Права на наследниците при оспорване на сделка, сключена от пълномощник сам със себе си

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50090/2022

гр. София, 16.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 4607 по описа за 2021 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 157 от 15.04.2022 г. подадената от Г. Д. Е. чрез адвокат И. И. от АК - К. касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 260101 от 11.05.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 457/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, г.о., І състав.

Касаторът поддържа, че с атакуваното решение неправилно е приложен материалния закон. Пълномощното, послужило при сключването на договора за дарение, от който той черпи права, е заверено с рег.№ 2538 от 11.04.2007 г., при което едновременно (по силата на изменението, внесено в чл. 37 ЗЗД с ДВ, бр. 59 от 2007 г.) са удостоверени както подписа на упълномощителката А. С. Е., така също и съдържанието на изявената от нея воля. При това положение не следва да се изисква последващо одобрение от представляваното лице за сделката, сключена от Г. Д. Е. в качеството му на пълномощник на А. С. Е., за да се зачете същата за валидна. Оплаква се още, че решението на ОС е недопустимо, тъй като във въззивната жалба е посочено, че се обжалва решение от 08.04.2020 г. по гр.д.№ 2253/20 20 г. на РС – Дупница, а делото всъщност е с № 2253/20 19 г. Моли въззивното решение да бъде отменено и да се постанови ново, с което да бъде потвърдено решението на РС – Дупница. Претендира присъждането на разноски за въззивната и касационната инстанции.

Ответникът по касационната жалба С. Г. Е. е подал писмен отговор чрез адвокат Я. С. от САК. Възразява срещу основателността на жалбата. Претендира разноски съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Д. Г. Е. не е подал писмен отговор.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното въззивно решение е потвърдено Решение № 206 от 08.04.2020 г. по гр.д.№ 2253/2019 г. на РС – Дупница в частта, с която е допуснато да се извърши съдебна делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор *****, състоящ се от три стаи, кухня с бокс, тоалетна, баня, входно антре и две тераси, ведно с прилежащите мазета, с адрес: [населено място], [улица], ет. 1, със застроена площ по кадастрална карта - 90 кв.м., при посочени съседи, намиращ се в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта, одобрена със Заповед № 300-5-56 от 30.07.2004 г. Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е допуснато делбата да се извърши с участието на настоящия касатор Г. Д. Е. с квота 4/6 ид.части, като вместо това е постановено, че предявеният от него иск за делба се отхвърля и делбата на имота да се извърши с участието на другите двама съделители - Д. Г. Е. и С. Г. Е., при равни права от по 1/2 ид.ч. за всеки от тях.

Окръжният съд се е произнесъл по иск за делба, предявен от Г. Д. Е. (внук на Г. и А. Е.) и Д. Г. Е. срещу С. Г. Е. (последните двама – синове на Г. и А. Е.). Въз основа анализа на събраните по делото доказателства е прието за установено, че процесният апартамент с прилежащите му мазета е придобит от Г. Д. Е. (починал на 05.11.2006 г.) в режим на СИО със съпругата му А. С. Е.. След смъртта на Г. Д. Е., съпругата и децата му Д. Г. Е. и С. Г. Е. са придобили съответно 4/6 ид.ч. за съпругата и по 1/6 ид.ч. от имота за всяко от децата. Притежаваните от А. С. Е. идеални части са предмет на договор за дарение, оформен с нотариален акт от 12.04.2007 г. Удостоверено е, че при сключването на сделката дарителката е представлявана по пълномощие от надарения – нейния внук Г. Д. Е. (ищец, син на ищеца Д. Г. Е.). По възражението за недействителност на договора за дарение поради противоречие с чл. 38, ал. 1 ЗЗД, заявено от С. Г. Е. с отговора на исковата молба, въззивният съд е изложил, че не споделя разбирането на районния съд, че договорът е действителен. Основен довод на РС е отсъствието на хипотезата по чл. 161 ГПК – ищците да създават пречки за събиране на доказателства и липса на такива за пороци на описаната сделка, свързани с упълномощаването. Прието е, че тази теза не държи сметка за естеството на възражението и начина на разпределяне на доказателствената тежест между страните, като същевременно е в разрез с начина, по който съдът е разпределил тежестта на доказване в доклада по делото. На първо място е отбелязано, че на недействителност поради нарушаване на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, може да се позове само представляваната страна или неин универсален правоприемник. Тъй като С. Г. Е. има качеството наследник на А. С. Е. по закон, то (съгласно ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК) възражението му е допустимо и следва да бъде разгледано.

Съгласно чл. 38, ал. 1 ЗЗД представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това. Обемът на представителната власт на пълномощника спрямо трети лица се определя от изявената от упълномощителя воля – чл. 39, ал. 1 ЗЗД. В хипотезата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД засилената защита на интересите на представлявания е обусловена от възможния конфликт на интереси между него и представителя. Преодоляването на забраната изисква представителят да е бил изрично упълномощен от представлявания да договаря сам със себе си. Ако представителят сключи сделка сам със себе си, без да е дадено предварително съгласие за това от представлявания, същата може да породи действие за страните при последващото й одобрение от представлявания. С потвърждаването представляваният отрича наличието на конфликт на интереси. Възможността за последващо одобрение на сделката от представлявания обосновава и извода, че се касае за висяща недействителност, т.е. договорът не поражда последиците, които законът свързва с него, освен ако бъде потвърден.

След като се прави възражение за липса на надлежна представителна власт за сключване на сделката, от която Г. Д. Е. черпи права, именно той е страната, която дължи да докаже наличието на надлежно упълномощаване – било чрез изрично пълномощно да договаря сам със себе си, било като докаже последващо потвърждаване от представляваната страна – дарителката. Унищожаването на пълномощното (което е доказано по делото) открива възможността посочените факти да бъдат установявани с всички допустими доказателствени средства. Липсата на каквито и да било доказателства за естеството на упълномощаването, респ. за последващо потвърждаване от представляваното лице, неправилно е счетена от районния съд като сочеща на извод за неоснователност на възражението. Тя следва да бъде преценявана в контекста на тежестта на доказване, която всъщност очертава последиците от недоказването на дадения факт. При положение, че не се установява забраната на чл. 38, ал. 1 ЗЗД да е била преодоляна при сключване на договора за дарение, респ. да е налице последващо потвърждаване, то следва да се приеме, че договорът е недействителен и не е породил правни последици. Ирелевантно е дали ответникът е знаел за сключването му или не, още повече, че няма данни на същия да е станал известен фактът, че при изповядване на сделката дарителката е била представлявана от дарения.

След като А. С. Е. не е прехвърлила чрез валиден акт своите 4/6 ид.ч. на Г. Д. Е., то същите са останали в нейния патримониум, а след смъртта й са преминали в равни части към двамата наследници по закон от първи ред – синовете й Д. Г. Е. и С. Г. Е., между които и при права от по 1/2 ид.ч. следва да бъде извършена делбата.

С постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 2, хипотеза 3 ГПК предвид констатираното очевидно несъответствие между прочита на въззивния акт и задължителните указания по приложението на закона, съдържащи се в т. 2 от ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК. Въззивният съд е приел, че на недействителност поради нарушаване на чл. 38, ал. 1 ЗЗД, може да се позове само представляваната страна или неин универсален правоприемник. Това е така, но е пропуснато направеното в р. ІІ, т. 6 от мотивите на тълкувателния акт уточнение, че правоизключващото възражение с правна квалификация по чл. 42, ал. 2 ЗЗД може да бъде упражнено от всеки от наследниците „съразмерно дела му от наследството” . Действително С. Г. Е. има качеството наследник на А. С. Е. и се е позовал на недействителност по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Наред с него обаче наследник на А. С. Е. се явява и другият й син - Д. Г. Е., а неговото процесуално поведение е недвусмислен израз, че този наследник зачита дарението от 12.04.2007 г. като действителна сделка. Съгласно изложеното в р. ІІ, т. 3 от мотивите на ТР № 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д.№ 5/2014 г. на ВКС, ОСГТК, ефектът на потвърждаване се постига и когато мнимо представляваният (а това се отнася и за съответния му универсален правоприемник за следващия му се дял от наследството на мнимо представлявания) пропусне да направи правоизключващото възражение по чл. 42, ал. 2 ЗЗД в преклузивния срок по чл. 133 вр. чл. 131 ГПК. В случая Д. Г. Е. е ищец и е осведомен за начина, по който е сключен договора за дарение от 12.04.2007 г. (най-малко по причина на това, че обективиращият договора нотариален акт е представен с подадената от Д. Г. Е. искова молба), независимо от което не е заявил в своя полза права, изключващи тези на сина му и съищец Г. Д. Е.. При отсъствието на позоваване на недействителност по чл. 38, ал. 1 ЗЗД за следващата се на Д. Г. Е. 1/2 от 4/6 ид.части от процесния апартамент, за тази идеална част настъпва ефекта на потвърждаване на дарението, поради което отсъства основание за изключването на Г. Д. Е. от участие в извършването на делбата за въпросната 1/2 от 4/6 ид.части от процесния апартамент, или за 2/6 ид.части от процесната вещ.

Предвид така констатираното нарушение на материалния закон (чл. 42, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 38, ал. 1 ЗЗД) въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която е постановено отхвърлянето на предявения от Г. Д. Е. иск за делба на процесния апартамент, като се постанови ново решение, с което се признае правото му да участва в делбата с квота 2/6 ид.части и се внесе изменение в размера на притежаваната от Д. Г. Е. квота от 3/6 ид.части на 1/6 ид.част.

С решението на ВКС следва да се извърши и ново описание на делбения имот, в което изрично да се включат и другите ( освен двете мазета ) принадлежности към същия, съгласно доказателствата за придобиване на собствеността, а именно: 1/4 ид.част от дворното място , което понастоящем представлява ПИ с идентификатор *** по КК на [населено място], одобрена със Заповед № 300-5-56 от 30.07.2004 г., заедно със следващите се към имота идеални части от общите части на сградата с идентификатор **** ( част от които е и подпокривното пространство на сградата с идентификатор ****). Произнасянето на касационната инстанция в този смисъл се налага в изпълнение на задължението по чл. 5 ГПК да се осигури правилното приложение на императивните материално правни норми (в случая – чл. 98 ЗС) и не влиза в противоречие с частта на първоинстанционното решение, в която то не е обжалвано и е влязло в сила. Отхвърлянето на иска за делба на таванско помещение в сградата е мотивирано именно поради установения несамостоятелен характер на подпокривното пространство, придаващ му характер на обща част на сградата, идеални части от които са неотменима принадлежност към отделните самостоятелни обекти в сградата и следват главните вещи.

В изпълнение на чл. 290, ал. 2 ГПК ВКС констатира, че заявените с касационната жалба оплаквания срещу допустимостта и правилността на въззивното решение са неоснователни, а искането да бъде потвърдено решението на първата инстанция не държи сметка за правомощията на касационната инстанция, регламентирани с чл. 293 ГПК.

На първо място – не е налице порока по чл. 281, т. 2 ГПК по заявения от касатора аргумент за ненадлежно сезиране на въззивния съд. Съдържанието на подадената от С. Г. Е. чрез адвокат Я. С. въззивна жалба недвусмислено свидетелства, че е насочена срещу решението на РС – Дупница по гр.д.№ 2253/20 19 г., което изрично е посочено в адресната част на жалбата (на ред 6 от л. 2 по в.гр.д.№ 457/2020 г.). Самото изложение по чл. 260, т. 3 ГПК кореспондира именно с предмета на първоинстанционното гр.д.№ 2253/20 19 г. по описа на РС – Дупница. По тази причина се налага извод, че посочения в текста на жалбата друг номер (гр.д.№ 2253/20 20 г.) се дължи на допусната от жалбоподателя техническа грешка, а не става въпрос за ненадлежно сезиране на въззивния съд, като при това грешката на жалбоподателя не се е отразила нито на съдържанието на въззивния акт, нито на допустимостта му.

Неоснователно е и оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 42, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 38, ал. 1 ЗЗД при произнасянето по заявеното от С. Г. Е. възражение за недействителност на договора за дарение от 12.04.2007 г. Касаторът черпи аргумент за това свое оплакване от редакцията на чл. 37 ЗЗД след изменението, обнародвано с ДВ, бр. 59 от 20.07.2007 г. Най-напред следва да се подчертае, че това изменение е внесено с § 23 от ПЗР на понастоящем действащия Граждански процесуален кодекс и по силата на § 61 от ПЗР на ГПК (доколкото не попада сред изключенията по т.т. 1 – 6 на § 61) е в сила от 01.03.2008 г. По тази причина извършената на 11.04.2007 г. нотариална заверка на пълномощното с рег.№ 2538, описано в т. 6 като представено при оформянето на н.а.№ 126 от 12.04.2007 г., не е следвало да бъде съобразявана с изискването за заверка не само на подписа, но и на съдържанието. По-същественото е, че, дори това изискване да е било приложимо към 11.04.2007 г., при липсата на самото пълномощно като документ и на събрани други допустими доказателства в тази връзка, за съдилищата не е възможно нито да приемат, че пълномощното с рег.№ 2538 от 11.04.2007 г. обективира едновременна нотариална заверка на подписа на упълномощителката и на съдържанието на пълномощното, нито какво е съдържанието на пълномощното. Както правилно е приел въззивният съд, установеният факт, че пълномощното е унищожено, има за единствена последица преодоляване на забраната по чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК, респ. – откриване на процесуалната възможност факта на съдържанието на пълномощното да бъде установяван с всички допустими доказателствени средства. Установените факти, че пълномощното е съществувало, а впоследствие е унищожено не по вина на касатора, не обвързват съда да приеме, че пълномощното е съдържало клауза, по силата на която А. С. Е. е овластила Г. Д. Е. да сключи договор сам със себе си. По силата на чл. 154, ал. 1 ГПК касаторът е носил тежестта да проведе пълно и главно доказване в този смисъл, като дори усилия в тази връзка изобщо не са предприети, доколкото липсват каквито и да било доказателствени искания за установяване съдържанието на унищожения документ. При липсата на доказателства А. С. Е. да е дала съгласието си за това Г. Д. Е. да договаря от нейно име със себе си, по силата на чл. 154, ал. 1 ГПК касаторът е следвало да докаже наличието на потвърждаване по чл. 42, ал. 2, изр. 2 ЗЗД от страна на А. С. Е., в която връзка не са заявявани нито твърдения (че до смъртта й на 28.09.2007 г. е съставено потвърждение в писмена форма с нотариална заверка на подписа), нито доказателствени искания. Ето защо формираният извод за основателност на възражението на С. Г. Е. по чл. 42, ал. 2 ЗЗД във връзка с чл. 38, ал. 1 ЗЗД (при съобразяване обема на правата, следващи му се по наследство от майка му) се явява обоснован и съобразен с материалния закон, поради което в тази му част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

По разноските:

При този изход на спора касаторът има право да получи присъждането на разноски, които да бъдат възложени в тежест на Д. Г. Е., но искане в този смисъл не е заявено.

Същевременно касаторът няма право да получи присъждането на разноски за въззивната и касационната инстанции, които да бъдат възложени в тежест на С. Г. Е.. Въззивната жалба на последния се явява основателна, доколкото е законосъобразно становището му за неправилност на първоинстанционния акт при произнасянето по възражението за недействителност на договора за дарение в обхвата на правата, следващи му се по силата на наследяването от майка му А. С. Е.. Произнасянето и на касационната инстанция е в същия смисъл. Последното от своя страна е основание (съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК) касаторът да заплати на С. Г. Е. разноските, направени за защитата му пред ВКС – сумата 1 000 лева, представляваща договорено и заплатено по банкова сметка адвокатско възнаграждение (л.л. 18 – 21).

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 260101 от 11.05.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 457/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, г.о., І състав в частите, с които е извършено описание на допуснатия до делба имот; постановено е, че се отхвърля предявения от Г. Д. Е. иск за делба и е определен размера на квотата в съсобствеността на Д. Г. Е., като вместо това

ПОСТАНОВЯВА:

ДЕЛБАТА НА процесния по делото недвижим имот, представляващ самостоятелен обект с идентификатор ***** , състоящ се от три стаи, кухня с бокс, тоалетна, баня, входно антре и две тераси, заедно с принадлежащите към него мазета с обща полезна площ 27 кв.м., които съгласно доказателствен акт се намират под апартамента – едното откъм [улица], а другото откъм двора, заедно с принадлежащите към самостоятелния обект идеални части от общите части на сградата с идентификатор ****, част от които е и подпокривното пространство на сградата с идентификатор ****, както и заедно с принадлежащата към самостоятелния обект 1/4 ( една четвърт) идеална част от дворното място, в което е разположена сградата с идентификатор ****, а именно - поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед № 300-5-56 от 30.07.2004 г. на ИД на АГКК, с административен адрес на самостоятелния обект в сграда - [населено място], [улица], ет. 1, със застроена площ на самостоятелния обект по кадастрална карта - 90 кв.м. и при граници: на същия етаж – *****, над обекта - *****, ДА СЕ ИЗВЪРШИ между лица и при квоти, както следва:

за Д. Г. Е., ЕГН [ЕГН] - 1/6 (една шеста) идеална част,

за Г. Д. Е., ЕГН [ЕГН] – 2/6 (две шести) идеални части,

за С. Г. Е., ЕГН [ЕГН] - 3/6 (три шести) идеални части.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 260101 от 11.05.2021 г., постановено по в.гр.д.№ 457/2020 г. по описа на Окръжен съд - Кюстендил, г.о., І състав в частта, с която е определена квотата в съсобствеността за С. Г. Е..

ОСЪЖДА Г. Д. Е., ЕГН [ЕГН] ДА ЗАПЛАТИ на С. Г. Е., ЕГН [ЕГН] сумата 1 000 (хиляда) лева за защитата му пред ВКС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: