Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 15 Декември 2020

Доказване на знание за увреждане на кредитор при Павлов иск

Решение №151/2020 · Върховен касационен съд · 15 Декември 2020

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Кредитор иска от съда да обяви за недействителна продажбата на два влекача, извършена от неговия длъжник в полза на друго дружество, с твърдението, че купувачът е знаел за увреждането. ВКС приема, че необичайните и твърде изгодни за купувача клаузи по сделката сами по себе си не са достатъчни, за да докажат знание за увреждане, ако липсват доказателства за фактическа близост между управителите. Сделката остава в сила, а искът е окончателно отхвърлен.

Какво приема съдът

При възмездна сделка знанието на третото лице приобретател за увреждането на кредитора трябва да бъде несъмнено установено; само изгодните и необичайни условия по договора не са достатъчни без доказана лична или търговска близост между страните.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

Павлов искнедействителност на сделказнание за уврежданекредитор и длъжникпокупко-продажба

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 208

гр.София, 15.12.2020 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на десети декември две хиляди и двадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 127 по описа за 2020 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. Л. Т. против решение № 151 от 02.10.2019 г., постановено по възз. гр.д. № 370 по описа за 2019 г. на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 569 от 03.05.2019 г. по гр.д. №1710 по описа за 2018 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, трети граждански състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Ей Ди Ем Транс“ ООД и „Апрайз“ ЕООД иск за прогласяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД на договор от 12.06.2018 г. с нотариална заверка на подписите от нотариус А. К., рег. № ........ на Нотариалната камара, с който първото дружество е продало на второто дружество влекач с рег. №РД 7797 и влекач с рег. № РВ 0737 за сумата от 70 000 лв., платима в седемгодишен срок от сключване на договора.

Касаторът твърди, че решението на Пловдивския апелативен съд е неправилно и необосновано. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде уважен.

Ответниците по касационната жалба „Ей Ди Ем Транс“ ООД и „Апрайз“ ЕООД я оспорват и молят обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Пловдивския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с определение № 512 от 1.06.2020 г. по въпроса длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички допустими и относими към предмета на спора доказателства в тяхната цялост и да формира изводите си след съвкупната им преценка и следва ли да изложи свои собствени мотиви. Относно разрешението на този въпрос е формирана многобройна, последователна и непротиворечива практика на ВКС, съдържаща се в решения № 22 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4581/2014 г., I Г.О., № 3 от 22.07.2013 г. на ВКС по гр. д. № 534/2012 г., IV Г.О., № 149 от 3.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1084/2011 г., III Г.О., № 411 от 27.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1857/2010 г., IV Г.О., № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I Г.О., № 589 от 29.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 г., I Г.О. и много други. В тази практика е подчертано изключително важното значение на изпълнението на задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, да посочи кои факти от значение за спорното право приема за установени. Съдът трябва да изложи също причините, поради които не кредитира някои от доказателствата по делото. Въз основа на установените факти съдът трябва да се произнесе по всички доводи и възражения на страните. Нарушението на това задължение представлява в редица случаи съществено процесуално нарушение, налагащо касиране на въззивното решение.

При този отговор на поставения въпрос по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

О. Л. Т. е изложил в исковата молба, че от юли 2012 г. е живял съвместно с управителя на „Ей Ди Ем Транс“ ООД А. Б. А. и по тази причина на 11.11.2016 г. е дал в заем на управляваното от нея дружество 80 000 лв. На 30.05.2018 г. с нотариална покана поискал връщане на дадената в заем сума и възнаградителната лихва. На 4.6.2018 г. е залепено уведомление за връчване на нотариалната покана на адреса, на която е седалището на дружеството и където живее А. А.. На 12.06.2018 г. дружеството длъжник е продало единствената притежавана собственост-два влекача, на „Апрайз“ ЕООД. Според договора за покупко-продажба купувачът се е задължил да плати цената на влекачите от 70 000 лв. не веднага, а след седем години, което противоречи на нормалната търговска практика. Едва след сключване на тази сделка А. А. се е явила на 15.06.2018 г. в нотариалната кантора, за да получи нотариалната покана за връщане на заема. Според ищеца знанието на дружеството-купувач „Апрайз“ ЕООД за увреждането му като кредитор се установява от няколко обстоятелства. Едноличен собственик и управител на това дружество е Д. К. Л., която е племенница на А. И. Б.. С това лице го е запознала А. А. по време на съвместното им съжителство и те станали приятели. Ищецът е посочил, че седалището на „Апрайз“ ЕООД се намира в имот, собственост на „Синеста-АБ“ ЕООД, чиито собственик и управител е И. Б.-баща на А. Б. и дядо на Д. Л.. А. Б. и Д. Л. са страни и по други сделки-например Д. Л. му е продала недвижим имот в [населено място], [улица], и 40 дяла от капитала на „Форего 1“ ЕООД, а той и е продал 40 дяла от капитала на „Форего пропърти мениджмънт“ ООД. Всичко това сочи за наличието на семейни и търговски връзки между А. Б. и Д. Л. и създава убеждението, че А. Б. е посредничил при сключването на покупко-продажбата на влекачите с цел ищецът да бъде увреден и Д. Л. е знаела за увреждащия характер на сделката. Ето защо ищецът е поискал да бъде обявен за нищожен на основание чл.135 от ЗЗД договорът за покупко-продажба на влекачите, „Ей Ди Ем Транс“ ООД да бъде осъдено да му заплати сумата от 10 000 лв., представляваща част от заема от 80 000 лв., както и сумата от 1000 лв. от общия размер от сумата от 8 600 лв., представляваща възнаградителна лихва за периода от 14.11.2016 г. до 14.07.2018 г.

В отговорите на исковата молба „Ей Ди Ем Транс“ ООД и „Апрайз“ ЕООД са оспорили исковете. Управителят на първото дружество А. А. е заявила, че сумата от 80 000 лв. и е дадена като дарение по време на съвместното съжителство с ищеца. Затова той не е имал качеството кредитор на дружеството и тя не е искала да го увреди с продажбата на камионите. Управителят на „Апрайз“ ЕООД също е оспорил знанието си за увреждането.

Пловдивският окръжен съд е осъдил първото дружество да плати на ищеца 10 000 лв. на основание договор за заем, но е отхвърлил исковете за възнаградителната лихва и за обявяване за недействителен на договора за покупко-продажба на камионите. Приел е, че не се доказва знанието на купувача по този договор, че уврежда кредитора.

Ищецът е обжалвал първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.135 от ЗЗД. Във въззивната жалба е изложил подробни доводи защо договорът за покупко-продажба трябва да се обяви за недействителен. Посочил е, че отложеното със седем години плащане на цената и липсата на всякакви обезпечения за изпълнението на това задължение противоречат на нормалната търговска дейност и сочат, че предназначението на сделката е да се увреди кредиторът. Според него е било достатъчно приобретателят да е съзнавал, че съществува възможност да се възпрепятства кредиторът на дружеството-продавач, което се установява и от условията на покупко-продажбата, тъй като липсва друго логично обяснение за сключването и.

Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част. Приел е, че за да е основателен искът по чл.135 от ЗЗД е необходимо и третото лице, с което длъжникът се е договорил, да е знаело за увреждането на ищеца. Доказателства в тази насока не били събрани. Въззивният съд се е задоволил с това единствено изречение, за да мотивира извода си по спорното обстоятелство. Този съд не е обсъдил нито едно от твърденията в исковата молба, които според ищеца установяват знанието на третото лице за увреждането-естеството на сделката, отложеното плащане на цената след седем години, връзката между управителя на първото дружество и на второто дружество чрез роднински и търговски взаимоотношения с А. Б..

Следователно от дадения по-горе отговор на въпроса е видно, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, тъй като декларативно и без да се обоснове е приел, че няма доказателства третото лице, с което длъжникът се е договорил, да е знаело за увреждането. Липсва преценка дали събраните по делото косвени доказателства са достатъчни, за да установят знанието на третото лице за увреждането, поради което тази преценка трябва да бъде извършена от настоящата инстанция.

Обстоятелствата, които според ищеца установяват знанието за увреждащия характер на сделката на управителя на дружеството-купувач могат да се обособят условно в две групи-клаузите на сделката и трайните отношения между управителите на дружествата, чиито посредник е бил А. Б.. Продажбата на двата влекача на цена, равна на застрахователната им стойност, отлагането на плащането на цената за необичайно дълъг период от седем години, липсата на обезпечения на задължението за плащане на цената действително са необичайни за нормална търговска сделка и създават вероятност управителят на дружеството-купувач Д. Л. да е знаела за увреждането на ищеца.

Втората група обстоятелства, които са изложени в исковата молба, са, че Д. К. Л. е племенница на А. И. Б. и се намира с него в трайни търговски взаимоотношения. Именно А. Б. го е запознал с А. А./управител на дружеството-продавач/ и всичко това създава убеждението, че А. Б. е посредничил при сключването на покупко-продажбата на влекачите с цел ищецът да бъде увреден и Д. Л. е знаела за увреждащия характер на сделката. От разпита на А. Б. се установява, че той познава ищеца и А. А., но отрича да са му известни имуществените отношения между тях и не знае дали А. А. познава племенницата му Д. Л. и дали между тях има някакви взаимоотношения. Ищецът не е ангажирал никакви други доказателства, установяващи, че управителите на дружествата имат трайни търговски или приятелски взаимоотношения, от които може да се заключи, че Д. Л. е знаела за увреждащия характер на покупко-продажбата на влекачите. Обстоятелството, че сделката твърде много облагодетелства дружеството-купувач само по себе си не е достатъчно, за да се приеме за доказано знанието на третото лице. Няма пречка ищецът да установи това знание с помощта на верига от множество косвени доказателства, но тяхната съвкупност трябва да е достатъчна за несъмнен извод, основан на вътрешното убеждение на съда/решение № 61 от 1.03.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4578/2015 г. на IV ГО на ВКС/. В случая обаче липсват доказателства за твърдяната фактическа близост между управителите на дружествата, от която, в съчетание с клаузите на сделката, твърде благоприятни за купувача, би могло да се достигне до извод за наличието на знание за увреждането/решение № 13 от 19.2.2015 г. по гр. д. № 4606/2014 г. на IV ГО на ВКС/.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че ищецът не е доказал

безспорно знанието на третото лице за увреждащия характер на сделката, за което носи доказателствената тежест. Ето защо крайният извод на въззивния съд следва да бъде споделен и обжалваното решение трябва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора касаторът дължи на „Апрайз“ ЕООД 500 лв., а на „Ей Ди Ем Транс“ ООД 2 000 лв. разноски за касационното производство.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 151 от 02.10.2019 г., постановено по възз. гр.д. № 370 по описа за 2019 г. на Пловдивския апелативен съд, втори граждански състав, с което е потвърдено решение № 569 от 03.05.2019 г. по гр.д. №1710 по описа за 2018 г. на Пловдивския окръжен съд, ГО, трети граждански състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от касатора против „Ей Ди Ем Транс“ ООД и „Апрайз“ ЕООД иск за прогласяване за недействителен на основание чл.135, ал.1 от ЗЗД на договор от 12.06.2018 г. с нотариална заверка на подписите от нотариус А. К., рег. № ......... на Нотариалната камара, с който първото дружество е продало на второто дружество влекач с рег. №РД 7797 и влекач с рег. № РВ 0737 за сумата от 70 000 лв., платима в седемгодишен срок от сключване на договора.

ОСЪЖДА О. Л. Т.-[ЕГН], да заплати на „Ей Ди Ем Транс“ ООД-ЕИК:203456324, сумата 2 000/две хиляди/ лв. разноски за касационното производство.

ОСЪЖДА О. Л. Т.-[ЕГН], да заплати на „Апрайз“ЕООД-ЕИК:20030303241, сумата 500/петстотин/ лв. разноски за касационното производство.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.