Определяне на поредността на смъртта и правата за наследяване при катастрофа

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50069

гр. София, 31.10.2022 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в открито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Т. Иванова, като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 2642 по описа на Върховния касационен съд за 2021 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

С определение № 18 от 20.01.2022 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 294 от 10.02.2021 год. по гр. д. № 2298/2020 год. на Окръжен съд – Варна по подадената срещу него касационна жалба от Е. Е. Х., чрез адв. Е. Ф..

С въззивното решение е отменено първоинстанционното решение № 2422 от 17.06.2020 год. по гр. д. № 11308/2019 год. на Районен съд – Варна и вместо това е прието, на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 5 и чл. 9 ЗН, за установено между страните С. А. Ш. и Е. Е. Х., че последната не е наследник по закон на Р. Ф. Ж., починала на 08.07.2012 год.

Касаторката Е. Х., чрез пълномощника й адв. Ф., поддържа оплаквания за недопустимост, респ. неправилност на въззивното решение поради противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост, с искане за обезсилването му, респ. отмяна и вместо това предявеният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК бъде отхвърлен.

Ответникът по касационната жалба и ищец в производството – С. А. Ш., чрез адв. Д. А., оспорва жалбата и иска въззивното решение да бъде потвърдено. Претендира присъждане на направените разноски.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав, като обсъди доводите на страните и съгласно данните по делото, намира следното:

С обжалваното решение е отменено първоинстанционното, с което предявеният отрицателен установителен иск е бил отхвърлен и вместо това същият е уважен, като е признато за установено между страните, че ответницата, сега касатор, не е наследник по закон на Р. Ф. Ж., нейна дъщеря, починала на 8.07.2012 год. За да постанови този резултат по спора, въззивният съд кредитирал заключението на приетата във въззивното производство тройна съдебно–медицинска експертиза, обосновавайки извод, че при настъпилото на 8.07.2012 год. пътно-транспортно произшествие първо е починала съпругата на ищеца и майка на С. – Р. Ж., а след нея дъщеря й С., поради което и на основание чл. 6 ЗН след смъртта на последната единствен неин наследник е баща й – ищецът С. Ш.. Съдът приел, че заключението на експертизата съответства и на приетите писмени медицински документи и показанията на свидетелите, като поддържаната от ответницата теза за наследствено правоотношение с дъщеря й Р., обосновано с настъпилата й смърт след тази на нейната дъщеря С. при пътно-транспортното произшествие, е отречена. По наведените възражения, че ищецът не може да наследява като недостоен по смисъла на чл. 3, б. „а“ ЗН, съдът е посочил, че единствено умишленото убийство води до недостойнство за наследяване, като въпросът за вината в случая е окончателно разрешен с влязлата в сила присъда по НОХД № 331/2015 год. на Варненския апелативен съд, с която С. Ш. е признат за виновен за това, че на 08.07.2012 год., в землището на с. Оборище, Варненска област, при управление на автомобил, в района на железопътен прелез е нарушил правилата за движение по пътищата и по непредпазливост е причинил смърт на повече от едно лице, а именно на Р. Ж. и С. Ж. и му е наложено наказание за престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. „г“, вр. с чл. 343, ал. 3, б. „б“ НК. Въпросът за вината не може да бъде преразглеждан. Що се отнася до възражението за противоконституционност на разпоредбата на чл. 3, б. „а“ ЗН, в частта ѝ относно изискването за умисъл, въззивният съд е изключил възможността да откаже да я приложи при липсата на решение на Конституционния съд в посочения смисъл.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса относно приложението на установената в чл. 10а ЗН презумпция в хипотезата на приети противоречиви заключения на вещите лица относно момента на настъпване на смъртта, медицинските критерии и редът за нейното установяване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, предл. 1 ГПК по въпроса за правомощията на съда по чл. 5 и § 3 ПЗР към КРБ да установява противоречието на закона с Конституцията.

По първия от тях настоящият състав приема следното:

Презумпцията по чл. 10а ЗН, въведена с изменението на закона, обн. в ДВ бр. 117/1997 год. /дотогава, а и в предходния ЗН от 1889 год. такава не е съществувала/, предвижда, че когато не може да се установи последователността на настъпване на смъртта на няколко лица, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия, което съответства на обичайния житейски ход. Като при всяка законна оборима презумпция е необходимо доказване на презумционната предпоставка, за да може съдът да приеме, че презумираният факт се е осъществил, като доказването й по силата на правилото за доказателствената тежест се осъществява от страната, в полза на която би бил презумираният факт, и то чрез пълно доказване. Презумираният факт не се нуждае от доказване, тъй като в закона е предвидено изводът за осъществяването му да се изведе от доказването на други факти, за които доказването на обратното не е проведено успешно. Презумпцията по чл. 10а ЗН подлежи на оборване чрез провеждане на обратно доказване, което е в тежест на този, който твърди обратното, в случая установяване на последователността на настъпване на смъртта на всяко едно от лицата.

В контекста на поставения въпрос за приложението на горната презумпция в хипотезата на приети противоречиви заключения на вещите лица по назначените по делото медицински експертизи, настоящият състав счита, че следва да се даде положителен отговор. Предмет на доказване с назначените експертизи са фактите и обстоятелствата, както и причинно-следствените връзки между тях, за които са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и др. – чл. 195, ал. 1 ГПК, в настоящия случай от областта на медицината. Правните изводи във връзка с приложението на закона относно тези факти и обстоятелства обаче са от компетентността на решаващия съд, който преценява и обсъжда приетите заключения заедно с другите доказателства по делото, като излага съображения кое от противоречивите заключения възприема и защо /чл. 202 ГПК/.

В обжалваното решение съдът е кредитирал заключението на приетата във въззивното производство медицинска експертиза като обосновано, мотивирано и компетентно изготвено, съответстващо на представените по делото писмени медицински документи, както и на показанията на разпитаните свидетели. Изводът, че Р. Ж. е починала преди дъщеря си С. Ж. е обосновал със събраните по делото доказателства, а не въз основа на горната законна презумпция. Така, в решението си съдът е възприел твърдението на ищеца в производството за поредността на настъпването на смъртта на неговата съпруга и дъщеря му при настъпилото на 8.07.2012 год. ПТП, с която същият е обосновал правния си интерес от предявения срещу ответницата отрицателен установителен иск за признаване между тях, че последната не е наследник по закон на Р. Ж., тъй като законът в чл. 5, вр. чл. 9 ЗН я изключва като такава.

Действително, въпросът за момента на настъпване на смъртта на майката и дъщерята при настъпилото ПТП е спорен по делото с оглед противоречивите твърдения на страните по него. Смъртта на едно лице е правопораждащ факт за претендираното право на наследяване, поради което и като релевантен за това субективно право факт е предмет на доказване в процеса /чл. 153 ГПК/. По въпроса за допустимостта на производството по предявения отрицателен установителен иск са изложени вече съображения в определението по чл. 288 ГПК, като е безпредметно повтарянето им, но с оглед вида на предявения срещу ответницата иск за признаване, че последната не притежава право на наследяване на Р. Ж., същата носи доказателствената тежест да докаже фактите, от които произтича претендираното от нея и оспорвано от ищеца право.

Не е спорно между страните, а се установява и от представеното удостоверение за родствени връзки № 13 от 15.02.2019 год. на община Варна, че Е. Е. Х. е майка на Р. Ф. Ж., починала на 8.07.2012 год. при настъпилото ПТП, за което ищецът С. Ш. е признат за виновен и осъден с влязла в сила присъда. Смъртта на Р. Ж. е установена по несъмнен начин от представените множество писмени доказателства - медицинско свидетелство за смърт № 294 от 9.07.2012 год., препис - извлечение от акт за смърт № 0204/9.07.2012 год., както и от двете заключения на медицинските експертизи. Липсата на отразяване на часа на смъртта в акта за смърт не опровергава настъпването на този факт, а се дължи на различията в отразяването му в медицинската документация. Така, във фиш за СМП, филиал Вълчи дол е посочено, че Р. Ж. е транспортирана в шокова зала в болницата във Варна в 16.50 ч., където и инструментално е потвърдена смъртта й. В същия документ е посочено, че смъртта й е настъпила до пристигането на екипа - в 15.39 ч.съгласно отразеното. В съобщението за смъртта й е посочено, че е починала в болницата, което е отразено и в акта за смърт /място на смъртта Варна/. В сведение за починал пациент № 5298, издадено от болницата, е посочен час 16.50 ч., като е отбелязано, че е доведена в биологична смърт и че по данни на екипа е регистрирана смъртта до пристигането му около 15.33. Дъщеря й С., е починала в 16.30 ч., съгласно отразеното във фиш за СМП и акта за смърт, респ. 16.37 ч. в сведение за починал пациент с амбулаторния № 5297. Оспорването на тези документи в частта относно посочения час на смъртта не е доказано съгласно чл. 193 ГПК.

Настъпването на смъртния изход и при двете пострадали кореспондира с данните и в двете експертизи относно характера на получените при удара увреждания, „в рамките на минути“ след него. Независимо от различията в съставените и приети по делото медицински документи относно точния час на смъртта на Р. Ж., което е обосновало и различията по този въпрос в приетите заключения на допуснатите експертизи, при установяването на факта на смъртта й следва да се има предвид тяхната материална доказателствена сила като официални документи, съгласно чл. 179, ал. 1 ГПК за отразените в тях данни, както и установяване на смъртта по предвидения в чл. 6, ал. 1 от Наредба № 14 от 15.04.2004 год. за медицинските критерии и реда за установяване на смърт начин. В нея е посочено, че смъртта при трайно и необратимо прекратяване на функциите на кръвообращението и дишането се установява чрез физикален преглед, при който ако смъртта е настъпила извън лечебно заведение, както в случая, се извършва от лекар, а при липса на лекар – от фелдшер /чл. 2, ал. 1 от наредбата/, за разлика от случаите, когато смъртта настъпва в лечебно заведение /съгласно чл. 2, ал. 2 от същата наредба/. От последните са изключени случаите по чл. 5, т . 2 – при трайно и необратимо спиране на всички функции на главния мозък и налична сърдечна дейност, при които смъртта се установява в лечебните заведения, в които се вземат органи, тъкани и клетки – чл. 8, ал. 1 и по предвиден в следващите разпоредби от наредбата ред и процедура. Доказателства за спазването им в случая не са представени, нито се твърди да е провеждана такава процедура, поради което и извод за настъпване на смъртта на С. Ж. при самия удар с оглед нанесените й тежки увреждания на главата не може да се обоснове. Затова и поради липса на доказателства за оборване на данните в съставените медицински документи същите следва да се кредитират относно часа на настъпване на смъртта й най-рано в 16.30 ч. и не може да се кредитира заключението на експертизата при първоинстанционното разглеждане на делото за по-ранен час на смъртта на детото – при самия удар вследствие получената черепно-мозъчната травма.

Независимо от горните съображения по въпроса за установяване последователността, в която е настъпила смъртта на майката и детето, дори и да се приеме, че от събраните писмени доказателства, както и при противоречивите заключения на двете съдебно-медицински експертизи, същата не може да се установи, то на основание приложение на законната презумпция по чл. 10а ЗН са достига до същия извод – счита се, че по-възрастният – майката, е починала преди дъщеря си.

Обратното доказване, а именно, че майката е починала след дъщеря си, е в доказателствената тежест на ответницата, която като ответник по отрицателния установителен иск следва да установи наличието на правопораждащите претендираното от нея право на наследяване факти – смъртта на Р. Ж., родствената връзка с нея като родител, както и, че същата не е оставила деца или други низходящи, съгласно чл. 6 ЗН. От събраните доказателства не се установява поддържаната от ответницата поредност, при която детето е починало преди майка си, за да се породи за касаторката правото на наследяване на последната, като наследник от друг ред – родител, съгласно чл. 6 ЗН. Тези претендирани от нея благоприятни последици обосновават необходимостта от провеждане на главно и пълно доказване на този твърдян от нея факт, което не е проведено успешно, поради което и следва да се приеме, че същият не се е осъществил във времето така, както се поддържа от нея.

Като е приел и постановил същия резултат по спора в обжалваното решение, въззивният съд не е допуснал нарушения на материалния и процесуалния закон, поради което и решението му е правилно.

По въпроса за правомощията на съда по чл. 5 и параграф 3 ПЗР на Конституцията на Република България относно твърдяната противоконституционност на чл. 3, б. „а“ ЗН, се налагат следните съображения: Поддържаното от Е. Х. в писмения й отговор на исковата молба против нея възражение за недостойнство на ищеца С. Ш. да наследи починалите си съпруга и дъщеря е свързано с довода й за липса на правен интерес от иска му за признаване, че тя не е наследник на дъщеря си Р. Ж.. Тъй като последната се наследява от нейната дъщеря С., след смъртта на която неин наследник е баща й, това изключва наследяване от възходящ. Поради това и по горното възражение не може да се постигне произнасяне по същество в настоящето производство, за разлика от предявения иск от Е. Х. по друго гражданско дело № 936/2021 год. на Варненския районен съд, спряно до произнасянето по настоящето дело. Предмет на спряното дело е поддържаното и в настоящето производство недостойнство на С. Ш. по смисъла на чл. 3, б. „а“ ЗН, видно от приложената на л. 55 от въззивното производство искова молба.

Както е разяснено в представеното от касаторката Решение № 10 от 6.10.1994 год. на КС на РБ по к. д. № 4/94 год. в р. І относно тълкуването на параграф 3, ал. 1, във вр. с чл. 5, ал. 2 от Конституцията всеки може да се позове на непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията в защита на своите права и законни интереси. Разпоредбите на заварените закони се прилагат само ако не противоречат на Конституцията, като тази преценка може да се направи при решаването на конкретния спор, решението по който ще има действие само за конкретния случай. Посочено е, че позоваването на Конституцията не изисква специален процесуален ред за разрешаване на спора, в случая относно противоконституционността на думата „умишлено“ в разпоредбата на чл. 3, б. „а“ ЗН. Поради това и приетото във въззивното решение становище за липса на основание да се изключи приложението на изричната и ясна разпоредба на чл. 3, б. а“ ЗН в частта й относно думата „умишлено“ поради твърдяното противоречие в тази й част с принципа за справедливост само поради липсата на решение на КС на РБ за обявяването й за противоконституционна, е в противоречие с приетото в цитираното Решение на КС, както и с други в същия смисъл, а и с цитираната в определението по чл. 288 ГПК практика на ВКС. Непосредственото действие на разпоредбите на Конституцията обосновава приложението им пред заварените законови разпоредби, които им противоречат, като в случая преценката на съда е обоснована от приложението на разпоредбите на Наказателния кодекс, уреждащи формата на вината в наказателното право. При наличието на влязла в сила присъда на наказателен съд относно вината за конкретното престъпление, приложението на чл. 3, б. „а“ ЗН според въззивния съд означава същата да се тълкува извън вложения от законодателя смисъл.

Независимо от изложените съображения за принципното задължение на съда да установи при решаването на конкретен спор противоконституционност на закон, приет преди Конституцията, това в случая няма значение, защото не би довело до директното прилагане на конституционната разпоредба. Предявеният иск е за установяване, че ответницата не е наследник на дъщеря си Р. Ж. /но не и на внучката си С./, в който случай недостойнството на съпруга й е без значение, защото съгласно чл. 5 и чл. 9 ЗН наследници на Р. са детето и съпруга й /наследници от първи ред/. В тази хипотеза родителите не са наследници, независимо от факта на смъртта и родствената връзка с починалата. Дори и съпругът да е недостоен да наследи Р., низходящият изключва призоваване на наследници от друг ред. Интересът на касаторката да установи недостойнството на ищеца възниква в хипотезата, в която след смъртта на детето той се явява единствен негов наследник, съгласно чл. 6 ЗН. В случай, че е недостоен, на основание чл. 7 ЗН възходящите от втора степен, каквато е касаторката, ще бъдат призовани да наследят детето и едва в тази хипотеза за нея ще съществува интерес да установи недостойнството на бащата, единствен наследник на детето по чл. 6 ЗН. Такъв иск срещу касаторката в настоящето производство не е предявен, поради което и въпросът за недостойнството на ищеца не би имал значение за спора. Както се посочи, предмет на делото е оспореното от ищеца и претендирано от ответницата право да е наследник на Р. Ж., но не и на С. Ж., нито дали ищецът притежава такова право, поради което и произнасяне по релевираното възражение за недостойнство, както и по въпроса за формата на вината при извършване на престъплението, в контекста на принципа на справедливост, не се следва, тъй като е неотносимо за спора, разрешен по вече изложените съображения.

При този изход на делото и при направеното искане, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 1 500 лв., представляващи заплатени възнаграждения за адвокат по представените договори за правна помощ и съдействие. За претендираните транспортни разходи липсват представени доказателства, поради което и не се присъждат.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение № 294 от 10.02.2021 год. по гр. д. № 2298/2020 год. по описа на Варненския окръжен съд.

Осъжда Е. Е. Х., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „А“, ет. 4, ап. 12 да заплати на С. А. Ш., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], вх. 7, ап. 194 направените в настоящето производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 500 лв. /хиляда и петстотин лева/.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: