Отказ за изплащане на автокаско при наличие на алкохол под 0,5 промила

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 119

София, 22.02.2024 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на тридесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 191 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. М. Д. чрез пълномощника му адвокат Й. А. против решение № 267 с посочена дата 16.09.2022 г., обявено на 19.09.2022 г., постановено по т. д. № 205 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Варна, с което е отменено решение № 502 от 17.12.2021 г. по т. д. № 743/2021 г. на Окръжен съд - Варна и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от К. М. Д. против ЗАД „Армеец“, АД, гр. София иск по чл. 405 КЗ за заплащане на сумата 68583.38 лв., част от общия размер от 71583.38 лв., обезщетение за имуществени вреди по договор за застраховка КАСКО по застрахователна полица № 0000852395 от 31.07.2019 г. в резултат на настъпило застрахователно събитие на 15.03.2020 г., ведно със законната лихва от датата на представяне на доказателства за прекратяване на регистрацията на лек автомобил марка Мерцедес Е 220 с рег. [рег.номер на МПС] до окончателното изплащане.

ЗАД „Армеец“, АД, гр. София чрез пълномощника си юрисконсулт Р. Л. оспорва касационната жалба в подаден писмен отговор и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 2840 от 4.10.2023 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса „ следва ли уговорката в т. 14.9 от общите условия относно отговорността на застрахователя при управление на МПС след употреба или под въздействие на алкохол да се тълкува във връзка с нормите на чл. 5, ал. 3, т. 1 (погрешно посочена в определението по чл. 288 ГПК като чл. 5, ал. 4, т. 1) и чл. 174 ЗДвП“ .

Данните по делото са следните:

Въззивният съд е приел за установено, че страните са били обвързани от валидно правоотношение по договор за застраховка "Каско плюс", клауза "Пълно Каско" на МПС по застрахователна полица № 0000852395 от 31. 07. 2019 г. за собствения на ищеца лек автомобил марка Мерцедес Е 220, с рег. [рег.номер на МПС] . Във връзка с процесното ПТП е бил съставен Протокол за ПТП № 1715685 от 15.03.2020 г. на ОДМВР-Търговище, според който ПТП е настъпило в 6.45 часа, а като причина за настъпването е посочено, че водачът Б. С. Н. губи контрол над МПС и напуска вдясно от пътното платно. Отразено е също, че е установено наличие на алкохол у водача по-малко от 0,5 ‰, както и че е съставен акт за административно нарушение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Според писмо на ОДМВР-Търговище (стр. 157) водачът на МПС е с концентрация на алкохол в кръвта от 0,37 ‰, отчетена с техническо средство "Алкотеск Дрегер".

Съдът е посочил, че застрахователният договор е сключен при общи условия, чието приемане от застрахования е удостоверено в полицата. Протоколът за ПТП е съставен след посещение от длъжностни лица на мястото на произшествието, поради което в свидетелстващата си част относно възприетите от длъжностното лице факти, документът обвързва съда с материална доказателствена сила. Протоколът за ПТП няма обвързваща доказателствена сила относно самия механизъм на ПТП, описан в него. Механизма на настъпване на ПТП се установява от останалите събрани по делото доказателства в тази насока - свидетелски показания дадени пред първата инстанция и от съдебно авто-техническите експертизи.

Според заключенията на вещите лица, не са налице обективни данни, от които да се установи точната скорост на движение преди ПТП. И двете вещи лица сочат като причина за настъпването на ПТП загубата на сцепление на автомобила с пътната настилка, вследствие на образувал се от силния дъжд воден слой между автомобила и асфалта (т. н. аквапланинг). Според вещото лице В. при големи количества вода автомобилът може да загуби странична устойчивост при скорост между 67 и 85 км/ч., след което водачът не контролира автомобила и няма възможност да реагира ефективно.

От показанията на свидетелката Б. Н., които съдът е кредитирал като непосредствени и кореспондиращи с останалите доказателства по делото, е прието за установено, че непосредствено преди произшествието от силния валеж не видяла че има локва и след навлизането в нея, изгубила управлението на автомобила. Според свидетелката, скоростта с която е навлязла в локвата е била 80 км/ч.

При тези факти съдът е приел за неоснователно възражението на ответното дружество за изключен риск по т. 14.5, пр. 2, поради проявена груба небрежност, тъй като водачът не е съобразил пътната обстановка, настилката и скоростта на управляваното МПС.

Счел е за основателно възражението, че е налице основанието за отказ, на което застрахователят се позовава по чл. 14.9 от ОУ: понеже застрахованият автомобил е бил управляван от водач, употребил алкохол, поради което същият е действал при евентуален умисъл. Изложил е следните съображения: в т. 14.9 от раздел IV "Изключени рискове" от ОУ, е предвидено, че застрахователят не покрива вреди, причинени от, или вследствие управление на МПС след употреба, или под въздействие на алкохол. Безспорно е установена алкохолна концентрация в кръвта на водача Н. в размер на 0,37 ‰. Действително, с разпоредбата на чл. 5, ал. 3, т. 1 ЗДвП е въведена забрана да се управлява МПС след употреба на алкохол над 0,5 ‰ - следователно установената при проверката концентрация на алкохолно съдържание от 0,37 ‰ е под предвидения за санкциониране от специалния закон. Уговорката т. 14.9 от раздел IV "Изключени рискове" от ОУ обаче е, че застрахователят не покрива вреди, причинени от, или вследствие управление на МПС след употреба, или под въздействие на алкохол. Следователно, налице е споразумение между страните, което има силата на закон за тези, които са го сключили (чл. 20а, ал. 1 ЗЗД), затова предвидените в него последици за застрахования водач не могат да зависят от поставените чрез закона други условия за носене на административна отговорност, като пряко следствие на същото поведение. Ако определен настъпил юридически факт няма административно правни последици, това не означава, че същият факт няма (и/или не може да има) посочени в договор граждански последици. Приетото от страните фактическо условие по т. 14.9 от Общите условия на процесния договор за застраховка, чието наличие изключва отговорността на застрахователя за плащане на уговореното застрахователно обезщетение, е не управляването на МПС "под въздействие на алкохол", а "след употреба на алкохол", което - от обективна и от субективна страна - е нещо напълно различно и прави безмислен какъвто и да било спор за евентуалното конкретно въздействие на конкретно количество или качество алкохол върху евентуалната способност на конкретния водач да управлява или да не управлява автомобил.

Използваният в текста на разпоредбата по чл. 14.9 от Общите условия на застрахователния на израза "управление на МПС след употреба на алкохол" означава, че ако застрахованото имущество е било увредено при управляването на МПС по този именно начин, тогава е налице приета от страните необорима презумпция за пряка причинна връзка между управляването на МПС "след употреба на алкохол" и събитието, което е причинило вредата. Следователно - според договора - щети, възникнали от ПТП при управление на МПС след употреба на алкохол е поставено извън обхвата на застрахователния риск. Съдът е посочил, че неизпълнението на въведеното с договора задължение - да не се управлява МПС след употреба на алкохол е значително с оглед на интересите на застрахователя, тъй като е общоизвестно е, че реакциите на водач, който е под въздействието на алкохол, дори и в минимални количества са ограничени. За това и в много страни се налагат санкции и при най-малката установена концентрация.

Допълнително са изложени съображение, че от значение е с каква е алкохолна концентрация водачът е управлявал процесния автомобил към момента на настъпване на ПТП. Самият ищец е посочил 6,45 ч. като час на ПТП, като свидетелят А. сочи, че сигналът за ПТП е подаден в един много по-късен момент - 9 или 10 часа. Протоколът за ПТП е изготвен в 10,30 часа според отразеното в него. Следователно, проверката за алкохол е направена най-късно около 10 часа, при която проверка е установена с техническо средство "Дрегер Алкотест" концентрация на алкохол 0,37 ‰, като водачът е отказал да даде кръвна проба. Следователно, следва да се приеме, че към 10 часа, т. е след повече от 3 часа от ПТП алкохолната концентрация на водача, управлявал застрахования лек автомобил. е 0,37 ‰. Безспорно е, че с течение на времето алкохолът се абсорбира от организма и концентрацията намалява като е установено, че намалението е приблизително с около 0,4 - 0,5 ‰ на всеки два часа в зависимост от индивидуалните особености на човешкия организъм. Следователно, при всички положения, към 6,45 часа - момента на ПТП - концентрацията на алкохол в кръвта на водача на процесния автомобил е била със сигурност над минимума от 0,5 ‰. Този извод също обосновава че неизпълнението на това задължение по договора е значително, с оглед интереса на застрахователя.

По тези съображения съдът е счел, че е налице хипотезата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ вр. с т. 14.9 от Общите правила за отказ от страна на застрахователя за плащане на застрахователно обезщетение-поради неизпълнение на задължението да не се управлява МПС след употреба на алкохол, което неизпълнение е значително, с оглед на интереса на застрахователя по смисъла на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ.

По основанието за допускане на касационно обжалване:

В трайната практика на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД се приема, че при спор относно точния смисъл на договорни клаузи съдът е длъжен да извърши тълкуване на договора, при спазване на предвидените в чл. 20 ЗЗД критерии - при тълкуването да се търси действителната воля на страните; отделните уговорки в договора да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от целия договор и при съобразяване целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Тъй като тези критерии са обективни при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни само изявената в текста на договора воля на страните, включително изведена и от тяхното поведение при изпълнението му, а не предполагаемата воля и не може да подменя нейното съдържание (решение № 147 от 06.11.2020 г. по гр. д. № 3283/2019 г., ІІІ г. о.). Смисълът на думите се установява в съответствие с общоприетото им значение (решение № 50116 от 18.10.2022 г. по т. д. № 1247/2021 г., І т. о.). Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на сделката. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други обстоятелства, които отчитат спецификата на волеизявлението и са релевантни за установяване на действителната воля на лицето (решение № 60229 от 30.12.2021 г. по гр. д. № 3998/2020 г., ІІІ г. о.).

Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване, е свързан със спора как следва да се тълкува клаузата на т. 14.9 от Общите условия към застрахователния договор за застраховка „Пълно автокаско“. С посочената клауза е уговорено в съответствие с чл. 345, ал. 5, т. 1 КЗ, изключение от покритите рискове в случай на „управление на МПС след употреба и/или под въздействие на алкохол и/или други упойващи вещества, както и употреба на алкохол преди идването на контролните органи или при отказ от страна на водача за извършване на проба за алкохол или ако същият напусне ПТП или осуети проба за алкохол“. В клаузата на т. 50.5 от Общите условия е уговорено, че застрахованият е длъжен „да спазва стриктно правилата за движение, съгласно Закона за движение по пътищата и подзаконовите актове по прилагането му“, а клаузата на т. 59.6.3 изисква от застрахования при настъпване на застрахователно събитие да представи на застрахователя „писмено удостоверение за резултатите от взета от водача кръвна проба за алкохол, ако в протокола за ПТП е отбелязано, че такава е взета“. Нормата на чл. 345, ал. 5, т. 4 КЗ изисква застрахователният договор да определя ясно, недвусмислено и изчерпателно задълженията при настъпване на застрахователното събитие и за неговото доказване. Тълкуването на посочените клаузи от Общите условия във връзка една с друга и императивните изисквания към договора за имуществено застраховане в КЗ, както и липсата на уговорка във всички случаи на настъпване на застрахователно събитие водачът на застрахования автомобил да направи изследване на кръвна проба за алкохол, обуславят извода, че волята на страните по застрахователния договор е клаузата на т. 14.9 от Общите условия да се прилага съобразно изискванията на чл. 5, ал. 3, т. 1 и чл. 174 ЗДвП, предвиждащи задължение за водачите да не управляват пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 ‰ или след употреба на наркотични вещества или техни аналози, както и че нарушение на правилата за движение по пътищата е само управление на пътно превозно средство с концентрация на алкохол в кръвта над 0.5 ‰.

По основателността на касационната жалба:

С оглед отговора на въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване, мотивите на въззивния съд, че е налице хипотеза на изключено застрахователно покритие по т. 14.9 от Общите условия на застрахователния договор, са неправилни. Основателни са доводите в касационната жалба, че съдът е формирал изводите си в пряко нарушение на нормата на чл. 20 ЗЗД, приложима и към застрахователните договори на основание изричното препращане към общите правила на ЗЗД в чл. 343, ал. 2 КЗ. Въззивният съд не е приложил критериите по чл. 20 ЗЗД, като при направеното тълкуване не е изследвал уговорките в Общите условия във връзка една с друга, с целта на договора и с оглед императивните норми в КЗ относно задължителното съдържание на договора за имуществено застраховане. Необосновано е приел за установено, че водачът на автомобила е отказал да даде кръвна проба. Доказателства за подобен факт по делото не са ангажирани, напротив – в протокола за ПТП съставителят е отбелязал, че не е даден талон за кръвна проба. Изцяло произволни са и допълнителните съображения на съда, че към момента на ПТП към 6.45 часа концентрацията на алкохол в кръвта на водача на застрахованото МПС е била над 0.5 ‰. В протокола за ПТП е отразено, че същото е настъпило в 6.45 часа, а документа е съставен в 10.30 часа. Разпитан като свидетел съставителят на протокола за ПТП И. Н. А. е заявил, че изобщо не помни в колко часа им е съобщено за ПТП, но може би е било между 9 и 10 часа, тъй като трябва да посетят ПТП веднага след постъпване на сигнала. В показанията липсва каквато и да било информация кога след пристигане на мястото на ПТП е направена пробата за алкохол на водача. Същевременно нито първоинстанционният, нито въззивният съд е обявил с нарочно определение на основание чл. 155 ГПК, че приема за общоизвестен фактът, че концентрацията на алкохол в кръвта намалява приблизително с около 0.4 – 0.5 ‰ на всеки два часа. Следователно в нарушение на нормата на чл. 155 ГПК и необоснован с оглед установеното от събраните доказателства е изводът, че към 6.45 часа концентрацията на алкохол в кръвта на водача на процесния автомобил е била със сигурност над 0.5 ‰.

При преценка правилността на крайния извод на въззивния съд за неоснователност на иска, следва да се обсъдят и наведените от ответника доводи. В отговора на касационната жалба ответното застрахователно дружество изрично е посочило, че поддържа и всички доводи в подадената от него въззивна жалба срещу първоинстанционното решение – относно наличието на изключено застрахователно покритие по т. 14.5 във връзка с т. 50.2 и т. 50.3 от Общите условия и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, поради отказ да се приобщи към доказателствения материал на административно-наказателната преписка и отказ да се допусне тройна авто-техническа експертиза.

Неоснователни са доводите за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради неизискване на административно-наказателната преписка за наложено на водача на автомобила Б. С. Н. административно наказание за нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Както правилно е преценил въззивният съд при постановяване на определението по чл. 267 ГПК № 381 от 8.06.2022 г. това доказателствено искане е било преклудирано, тъй като първоинстанционният съд с разпореждане от 9.08.2021 г. е уважил искането на ответника да му се издаде съдебно удостоверение, след заплащане на такса от 5 лв., което да му послужи за снабдяване с документите по преписката. До провеждане на съдебното заседание на 29.09.2021 г. дружеството не е предприело действия по заплащане на таксата и снабдяване с удостоверението, не е посочило и уважителни причини за бездействието си при подновяване на искането в съдебното заседание на 29.09.2021 г.

Въззивният съд не е допуснал нарушение на чл. 200 и чл. 201 ГПК, отказвайки да допусне тройна автотехническа експертиза. В случая по делото са изслушано заключение на автотехническа експертиза, като след оспорването му от ответника, е назначил повторна експертиза. И двете заключения са идентични относно механизма на настъпване на ПТП – наличие на воден слой на пътната настилка (т. н. „аквапланинг“) при навлизане в който автомобилът става неуправляем и липсва възможност водачът да възвърне контрола върху него. Скоростта на движение, при която се загубва управлението на автомобила, може да бъде различна в зависимост от вида на автомобила, вида и износването на гумите и дълбочината на водния слой. Експертизите са работили единствено с данните от протокола за ПТП (повторната след оглед на място е установила, че вече е налице временна организация на движението и пътят е в ремонт, като е положена нова асфалтова настилка), тъй като не е изготвен огледен протокол, не е фиксирано положението на автомобила след произшествието, няма данни за спирачен път или други обективни данни и са дали заключенията според притежаваните специални знания. Оспорването и на повторната експертиза с доводи, че е необосновано, защото вещото лице не е стъпило на абсолютно никакви материали и всички заключения се обосновават само с негови лични предположения, е преценено от съда в съответствие с изискванията на чл. 201 ГПК, като в определението по чл. 267 ГПК въззивният съд изрично е посочил защо приема експертното заключение по повторната експертиза за обосновано.

Клаузите на т. 14.5, т. 50.2 и т. 50.3 от Общите условия съдържат уговорка за изключен риск при умишлени или с груба небрежност действия на водача на застрахования автомобил, както и задължения на застрахования да пази и ползва застрахованото МПС с грижата на добър стопанин и да го поддържа със същата грижа в добро техническо състояние и да предприема всички обичайни и разумни предохранителни действия и мерки за предпазване на застрахованото МПС от вреди. В случая тезата на ответното застрахователно дружество е, че като груба небрежност при управление на превозно средство е налице при такова противоправно поведение на водача на автомобила, изразяващо се в нарушение на правилата за движение по пътищата, което е довело до увреждането, при съзнаване от страна на водача за възможността да настъпят щети, като в случая водачът Б. Н. е проявила липса на елементарна съобразителност по отношение на скоростта, като е пренебрегнала елементарни физични и технологични правила, респективно и правила за безопасност на движението. Тази теза не почива на установените по делото факти. Към момента на ПТП разрешената скорост за пътния участък е била 90 км/ч и е липсвал пътен знак А2 „Опасен завой наляво“ или А39 „Внимание! Други опасности“. Липсват каквито и да било данни водачът Б. Н. да се е движила със скорост над позволената за пътния участък, а и разпитана като свидетел същата е заявила, че е шофирала с около 80 км/ч, като непосредствено преди завоя и навлизане в локвата е започнала намаляване на скоростта. Същевременно пътната сигнализация не е давала основание да предвиди възможна опасност, с оглед на която да избере скоростта на движение. Обстоятелството, че ПТП е настъпило в тъмната част на денонощието и при валящ дъжд и съответно мокра настилка, не може да обоснове извод за проявена груба небрежност, тъй като според експертното мнение на вещите лица загубата на сцепление на автомобила с пътната настилка може да настъпи и при движение със скорост 60 км/ч.

Неизпълнението на задълженията по чл. 50.2 и чл. 50.3 от Общите условия е основание застрахователят да откаже плащане на застрахователно обезщетение на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ, а това предпоставя установяване на конкретно поведение, съставляващо неизпълнение на договора, което е значително за застрахователя и е в причинна връзка с настъпването на застрахователното събитие. По делото подобни доказателства не са ангажирани, а бланкетното твърдение, че водачът на автомобила не е съобразил скоростта на движение с конкретната пътни условия и собствените си възможности, не може да бъде свързано с фактическия състав на нормата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ.

С оглед изложеното следва да се приеме, че по делото е установено настъпването на застрахователно събитие по сключената между ответното дружество и ищеца имуществена застраховка „Пълно автокаско“, както и липсата на уговорено в Общите условия изключение от покритите рискове или неизпълнение на задължение на застрахования, респ. водача на автомобила, което да е основание за отказ от изплащане на застрахователното обезщетение на основание чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ.

В отговора на касационната жалба и във възивната жалба, към която същия препраща, изводът на първоинстанционният съд относно наличието на тотална щета не е оспорен, а относно размера на дължимото застрахователно обезщетение е оспорен единствено с довод за необоснованост заключението на вещите лица и допуснато процесуално нарушение, поради недопускане на тройна автотехническа експертиза. Касационният съдебен състав вече посочи, че процесуално нарушение на нормите на чл. 200 и 201 ГПК не е допуснато, поради което и следва да се приеме, че действителната стойност на погиналия към датата на ПТП е по-висока от определената с договора максимална застрахователна сума от 71 585.38 лв., съответно релевантна за определяне размера на застрахователното обезщетение е именно последната. Експертизата е определила стойността на запазените части на автомобила на 3000 лв., които следва да се приспаднат от застрахователното обезщетение или искът се явява основателен в предявения размер от 68583.83 лв.

Въззивното решение, с което искът е отхвърлен следва да бъде отменено като неправилно и вместо него, по изложените по-горе съображения, се постанови друго, с което сумата бъде присъдена на основание чл. 405 КЗ, ведно със законната лихва, считано от датата на представяне през ответника на доказателства за прекратяване регистрацията на автомобила (чл. 390, ал. 1 КЗ).

Доколкото искът в предявения размер е изцяло основателен, ответното дружество следва да възстанови на ищеца направените в съдебното производство разноски в размер общо на 18 245.01 лв., от които 6343.34 лв. за първоинстанционното производство, 3100 лв. за въззивното производство и 8801.67 лв.. за касационното производство.

Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено пред въззивната инстанция е неоснователно, доколкото минималния размер с ДДС към датата на сключването на договора за правна защита и съдействие и заплащането му – 4.07.2022 г. – според действащата към този момент редакция на Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение е 3105.01 лв. с ДДС за процесуалното представителство, поради което и възнаграждението от 3100 лв. с ДДС е дори под минималния размер.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 267 с посочена дата 16.09.2022 г., обявено на 19.09.2022 г., постановено по т. д. № 205 по описа за 2022 г. на Апелативен съд - Варна и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец, ул. Стефан Караджа 2 да заплати на К. М. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.112, сумата 68583,38лв. (шестдесет и осем хиляди петстотин осемдесет и три лева и 38 стотинки), предявен като частичен иск от иск в общ размер на 71583,38лв, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди по договор за застраховка КАСКО по застр.полица № 0000852395 от 31.07.2019 г. в резултат на настъпило застахователно събитие на 15.03.2020 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на представяне на доказателства за прекратяване на регистрацията на лек автомобил марка Мерцедес Е 220 с рег. [рег.номер на МПС], до окончателното й плащане, на осн. чл. 405 КЗ.

ОСЪЖДА Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, ЕИК 121076907, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец, ул. Стефан Караджа 2 да заплати на К. М. Д., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.6, ап.112 сумата 18 245.01 лв., представляваща направени в съдебното производство разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: