Практика · Върховен касационен съд · 04 Март 2025
Давностен срок при плащания по многогодишен консултантски договор
Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.
Изпълнител предявява иск за остатък от възнаграждение по договор за консултантски услуги за кандидатстване по европейски програми. Въззивният съд отхвърля иска, приемайки, че вземането е периодично и се погасява с кратката 3-годишна давност. Върховният касационен съд отменя това решение и уважава исковете, тъй като предоставяните дейности са различни по вид и етапи, поради което важи общата 5-годишна давност.
Какво приема съдът
Възнаграждението по многогодишен договор за консултантски услуги не представлява периодично плащане по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, когато изпълнителят дължи различни по вид дейности през отделните етапи от договора, а не трайно или повтарящо се изпълнение на еднородни престации; в този случай се прилага общата 5-годишна давност.
Приложени разпоредби
Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.
консултантски договорпогасителна давностпериодични плащаниявъзнаграждение за изработкаевропейски субсидии
Текстът на акта
Ключови фрази Иск за изпълнение или обезщетение /неизпълнение/ * договор за консултански услуги * фактура * периодични плащания * възнаграждение по договор за изработка 10 Р Е Ш Е Н И Е № 50097 [населено място], 04.03.2025 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ АННА НЕНОВА при участието на секретаря Ивона Мойкина като изслуша докладваното от съдия Младенов т. д. № 2181 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Евро Ин Консулт“ ЕАД против решение № 260068/23.04. 2021 г. по в.т.д.№ 595/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което след отмяната на решение № 260143/31.07.2020 г. по т.д.№ 2082/19 г., поправено с решение № 260282 от 15.10.2020 г. на Варненския окръжен съд, в частта, с която И. П. И., [населено място] в качеството на земеделски производител е осъден да заплати на жалбоподателя сумите, съответно от 12 110.80 лв. - главница по фактура № [ЕГН] от 18.12.2014 г. и от 11 260.30 лв. - главница по фактура № [ЕГН] от 18.12.2015г., представляващи разликата между присъдените суми по частично предявен иск по т.д. № 547/17г. по описа на Варненския окръжен съд до пълния размер на дължимото възнаграждение по договор за консултантски услуги от 13.03.2013 г., както и в частта, с която искът с правно основание чл. 86 от ЗЗД е уважен за сумата от 1051.69лв., представляваща разликата между присъдената сума по частично предявения иск за лихва за забава върху главницата по фактура № [ЕГН] от 18.12.2014 г. за периода от 16.12.2016г. до 09.05.2017г. и за сумата от 3 199.53лв.- лихва за забава върху част от главницата по същата фактура в размер на 12 110.80лв. за периода от 10.05.2017г. до 16.12. 2019 г., както и за сумата от 2974.60лв., представляваща лихва за забавено изпълнение на част от задължението по фактура № [ЕГН] от 18.12.2015г. в размер на 11 260.30лв. за периода от 10.05.2017г. до 16.12.2019 г., обективно съединените искове са отхвърлени, като погасени с изтичане на давностния срок по чл. 111 от ЗЗД. В касационната жалба са изложени оплаквания за постановяване на решението в нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и в отклонение от практиката на Върховния касационен съд. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че по отношение на вземанията на дружеството по договора за консултантски услуги от 13.03.2013 г. е приложима давността по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Наведен е довод, че макар в договора е уговорено, че заплащането на възнаграждението ще се извършва годишно, т.е. за всяка една година от изпълнение на 5-годишния ангажимент на възложителя към ДФ „Земеделие“, предоставяните от консултанта услуги не са идентични. Посочено е, че от дейностите на консултанта, описани в договора и в протоколите за приемане на работата по него е видно, че те не могат да бъдат определени като еднотипни и многократно (трайно) изпълнявани престации, тъй като включват различни дейности, като изготвяне на заявление за кандидатстване като част от общото заявление за подпомагане на възложителя, подадено през първата година от ангажимента (2013 г.), фактическо вземане на почвени проби на ниво физически блок и изготвяне на агрохимичен анализ на същите чрез акредитирана лаборатория, както и съставяне на план за управление на хранителните вещества в почвата, въз основа на него, даване на консултации по прилагане на изискванията по направлението и др. Поддържа се, че предвид така очертания предмет на договора, изпълнителят не е поел задължение за извършване на еднотипни престации, а на различни по вид дейности, през различни етапи от изпълнението на многогодишния ангажимент на възложителя по мярка 214, като всеки от етапите е определен в съответствие с изискванията на Наредба №11/2009 г. и е поставен в зависимост от действията на възложителя по изпълнение условията на мярката и приемането на това изпълнение от страна на Държавен фонд „Земеделие“. Поддържа се, че в обжалваното решение въпросът за правната природа на консултантските договори за изработване на проекти по оперативни програми, финансирани от фондовете на Европейския съюз, е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, според която, когато с договора за предоставяне на определен вид услуги е поето задължение за извършване на различни дейности, през различни етапи от развитието на проекта, не може да се приеме, че е налице периодичност или продължителност на изпълнението. Наведен е довод, че вземането на изпълнителя за заплащане на възнаграждение по процесния консултантски договор (с изключение на авансовото плащане) не е гарантирано за всяка година от срока на действието му, а изискуемостта му е обусловена от настъпването на условие - извършване на компенсаторното плащане за конкретната година от страна на ДФ „Земеделие“ на възложителя. Затова жалбоподателят счита, че възнаграждението на консултанта няма постоянен и регулярен характер, а е обусловено от действията на трето лице и от конкретния резултат на извършената дейност, поради което не се касае за повтарящо се, трайно изпълнение на парични задължения, които имат единен правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време. Твърди се, че поради споменатата неопределеност на падежа на задължението, което става изискуемо в зависимост от всяко постъпило по сметката на възложителя компенсаторно плащане от страна на фонда за конкретната година, при липсата на предварително определен и известен отнапред времеви интервал, към вземането за претендираната сума е приложима общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД, а не кратката 3- годишна такава по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Поддържа се, че като е приел за периодично по смисъла на чл.111, б. „в“ от ЗЗД, вземането на изпълнителя по процесния договор за консултантски услуги, въззивният съд се е произнесъл при противоречие със закона. Касаторът иска решението на Варненския апелативен съд да бъде отменено да бъде постановено друго решение по съществото на спора, с което исковете да бъдат уважени. В открито съдебно заседание касаторът се представлява от адв. Св.А., която поддържа доводите по касационната жалба. Претендира се присъждане на разноски. Ответникът по касацията И. П. И. оспорва касационната жалба и обосноваността на основанията за допускане на касационното обжалване. В писмения отговор е изложено, че вземанията на изпълнителя за възнаграждение притежават белезите на периодични плащания, посочени в ТРОСГТК №3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ВКС, доколкото представляват повтарящи се задължения за заплащане на парични суми, произтичащи от единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определен интервал от време и размерът им е определяем. Твърди се, че с процесния договор е уговорено предоставянето на услуги, изразяващи се в извършване на работа чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени в договора интервали. Поддържа се, че съгласно трайно установената практика на Върховния касационен съд, вземането за възнаграждение по договор за услуги, за който се прилагат правилата на изработката се погасява с изтичането на тригодишната давност по чл. 111 б. „в“ от ЗЗД, когато има за предмет трайно предоставяне на услуги в течение на срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени или определяеми в договора периоди. Изложено е, че предявеният по т.д.№ 547/17 г. частичен иск е прекъснал давността само по отношение на предявения с него размер на вземанията за възнаграждение, а непредявената част е останала извън предмета на делото, като за нея давността е продължила да тече, и е изтекла преди предявяване на исковете за разликата до пълния претендиран размер на 16.12.2019 г. Наведен е довод, че доколкото възнаграждението се дължи за всяка година, съобразно включените за подпомагане площи, задължението за заплащането му има периодичен характер и е погасено с изтичането на 3-годишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Направено е искане за оставяне на касационната жалба без уважение, а обжалваното с нея въззивно решение – в сила, както и за присъждане на разноските, направени от страната пред касационната инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 от ГПК, приема следното: С решение № 260143/31.07.2020 г., пост. по т.д.№ 2082/ 2019 год. Варненският окръжен съд е уважил предявените от „Евро Ин Консулт“ЕАД срещу И. П. И. обективно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД за сумите, дължими като възнаграждение по сключен между страните договор от 13.03.2013 г. за консултантски услуги, свързани с получаване на компенсаторни плащания по мярка 214 „Агроекологични плащания“ по ПРСР за 2007-2013 г., съответно в размер на 12 110.80 лв.- главница по фактура № [ЕГН]/18.12.2014 г. и 11 260.30 лв. - главница по фактура № [ЕГН]/18.12.2015 г., представляващи разлика между частично предявените искове за сумите по същите фактури, присъдени с решението по т. д. № 547/2017 г. на Варненския окръжен съд, до пълния размер на сумите по всяка от тях, както и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за мораторна лихва от 1051.69 лв., върху главницата по фактура № [ЕГН]/18.12.2014 г., дължима за периода от 16.12.2016г. до 09.05.2017г., представляваща разлика между сумата, присъдена с решението по същото дело по частичен иск и пълния размер на акцесорното вземане за същия период. Със същото решение са уважени и предявените от „Евро Ин Консулт“ЕАД обективно съединени искове с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД съответно за сумата от 3199.53 лв., представляваща лихва за забава върху част от главницата по фактура № [ЕГН]/18.12.2014 г., в размер на 12 110.80 лв., дължима за периода от 10.05.2017 г. до 16.12.2019 г., както и за сумата от 2974.60 лева, представляваща лихва за забавено изпълнение на част от задължението по фактура № [ЕГН]/ 18.12.2015 г., в размер на 11 260.30 лв., дължима за периода от 10.05.2017 г. до 16.12.2019 г. За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че доколкото е налице влязло в сила осъдително решение за част от дължимото възнаграждение, исковете за разликата до пълния претендиран размер са доказани по своето основание. Първоинстанционният съд е разгледал инвокираното от ответника И. П. И. възражение за погасяването им с изтичане на кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, което е намерил за неоснователно по съображения, основани на ТРОСГТК № 3/18.05.2012 г. по тълк.д. № 3/2011 г. на ВКС, че съгласно договора, вземанията на изпълнителя „Евро Ин Консулт“ ЕАД не притежават съществен белег на периодичните плащания, а именно предварителната определеност на интервалите от време, през които настъпва техният падеж, респ. знанието отнапред за момента, в който вземанията стават дължими и изискуеми. Мотивирал е становището си с уговорката между страните, че вземанията за съответната година стават изискуеми в зависимост от всяко постъпило по сметката на възложителя компенсаторно плащане за конкретната година, като интервалът за това не е предварително определен и известен отнапред. Консеквентно на това е приел, че вземанията по договора се погасяват с изтичането на общата 5-годишна давност по чл. 110 от ЗЗД, която не е изтекла към датата на предявяване на исковете за разликата до пълния претендиран размер. Обратно на приетото от първоинстанционния съд, в обжалваното решение въззивният съд е преценил, че вземанията на изпълнителя за възнаграждение по договора са такива за периодични плащания, тъй като притежават характерните белези на такива, посочени в ТРОСГТК № 3/11 г. от 18.05.2012г. по тълк.д.№ 3/2011 г. на ВКС, а именно повтарящи се задължения за плащане на пари, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определен интервал от време и размерът на плащането е определяем чрез одобрените за подпомагане площи. Приел е, че с договора е уговорено предоставянето на консултантски услуги, изразяващи се в извършване на работи чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени в него интервали, откъдето е направил извод, че вземанията за възнаграждение се погасяват с изтичането на тригодишната давност, която е изтекла към датата на предявяване на исковете за разликата. Съобразил е, че предявените частични искове са прекъснали давността само за частта от вземанията, която е била предявена с исковата молба и за която частичните искове са били уважени. По отношение на исковете за акцесорните вземания за мораторна лихва по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, с позоваване на чл. 119 от ЗЗД съдът е приел, че те са погасени по давност поради погасяване на главните вземания. По тези съображения, след отмяна на първоинстанционното решение в частта, с която исковете са уважени, въззивният съд ги е отхвърлил като погасени по давност. С определение № 50246/07.04.2023 г. по т.д. № 2181/2021 г. на ВКС, I т.о., на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на ВнАС за проверка съответствието му с практиката на ВКС по правния въпрос: Дали представлява периодично плащане, по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД вземането на изпълнителя за възнаграждение по договор за консултантски услуги, с предмет предоставянето от изпълнителя на различни по вид услуги, през различни периоди/етапи от многогодишния ангажимент на възложителя за получаване на финансово подпомагане (субсидия) по многогодишна мярка, финансирана от публични фондове? По правния въпрос, по който е било допуснато касационно обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: В съобразителната част на ТРОСГТК № 3 от 18.05.2012 г. по тълк. д. № 3/2011 г. на ВКС задълженията за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в“ от ЗЗД, са дефинирани освен чрез темпоралните си белези като повтарящи се през определен период от време с предварително определен или определяем падеж, още и от обективна страна чрез естеството на дължимата престация, която включва изпълнението на субстанциално еднородни задължения, многократно изпълнявани с срока на действие на договора. Характерът на дължимата от изпълнителя престация, на която корелативно съответства задължението на възложителя за заплащане на уговореното възнаграждение, е възприета като съществен атрибут на периодичните задължения в цитираната от касатора практика на Върховния касационен съд, формирана по реда на чл. 290 от ГПК и обективирана в решение № 147 от 31.10.2019 г. по т.д. № 50178/2016 г., ВКС, решение № 93 от 24.06.2015 г. по т.д. № 65/2014г. на ВКС, І г. о. на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав решение № 46 от 30.07.2019 г. по т. д. № 1838/2018 г. на ВКС, І т. о. и решение № 50172 от 09.05.2023 г. по т.д. № 2194/2021 г. на ВКС, I т.о., според които определянето на договора за услуги като такъв на продължително или периодично изпълнение е обусловено от характера на поетото с него задължение, като такова за извършване на една и съща по вид дейност през целия срок на действието му. В казуалната практика, доразвиваща ТР № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, е акцентирано, че, за да се приеме едно плащане за периодично, то трябва да е дължимо за изпълнението на насрещна престация с трайно изпълнение – продължително /през определен срок от време да се дължи едно и също действие или бездействие / или периодично /през определени периоди от време да се дължат еднакви по предмет престации /. Само при осъществяването на тези факти е приложима разпоредбата на чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Тя регламентира едно изключение от общото правило на чл. 110 ЗЗД и затова не може да бъде тълкувана разширително. Когато липсва един от кумулативно изискуемите признаци, не може да бъде определено едно вземане/плащане като периодично. Поради това настоящият състав на ВКС споделя даденото в цитираната съдебна практика на ВКС разрешение на поставения правен въпрос, че задължението на възложителя да плаща възнаграждение на изпълнител по многогодишен договор за консултантски услуги, по който е уговорено предоставянето на различен по вид услуги през време на действието му, няма характеристиката на „периодично плащане“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, съответно вземането на изпълнителя също не е с периодичен характер. По същество на касационната жалба: Произнасянето на въззивния съд в обжалваното решение е в отклонение от така даденият отговор на правния въпрос. ВнАС е приел, че с процесния договор е било уговорено предоставянето на консултантски услуги, изразяващи се в извършване на работа чрез престации, изпълнявани многократно в срока на действието му и възнаграждението е дължимо на определени в договора интервали, поради което е заключил , че вземането на изпълнителя се погасява с изтичането на тригодишната давност по чл. 111, б. „в“ от ЗЗД. Основателно е оплакването на касатора за допуснато от въззивната инстанция съществено нарушение на процесуалните правила, поради необсъждане в цялост на доводите му относно конкретните характеристики на задължението на консултанта по процесния консултантски договор, от който се претендира възникване на задължение за ответника за плащане. ВнАС макар и да се е позовал на чл.1 от този договор, не е направил необходимия анализ на съдържанието му с индивидуализация на възложените дейности, а само е обобщил, че изброяването на вида дейности не е изчерпателно, престирането им следва да е в различен момент- някои са еднократни, други постоянни, трети за определен период и всички те като вид и срок са с оглед изискуемите документи, необходими да бъдат приложени при кандидатстване на възложителя за съответно финансиране по европейска програма. В случая допуснатото процесуално нарушение се явява съществено, тъй като е довело до пропуск на съда да прецени дали задълженията на консултанта в процесния случай разкриват едновременно необходимите кумулативни елементи: темпорални белези и от обективна страна – изпълнение на субстанциално еднородни задължения, за да може да се квалифицира дължимата престация от страна на възложителя като „периодично плащане“ по смисъла на чл.111, б. „в“ ЗЗД. Това е довело и до нарушение на материалния закон при прилагане на цитираната норма. Видно от консултантския договор в тежест на „Евро ин консулт“ ЕАД са възложени следните задължения: 1) подготовка на заявление за кандидатстване и 5-годишен план за сеитбообръщение по направление „Въвеждане на сеитбообръщение за опазване на почвите и водите”; 2) извършване /вземане/ на почвени проби за всички площи на ниво физически блок, включени в компенсаторни плащания по Мярка 2014 „Агроекологични плащания” от ПРСР на възложителя през първата година; 3) извършване анализ на почвените проби и подготовка на 5-годишен план за управление на хранителните вещества в почвата с препоръчителни норми на торене; 4) извършване /вземане/ на почвени проби за всички площи на ниво физически блок, включени за компенсаторни плащания по Мярка 214 „Агроекологични плащания” от ПРСР на възложителя през четвъртата година; 5) консултации по прилагане на изискванията по направлението до края на 5-годишния ангажимент на възложителя. В чл.2 от договора дължимото на изпълнителя възнаграждение е уговорено в размер на 5 лв. на декар без ДДС годишно за включените площи по изплащане на компенсаторните плащания по Мярка 214 направление „Въвеждане на сеитбообръщение за опазване на почвите и водите”, платимо както следва: 1) 5 000 лв. без ДДС, авансово след подписване на договора; 2) разликата до договореното възнаграждение без ДДС след приспадане на авансовото плащане - след получаване на компенсаторното плащане през първата година; 3) от втората до петата година - изцяло след получаване на компенсаторно плащане за конкретната година. Налага се извод, че касаторът не е поел задължение за извършване на престации с трайно изпълнение, тъй като престациите по т. 1 и т. 3 са с еднократно изпълнение, а престациите по т. 2 и т. 4 са ограничени от едногодишен период на изпълнение и единствено престацията по т. 5 е за целия срок на договора. Наред с това, следва да се отчете обстоятелството, че уговорените в т. 1 - т. 5 престации са с различен предмет – подготовка на документи за кандидатстване, изготвяне на план за сеитбообръщение, подготвяне на план за управление на хранителни вещества в почвата, вземане на почвени проби, предоставяне на консултации, съответно са дължими през различни етапите от действие на договора, за които е уговорено да се съставя отчет с цел удостоверяване на извършването им. Възложителят е поел задължение да заплати стойността на изработеното като плати част от възнаграждението през първата година в определен размер, а всяка една от следващите години плаща възнаграждение в зависимост от включените по мярка 214, направление „Въвеждане на сеитбообръщение за опазване на почвите и водите“, площи. Въпреки това, уговарянето на разсрочено плащане при предварително определени падежи само по себе си не е достатъчно, за да се приеме, че договорът е с трайно изпълнение. Изпълнителят е поел задължение да извършва различни по естеството си дейности през различните етапи на договора, а не задължение за непрекъснато извършване на една престация за целия срок на договора или за периодично изпълнение на престации с еднакъв предмет, поради което, с оглед дадения отговор, следва да се приеме, че задължението на възложителя не може да се определи като такова за периодично плащане. При това положение установените по делото факти не биха могли да бъдат подведени под хипотезиса на чл. 111, б. „в“ ЗЗД, а е приложима разпоредбата на чл. 110 ЗЗД. Оттук следва, че възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на заявените за защита парични притезания е неоснователно. Съставът на ВнАС не е оценил, че уговорките по процесния договор предвиждат задължения на изпълнителя /касатор в настоящото производство/, които нито са еднородни, нито са с трайно изпълнение. Това е довело до неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по смисъла на чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК. Тъй като в случая не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия или повтаряне на извършените такива от въззивния съд, следва спорът да бъде решен по същество от касационната инстанция в приложение на чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК и предявените искове по чл. 79, ал. 1, вр. с чл. 266 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД да бъдат уважени в определените от ВОС размери. Фактът на изпълнение на задълженията на консултанта по договора за процесните периоди е установен със СПН с оглед влязлото в сила решение по уважените частични искове по т.д. №547/2017г. на ВОС. По отношение на размера на предявената в настоящето последващо производство разлика /над частично уважените в предходното исково производство суми/ следва да се съобрази влязлата в сила отхвърлителна част на решението по т.д. № 2082/2019 г. на ВОС, която отчита начина на изчисляване на консултантското възнаграждение с оглед одобрените площи. Поради изложеното обжалваното въззивно решение на ВнАС следва да бъде отменено с преразпределяне на отговорността за разноски. При изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на касатора се дължат разноски за трите съдебни инстанции съразмерно с уважената част от предявените искове и изхода на спора пред въззивната и касационна инстанция общо в размер на 12 860лв. С оглед на изложеното и на основание чл. 293, ал. 2, във вр. с ал. 1 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 260068/23.04. 2021 г. по в.т.д.№ 595/2020 г. по описа на Варненския апелативен съд, вместо което постановява: ОСЪЖДА на основание чл. 79, ал. 1, вр. чл. 266 ЗЗД И. П. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], в качеството му на земеделски производител да заплати на „Евро Ин Консулт“ЕАД сумите, съответно от 12 110.80 лв. - главница по фактура № [ЕГН] от 18.12.2014 г. и от 11 260.30 лв. - главница по фактура № [ЕГН] от 18.12.2015г., представляващи разликата между присъдените суми по частично предявен иск по т.д. № 547/17г. по описа на Варненския окръжен съд до пълния размер на дължимото възнаграждение по договор за консултантски услуги от 13.03.2013 г., ведно със законната върху двете главници от 16.12.2019 г. до окончателното им изплащане. ОСЪЖДА на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД И. П. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място] в качеството му на земеделски производител да заплати на „Евро ин консулт” ЕАД сума от 1051.69лв., представляваща разликата между присъдената сума по частично предявения иск за лихва за забава върху главницата по фактура № [ЕГН] от 18.12.2014 г. за периода от 16.12.2016г. до 09.05.2017г.; сумата от 3 199.53 лв.- лихва за забава върху част от главницата по същата фактура в размер на 12 110.80лв. за периода от 10.05.2017г. до 16.12.2019 г., както и сумата от 2974.60лв., представляваща лихва за забавено изпълнение на част от задължението по фактура № [ЕГН] от 18.12.2015г. в размер на 11260.30 лв. за периода от 10.05.2017г. до 16.12.2019г. ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. П. И., ЕГН [ЕГН] от [населено място], да заплати на “Евро ин консулт” ЕАД разноски в размер на 12 860лв. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.