Осъждане за документна измама в особено големи размери от банкова сметка

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 312

гр. София, 26.06.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през 2025 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Петя Маринова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 478 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия А. Н. срещу присъда № 34 от 11.12.2024 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение по ВНОХД № 1224/2024 г.

В жалбата са изложени съображения, предназначени да обосноват касационните основания по чл. 348, ал. 1, т.т. 1 – 3 НПК. Направено е искане за отмяна на оспорената въззивна присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на второинстанционния съд. В представено в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към жалбата са доразвити съдържащите се в нея съображения.

В съдебното заседание пред настоящия състав всеки от защитниците на подсъдимия – адвокатите М. и Х. поддържа жалбата, изложените в нея и в допълнението към нея доводи, както и направеното искане.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивната присъда като правилна и законосъобразна.

Подсъдимият Н. заявява солидарност с позицията на защитниците си. В последната си дума моли делото да бъде върнато за повторно разглеждане или да бъде възприета правната квалификация на извършеното престъпление, към която се е придържал първостепенният съд.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 13 от 02.03.2022 г., постановена по НОХД № 5743/2018 г. състав на Софийския градски съд-Наказателно отделение е признал подсъдимия А. В. Н. за виновен в това, че на 04.06.2015 г. в [населено място], [улица], в „Ю. Б.“ АД, клон С., офис „П.“, с цел да набави за себе си имотна облага е възбудил заблуждение у С. М. С. (касиер в банката), като се представил за друго лице – за С. Г. Г. и с това причинил на „Г.“ О. имотна вреда в размер на 250 000 лева, като измамата е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на осн. чл. 211 вр. чл. 209, ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание от пет години лишаване от свобода и е определил първоначален строг режим за изтърпяването му, като е оправдал подсъдимия по първоначалното обвинение по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 НК. На осн. чл. 68, ал. 1 НК съдът е привел в изпълнение наказанието от шест месеца лишаване от свобода, наложено на Н. по НОХД № 492/2012 г. на Районен съд – гр. Лом и е определил първоначален строг режим за изтърпяването му.

При осъществения по инициатива на прокурора и на защитника на подсъдимия въззивен контрол присъдата е била отменена и е била постановена нова, с която Н. е бил признат за виновен по обвинението по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1, пр. 2 НК, възведено с обвинителния акт и му е било наложено наказание от десет години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален строг режим. За изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание по НОХД № 492/2012 на РС – Лом е бил определен първоначален общ режим. В останалата й част присъдата на първостепенния съд е била потвърдена.

С решение № 354 от 12.10.2023 г., постановено по к.н.д. № 436/2023 г., състав на Върховния касационен съд, второ наказателно отделение е отменил въззивната присъда и е върнал делото за ново разглеждане от апелативната инстанция с указания за полагане на необходимите съдебни усилия за компенсиране неучастието на Н. в първоинстанционното съдебно проиезводство, съответно при събирането и проверката на доказателствата и за запознаването му с повдигнатото срещу него обвинение.

В рамките на новообразуваното въззивно съдебно дело указанията на върховната инстанция са били изпълнени, като на подсъдимия е бил изпратен препис от обвинителния акт, а по указание на въззивния съд – и от всички материали от досъдебното производство и от съдебните протоколи от първоинстанционното съдебно дело, проведени са били разпити на свидетелите и на вещите лица, изготвили наличните по делото експертизи. С оспорения понастоящем по касационен ред въззивен съдебен акт първоинстанционната присъда отново е отменена в частта, с която Н. е оправдан по обвинението по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 НК и е признат за виновен в престъпление по чл. 211 вр. чл. 209, ал. 1 НК, както и в частта досежно първоначалният режим за изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание по НОХД № 492/2012 г. на РС-Лом. Вместо това подсъдимият е признат за виновен в това, че на 04.06.2015 г., в [населено място], на [улица], в „Ю. Б.“ АД, клон С., офис „П.“, чрез използване на неистински официален документ и на неистински частни документи е получил без правно основание чуждо движимо имущество – сумата от 250 000 лева от сметката на „Г.“ О. с намерение да го присвои, като документната измама е в особено големи размери и представлява особено тежък случай, поради което и на осн. чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК му е наложено наказание от девет години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален строг режим. С тази присъда е определен първоначален общ режим за изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание по НОХД № 492/2012 г. Приложен е чл. 59, ал. 1 НК, като е приспаднато времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и на осн чл. 189, ал. 3 НПК в негова тежест е възложено заплащането на направите в хода на въззивното производство разноски. В останалата й част първоинстанционната присъда е потвърдена.
Жалбата срещу този въззивен акт е неоснователна.
Част от ползваната в нея аргументация е сведена до представяне на собствената на защитника перспектива към съдържанието и процесуалната стойност на свидетелските показания и експертни заключения, като се твърди, че въззивният съд ги е ценил неправилно; че не е доказано подсъдимият да е извършил вмененото му престъпление и че няма нито едно, останало неопровергано от защитата доказателство по делото. Тези доводи са относими към обосноваността на съдебния акт, която не е част от касационните основания по чл. 348, ал. 1 НПК и поради това не предполагат възможност за отговор по касационен ред.

Състоятелността на останалите, изтъкнати в жалбата съображения се опровергава от данните по делото.

1.Без основание се твърди, че е допуснат съществен процесуален порок в дейността на въззивната инстанция, като свидетелски показания от досъдебната фаза са приобщени към доказателствения материал чрез прочитането им по реда на чл. 281, ал. 4 НПК без съгласието на подсъдимия и на защитника му. Съгласието на тези лица е въздигнато от закона в необходимо условие за прилагане на техниката за приобщаване на показания, дадени пред орган на досъдебното производство в отсъствието на обвиняемия и неговия защитник в съответните, нюансирани в ал. 5 и в ал. 3, изр. 2 хипотези и за всички основания по чл. 281, ал. 1, т.т. 1 – 6 НПК. Когато такова съгласие не се получи, съгласно чл. 281, ал. 4 НПК показанията е възможно да се прочетат само при наличие на първите две основания по чл. 281, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК, като в този случай законът е въвел и допълнително ограничение – осъдителна присъда е невъзможно да бъде основана единствено на прочетените по този ред показания.

В случая, при разпита на свидетелите С. С., И. Д., С. Г., Г. Г., М. И., Й. С., И. Х., А. Ж., В. Н., А. Н., В. Т. въззивният съд е констатирал, че всеки от тях не си спомня обстоятелства, за които е свидетелствал пред орган на досъдебното производство. Съобразно с предписанията на чл. 281, ал. 5 НПК и доколкото при разпитите на посочените лица в предходната процесуална фаза не са присъствали Н. и негов защитник, въззивният съд се е допитал до подсъдимия и до защитавалият го адв. М. за приобщаване на съответните показания чрез прочитането им в съдебното заседание и след като е получил техните откази, е прочел показанията именно на основание на предоставената му от чл. 281, ал. 4 НПК възможност. Аргументирайки в крайна сметка осъдителните си изводи, въззивният съд е ползвал и прочетените по посочения процесуален ред показания, коректно констатирайки, че те се подкрепят и от останалите, събрани и проверени по делото доказателства – гласни и писмени, както и от експертните заключения и резултатите от извършените разпознавания на подсъдимия. Поради това липсва процесуален порок в дейността на въззивната инстанция, както при приобщаването на свидетелските показания от досъдебното производство към доказателствената маса, така и при тяхното ползване при решаването на делото.

2. Невярно се твърди в жалбата, че въззивният съд не е обяснил причините, поради които е приел да ползва от заключението на видеотехническата експертиза, въпреки несигурният характер на тези изводи. Тази експертиза въззивният съд е преценил като назначена и изпълнена в съответствие с процесуалните правила. А при обсъждането на възможността чрез нея да бъде подпомогнато изследването на връзката между инкриминираното деяние и подсъдимия, този съд е съобразил, че нейният краен извод, макар и не категоричен, е внесъл в процеса знание за висока степен на вероятност, че именно А. Н. е лицето, заснето от видеокамерите в банковия салон, от който е била изтеглена инкриминираната сума, на съответната каса и в момента, когато това теглене е било извършено. В тази връзка съдът е взел предвид и факта, че експертният извод е обоснован чрез установени от вещите лица и конкретно посочени общи и частни признаци на заснетото лице, а причината експертите да не се ангажират с категоричен идентификационен извод се дължи не на отсъствието на други съвпадащи частни признаци за идентификация, а на невъзможност такива да се установят поради ракурса, който камерата дава, поради нейната отдалеченост и осветеността. Освен това, експертизата не е ползвана като основен и още по-малко като единствен аргумент за съдебния извод относно връзката на подсъдимия с авторството на инкриминираното деяние. Нейното заключение въззивният съд е коментирал във връзка със свидетелските показания, с приложените към делото фотокопия от лична карта, ползвана при откриването на разплащателната сметка на „Г.“ О. в „Ю.“ и при тегленето, а така също и във връзка с резултатите от проведените в досъдебното производство разпознавания на подсъдимия от служители в същия банков клон. Резултатът от тази съпоставка е дал основания на съда да заключи, че макар и без категоричност на извода, тази експертиза подпомага доказателствения процес.

3. Юридически некоректно се настоява от защитата, че отменяйки първоинстанционната присъда, въззивният съд е следвало да оправдае подсъдимия по чл. 211 НК и като не го е сторил, е предизвикал неяснота по кое точно обвинение той е признат за виновен.

По всяко наказателно дело обвинението е само едно – това, което е възведено с обвинителния акт. Преценявайки на базата на доказателствата, че подсъдимият е извършил описаното в обвинителния акт деяние, съдът е длъжен да отговори съставлява ли това деяние престъпление и по кой текст от материалния наказателен закон и извършено ли е виновно. С присъдата първоинстанционният съд може да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление в рамките на фактическите положения по обвинителния акт, т.е. без да е било извършвано изменение на обвинението от прокурора. По този начин той не формулира и не възвежда ново обвинение, а оставайки в рамките на правомощията си, признати и с ТР № 2/2002 г. на ОСНК на ВКС, извършва правна преквалификация на описаното в обвинителния акт деяние.

В случая формулираното от прокурора обвинение срещу А. Н. включва едно деяние, квалифицирано по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 НК. Преценявайки, че това деяние не покрива част от обективните елементи на престъпния състав по чл. 212, ал. 1 НК и изпълнявайки задължението си да се произнесе по съставомерността му и съответно да прецени дали то не представлява престъпление по друг текст от материалния закон, съставът на СГС го е преквалифицирал по чл. 211 вр. чл. 209, ал. 1 НК. Прокурорът на свой ред е протестирал присъдата именно на това основание, настоявайки пред въззивната инстанция, че с тази присъда неправилно е приложен материалния закон, като е поискал от въззивния съд да приложи законът за по-тежко наказуемо престъпление, посочен в обвинителния акт. В този смисъл налице е бил съответен по смисъла на закона протест, който е давал възможност на САС да се произнесе в рамките на обвинението, повдигнато пред първоинстанционния съд.

При упражняването на правомощията си за цялостна проверка на първоинстанционната присъда, въззивният съд е констатирал, че правилно установените от първата инстанция факти, потвърждаващи фактическите изводи на прокурора, са неправилно квалифицирани от правна страна. Поради това, констатирайки необходимост от прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е налице повдигнато от прокурора обвинение и отменяйки поради това първоинстанционната присъда, въззивният съд не само не е дължал изрично оправдаване, той не е имал процесуално основание да го стори. Защото не е съществувало обвинение по чл. 211 НК, повдигнато пред съда от единствено имащият правомощия да стори това – прокурорът.

4. Лишено от основания е възражението за липса на яснота и конкретност на мотивите, които според защитата представляват по същество повторение на мотивите на първата инстанция и не съдържат отговор за причините едни от доказателствата да се кредитират с доверие, а други – не.

Макар да отправя упрек за липса на аргументация, самото възражение също е лишено от такава. Лаконичното му поднасяне позволява единствено да се отбележи във връзка с него, че изводите на въззивната инстанция по фактите са убедително обосновани чрез валидно събраните по делото доказателства, които въззивният съд е подложил на задълбочено професионално изследване. Няма изолиране на доказателства или грешки при интерпретацията на съдържанието им. Вътрешното убеждение на въззивния съд е основано на правилно лансирани доводи, които преценени в контекста на доказателствата и експертните изводи по делото, са безукорни. Даден е обстоятелствен, логически и доказателствено издържан отговор на всички съществени възражения на страните, като по ясен начин са заявени причините за утвърждаване на фактическите изводи на първата инстанция, както и причините за отхвърляне на правните нейни съображения.

Както и друг път ВКС е отбелязвал, макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата, когато пред него не са направени възражения в тази насока, когато не приема нови фактически положения, различни от установените от първостепенния съд и щом констатира, че този съд качествено се е справил с доказателствения анализ и споделя изложените от него съображения. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса на формиране на вътрешното му убеждение. В случая прочитът на мотивите към въззивната присъда недвусмислено показва както съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ, така и собствената негова оценка за достоверност на доказателствените източници при съобразяване на съществените страни на всеки от тях и формирана на тази база преценка за точността и адекватността на фактическото обвинение.

5. Напълно дистанцирано от съдържанието на въззивния акт е оплакването за липса на яснота в съдебните мотиви относно писмените доказателства, които е имал предвид съда, заявявайки, че показанията на Н. Г. се подкрепят от такива доказателства. Съгласявайки се с констатацията на първата инстанция, че показанията на тази свидетелка имат опора в писмените доказателства, ясно и недвусмислено въззивният съд, е конкретизирал, че съобщеното от Г. има потвърждение в наличните по делото документи относно откриването на разплащателната банкова сметка на името на „Г.“ О. в „Ю. Б.“ АД, клон С., площад „Б.“ № 1, по която е била преведена сумата от „С. Ж. Е.“ (л. 17 от съдебните мотиви) и от която впоследствие подсъдимият е изтеглил инкриминираната парична сума.

6. Възразява се на следващо място, че въззивният съд е неясен в аргументацията си за това, че поемните лица дават противоречиви показания поради изминалото време.

Възражението е основано не на действително съществуващ порок в съдебната дейност, а на неправилно и некоректно направено от защитата обобщение на казаното от свидетелите Х. и М., съчетано с внушение за съдържанието на техните твърдения. По този начин е заместена категорично и ясно заявената от Х. пълна липса на спомен за събитията, случили се повече от шест години преди разпита му и коректно прецененото от въззивния съд като налично отсъствие на съхранени в паметта на М. впечатления за същите събития.

7. Неоснователни са и твърденията за неправилно прилагане на материалния закон, за липса на конкретни съображения за квалифициране на деянието именно по чл. 212 НК и излагане единствено на общотеоретични такива.

Вярно е, че САС е изложил съждения в общ теоретичен план относно състава по чл. 212, ал. 1 НК, но това не създава основания за упрек към дейността му, както са счели защитниците, защото тези съждения не са изместили съдебните аргументи за приложимост на квалификацията именно по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 НК към инкриминираното поведение на подсъдимия.

Касационната проверка също не установи легално основание за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, както се настоява в жалбата. Съдът от предходната инстанция е изследвал подробно тази възможност, отхвърляйки правните съображения на първостепенния съд.

На основата на истинно установените по делото факти САС е посочил, че подсъдимият е ползвал комплект от документи – неистински и такива с невярно съдържание, създавайки по този начин у касиера С. С. заблуждение, че съществува легално основание тя да извърши разпореждане с инкриминираната парична сума, изтегляйки я от сметката на „Г.“ О. и изплащайки му я в брой. От гледище на състава по чл. 212, ал. 1 НК в случая е важно и с определящо за правната квалификация на престъплението това, че платежната операция по теглене в брой е била преценена от свид. С. като разрешена от клиента в момента, когато подсъдимият е представил пред нея нареждане-разписка, съдържаща неверни данни относно наредителя на тази операция. Това е документът, с който е било разпоредено изпълнението на платежната операция и който при конкретните обстоятелства е създал за касиера С. привидно основание, че получавайки паричната сума, Н. има право на това. Качествено извършена от въззивния съд е и преценката за наличие на останалите признаци от основния състав на престъплението по чл. 212, ал. 1 НК, както и квалифициращите по ал. 5, като в това отношение са съобразени всички доказателствено установени и значими фактически особености.

8. Претенцията за явна несправедливост на наложеното наказание е заявена мимоходом, като не е съпътствана от излагане на каквито и да е съображения в нейна полза, които да бъдат подложени на конкретно обсъждане и да наложат мотивиран отговор по касационен ред. Затова във връзка с нея настоящият състав ще отбележи единствено, че определена под абсолютния минимум, предвиден за престъплението по чл. 212, ал. 5 вр. ал. 1 НК, наложената санкция е пропорционална спрямо извършеното престъпление. Направена е в тази връзка обстойна и качествена съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването й, като справедливо е отчетена конкретната обществена опасност на извършеното, личността на подсъдимия и потенциалната негова поправимост, както и надхвърлянето на разумната продължителност на наказателното производство. Наказанието е адекватно, както от гледище на тези обстоятелства, така и от гледище на същността му да бъде средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона.

9. Възразява се на последно място, че по неясни съображения въззивният съд е изменил първоначалния режим, при който трябва да бъде изтърпяно наказанието, наложено на подсъдимия по НОХД № 492/2012 г. на РС – Лом и приведено в изпълнение на осн. чл. 68, ал. 1 НК. Такава неяснота не съществува. Присъдата на СГС е отменена в частта досежно определения с нея чрез позоваване на чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „в“ ЗИНЗС първоначален режим за изтърпяване на това наказание. Въззивният съд се е съобразил с факта, че нито предвидената в посочената разпоредба хипотеза, нито някоя от останалите хипотези по чл. 57, ал. 1, т. 2 ЗИНЗС е налице в случая, за да се приложи именно строг режим за изпълнение на коментираното наказание и коректно позовавайки се на чл. 57, ал. 1, т. 3 ЗИНЗС, е определил първоначален общ режим за неговото изпълнение.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 34 от 11.12.2024 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, постановена по ВНОХД № 1224/2024 г.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.