Намаляване на обезщетение при съпричиняване на катастрофа от пресичащ пешеходец

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 468

гр. София, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 3263 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място], подадена чрез юрисконсулт Б. Г., срещу въззивно решение № 450/11.04.2023 г. постановено по възз.гр.д. № 11/2023 г. по описа на Апелативен съд – София. Въззивното решение е допуснато до касационно обжалване в частта, в която Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД е осъдено на основание чл. 432 ал. 1 от КЗ да заплати на Д. С. Л. обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените й телесни повреди в резултат на ПТП, станало на 15.10.2017 г., в разликата над 25 000 лв. до размера от 65 000 лв. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Твърди се, че въззивният съд е приложил неправилно критерият за справедливост при определяне на обезщетението, както и че не е отчел съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата като пешеходец, а е направил превратно тълкуване на събрания по делото доказателствен материал и липсва всестранна и обективна оценка на всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Д. С. Л. не е подала писмен отговор и не е взела становище по жалбата. В открито съдебно заседание, чрез своя пълномощник изразява становище за неоснователност на жалбата.

С определение № 1544/01.04.2024 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства във връзка с доводите на страните и да изложи собствени правни изводи по тях.

По поставения въпрос настоящият състав приема следното: В съдебната практика на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК /решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 92/16.03.2012 г. по гр.д. № 980/2011 г.на ВКС, II г.о.; решение № 221/08.02.2016 г. по гр.д. № 1453/2015 г. на ВКС, I г.о.; решение № 33/09.04.2020 г. по т.д. № 693/2019 г. на ВКС, I т.о. и др./, е застъпено становище, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл.235 и чл.236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество по твърденията и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор на основание чл. 269, ал. 2 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл.266, ал.1 ГПК. Посочените разрешения по правния въпрос, се споделят от настоящия състав на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, намира жалбата за частично основателна, по следните съображения:

При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е приел за установени, респ. безспорни, фактите относно естеството на пътно- транспортното произшествие /ПТП/ като реализирано застрахователно събитие, настъпило през време на застрахователния договор, виновно и противоправно поведение на застрахования при ответното дружество водач, предизвикал ПТП /установено със споразумението по НОХД № 2952/2020 г. на Районен съд - Пловдив, което на основание чл. 300 от ГПК е задължително за гражданския съд разглеждащ последиците от деянието/ и наличието на причинна връзка между ПТП и травматичните увреждания на пострадалата ищца Д. Л.. Поради това, като спорни и подлежащи на обсъждане са преценени само въпросът за размера на дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди и въпросът свързан с наличието на основанието по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди поради съпричиняване и евентуално с процента съпричиняване.

След анализ на събраните по делото доказателства, в т.ч. съдено-медицинска експертиза, и отчитайки установените по делото обстоятелства, релевантни за определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди- характера на уврежданията на ищцата, продължителността и интензивността на претърпените от нея болки и страдания, търпените неудобства, въззивният съд е приел, че паричният еквивалент на претърпените от ищцата неимуществени вреди, е в размер на 65 000 лв.

С оглед указанията в ППВС № 4/1968 г., като релевантни за определяне на обезщетението в случая са взети предвид следните обстоятелства: видът, броят и характерът на причинените телесни увреждания - изразяващи се в счупване на таза - кръстна кост и горното и долно рамена на дясна срамна кост; контузия на главата: разкъсно - контузна рана на главата; наложилата се хоспитализация- счупването на таза наложило оперативно лечение и поставяне на два стабилизиращи винта, при което ищцата останала в болница общо 17 дни; че по време на болничния престой ищцата била напълно неподвижна, като изпитвала непрестанни и интензивни болки, които продължили и в период около един месец след инцидента, след което болките станали по-слаби в следващите 6 месеца; че поради счупването на таза, движението на краката й било сериозно затруднено за срок около 6 месеца. Въззивният съд е съобразил и извода на вещото лице по СМЕ, че можело да се очаква, че ищцата ще изпитва болки в местата на счупването при натоварване или при промяна на времето. Взета е предвид също възрастта на ищцата към датата на ПТП – 57 г., което също можело да затрудни възстановяването й, предвид тежестта на полученото увреждане; както и отражението на ПТП върху психиката й - ищцата претърпяла значителен стрес, като се страхувала да пътува в кола при висока скорост, както и да пресича сама, веднага след инцидента.

Настоящият съдебен състав намира, че размерът от 65 000 лв. на обезщетението за неимуществени вреди на ищцата е правилно определен, в съответствие с нормата на чл. 52 от ЗЗД, така както е разяснена в задължителната практика на ВС, изразена в ППВС 4/68 г., както и в практиката на ВКС. Въззивният съд е преценил всички релевантни обективни обстоятелства, за да достигне до извода за определяне на справедливия размер на обезщетението. Размерът е определен и в съответствие нормативно определения лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“; както и с обществено- икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП.

По спорния между страните въпрос свързан с наличието на основанието по чл. 51 ал. 2 от ЗЗД за намаляване на размера на обезщетението за неимуществени вреди поради съпричиняване е прието, че възражението е неоснователно. Прието е, че основната причина за настъпването на процесното ПТП е било поведението на водача на лекия автомобил - Р. П., която могла да види пресичащата пешеходка и да реагира своевременно чрез намаляване на скоростта или спиране както и да предприеме маневра, с която да заобиколи пешеходците от ляво, като при тези действия, не би се стигнало до сблъсък с пешеходката. Съдът се е позовал на заключението на изслушаната съдебна автотехническа експертиза, че водачът на лекия автомобил е разполагал с възможност да намали скоростта си и дори да спре, след като е забелязал движението на ищцата и съпруга й по пътното платно, но не сторил това своевременно, а когато предприел спиране, ударът вече бил непредотвратим за него, особено доколкото едновременно със спирането той инстинктивно се е отклонил надясно в опит да избегне опасността, представляващи пресичащите пешеходци, която той първоначално е забелязал от лявата си страна. Приел е, че тъй като пешеходците съобразили разстоянието на приближаващото превозно средство и неговата скорост, същите не били нарушили норма от ЗДвП и тяхното поведение не било противоправно. От показанията на св. Л.- съпруг на ищцата /пресичал пътното платно заедно с нея/ се установило, че те предприели пресичане, хванати за ръка, с бърз ход, като преценили, че автомобила е на около 90 метра от тях, а според заключението на експертизата преценката им за разстоянието на което се е намирал автомобила била правилна.

Отговорът на правния въпрос обуславя извод за основателност на оплакването за необсъждане на всички релевантни доводи и доказателства във връзка с разглеждане на възражението по чл.51, ал.2 ЗЗД. Видно от въззивна жалба на дружеството- застраховател, последното е изложило съображения за преценка на поведението на пресичащия пътното платно пешеходец, респ. за наличието на причинна връзка между поведението на Д. Л. и инцидента, с оглед спецификата на казуса: пешеходецът Л. /на възраст 57 г./ заедно със съпруга си е пресичала пътното платно на извънградски път, състоящ се от две ленти на всяко от платната за движение за автомобили с обща широчина 10 м., могла е да възприеме опасността, достигайки разделителната непрекъсната линия – знаела е за приближаващия се лек автомобил и посоката му на движение, и да спре, оставяйки го да премине. Въззивният съд е ограничил преценката си само до установяване поведението на водача на лекия автомобил Р. П., без да се произнесе по така въведените от касатора възражения.

Според заключението на съдебно – автотехническата експертиза /САТЕ/ произшествието, при което е пострадала ищцата, е реализирано когато тя е пресичала път в извънградска територия на необозначено за това място /в близост няма пешеходна пътека/, на прав и хоризонтален участък, при ясна видимост, спрямо посоката на движение на управлявания от Р. П. лек автомобил. Ударът настъпил изцяло в дясната пътна лента предназначена за движение на лекия автомобил „Форд“. Заключението на САТЕ, което не е оспорено от страните, съдържа констатации, че тъй като автомобилът се е движил в дясната си пътна лента опасността за възникване на произшествието е създадена от навлизането на пешеходците /ищцата и нейният съпруг/ на място което не е обозначено за пешеходци /т.2.5 от заключението/. Законът дава право на пешеходците извън населените места да пресичат платното за движение и извън определените за целта места – чл.113, ал.2 от ЗДвП. На това право не съответства задължение на водачите на пътни превозни средства да ги пропуснат. При пресичане на пътното платно извън определените за целта места правото на пешеходеца не е абсолютно. При упражняване на правото на пешеходеца да пресече платното за движение, той е длъжен да се съобрази с общите ограничения и забрани по чл.113, ал.1, т.1, т.2 и т.4 и чл.114, т.1 и т. 2 от ЗДвП /в т.см. т. 6г от ТР № 2/22.12.2016 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС/.

От показанията на съпруга на ищцата /св. Л./, с когото тя е пресичала се установява, че двамата предприели пресичане, хванати за ръка, с бърз ход, като са преценили, че автомобила е на около 90 метра от тях. Според вещото лице преценката им за разстоянието, на което се е намирал автомобила била правилна. В заключените е посочено, че предвид установената скорост на движение преди удара – 64 км/час, водачът на МПС П. е имала техническата възможност да възприеме като опасност пресичащите пешеходци на разстояние най-малко 96 метра и при опасна зона от 49 м., да предприеме спиране и да спре, като по този начин избегне удара, но от друга страна е прието, че пешеходците също са могли да предприемат действия, с които да предотвратят настъпването на процесното ПТП. Въззивният съд не е обсъдил посоченото в т. 2.6 от заключението, че в случая пешеходците са видели приближаващия ги отдясно автомобил и са знаели за неговото присъствие и движението му по платното. Това изисквало те да продължат да се оглеждат и да преценяват дали той е опасност за тях. Посочено е изрично, че тъй като пешеходците са пресекли първо лентата за движение на автомобили движещи се в посока към [населено място], те са имали възможност да видят вече намиращия се твърде близо до тях лек автомобил преди да навлязат в пътната лента на автомобила /идващ от [населено място]/ и са могли да спрат на средната разделителна линия и да го пропуснат. Т.е. с оглед посоченото от вещото лице поведението на ищцата като пешеходец е в пряко нарушение на правилата по чл. 113, ал. 2 във връзка с ал. 1, т. 1 ЗДвП и забраната по чл. 114, т. 1 ЗДвП. Обективната и субективна възможност на водача на лекия автомобил да възприеме пострадалата като препятствие на пътя и да спре автомобила, преди да я удари, е от значение за наказателната и за деликтната отговорност на самия водач, но не изключва приноса на пострадалата по чл.51, ал.2 ЗЗД. Приносът е обусловен от това, че ударът е настъпил изцяло в лентата за движение на автомобила и е бил предотвратим, ако ищцата беше изчакал неговото преминаване, каквото задължение има съгласно разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1 ЗДвП. Поведението на пострадалата непосредствено преди произшествието съставлява форма на съпричиняване на вредоносния резултат и възражението на ответника - застраховател, че дължимото на ищцата обезщетение за неимуществени вреди подлежи на намаляване на основание чл.51, ал.2 ЗЗД, съразмерно на доказания принос, е основателно. Съобразявайки механизма на реализиране на произшествието и поведението на участниците в него, настоящият състав на ВКС намира, че приносът на пострадалата е в размер на 50% .

Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди в размер на 65 000 лв. Предвид установения принос на пострадалата, обезщетението следва да бъде намалено на основание чл.51, ал.2 ЗЗД с 50%, т.е. с 32 500 лв. Предвид изложеното предявеният иск по чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди е основателен и доказан до размера от 32 500 лв., поради което след частична отмяна на въззивното решение, искът следва да бъде отхвърлен за разликата над 32 500 лв. до присъдените 65 000 лв. В останалата обжалвана част, с която искът е уважен за разликата над 25 000 лв. до 32 500 лв., въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

Предвид крайния изход на делото на касатора се дължат направените по делото разноски пред всички инстанции, съразмерно с отхвърлената част от предявените искове. За първоинстанционното производство, видно от представения списък за разноски, ответника е направил разноски от 455 лв. за възнаграждения на вещи лица и съдебно удостоверение, като е претендирал и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв. С оглед изхода на спора пред първата инстанция ответникът е имал право на разноски в размер на 494,25 лв. Пред въззивната инстанция, направените разноски са за държавна такса в размер на 673,60 лв., претендирано е и юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лв., и с оглед изхода на производството пред тази инстанция в полза на ответника се дължат разноски в размер на 940,85 лв. Пред касационната инстанция Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място] е направило разноски в размер на 1550 лв., от които: 830 лв. за държавни такси и 450 лв. за юрисконсултско възнаграждение /определено от съда по реда на чл. 37 от ЗПП във вр. чл. 25, ал. 2 от НЗПП/, от които с оглед изхода на спора, следва да му бъдат присъдени 1253,73 лв. Т.е. общо дължимите на ответника по делото разноски за всички инстанции са в размер на сумата 2688,83 лв.

По искането на процесуалния представител на ответницата по касация адв. Л. Г. Г. от АК-П. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. Ответното дружество дължи на адвокат Г. адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 т.2 от Закона за адвокатурата, за осъществената безплатна правна помощ на ищцата Д. С. Л.. За първоинстанционното производство при искове с цена 72 400 лв., основателни до размера на 32 860 лв., дължимото адвокатско възнаграждение съобразно изхода на спора и разпоредбата на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./, е 1226,35 лв. Обжалваемият интерес във въззивното производство при подадени жалби и от двете страни е 47 220 лв., като дължимото адвокатско възнаграждение на адвокат Г., определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 68/31.07.2020 г. и преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./ с оглед изхода на производството е 316,60 лв. Обжалваемият интерес в касационното производство е 40 180 лв., като дължимото адвокатско възнаграждение на адвокат Г., определено на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в редакцията й обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г./ с оглед изхода на производството е 738,64 лв. Т.е. общо дължимото възнаграждение за всички инстанции е в размер на сумата 2281,59 лв.

В поза на ищцата следва да бъдат присъдени направените по делото разноски пред първата и въззивната инстанции за платени държавни такси и възнаграждения на вещи лица, съразмерно с уважената част от предявените искове общо в размер на 1013,23 лв. /от които 975,82 лв. – разноски пред първата инстанция и 37,41 лв.- разноски пред въззивната инстанция/.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 450/11.04.2023 г. постановено по възз.гр.д. № 11/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта в която, след частична отмяна на решение № 262853/31.08.2022 г. по гр.д. № 11691/2018 г. на Софийски градски съд, е уважен предявения от Д. С. Л., с ЕГН [ЕГН] против Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място], с ЕИК[ЕИК] иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, за обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените й телесни повреди в резултат на ПТП, станало на 15.10.2017 г., в разликата над 32 500 лв. до размера от 65 000 лв., както и в частта за присъдените разноски и държавни такси, вместо което ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. С. Л. против Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място], иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от причинените й телесни повреди в резултат на ПТП, станало на 15.10.2017 г., в разликата над 32 500 лв. до размера от 65 000 лв., като неоснователен.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 450/11.04.2023 г. постановено по възз.гр.д. № 11/2023 г. по описа на Апелативен съд – София в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Д. С. Л., с ЕГН [ЕГН], да заплати на Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място], разноски за всички инстанции в общ размер на сумата 2688,83 лв.

ОСЪЖДА Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място] да заплати на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. на адвокат Л. Г. Г. от АК-П. възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана на ищцата по делото за всички инстанции, в общ размер на 2281,59 лв.

ОСЪЖДА Застрахователно дружество „ЕВРОИНС” АД, [населено място] да заплати на Д. С. Л., с ЕГН [ЕГН] сумата 1013,23 лв. – представляваща разноски пред първата и въззивната инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.