Недопустимост на иск за нищожност на постановление за възлагане на имот

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 231

гр. София, 23.04.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Чолакова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 480 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство е образувано по жалби на ищеца по делото П. Ж. П. срещу решение № 109/21.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 228/2023 г. на Пловдивския апелативен съд. С постановеното по реда на чл. 288 от ГПК определение № 235/21.01.2025 г., касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в частта, с която, като е потвърдено частично първоинстанционното решение № 60/15.02.2023 г. по гр. дело № 254/2022 г. на Старозагорския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу К. П. Г., К. В. В.-К. и „Ю. България“ АД установителен иск за обявяване за нищожно постановление за възлагане от 06.12.2004 г., издадено по изп. д. № 1337/2003 г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Хасковския районен съд (СИС при ХРС).

В касационната жалба, подадена лично от ищеца П. и приподписана от назначения му процесуален представител адв. К. Г., и в касационната жалба, подадена от името на ищеца чрез адв. Г., се излагат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение в частта му, допусната до касационен контрол, т.е. навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Жалбата, подадена чрез адв. Г., се поддържа от последната в откритото съдебно заседание, навежда доводи и в писмена защита.

Ответниците „Ю. България“ АД и К. В.-К., както и третото лице – помагач на последната – ЗАД „А. България“, в отговорите си излагат съображения и доводи за неоснователност на касационните жалби. Изложеното в отговорите на ответната банка и на дружеството-помагач се поддържа в откритото съдебно заседание чрез процесуалните им пълномощници, съответно – юрк. И. Б. и юрк. Ю. С., като първата от тях представя и писмена защита. Ответницата К. Г. не е подала отговор на касационните жалби, не заявява становище по тях и в откритото съдебно заседание.

С посоченото по-горе определение № 235/21.01.2025 г., касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната касационна проверка относно процесуалната допустимост на въззивното решение в частта му, с която апелативният съд се е произнесъл по същество по установителния иск на касатора за обявяване за нищожно процесното постановление за възлагане от 06.12.2004 г.

При извършената служебна проверка съдът не намери пороци, сочещи на нищожност на обжалваното въззивно решение, поради което намира, че то е валидно постановено. Относно процесуалната допустимост на допуснатата до касационно обжалване част от решението, съдът намира следното:

Касаторът е основал иска си за нищожност на процесното постановление за възлагане от 06.12.2004 г., на твърдение, че към момента на издаването и подписването на същото от А. И. П. (участвал като ответник по делото във въззивното производство, но по отношение на него първоинстанционното решение е обезсилено и производството е прекратено с недопуснатата до касационно обжалване част на въззивното решение), той нямал качеството на държавен съдебен изпълнител (съдия-изпълнител). Въззивният съд е разгледал по същество иска срещу ответниците К. Г., К. В.-К. и „Ю. България“ АД, и го е отхвърлил, като е приел за неоснователно твърдението на ищеца, че А. П. нямал служебното качество да издаде процесното възлагателно постановление, като съдът е установил от доказателствата по делото, че към момента на издаване на постановлението П. е бил назначен по трудов договор от 05.11.2002 г. на длъжност „съдия-изпълнител – ръководител“ на СИС при ХРС.

Доводите на касатора, наведени в жалбата му, подадена чрез назначения му процесуален представител адв. Г., че тази част на въззивното решение била недопустима, тъй като постановлението възлагане съставлявало индивидуален административен акт и искът за нищожност на същото бил подсъден на Върховния административен съд (ВАС), а не на общия (гражданския) съд, са неоснователни. Както е посочено още в определението по чл. 288 от ГПК, в практиката си ВАС приема, че постановлението за възлагане на публичния изпълнител в изпълнителното производство по реда на ДОПК, не е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал.ал. 1-4 от АПК (определение № 11183/31.07.2013 г. по адм. д. № 9648/2013 г. на I-во отд. на ВАС и определение № 9209/18.06.2019 г. по адм. д. № 6550/2019 г. на I-во отд. на ВАС), поради което – по аргумент за по-силното основание, не може да се приеме, че е индивидуален административен акт постановлението за възлагане на съдебния изпълнител (съдия-изпълнителя), издадено в изпълнителното производство, проведено по реда на ГПК. В задължителната практика на ВКС (мотивите към ТР № 6/2020 от 20.05.2022 г. на ОСГТК и към т. 3 от ТР № 4/2017 от 11.03.2017 г. на ОСГТК на ВКС) също е обсъдена правната природа на постановлението за възлагане, като в никой от тези тълкувателни актове не е прието, че то има характера на индивидуален административен акт. От тази задължителна практика следва, а и константната практика на ВС и ВКС еднозначно приема, че компетентен да се произнесе по допустимостта на иск за прогласяване нищожност/недействителност на постановление за възлагане и по допустимостта и основателността на иск за прогласяване недействителност на публична продан, проведена по реда на ГПК, е гражданският (общият) съд, а не административният съд.

Напълно несъстоятелни са и доводите, поддържани от страна на касатора в откритото съдебно заседание, че в допуснатата до касационно обжалване част въззивното решение било постановено по нередовна искова молба и по непредявен иск. С исковата си молба касаторът е заявил ясен петитум за прогласяване за нищожно процесното постановление за възлагане, като е изложил и ясни твърдения, че Министерството на правосъдието не е назначавало А. П. за държавен съдебен изпълнител (ДСИ).

Съдът намира обаче, че така предявеният иск е процесуално недопустим по следните съображения: Както нормата на чл. 384, ал. 3 от ГПК от 1952 г. (отм.), така и нормата на чл. 496, ал. 3 от действащия ГПК изрично забраняват оспорването на публичната продан по исков ред, освен в случаите, когато в проданта е участвало лице, което не е имало право да участва, и когато имотът е възложен на лице, което не е внесло цената. Целта на това строго законово ограничение за оспорване на публичната продан, е тя да се стабилизира предвид полученото от взискателя плащане и погасяването на дълга на длъжника, и най-вече – да се стимулират третите лица да участват в проданта, като се защитят правата, които те биха придобили от нея. Предвид този обществен интерес, законодателят не е предвидил иск за нищожност на публичната продан или на постановлението за възлагане. Тази законова регламентация е императивна и не търпи разширително тълкуване, поради което иск за нищожност на постановлението за възлагане или на публичната продан е процесуално недопустим, с изключение на лимитативно посочените основания за недействителност на публичната продан в разпоредбата на чл. 496, ал. 3 от ГПК, респ. – на чл. 384, ал. 3 от ГПК от 1952 г. (в този смисъл е и трайно установената практика на ВС и ВКС – определение № 28/23.01.2012 г. по ч. гр. д. № 497/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, определение № 81/20.02.2012 г. по ч. гр. д. № 498/2011 г. на I-во гр. отд. на ВКС, решение № 145/24.07.2015 г. по гр. д. № 1770/2014 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 111/19.03.2018 г. по гр. д. № 99/2017 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 153/12.07.2013 г. по гр. д. № 1317/2013 г. на II-ро гр. отд. на ВКС, решение № 92/18.08.2010 г. по търг. д. № 645/2009 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 1522/15.08.1967 г. по гр. д. № 983/2014 г. на I-во гр. отд. на ВС и др.). В писмената защита, представена чрез процесуалния му представител адв. Г., касаторът-ищец неоснователно оспорва тази константна съдебна практика и неоснователно в тази връзка се позовава на решение № 120/04.10.2021 г. по гр. д. № 3521/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС. С това решение е даден отрицателен отговор на разгледания с него процесуалноправен въпрос, като е прието, че влязлото в сила решение, с което е отхвърлена жалба по чл. 435, ал. 3 от ГПК срещу постановлението за възлагане, не е процесуална пречка за допустимостта на иска за недействителност на публичната продан по чл. 496, ал. 3 от ГПК. В тази връзка е прието, че изискването в тази разпоредба: „ако възлагането не бъде обжалвано“, следва да се тълкува систематично с ал. 2 на чл. 496 от ГПК – в смисъл, че законът допуска възможността действителността на публичната продан да се оспори по исков ред на двете основания – поради нарушение на чл. 490 от ГПК (когато в проданта е участвало лице, което не е имало право да участва) и при невнасяне на цената, след като постановлението за възлагане е влязло в сила. В това решение на ВКС не е прието, че са възможни други основания за недействителност на публичната продан, а още по-малко – да е допустим иск за нищожност на постановлението за възлагане. Напротив – в разясненията към отговора на разгледания с него процесуалноправен въпрос, и в това решение на ВКС изрично е прието, че след влизане в сила на постановлението за възлагане, публичната продан се стабилизира и може да бъде атакувана само по исков ред и само на ограничените (лимитативно посочените) основания за недействителност, предвидени в чл. 496, ал. 3 от ГПК, която е идентична с чл. 384, ал. 3 от ГПК от 1952 г. (отм.).

В заключение, като постановено по същество по процесуално недопустимия установителен иск на касатора за обявяване за нищожно на процесното постановление за възлагане от 06.12.2004 г., предявен на основание, различно от лимитативно предвидените в чл. 496, ал. 3 от ГПК, респ. – в чл. 384, ал. 3 от ГПК от 1952 г. (отм.), въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване част, следва да бъде обезсилено – също като процесуално недопустимо в тази част, и производството по недопустимия иск следва да бъде прекратено, съгласно чл. 270, ал. 3, изр. 1, във вр. с чл. 293, ал. 4, предл. 2 от ГПК.

Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 4 и ал. 8 от ГПК жалбоподателят-ищец дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответната банка, претендираните от нея разноски за юрисконсултско възнаграждение за защитата й в касационното производство, които, определени съгласно чл. 25, ал. 1 от НЗПП, във вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК и с чл. 37, ал. 1 от ЗПП, предвид вида и количеството дейност на процесуалния й представител по делото, а именно – изготвянето на отговорите на касационните жалби и на писмената защита, както и явяването в откритото съдебно заседание, възлизат на сумата 200 лв.

Останалите ответници не са претендирали присъждане на разноски.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 109/21.06.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 228/2023 г. на Пловдивския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която е отхвърлен предявеният от П. Ж. П. срещу К. П. Г., К. В. В.-К. и „Ю. България“ АД установителен иск за обявяване за нищожно постановление за възлагане от 06.12.2004 г., издадено по изп. д. № 1337/2003 г. по описа на Съдебно-изпълнителната служба при Хасковския районен съд; и ПРЕКРАТЯВА производството по този недопустим иск.

ОСЪЖДА П. Ж. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Ю. България“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 200 лв. (двеста лева) – разноски за юрисконсултско възнаграждение за касационното производство по делото.

Решението е постановено при участието на третото лице ЗАД „А. България“, привлечено по делото като помагач на ответницата К. В. В.-К. .

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: