Обезщетение от Прокуратурата за над 30-годишно бавене на досъдебно производство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50038

гр.София, 01 март 2023 г.

Върховният касационен съд на Република България,

четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на

тринадесети февруари две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Василка Илиева

ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев

Ерик Василев

при секретаря Ани Давидова и прокурора Арнаудова

като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 2093/ 2022 г.

за да постанови решението, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 50866/ 24.11.2022 г., постановено по настоящето дело, по жалба на М. Х. Ш. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1382 от 21.12.2021 г. по гр.д.№ 1270/ 2021 г., с което е отхвърлен предявеният от касатора против Прокуратура на Република България /ПРБ/ иск, квалифициран по чл.2б ЗОДОВ за заплащане на сумата 120 000 лв - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство II-048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура-София, по което той е пострадал, със законната лихва от 04.09.2017 г. до окончателното изплащане.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по материалноправния въпрос „Кои са критериите за квалифициране на едно висящо досъдебно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, като спор за граждански права и задължения по смисъла на чл.6 § 1 от Конвенцията по отношение на пострадалия от разследваните по същото престъпни деяния?“.

По този въпрос е налице установена практика с посочените в определението за допускане на касационното обжалване решения по гр.д. № 1555/ 2021 г., IV г.о., по гр.д. № 1701/ 2021 г., IV г.о. и гр.д.№ 4037/ 2021 г., ІІІ г.о. на Върховния касационен съд /ВКС/, които се основават на цитираните в тях разрешения, дадени от Европейския съд по правата на човека. Според тази практика при преценката дали едно наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за граждански права по смисъла на КЗПЧОС, понятието "при определяне на неговите граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се засягат пряко от производството, включително и от досъдебното такова, т.е. и лицето, пострадало от престъпление. Достатъчно е изходът от наказателното производство да е релевантен за упражняване на негово “гражданско право”. Решаващия фактор за приложимостта на чл.6 пар.1 КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя съдебната защита на гражданско право, с титуляр жертвата от престъплението. Изисква се връзка между правото, което се твърди че е нарушено и наказателноправния спор, който предстои да бъде решен. Преценката за това дали правото е гражданско се прави в зависимост от неговото материално съдържание и последици, определени съобразно приложимото вътрешно право и целта на КЗПЧОС.

С оглед този отговор на въпроса, по който касационното обжалване е допуснато, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Въззивният съд е приел, че наказателното дело, образувано за извършено срещу ищеца престъпление, не било необходимо за „определяне на неговите граждански права“ по смисъла на чл.6 пар.1 КЗПЧОС, защото той можел да предяви иск за обезщетяване на неимуществените вреди от това престъпление в отделно производство. Така той не е съобразил материалното съдържание на претендираното право съобразно приложимите национални закони, които не позволяват гражданския съд да установи факта на извършено престъпление по чл.387 ал.2 НК при висящо наказателно производство. С оглед на това по отношение на въззивното решение е налице отменителното касационно основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК, а спорът следва да бъде разрешен по същество от настоящата инстанция, тъй като не се налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия /арг. чл.293 ал.3 ГПК/.

Фактическата обстановка е установена правилно от инстанцията по същество. Във връзка с провежданите през 1985 г. мероприятия на държавната власт по т.нар. “възродителен процес“, със заповед № I-491/ 05.03.1985 г. на МВР на ищеца била наложена административна мярка по чл.39 ал.1 т.1 ЗНМ /отм./ - принудително установяване в Белене за срок от три години. Със следваща заповед № I-99/ 19.03.1986 г. ищецът бил принудително установен за три години в [населено място], където е останал до 16.06.1988 г. С решение на Народното събрание от 01.06.1990 г. била обявена неговата политическа и гражданска реабилитация. На 31.01.1991 г. Прокуратурата на Въоръжените сили образувала сл.д.№ 1/ 1991 г. за престъпления по чл.387 ал.2 вр. ал.1 НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г. - 15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани /между тях и ищеца/ в места за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Изготвен бил обвинителен акт срещу Д. С., Т. Ж. и Г. А. и внесен в съда, като по него било образувано НОХД № 1/ 1994 г. на Върховния съд, Военна колегия. Поради допуснати съществени процесуални нарушения на предварителното производство съдът прекратил съдебното производство и върнал делото за доразследване. На 19.02.1996 г. 94 граждани, между които ищеца, подали жалба до прокуратурата, с която настояли да се потърси наказателна отговорност за насилствената промяна на имена на български граждани, смъртта на някои от тях и принудителното установяване на други. На 19.12.1997 г. прокуратурата внесла нов обвинителен акт за същото престъпление и по него било образувано НОХД № 1/ 1998 г. на ВКС, Военна колегия. С разпореждане от 28.04.1998 г. съдът приел, че констатираните при предходното внасяне на обвинителния акт нарушения не били отстранени и отново прекратил съдебното производство и върнал делото за доразследване. На 13.05.1998 г. делото било изпратено по компетентност на Военно окръжна прокуратура /ВОП/ - София и било заведено като досъдебно производство II-048/ 1999 г. на ВОП. На 21.01.2002 г.ищецът бил разпитан като свидетел по делото. С определения от 19.07.2018 г. и от 03.09.2018 г. по НЧД № 3175/ 2018 г. и НЧД № 3650/ 2018 г. СГС определил едномесечен срок на ВОП за произнасяне от прокурора съгласно правомощията му по чл.242 ал.1 НПК. Вместо това прокурорът издал постановление за спиране на наказателното производство по ДП № II-048/ 1999 г. С определение от 06.11.2018 г. по НЧД № 4735/ 2018 г. СГС отново дал едномесечен срок на прокуратурата за приключване на производството, а подадените срещу постановлението за спиране на производството жалби така и не били надлежно администрирани и разгледани от съда. Наказателното производство е висящо и понастоящем, макар в постановените по молби за ускоряване на производството определения съдът да е констатирал, че подлежи на прекратяване поради изтекла давност.

При тези фактически установявания предявеният иск е доказан по основание.

Не се спори, че ищецът е един от пострадалите от престъплението по чл.387 ал.2 НК, за което е било повдигнато обвинение срещу три лица по досъдебно производство с последна номерация II-048/ 1999 г. на ВОП. Не се спори, че разследването по това дело е започнало през 1991 г. и че все още не е приключило, т.е. че разследването не е извършено в разумен срок. Не се спори също по въпроса, че ищецът активно е настоявал за ускоряване на производството и наказване на виновните лица, както и че неприключването на производството и понастоящем има за него негативни психоемоционални последици. Както приема ЕСПЧ в практиката си, относно неимуществените вреди съществува оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява такива. Затова по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото.

Въззивният съд е счел иска за неоснователен само поради обстоятелството, че наказателното производство не обуславя спорът за гражданските права на ищеца, тъй като можел да предяви иск за обезщетяване на неимуществените си вреди пред гражданския съд. Изводът е неправилен, тъй като докато трае наказателното производство с известен извършител, гражданският съд не може да установи факта дали дадено длъжностно лице е злоупотребило с властта си или със служебното си положение, не е изпълнило задълженията си по служба или е превишило властта си и от това са произлезли тежки вредни последици /арг. чл.124 ал.5 ГПК/. В този смисъл е и тълкуването, дадено с решение № 69/ 29.04.2020 г. по гр.д.№ 3169/ 2019 г., IV г.о., ВКС, според което когато гражданският съд не разполага с компетентност да установи факт от значение за гражданско право, защото фактът е престъпление, образуваното наказателно производство за престъплението е дело по "определяне на гражданските права" на пострадалия по смисъла на чл.6 § 1 КЗПЧОС. Престъплението се установява по надлежния ред с влязла в сила присъда, която има задължително действие за гражданския съд /чл.300 ГПК/. Гражданският съд няма компетентност да установи дали има извършено престъпление, дори когато престъплението е факт от значение за гражданското право, предявено с иска. В случая наказателното производство обуславя определянето на гражданско право на ищеца и неговото забавяне попада в обхвата на чл.6 пар.1 КЗПЧОС.

Относно размера на дължимото обезщетение съдът съобразява, че по реда на чл.2б ЗОДОВ държавата е длъжна да обезщети само вредите, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи, но не и вредите от престъплението. Затова доводите на жалбоподателя, свързани с принудителното му въдворяване в Белене и впоследствие заселване в [населено място], не могат да бъдат взети предвид при определяне на размера на дължимото обезщетение. Следва да бъде взето предвид продължителността на наказателното производство, което, въпреки сложността му, значително надхвърля законоустановените в НПК срокове. Каквато и фактическата и правна сложност да предполага разследването, тя не може да оправдае продължилото повече от 30 години досъдебно производство. Както всеки друг субект в подобна ситуация, ищецът е търпял безпокойство и несигурност, разочарование и загуба на доверие в институциите, чувство за липса на справедливост, притеснение, че виновните лица за извършените спрямо него репресивни действия няма да бъдат наказани. Няма доказателства, сочещи на негативни изживявания, надхвърлящи по интензитет обичайните такива от неразумната продължителност на следственото дело. Няма данни продължителността на воденото производство да е оказало сериозен негативен ефект върху начина на живот на ищеца или да е причинило други неудобства, вън от обичайните. Той не е ангажирал доказателства за настъпили негативни последици за здравето му, които да надхвърлят тези, които са типични за всеки потърпевш от бавното разследване на престъпление, от което е пострадал. Съобразявайки тези обстоятелства и отчитайки икономическия стандарт в страната съдът приема, че обезщетение в размер 15 000 лв е справедливо за понесените от ищеца вреди. В този размер искът е основателен и следва да бъде уважен със законната лихва от датата на исковата молба, а за разликата – да бъде отхвърлен.С оглед изхода от спора следва да бъде разпределена и отговорността за разноските по делото, при условията на чл.10 ал.3 ЗОДОВ.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1382 от 21.12.2021 г. по гр.д.№ 1270/ 2021 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Прокуратура на Република България, гр.София, бул."Витоша" № 2, да заплати на М. Х. Ш., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], сумата 15 000 лв /петнадесет хиляди лева/ - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство II-048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура-София, по което той е пострадал, със законната лихва от 04.09.2020 г. до окончателното изплащане и 55 лв /петдесет и пет лева/ разноски по делото за всички инстанции, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: