Отговорност на управител за неподаване на молба за несъстоятелност

Текстът на акта

Ключови фрази

отговорност на управителя на дружество * неплатежоспособност * имуществени вреди

Страница 7 от 7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 81/21.03. 2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в открито съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
разгледа докладваното от съдия Татяна Костадинова т.д. № 2793/2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С Определение № 2487/26.09.2024 г. е допуснато касационно обжалване на Решение № 408/15.08.2022 г. по в.т.д. № 277/2022 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260065/01.03.2022 г. по т.д. № 185/2020 г. на ОС-Пловдив за отхвърляне на предявените от касатора „СИНДЖЕНТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу М. М. М. и Т. П. М. субективно съединени искове с правно основание чл. 627 ТЗ.
Касаторът „СИНДЖЕНТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД моли за отмяна на въззивното решение на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи, че съдът е приложил неправилно разпоредбата на чл. 626 ТЗ, която задължава търговеца да поиска откриване на производство по несъстоятелност при наличие на обективни данни за неплатежоспособност, независимо от това дали са спрени плащанията към кредиторите му. За грешен касаторът намира и извода на въззивния съд за невиновност на ответниците поради невъзможност да узнаят за действителното финансово състояние на дружеството. Касаторът счита, че субективното незнание е ирелевантно, тъй като в гражданското право вината е свързана с неполагане на дължимата грижа, а последната трябва да се преценява според абстрактния критерий за добрия управител, който е длъжен да е запознат с финансовите отчети на дружеството. Допълва, че в нарушение на процесуалния закон въззивният съд не е съобразил силата на пресъдено нещо на решението по чл. 630 ТЗ относно началната дата на неплатежоспособността, не е обсъдил доказателствата за знанието на ответниците относно влошеното финансово състояние и тези за активното участие на М. М. в дружествените дела по време на ползвания от нея отпуск за отглеждане на дете, нито е обсъдил доводите му за причинната връзка между бездействието на ответниците и настъпилите вреди. Наред с това според касатора въззивният съд необосновано е приел, че към датата на неплатежоспособността 31.12.2016 г. не е било налице непогасено задължение по договора му с управляваното от ответниците дружество, макар плащането по този договор с падеж от ноември 2016 г. да е направено едва през март 2017 г. При изложените съображения касаторът счита, че са доказани предпоставките за уважаване на предявените от него искове.
Ответниците по жалбата М. М. М. и Т. П. М. я оспорват. Сочат, че до освобождаването им като управители управляваното от тях дружество е било в състояние да погасява задълженията си, като падежиралото през ноември 2016 г. задължение по процесния договор е било изплатено изцяло до декември 2016 г., а през март 2017 г. е извършено цялостно и предсрочно погасяване на падежиращата на 31.03.2017 г. втора вноска от договора. Поради това ответниците считат, че не са могли да формират знание за неплатежоспособността и че това изключва вината им. Допълнително сочат, че преди сключване на процесния договор на ищеца е била изпратена справка с точни данни за финансовото състояние на управляваното от тях дружество и той е взел решение за сключване на договора при по-ограничени параметри, но не се е възползвал от възможността да го прекрати поради забава на длъжника, настъпила при управлението на новия управител. С тези доводи ответниците молят въззивното решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:
Първоинстанционното производство е образувано по предявени от „СИНДЖЕНТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД срещу М. М. М. и Т. П. М. частични субективно съединени искове с правно основание чл. 627 ТЗ за заплащане при условията на солидарност на сумата от 100 000 лв. - обезщетение за причинените от незаявяване в срок на неплатежоспособността на управляваното от ответниците дружество „ЗЕНИТ ИНВЕСТ“ ЕООД вреди.
Първоинстанционният съд е възприел следната фактическа обстановка: ищецът като продавач и „ЗЕНИТ ИНВЕСТ“ ЕООД, управлявано от ответниците до 10.02.2017 г., като купувач са имали трайни търговски отношения по продажба на стоки, датиращи отпреди 2016 г.; на 14.02.2017 г. между дружествата е сключен договор за доставка за 2017 г. с първо дължимо плащане през ноември 2017 г., което е останало непогасено на падежа; въз основа на запис на заповед, издаден в обезпечение на задълженията по договора, ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист за главница в размер от 2 632 200 лв.; в хода на образуваното изпълнително производство вземането не е било неудовлетворено; с решение от 10.12.2019 г., постановено по молба на ищеца, е открито производство по несъстоятелност на „ЗЕНИТ ИНВЕСТ ЕООД“ и е определена начална дата на неплатежоспособността 31.12.2016 г.; вземането на ищеца за главница по процесния договор в размер от 5 782 642,54 лв. и акцесорните му вземания за неустойка и разноски са включени в одобрения от съда по несъстоятелността списък; производството по несъстоятелност е прекратено на основание чл. 735, ал. 1, т. 2 ТЗ, без да са погасени вземанията на ищеца.
При тези факти първоинстанционният съд е счел исковете за неоснователни, отричайки причинната връзка между вредоносния резултат (неудовлетвореното вземане) и бездействието на ответниците. За недоказано е прието, че ищецът не би сключил процесния договор при наличие на молба за откриване производство по несъстоятелност, който извод е основан на съществувалите между страните трайни търговски отношения и обективното финансово състояние на несъстоятелния длъжник в началото на 2017 г., за което ищецът е бил уведомен от ответниците с предоставена справка. Съдът е посочил, че към 31.12.2016 г. дружеството е имало добри коефициенти за обща и бърза ликвидност, а дейността му е преустановена едва в средата на 2017 г., като междувременно са погасени задълженията му към ищеца по договора от 2016 г. (с плащане от 1 299 608 лв., извършено през март 2017 г.), публичните му задължения и тези по кредит. Отчел е също, че според приетата в производството по несъстоятелност експертиза датата на неплатежоспособността е в края на 2017 г., а според изслушаното в първоинстанционното производство вещо лице длъжникът е бил в състояние да покрива краткосрочните си задължения с краткотрайните активи и не е била налице свръхзадълженост и към 31.12.2016 г., и към 30.01.2017 г. Въз основа на данните за добро финансово състояние съдът е приел за оборена и презумпцията за вина, като е заключил, че наличието на достатъчно активи и продължаващата дейност не са могли да индикират на управителите на „ЗЕНИТ ИНВЕСТ“ ЕООД, дори при полагане на дължимата грижа, за настъпила неплатежоспособност независимо от финансовите затруднения на дружеството към края на 2016 г. Д. на ищеца, че назначаването на синдик е могло да препятства декапитализирането на дружеството, извършено от следващия управител, също е счетен за неоснователен. В тази връзка съдът е заключил, че откриването на производство по несъстоятелност при подадена в началото на 2017 г. молба е бъдещо несигурно събитие предвид данните за финансовото състояние на дружеството.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е възприел установената в него фактическа обстановка, както и формираните въз основа на нея правни изводи относно липса на вина. В тази връзка съдът е счел, че знанието на управителите относно необходимостта от заявяване на неплатежоспособността не може да се преценява спрямо фактите и икономическите критерии, съобразими в производството по чл. 625 ТЗ, а спрямо презумптивната предпоставка по чл. 608, ал. 3 ТЗ. Позовавайки се на липсата на спрени плащания преди възникване на процесното вземане, на реализираната нетна печалба за 2016 г. и на коефициентите за ликвидност за същата година (общата и бързата - над 1, а незабавната – 0,99), въззвният съд е приел, че белезите за неплатежоспособност не са били видими и за ответниците не е възникнало задължение за подаване на молба по чл. 625 ТЗ до освобождаването им като управители. Относно бездействието на М. М. е допълнено, че вината й е оборена и от неучастието й в управлението на дружеството в периода 2015 г. – 2017 г. поради ползване на отпуск за отглеждане на дете.
Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за отговор на следните въпроси:
1. Дали за осъществяване фактическия състав на отговорността по чл. 627 от ТЗ е достатъчно да бъде установено обективното изпадане на дружеството в състояние на неплатежоспособност или тя следва да е била външно обективирана чрез спиране на плащанията?
2. По какъв критерий следва да се преценява вината на управителя – конкретен, спрямо възможностите на конкретния управител да съобрази задълженията си, или абстрактен – спрямо това, което се приема за нормално, обичайно поведение на лицата в подобни случаи?
3. Положил ли е управителят дължимата грижа, ако е бил в грешка или незнание относно факта на неплатежоспособността и поради това не е подал молба по чл. 626, ал. 1 ТЗ?
По поставените въпроси настоящият състав счита следното:
Съгласно формираната по реда на чл. 290 ГПК практика (напр. Решение № 108/25.11.2011 г. по т.д. № 825/2010 г. на ВКС, ТК, І т.о.), която се споделя и от настоящия състав, отговорността по чл. 627 ТЗ е деликтна и за реализирането й е необходимо да бъдат установени елементите на деликта: 1). противоправно поведение, изразяващо се в неподаване на молба по чл. 625 ТЗ в 30-дневен срок от настъпване на неплатежоспособност/свръхзадълженост на дружеството; 2) вреда за кредитор на дружеството; 3) причинна връзка между бездействието на лицето по чл. 626, ал. 2 ТЗ и настъпилата вреда; 4). вина на делинквента, презюмирана до оборването й съгласно чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Константно съдебната практика приема факта на настъпилата неплатежоспособност за обективен и обусловен от осъществяването на два кумулативни елемента, между които трябва да има причинна връзка: неизпълнение на изискуемо задължение от посочения в чл. 608, ал. 1 ТЗ вид и влошено финансово състояние на длъжника, намиращо външно проявление в различни обективни икономически показатели като коефициентите за ликвидност, реализираната печалба и финансов резултат, ползване на заемни средства и зависимост от кредитори (Решение № 46/20.04.2021 г. по т.д. № 1267/2020 г., на ВКС, ТК, ІІ т.о., Решение № 54/08.09.2014 г. по т.д. № 3035/2013 г., ТК, ІІ т.о., Решение № 80/08.10.2015 г. по т.д. № 1565/2014 г., ВКС, ТК, І т.о.).
Обективният характер на признаците на настъпила неплатежоспособност позволява те да бъдат възприети от управителя на дружеството, който организира и ръководи дейността на дружеството (чл. 141, ал. 1 ТЗ), комуто са вменени задължения във връзка със счетоводното й отчитане (чл. 16 ЗСчет.) и който е снабден с неограничен достъп до счетоводните книжа. В това си качество управителят може да формира знание за всеки от факторите, въздействащи върху дейността на дружеството, и за всеки от фактите, отразяващи неговото моментно финансово състояние и прогнозата за развитието му. Поради това задължението му за заявяване на неплатежоспособността възниква от обективното й проявление, изразимо в коефициентите за ликвидност и в другите посочени по-горе икономически показатели, без да е необходимо да е настъпило окончателно спиране на всички плащания към кредиторите на дружеството, какъвто е и отговорът на първия поставен въпрос.
Съгласно цитираното от касатора Решение № 71/06.04.2019 г. по гр.д. № 3804/2019 г. на ВКС, ГК, ІV г.о., както и съгласно служебно известната практика по чл. 290 ГПК (напр. Решение № 414/21.11.2012 г. по гр.д. № 1543/2011 г. на ВКС, ГК, ІV г.о.), вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици, а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица, преценено според естеството на дейността им и условията за извършването й. Управлението на дружеството е дейност по занятие и поради това към нейното извършване са поставени завишени изисквания за качествено изпълнение, както и ограничения, гарантиращи покриването на тези изисквания (чл. 141, ал. 8 ТЗ). От изложеното следва, че отговорността на управителя както пред дружеството, така и пред трети лица за нанесени вреди от лошото управление, вкл. от бездействието за заявяване на неплатежоспособност в предвидения в закона срок, също е завишена и се преценява чрез абстрактния критерий за добрия управител – това е управителят, който е изцяло запознат с финансовото състояние на дружеството, който може да направи анализ на обичайния стопански риск и който активно участва в дружествените дела. Всяко субективно отклонение от този критерий е ирелевантно и не може да доведе до отпадане или смекчаване на отговорността на управителя.
От завишените изисквания към управителя произтича и отговорът на третия въпрос – управителят е виновен за изпадането си в грешка относно факти, имащи обичайно значение към състоянието на неплатежоспособност на управляваното от него дружество, както и за тяхното несвоевременно узнаване. Той не може да се оневини с твърдението за грешка или незнание, тъй като дължимата от него грижа, произтичаща от абстрактния критерий за добрия управител, включва набавянето на необходимата информация и правилното й анализиране.
По съществото на касационната жалба:
Според данните в търговския регистър ответниците М. М. и Т. М. са били управители на „ЗЕНИТ ИНВЕСТ“ ЕООД до 10.02.2017 г., а с решение от 10.12.2019 г., постановено по подадена през 2019 г. молба на ищеца, е открито производство по несъстоятелност по отношение на управляваното от тях дружество и е определена начална дата на неплатежоспособността 31.12.2016 г.
Решението по чл. 630, ал. 1 ТЗ формира сила на пресъдено нещо относно началната дата на неплатежоспособността, приложима на основание чл. 630, ал. 3 ТЗ спрямо всички, а не само спрямо участвалите в производството по чл. 625 ТЗ лица. Това означава, че в друг съдебен процес съдът не може да пререшава въпроса относно този факт и е длъжен да приеме, че към определената дата дружеството не е могло да изпълни изискуемо парично задължение от посочения в чл. 608, ал. 1 ТЗ вид поради трайно влошеното си финансово състояние. Следователно в настоящото производството по иска по чл. 627 ТЗ съдът е длъжен да приеме, че към 31.12.2016 г. обективно са съществували двата елемента на неплатежоспособността и че оттогава е започнал да тече предвиденият в чл. 626, ал. 1 ТЗ 30-дневен срок за подаване на молба по чл. 625 ТЗ. Доколкото такава молба не е подадена до изтичането му, е налице противоправно бездействие от страна на ответниците, легитимирани да извършат дължимото действие съгласно чл. 626, ал. 2 ТЗ.
Предвид дадените отговори на поставените материалноправни въпроси въззивният съд е стигнал до грешен извод, че противоправното бездействие на ответниците не е виновно. Напротив, те са били длъжни да узнаят фактите, водещи до обективното състояние на неплатежоспособност, и са могли да сторят това в качеството си на лица с достъп до счетоводството и със специални знания според абстрактния критерий за заеманата от тях длъжност. Грешното (от гледна точка на вече формираната сила на пресъдено нещо) оценяване на фактите, водещи до извод за неплатежоспособност, не е годно да опровергае презумпцията за вина, тъй като е ирелевантно поради своя субективен характер. Позовавайки се на него, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон.
Неправилно е отчетено като оневиняващо и обстоятелството, че ответникът М. М. е ползвала отпуск за отглеждане на дете към определената начална дата на неплатежоспособността. Касае се за обстоятелство, което не води до обективна невъзможност за изпълнение на задълженията на управителя, съответно до отпадане на отговорността му към третите лица, произтичаща от закона, щом юридически той продължава да е законен представител на дружеството.
Въпреки това е налице основание за отхвърляне на исковете по чл. 627 ТЗ поради липса на доказана причинна връзка между противоправното и виновно бездействие и вредата, изразяваща се в невъзможност за удовлетворяване на вземанията по сключения на 14.02.2017 г. със „ЗЕНИТ ИНВЕСТ“ ЕООД договор. Пълното доказване на тази причинна връзка означава сигурно установяване, че ищецът не би сключил договора, ако е знаел за влошеното финансово състояние на съконтрахента си или ако в резултат от подадената молба по чл. 625 ТЗ не би се стигнало до сключване на договора поради прекратяване дейността на дружеството (в какъвто смисъл е посоченото от ответниците Решение № 194/09.05.2016 г. по т.д. № 2824/2014 г. на ВКС, ТК, І т.о.).
В случая ищецът не оспорва, че на 23.01.2017 г. по негово искане е получил от ответниците справка относно финансовото състояние на купувача. Според заключението на приетата счетоводна експертиза съдържанието на справката е идентично с данните в публикувания впоследствие ГФО за 2016 г., послужили като основание за откриване на производството по несъстоятелност. Това означава, че преди сключване на договора молителят е разполагал с информацията, с която би разполагал и при подадена молба по чл. 625 ТЗ, и въпреки това е сключил договора. Изложеното разколебава дължимото от ищеца пълно доказване на причинната връзка между нарушението на чл. 626, ал. 1 ТЗ и сочения от него вредоносен резултат.
Отделно от това следва да се посочи, че всякога, когато поведението не е единствената възможна причина за резултата, между двете няма пряка връзка, каквато се изисква от чл. 51, изр. 1 ЗЗД. В случая пряка причина за настъпване на вредата за ищеца не е самото сключване на договора, тъй като от този факт в тежест на ищеца е възникнало задължение за доставяне на стока до определен кредитен лимит и право да получи цената й. Невъзможността за удовлетворяване на вземането за цена се дължи на последващите разпоредителни сделки с имущество на дружеството, извършени от новия управител (и атакуеми по реда на чл. 135 ЗЗД) - те прекъсват причинния процес, започнал със сключване на договора. Същевременно ответниците не биха могли да отговарят за отчуждаването на дружественото имущество, тъй като между тяхното бездействие по чл. 626, ал. 1 ТЗ и отчуждаването стои друга пряка причина – това е бездействието на новия управител, продължило състоянието на противоправност по чл. 627 ТЗ, и действието му, свързано със сключване на разпоредителните сделки.
Изложеното налага обжалваното решение да бъде оставено в сила.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 408/15.08.2022 г. по в.т.д. № 277/2022 г. на АС-Пловдив.
ОСЪЖДА „СИНДЖЕНТА БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на адв. С. И. С., АК-Пловдив, [населено място], [улица], и на адв. О. А. Д., АК-Пловдив, [населено място], ул. „6-ти септември“ № 152, „Легис център“, ет. 4, офис 4-4Б, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв. сумата от по 3 000 лв. – адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ в настоящото производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.