010г. на Районен съд– Русе, с което е отхвърлен предявеният от ищеца против Българската държава отрицателен установителен иск за признаване за установено, че терен от 743 кв.м., върху който е построена процесната сега сграда, не е държавна собственост.

Съдът е приел също, че на скица № 15119239/12.02.2019 г., издадена от С. Р., като собственик на сграда с идентификатор ..... е записана държавата.

За да направи извод за неоснователност на иска, въззивният съд е изложил мотиви, че ищецът се позовава на изтекла придобивна давност и в негова тежест е да установи, че е осъществявано владение в продължение на десет години, както и че не са били налице законови пречки да придобиване имота по давност. Прието е, че имотът, върху който процесната сграда е построена, е държавна собственост. Този извод е направен въз основа приложените по делото акт за публична държавна собственост № 2060/17.12.2002 г., акт за публична държавна собственост № 4664/10.09.2009 г., както и влязлото в сила решение по гр.д. 61/2010г. на РС- Русе, с което е отхвърлен предявеният от ищеца Б. Н. против държавата отрицателен установителен иск за собственост върху имота, в който е изградена спорната сграда. Съдът се е мотивирал, че отхвърлянето на отрицателния установителен иск означава, че с влязло в сила решение е признато, че държавата е собственик на имота, предвид на което и оспорването на представените по делото актове за държавна собственост и събирането на доказателства във връзка с това оспорване е безпредметно, доколкото спорът за собствеността върху терена, в който е изградена сградата, е решен с влязло в сила решение. По- нататък в решението си съдът е приел, че придобиването по давност на правото на собственост върху сградата, отделно от земята, се претендира не срещу собственика на земята, а срещу трето лице, оспорващо правата на ищеца върху тази сграда. Правото на собственост върху сграда, построена в чужд имот, се придобива по реда на чл.63 ЗС. Предварителният договор за продажба на сградата не установява придобиването правото на собственост - не е спазена формата по чл. 18 ЗЗД, както и липсват данни обещателят по договора да е бил собственик на сградата. Относно довода на ищеца, че е придобил собствеността по давност, съдът е приел, че характерът на правото на държавна собственост върху терена обуславя и правото на държавна собственост върху постройките. По силата на чл. 86 ЗС право на собственост върху вещ – публична държавна собственост не може да се придобива по давност, а ако вещта е частна държавна собственост, то ищецът не е могъл да придобие собствеността предвид разпоредбата на пар.1 от Закона за допълнение на ЗС, според която след 31.05.2006г. течението на давността е спряно. Изложени са мотиви, че решението, с което е отхвърлен искът по чл. 108 от ЗС относно процесната сграда, предявен от Българската държава против ищеца, не променя горните изводи, защото силата на пресъдено нещо не се разпростира спрямо ответника по настоящето дело, който е трето лице по отношение на приключилия исков процес, а и с решението не се признават права на ищеца върху процесната сграда.

Предвид отговора на поставения по делото правен въпрос, въззивното решение, като постановено в нарушение на процесуалния закон – чл. 298, ал.1 ГПК, следва да се отмени на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд правилно е съобразил, че влязлото в сила решение, постановено по гр.д. № 681/2005г. на Окръжен съд - Русе, с което е отхвърлен ревандикационният иск на Държавата против ищеца, не обвързва страните по настоящето дело, тъй като ответникът не е бил страна по посоченото дело. Същевременно съдът в нарушение разпоредбата на чл. 298, ал.2 ГПК, зачитайки силата на пресъдено нещо, формирана с решението по гр.д. № 91/2010г. на Районен съд - Русе, по което ответникът по настоящето дело също не е бил страна, е приел, че след като спорната сграда се намира в имот – държавна собственост, характерът на правото на държавна собственост върху терена обуславя и правото на държавна собственост върху постройките, предвид на което и спорната сграда като построена в имот – държавна собственост не е могла да бъде придобита по давност.

Правилно, при произнасянето си по основния по делото въпрос – придобил ли е ищецът собствеността върху сградата на основание давностно владение, въззивният съд е извършил преценка дали през периода на осъществяваното владение е била налице законова пречка за придобиване на собствеността по давност. Нормите на чл. 86 от ЗС и § 1 от Закона за допълнение на ЗС, предвиждащи такава забрана и съобразени от въззивния съд, имат характера на императивни материалноправни норми и според разрешението, дадено в т. 1 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, те следва да бъдат прилагани служебно от съда. В нарушение на съдопроизводствените правила обаче въззивният съд е отказал събиране на поисканите от ищеца доказателства за опровергаване съдържанието на приложените по делото актове за държавна собственост, мотивирайки се, че не се касае за документи, представени от насрещната страна. Съгласно чл. 5, ал. 2 от ЗДС актовете за държавна собственост се ползват с доказателствена сила, която при оспорване следва да бъде опровергана, тъй като сами по себе си не създават права. Оспорването на констатацията, че имотът е държавна собственост, по същество представлява оспорване на права и за него е приложимо разрешението, дадено в ТР № 11/21.03.2013 година, постановено по тълк. д. № 11/2012 година на ОСГК на ВКС, според което, за да отпадне легитимиращото действие на акта е необходимо да се докаже, че титулярът не е бил или е престанал да бъде собственик. Това оспорване не се развива по правилата на чл. 193 ГПК, тъй като не касае истинността на документа, а съществуването на удостовереното с него право. Оспорващата акта страна не е длъжна да доказва, че имотът не е държавна собственост на всички основания, на които е било възможно това право да бъде придобито, а следва да обори конкретното посочено в акта основание, т.е. съдържанието на този акт трябва да е известно. В случая с факта на предявяване на иска с твърдения, че имотът е придобит на основание давностно владение, ищецът оспорва наличието на пречки за придобиване на собствеността, като в молба от 05.02.2019г. по повод дадени от първоинстанционния съд указания, ищецът е посочил, че е упражнявал фактическа власт върху имота с намерение за своене спрямо всички, като претенция за имота е имала само Българската държава, чиито иск обаче е отхвърлен. Тезата на ищеца пред първоинстанционния съд е, че имотът не е нито държавна, нито общинска собственост. Във въззивната жалба изрично е въведен довод, че първоинстанционният съд в решението си приема, че е съставен акт за държавна собственост, без такъв да е приложен и съответно без да е налице яснота относно съдържанието му – за вписаното правно основание за придобиване собственост, предоставен ли е имотът на търговско дружество. Оспорен е и изводът на съда, че за имота има законосъбразно издаден акт за държавна собственост. След като ищецът изначално поддържа, че имотът не е държавна собственост и с оглед приложението на императивни материалноправни норми /чл. 86 от ЗС и § 1 от Закона за допълнение на ЗС/, съдът неправилно е отказал да събере посочените от ищеца доказателства, поискани след като по делото са приобщени актовете за държавна собственост, т.е. след като на ищеца е станало известно основанието за актуване на имота като държавен.

Горното налага извод, че въззивното решение следва да се отмени и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, тъй като се налага извършването на нови съдопроизводствени действия. Съдът следва да приеме представените от ищеца писмени доказателства и да допусне изслушване на поисканата от него експертиза, след което и въз основа съвкупен анализ на всички доказателства да се произнесе дали са били налице пречки за придобиването на процесната сграда по давност и ако не се установят такива да обсъди доказателствата, посочени от ищеца относно осъществявано от него владение и да се произнесе придобил ли е ищецът собствеността върху имота на соченото от него основание.

Разноски за настоящето производство не следва да се присъждат, тъй като по тях произнасяне дължи въззивната инстанция, което следва от разпоредбата на чл. 294, ал.2 ГПК.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 100001 от 04.02.2022 г., постановено по в. гр. д. № 322/2019 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т..

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – Велико Т..

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :