Допустимост на евентуален иск за неоснователно обогатяване при изтеглени банкови средства

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50082

гр. София, 04.05.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
при участието на секретаря Ана Давидова и като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр.д. № 2838/2022г. , за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Й. П. М., подадена чрез пълномощника адв. Д. И., против решение № 260088 от 18.11.2021г., постановено по въззивно гр.дело № 2214/2019г. на Варненския окръжен съд, с което е прекратено, като недопустимо, производството по предявения от М. против Т. Д. Л. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за присъждане на сумата 20 000 лева-изтеглени парични средства от банковата сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г., с които ответницата неоснователно се е обогатила и Й. П. М. е осъден да плати на Т. Д. Л., на основание чл. 78, ал.4 ГПК, разноски за въззивното производство в общ размер 1 230 лева.

В жалбата се поддържат оплаквания и се излагат доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон.

Ответникът по касационната жалба Т. Д. Л., чрез пълномощника адв. Х. Х., в отговора на жалбата излага съображения за нейната неоснователност.

С определение № 50064 от 07.02.2023г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на решението на ОС-Варна по процесуалноправния въпрос, уточнен от ВКС (в изпълнение на правомощията му съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК) относно задължението на съда да се произнесе по иска, като съобрази изложените факти и твърдения, на които ищецът основава своето право и от заявеното в петитума искане за защита.

По процесуалноправния въпрос е формирана практика на ВКС- решение № 229/20.10.2011г. по гр.дело № 1465/2010г. на I ГО, решение № 428/19.10.2012г. по гр.дело № 358/2011г. на IV ГО, решение № 25/23.07.2019г. на ВКС по гр. д. № 2299/2018г. на II ГО и много други. Според цитираната практика всеки иск, предявен пред съда се характеризира с обстоятелствена част и петитум съобразно търсената по делото правна защита в рамките на които и при отчитане на безспорните и спорните между страните обстоятелства и заявени възражения съдът дължи произнасяне. Принципът на диспозитивното начало, установен в чл.6, ал.2 ГПК задължава съда да даде защита в рамките на правото, по отношение на което се търси и в обема в който се търси. Произнасяйки се по спорното право, въведено като предмет на делото с твърденията на ищеца и заявения петитум, както и по защитните възражения на ответника съдът дава дължимата защита-санкция в пределите на спорния предмет.

С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване, основателни са доводите на касатора, че в отклонение от принципа на диспозитивното начало, въззивният съд не е съобразил надлежно въведените от ищеца факти и обстоятелства, на които основава претенцията си по чл.59 ЗЗД.

В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че работи като моряк и честно отсъства от страната; през 2016г. се запознал с ответницата и започнали интимна връзка; на 12.07.2016г. я упълномощил с право до го представлява пред всички банки в РБ и да оперира неограничено с паричните средства по сметките му; в периода от 17.03.2016г. до 25.01.2018г., въз основа на пълномощното, ответницата изтеглила от банковите сметки на ищеца в две търговски банки общо сумата 86 971,50 лева. Ищецът сочи, че с упражняването на правата по упълномощителната сделка от страна на ответницата, между страните по спора са възникнали мандатни отношения, като по силата на неформалния договор за поръчка, ответницата поела задължения, освен да извършва фактически действия в пределите на учредената представителна власт, така и да му даде отчет. Ищецът предявява иск по чл.284, ал.2 от ЗЗД за заплащане на сумата 20 000 лева, представляваща част от претенция в общ размер 86 971,50 лева-сбор от изтеглени от ответницата в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г. парични средства от банковата сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД, в изпълнение на договор за поръчка от 17.03.2016г. В условията на евентуалност са предявени искове: по чл.55 ал.1 пр.3 ЗЗД - за присъждане на 20 000 лева като получени на отпаднало основание; по чл. 45 ЗЗД-за присъждане на 20 000 лева, като обезщетение за имуществени вреди, в резултат на неправомерни действия на ответницата, в качеството й на упълномощено лице и иск по чл. 59 ЗЗД за присъждане на 20 000 лева - изтеглени от банкова сметка на ищеца в „Уникредит Булбанк“ АД, в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г., с която сума ответницата неоснователно се е обогатила.

В срока за отговор на исковата молба ответницата е оспорила исковете с твърдения, че сумите са теглени след изричното искане на ищеца и са му били предавани; част от изтеглените суми са използвани за ежедневните му разходи, за лечението и рехабилитация му, за издръжката на дъщеря му; за уреждане на взаимоотношения с корабни агенти. Ответницата е изложила твърдения, че част от изтеглената сума-около 15 000 лева-20 000 лева, е вложена в строителството на къща в [населено място] и ищецът лично се разплащал със строителите.

Инстанциите по същество са уважили иска по чл. 284, ал.2 ЗЗД и са осъдили ответницата да плати на ищеца сумата 20 000 лева-част от претенция в общ размер 86 971,50 лева, изтеглена от Л. от банкова сметка на ищеца в периода от 17.03.2016г. до 07.11.2016г.

С решение № 63/22.04.2021г. по гр.дело № 2380/2020г. на ІІІ ГО на ВКС е отменено решение №248/25.02.2020г. по в. гр. дело № 2214/2019г. на ОС-Варна, потвърждаващо решение № 4153/ 10.10.2019г. по гр. дело № 16346/2018г. на РС-Варна и е отхвърлен предявеният от Й. М. против Т. Л. иск по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД. Съставът на ВКС е върнал делото на въззивния съд за разглеждане на предявените от Й. М. срещу ответницата Л. евентуални искове по чл.45 ЗЗД, по чл. 55 ЗЗД и този по чл. 59 ЗЗД.

При новото разглеждане на делото, на основание чл.232 от ГПК, въззивният окръжен съд е прекратил производството в частта по предявените от М. искове по чл. 55 ал.1 пр.3 от ЗЗД и по чл. 45 от ЗЗД. Приел е, че предмет на разглеждане е предявеният при условията на евентуалност иск на М. по чл.59 от ЗЗД, като с определение № 260174/20.05.2021г. е оставил без движение производството и е указал на ищеца да обоснове правния интерес от завеждане на този евентуален иск, при твърдения в ИМ за наличие на договор за поръчка между страните. С молби от 09.06.2021г. и от 05.07.2021г. ищецът е посочил, че липсва спор между страните, че по договора за строителство от 02.11.2016г. ответницата се е разплащала с негови парични средства и от негово име; в резултат от извършените плащания по договора за строителство от името на ищеца ответницата е получила имотна облага, тъй като е придобила право на собственост върху построеното в неин собствен имот със чужди средства. Посочил е, че между ищеца и ответницата-собственик на имота върху който се строи къщата, липсва договор. Предвид това ищецът твърди, че се е стигнало до неоснователно разместване на имуществени блага - Л. се е обогатила неоснователно за негова сметка.

Въззивният съд е приел за установено, че страните по спора са били обвързани от мандатно правоотношение; в процесния период-от 17.03. 2016г. до 07.11.2016г. по силата на даденото от ищеца нотариално заверено пълномощно ответницата е изтеглила от банковите сметки на упълномощителя претендираната сума 20 000 лева, с които се е разплатила по договора за строителство от 02.11.2016г., сключен между ищеца-възложител, представляван от ответницата и трето за спора лице-изпълнител. По силата на този договор възложителят е възложил, а изпълнителят е приел да извърши строителство на къща в имот в [населено място], обл.В., срещу възнаграждение. Плащането е уговорено и осъществявано от ищеца и от ответницата. Въззивният съд се е позовал на решението от 22.04.2021г. на ІІІ ГО на ВКС, с което главният иск по чл.284, ал.2 от ЗЗД е отхвърлен с мотива, че плащайки по договора за строителство от името на ищеца от изтеглените от банковите му сметки суми, ответницата е дала отчет по смисъла на чл. 284, ал.2 ЗЗД. Предвид това въззивният съд е приел, че доколкото вземането, възникващо на основание чл.59 ал. 1 от ЗЗД, предполага наличието на разместване на блага, без в отношенията между страните да съществува обвързаност от договор, гестия или деликт, предявеният в условията на евентуалност иск за неоснователно обогатяване - да бъде разгледан в случай, че съдът намери, че не е налице мандатно правоотношение по силата на договор за поръчка между страните, се явява недопустим и е прекратил производството по делото.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира, че предвид дадения отговор на поставения процесуално правен въпрос, въззивният съд е постановил решението си в несъответствие със сезирането му от ищеца.

С оглед твърдените обстоятелства в исковата молба и в уточнителните молби от 09.06.2021г. и 05.07.2021г., на които ищецът (сега касатор) основава заявената облигационна претенция, съдът намира, че предявеният иск по чл.59 ЗЗД е процесуално допустим - налице е активна и съответно пасивна процесуална легитимация, както и правен интерес от водене на процеса. В случая още в първоинстанционното производство са наведени твърдения и е прието за установено, че с част от изтеглените от ответницата суми от банковите сметки на ищеца са платени задълженията по договора за строителство на сграда в собствен на ответницата имот. След връщането на делото от ВКС въззивният съд в нарушение на съдопроизводствените правила не е съобразил направените от ищеца уточнения по иска по чл. 59 ЗЗД. Не е отчел и че фактическите твърдения, на които М. е основал иска си по чл. 284, ал.2 ЗЗД са различни от тези по иска по чл. 59 ЗЗД. В случая, във връзка с претенцията по чл.59 ЗЗД ищецът е твърдял, че изтеглените от ответницата суми от неговата банкова сметка са вложени за строежа на неин имот; в резултат на това ищецът е обеднял, а Л. се е обогатила с построената със средства на ищеца в имота й сграда. Съответно на тези твърдения е въведено и искането за осъждане на ответницата да плати на ищеца сумата 20 000 лева, предявена частично, с която се е обогатила за негова сметка. С оглед направените уточнения на исковата претенция (чл. 129, ал.5 ГПК), съдът е следвало да разгледа иска, тъй като същият е допустим и съответен на търсената защита. Обстоятелството, че ищецът е предявил главен иск по чл.284, ал.2 ЗЗД, който е бил отхвърлен, в случая е факт ирелевантен за допустимостта на иска по чл.59 ЗЗД, тъй като макар определени обстоятелства по двата иска да съвпадат, различни са правопораждащите факти, от които се извежда правото по всеки един от исковете. С оглед изложеното, обжалваното въззивно решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила – основание за отмяна по чл.293, ал.2 във вр. с чл.281, т.3 ГПК, поради което следва да бъде отменено, а делото – върнато за разглеждане по същество на предявения иск с правно основание чл.59 ЗЗД.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 260088 от 18.11.2021г., постановено по въззивно гр.дело № 2214/2019г. на Варненския окръжен съд.

ВРЪЩА делото на ОС-Варна за разглеждане на предявения от Й. П. М. против Т. Д. Л. иск с правно основание чл.59 ЗЗД.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: