Осъждане за убийство по особено мъчителен начин и отхвърлен афект

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * физиологичен афект * преквалификация на деяние в по-леко наказуемо престъпление

Р Е Ш Е Н И Е

№ 575

гр. София, 13 ноември 2024г.

Върховният касационен съд на Република България, I НО, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди и двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при секретар Марияна Петрова, при становището на прокурора Даниела Машева от ВП, изслуша докладваното от съдия Спас Иванчев наказателно дело № 825 по описа за 2024г.

Производството по реда на чл.346 т.1 от НПК е образувано по подадена касационна жалба от защитник на осъден подсъдим – М. Г. С. срещу решение № 132/22.07.2024г. по ВНОХД № 20245000600234/2024г. по описа на Пловдивски апелативен съд , наказателно отделение, първи наказателен състав.

С нея се ангажират и трите касационните основания, свързани с нарушение на закона и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и с явна несправедливост на наложеното наказание ( искане, съдържащо се в изразеното желание за преквалификация на деянието). Иска се отмяна на решението и преквалификация на деянието, алтернативно връщане на делото за ново разглеждане на съда от първата инстанция.

На първо място се твърди допуснати процесуални нарушения, едно от които, според защитата, е липсата на конкретизация на часът на извършване на деянието и на самото място. Посочва, че отбелязването като място – гр. Велинград и датата – 28.08-1922г., не е достатъчно, за да се изпълнят изискванията на закона. Този недостатък се е бил „имплементирал“ в съдържанието и на съдебните актове.

На следващо място се твърди противоречие в обвинителната теза като последица от ползването на противоречащи си експертизи по делото. В обвинителния акт деецът се описвал като емоционално нестабилен, афективно отреагиращ, с неустойчив волеви акт, но от друга страна пък се твърди,че могъл да „ръководи и осъзнава постъпките си.“

Заявява се, че с отказът си да допусне назначаването на нова експертиза, въззивната инстанция е потвърдил бланкетността и взаимоизключващите се заключения на комплексната експертиза, назначена и извършена по време на досъдебното производство. Второстепенния съд бил задължен да предостави цялостен анализ на всички правни действия на съда от първата инстанция, а не следвало бланкетно да преповтаря фактическата страна на казуса и в два мотивни абзаца да защити вътрешното си убеждение. Излагат се твърдения за избирателно възприемане на обясненията на дееца, а там където има липса на спомен, следвало да помогне допълнителна съдебнопсихиатрична и психологическа експертиза.

Твърди се, че в този казус „моментите са неясни, взаимно непродължими, тоест не се застъпват и между тях е налице празнина…“, като последната съставлява въпрос, на които трябва да отговори посочената експертиза.

На трето място се оспорва неизключването от доказателствената съвкупност на показанията на свидетелите М. и М., като се твърди, че те са провеждали „беседи“, а това не било разпознато като годно доказателствено средство. Независимо че имало самопризнание, съдебните органи били задължение от процесуалните правила да съберат „обективни доказателства, годни да обективират вината, както и нейните видове…“

Решаващите съдилища били счели, че минималните изисквания на закона били спазени и било „…налице едно привидно доказано деяние, но в каква форма и при какъв умисъл е оставено на субективното възприятие на решаващия орган…“ Според защитата последното било в достатъчна степен основание за връщане на делото за разглеждане от нов състав на апелативната инстанция.

Не бил даден отговор на съществения въпрос защо деянието се квалифицирало по чл.116, ал.1, т.6 от НК, а не по чл.118 от НК. Това обстоятелство се извеждало само и единствено от разрешението, дадено в тълкувателно дело на ОСНК, визирало душенето като способ за умъртвяване по мъчителен начин за убития. Не бил направен анализ дали при счупване подезичната кост, не бил изследван въпроса за местонахождението на сънната артерия на пострадалата и било от съществено значение дали тази артерия е лесно достижима или не, с оглед на възможността за „мимолетно изпадане в безсъзнание“, не можело да се говори за особена жестокост като квалифициращ белег на въпросното деяние.

В жалбата на следващо място се развиват доводи за липса на отговор за разминавания в дадените разяснения по отношение на обективни находки по врата на пострадалата. Твърди се, че дали подсъдимият е паднал заедно с пострадалата на земята е въпрос от изключително значение, тъй като щяло да се установи дали падането е породено от афективно състояние, при загуба на представа за действителната обстановка и липса на волеви момент за преустановяване на действието спрямо жертвата.

Защитата намира, че при неизвършване на пълна и всестранна въззивна проверка, съдът бил в „невъзможност да вземе превратно тълкуване на доказателствения материал, такъв, какъвто му е представен, а и да постанови различна присъда от първоинстанционния съд.“ След като съдът не бил извършил съдебно следствие, защитата задава въпрос на какво нововъзникнало доказателство или новооткрито такова би могъл да се позове, за да измени присъдата с налагане на толкова тежка такава.

Веднага след това защитата пък изтъква, че съдът следвало да не се произнася въз основа на предположения, а при постановяване на съдебния акт трябвало да се ръководи от доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, изградени на базата на събраните и проверени доказателства. Според защитата нещо не било извършено, като без никакви основания апелативния състав е преценил, че следва да потвърди незаконосъобразния първоинстанционен съдебен акт.

На следващо място се прави анализ на свидетелските показания по делото, като се поставя акцент на лична заинтересованост поради спорни облигационни взаимоотношения, включително и по гражданскоправен ред. Поради това защитата възразява срещу даването на доверие на показанията на полицейските служители, както и на наследниците.

По отношение на писмените източници се твърди, че не е извършена проверка по кой ред бил извършен огледът на труп, не било установено дали екипът на дошлата спешна медицинска помощ има право да констатира настъпилата смърт, при какви обстоятелства е настъпила и дали има обективни находки за насилствено настъпила смърт. Това могло да се установи още на досъдебното производство, а в съдебното следствие пък поне можело да бъде проверено. Неясен за защитата останал въпросът защо никъде не бил посочен час на смъртта. Неясна също така останала преценката на съда да не преквалифицира деянието, тъй като тази преценка можела да се извърши след редица повторни, съдебномедицинска и съдебнопсихиатрична експертизи.

Иска преквалификация на деянието по чл.118 от НК, а алтернативно иска връщане на делото за ново разглеждане от нов състав на въззивната инстанция от фаза на съдебното следствие.

Прокурорът от ВП в съдебното заседание заявява, че счита касационната жалба на подсъдимия за неоснователна, тъй като не били налице касационните основания за това. Твърди, че инстанциите по същество не били допуснали съществени нарушения на процесуалните правила при оценката и анализа на събраните в хода на наказателното производство доказателства. Последните били обсъдени в пълно съответствие с правилата по чл.13,14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като за липсата на доверие към част от обясненията на дееца съдът бил дал аргументиран отговор, с посочване на несъответствието на тази част с останалия безпротиворечив доказателствен материал. Поради това материалният закон е бил приложен правилно, с възприемане на правилна квалификация на деянието и с даден обстоен отговор защо не е налице физиологичен афект.

Според прокурора наложеното наказание е справедливо определено, съответстващо на деянието и на дееца, като било съобразено с целите по чл.36 от НК.

Частните обвинители и граждански ищци по делото – Т. Б. Д., И. Б. Д., Н. И. А. и В. В. К., редовно призовани, не се явяват, представляват се от повереник, който моли да се отхвърли касационната жалба като неоснователна и се остави в сила въззивното решение. Посочва, че обвинителният акт съответства на изискванията на чл.246 от НПК, като подсъдимият и защитата му не са възразили в разпоредителното заседание в тази връзка. Твърди, че няма доказателствен дефицит, като всички възможни доказателства били събрани. Оспорва доводите, изтъкнати от защитата относно показанията на двама от полицейските служители, доколкото те били ползвани с оглед състоянието на дееца и събираните първични данни и се съгласява с отхвърлянето на показанията на служител към криминалната полиция в град Велинград и доколкото те представлявали разузнавателна беседа по смисъла на ЗМВР. Заявява, че показанията на пострадалите лица са обсъдени задълбочено, като присъдата не се основава само на тях и те кореспондирали изцяло със събрания доказателствен материал.

Подсъдимият, доведен, явява се лично и се представлява от защитник, който поддържа касационната жалба. Отново се фокусира описването на мястото на извършване на деянието, което определя като неправилно, на следващо място поддържа тезата си за неизследване на психическото състояние на дееца към онзи момент.

На трето място настоява за отхвърляне на показанията на полицейските служители, като присъединяването им доказателствената съвкупност било забранено. Оспорва отново показанията на св. Д. предвид заинтересованост във връзка със съдебни дела с подсъдимия, като твърди, че въззивната инстанция не била обсъдила в решението си до каква степен ги кредитира и в каква степен - не.

Предвид на тези възражения защитата пледира за връщане на делото за ново разглеждане, при което да се даде възможност на подсъдимия да имал адекватна и правилна защита с допускане на допълнителна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, която да кажела „моментите от липса на спомен до какъв волеви момент водят“, като от това щяло да стане ясно как трябва да се квалифицира деянието.

Подсъдимият поддържа тезата на защитата си. Изтъква принос за взаимоотношения с пострадалата и нейните близки. Заявява, че направил беля, която не е искал, случило се за няколко секунди това, което не е желал.

При правото си да се изказва последен подс. С. заявява, че това, което е дал финансово и морално, не било отчетено. Посочва, че желанието му било да живее докрай с пострадалата.

При последната си дума подс. С. твърди, че му е много трудно да каже какво иска. Истината била, че е виновен, че е направил беля, че трябва да бъде наказан, но като не можел да каже добрите неща, които е направил за това семейство за 22 години, му било много трудно. Също така истината била, че не е удрял и един шамар за пострадалата за 22 години, не я бил нагрубявал, нито пък псувал.

Върховният касационен съд, І-во наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл.347 ал.1 от НПК, установи следното:

Подсъдимият М. Г. С. с присъда № 13/08. 04. 2024г. по НОХД № 539/2023г. на Пазарджишки окръжен съд е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.116, ал.1, т.6 , вр. чл. 115 от НК и е осъден на 15 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване.

С присъдата е приспаднато предварителното задържане на дееца, като той е осъден да заплати на гражданските ищци по делото сумите от по 150 000 лева на Т. Б. Д. и И. Б. Д., на Н. И. А. сумата от 50 000 лв., на В. В. К. сумата от 100 000лв., представляващи за всички обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от престъплението. До претендирания за всеки един от гражданските ищци размер от по 300 000лв. гражданските искове за отхвърлени като неоснователни.

Съдът се е произнесъл по разноските и веществените доказателства по делото.

С атакуваното по касационен ред въззивно решение № 132/22.07.2024г. по ВНОХД № 20245000600234/2024г. по описа на Пловдивски апелативен съд, наказателно отделение, първи наказателен състав първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена.

Касационният състав се запозна с касационната жалба и изложените в нея аргументи, възражения и доводи, и заключи, че тя се явява неоснователна.

По възражението относно непосочване на местоизвършване на деянието съдът намери, че то следва да се отхвърли изцяло. Внимателния прочит на материалите по делото, с поставен акцент на обстоятелствената част на обвинителния акт, показва, че нормата на чл.246, ал.2 от НПК е спазена пунктуално и достатъчно прецизно, за да може обвиняемият, респективно подсъдимият да бъде надлежно информиран за времето и мястото на престъплението, в което е обвинен, че е извършил. Това е сторено на лист първи, страница втора от обстоятелствената част на обвинителния акт – времето е посочено като дата, ограничено до момента на обаждането на самия подсъдим на телефон 112, в което е съобщил информация за деянието, за себе си като извършител, както и за мястото – в града Велинград, на ул. „Христо Смирненски“ № 12.

Тази индивидуализация, извършена по силата на задължението на прокурорския орган, установено в чл.246, ал.2 от НПК, е напълно достатъчна да информира обвиняемия, респективно подсъдимия, за времето и мястото на извършване на престъплението, в което се обвинява. Следва да се отбележи, че в заключителната част на обвинителния акт ( неговият диспозитив) няма задължение за прокурора за преповтори фактите за време и място на извършване на деянието дословно така, както е посочено в обстоятелствената част на акта. Законовото изискване в чл.246, ал. 3 от НПК е да се посочи правната квалификация, а изискването за посочване на датата и мястото в заключителната част на обвинителния акт се отнася за датата и място на издаване на самия акт.

Касационният състав заключава, че всички изисквания на закона по отношение правото на защита на дееца и респективно на това, да научи в какво се обвинява, включително къде и по какъв начин е извършено деянието, са удовлетворени с необходимата конкретизация.

По следващото възражение съдът също не намери основание да го възприеме като основателно. Не е допуснато нарушение на закона при излагане на обвинителната теза, включително при описване емоционалното състояние на дееца и на възможността му да разбира свойството и значението на извършеното от него деяние, както и да ръководи постъпките си. Позоваването на емоционалната нестабилност, на афективното отреагиране и наличие на неустойчив волеви акт по никакъв начин не влиза в противоречие с отговора на въпроса за вменяемостта на дееца, който е основен за наказателната му отговорност. Нито една от тези психиатрични оценки не влиза в противоречие, не оспорва или опровергава психическата годност на дееца. Психиатричната оценка на емоционалната и поведенческа характеристика на дееца, на нивото на волева устойчивост при борба на мотивите за и против противообществената проява далеч не означава невъзможност на дееца да разбира свойството и значението на извършеното от него или пък да ръководи постъпките си.

В този смисъл съдът не намира основание да възприеме тезата за взаимоизключващи се заключения на комплексната експертиза, като счете, че не са налице условията на чл.153 от НПК. По тези причини е и касационният извод, че критиката по отношение процесуалната дейност на въззивната инстанция се явява изключително самоцелна, но не и основателна.

Доводите за избирателно възприемане на обясненията на дееца като възражения се отнасят към обосноваността на съдебния акт, което не е същинско касационно основание. Отделно от това следва да се подчертае,че обясненията, както е добре известно, освен източник на гласни доказателства е и основно средство за защита на дееца, поради което подлежат на внимателна преценка и съпоставка с цялата доказателствена съвкупност, както всъщност е и сторено от инстанциите по същество.

Възраженията относно липсата на спомен имат чисто субективен характер, като суверенно право на съдилищата по същество е да преценят дали тази липса се явява в резултат на чисто психологически фактори или е продължение на защитната теза по делото. При всички случаи е обективно невъзможно тя да се преодолее с помощта на съвременните научни знания, поради което отказът да се извърши експертно изследване в тази насока, дори и да е мълчаливо изразен, е напълно обоснован и логичен. За отбелязване отново в случая се наблюдава претенция за необоснованост, т.е несъщинско касационно основание.

На следващо място в касационната жалба се поставя въпросът, разбира се като възражение, неизключването от доказателствената съвкупност на показанията на свидетелите М. и М., като се твърди, че те са провеждали „беседи“, а това не било разпознато като годно доказателствено средство. Това твърдение не съответства на обективно установените факти, тези двама полицейски служители са пристигнали първи на местопроизшествието по силата на сигнала, получен от самия подсъдим, без да имат каквито и да било оперативни функции, те са били служебно задължени да се ориентират в обстановката при наличието на труп и направеното извънсъдебно признание (дори не пред тях, а още на телефон 112) от дееца за извършеното деяние. Без тези предварителни данни, те не биха могли да изпълнят предписаното им от закона поведение. Нещо повече, деецът не е бил задържан към този момент, за да ползва от каквито и да било процесуални права, т.е., за да е необходимо да бъде предупреден. Не може да бъде отречено правото на полицейските органи да събират всяка една предварителна информация, която ще им помогне да се ориентират в обстановката, както и не могат тези им действия да бъдат окачествени като разузнавателна беседа, каквато се осъществява след лишаването на дееца от право на придвижване, т.е., след неговото задържане. Тази беседа е проведена от полицейският служител А. Т., по смисъла на чл.10, т.1 от ЗМВР, като неговите показания са правилно изключени, разяснено подробно с позоваване на новата редакция на чл. 118, ал.2 от НПК, на стр.11 от оспорваните мотиви на въззивното решение - 4-ти абзац. Процесуалното положение обаче на този свидетел е съвършено различно от това на полицейските служители М. и М., за да може да бъде удовлетворено искането за изключване на техните показания от доказателствената съвкупност, които при това далеч не са решаващи за определяне виновността на дееца. Гласните, писмени и веществени доказателства поотделно и в тяхната цялост установяват фактите по делото по един безспорен начин по отношение на авторството и естеството на изпълнителното деяние, като част от тях се и повтарят, какъвто е случая със силно оспорваните показания на двамата полицейски служители. Всички относими и необходими за установяване на деянието, начина на неговото извършване и авторът му, доказателства са събрани и проверени от инстанциите по същество, като оплакването за доказателствен дефицит е неоснователно.

Изложени са мотиви, които спазват правилата на формалната и на житейската логика, поднесени на ясен, достъпен и разбираем език, на всяко едно противоречие е даден надлежен и задълбочен отговор, независимо от обратните твърдения на защитата.

Неясно остава какво има предвид защитата, твърдейки че е „…налице едно привидно доказано деяние, но в каква форма и при какъв умисъл е оставено на субективното възприятие на решаващия орган…“, което съставлявало основание за връщане на делото за разглеждане от нов състав на апелативната инстанция. Деянието се явява напълно доказано, далеч не само привидно, както се твърди в жалбата. Въз основа на обективно установените факти съдът е направил своите последователни и логични изводи, ползвайки достиженията на медицинската и психиатрична наука. В противовес на касационното възражение за липса на отговор защо деянието е квалифицирано по чл.116, ал.1 , т. 6 от НК въззивната инстанция е дала твърде подробен отговор, позовавайки се на експертното заключение и разяснения по делото. След необходимото абстрахиране от демонстрираното смесване на два различни и самостоятелни квалифициращи признака на деянието убийство – по особено мъчителен за убития начин или с особена жестокост (каквото обвинение липсва по делото), може да се заключи, че съдебномедицинската експертиза е дала дължимия отговор за това, дали деянието е извършено по особено мъчителен за убитата К. начин и този отговор е обосновано положителен.

По време на съдебното следствие пред съда от първата инстанция съответната съдебномедицинска експертиза е изслушана в съдебно заседание на 04.10.2023г., стр.4 и 5 от съдебния протокол. След направените разяснения относно спиране на кръвообращението в областта на двете сънни артерии и необходимата сила на натиск, заключението е било приети без повече въпроси и без възражения. При така неоспорваното заключение касационните възражения са лишени от процесуална основа, а претенцията за установяване на местоположението на тези артерии, които чисто анатомически е изяснено къде се намират, не се основава на логически аргументи. Не без значение е също така, че установяване на състояние на меки тъкани две години след умъртвяването е напълно безпредметно и невъзможно.

Безспорно е установено също така каква е причината за смъртта на пострадалата и какви наранявания е получила. Няма особено фактическо и правно значение липсата на извършен оглед на труп на мястото на произшествието, тъй като съдилищата боравят с наличните по делото доказателства, които трябва да са в такъв обем, че да може да се направи безусловен извод за естеството на деянието и кой е негов автор. А в случая те са в такъв достатъчен обем, дори и при неизвършването на отделни, макар и дължими следствени действия. Неоспоримо е обаче, че трупът на пострадалата е бил надлежно огледан по време на съдебномедицинския преглед и извършената аутопсия, времето на настъпване на смъртта е ясно отграничено до момента на обаждането на самия подсъдим на телефон 112. Липсата на такова следствено действие – оглед на труп самостоятелно или като част от общ оглед на местопроизшествие, не е променимо и възстановимо обстоятелство, което да зависи от волята и активността на съдилищата по същество, но това не може да бъде пречка те да вземат решение, което са и сторили, въз основа на цялата доказателствена съвкупност.

Може с положителност да се заключи, в противовес на защитните твърдения за доводи за липса на отговор за разминавания в дадените разяснения по отношение на обективни находки по врата на пострадалата, че такъв отговор е даден от въззивната инстанция при обсъждане на обясненията на подсъдимия. Оспорването на въззивните доводи за недаване на вяра на част от обясненията, освен че съдържа претенция за необоснованост, не държи сметка за отхвърлянето им и по отношение на твърдения механизъм – с падане с тялото на пострадалата, с липсата на спомен и др. Касационният състав не намира нищо свръхестествено, необичайно или каквото и да било обстоятелство, което да не се вписва във възприетата от инстанциите по същество фактическа обстановка и да буди съмнение. Житейски и чисто физиологично оправдано е пострадалата да се опита да се противопостави на превъзхождащата сила на подсъдимия, тъй като е губела живота си, загубата на равновесие при това душене не може да бъде основателен аргумент в подкрепа на липса на волеви момент в действията на извършителя. Впрочем, въззивната инстанция много аргументирано е отговорила на стр.15 -16 от своите мотиви за механизма на причиняване на нараняванията, както по тялото на пострадалата, така и за следите от съпротивата й по ръцете на подсъдимия.

Невярно е твърдението, че въззивната инстанция не е извършила пълна и всестранна въззивна проверка на първоинстанционния съдебен акт. Апелативният състав изключително детайлно се е запознал с мотивите на съда от първата инстанция в аспекта на направените въззивни възражения и претенцията за нарушение на материалния закон, свързана с неприложение на чл.118 от НК. Анализирал е изложените научни доводи по отношение липсата на физиологичен факт, съпоставени с първоначалните обяснения на дееца и действията му веднага след извършване на деянието, които са последователно логични, в рязък дисонанс с поведението на хора, преживели такъв афект и напълно обосновано, и основателно е отхвърлил твърденията за налично стеснение на съзнанието, което е ограничило ( но не и изключило) възможността на дееца да ръководи постъпките си. Както е видно, касационната претенция отново се докосва до искане за необоснованост на съдебния акт, каквато в действителност няма, но и не подлежи на касационен контрол.

По следващото възражение – че съдът бил „в невъзможност да вземе превратно тълкуване“, след като съдът не бил извършил въззивно следствие и не ставало ясно въз основа на какво „нововъзникнало доказателство или новооткрито такова би могъл да се позове“, „ за да измени присъдата с налагане на толкова тежка такава“, касационният състав отбелязва, че отговор не се дължи, тъй като предмет на касационно обжалване е не изменително решение, а такова, което потвърждава първоинстанционната присъда.

На следващо място касаторът в лицето на защитата се позовава на въззивно произнасяне въз основа на предположения, което твърдение не отговаря на действителността и на мотивите на въззивния съдебен акт. Изявлението на защитника, че при постановяване на съдебния акт съдът ( въззивният) трябвало да се ръководи от доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, изградени на базата на събраните и проверени доказателства, а апелативният състав не постъпил по този начин, e напълно голословно. Атакуваното съдебно решение отговаря на всички изисквания на чл.339, ал.1 и ал.2 от НПК, като е отговорено на всички доводи и възражения на защитата.

Съдът е съпоставил свидетелските показания, за които се твърди лична заинтересованост , с целия доказателствен материал, анализирал ги е поотделно и в тяхната съвкупност, като правнологически е извел съждението си, че тези доказания са достоверни, хронологично точни, взаимно допълващи се и най – вече кореспондиращи с всички останали доказателства, като това се отнася и за двамата полицейски служители М. и М., така и тези, които имат качеството на наследници. Позоваването на спорните облигационни взаимоотношения на наследниците на пострадалата с подсъдимия С. не може да доведе до извод, че е налице липса на обективно пресъздаване на събитията от процесното произшествие, преди, по време и след него. Наличието на имуществени спорове с нищо не променя обективно случилото се, то не е от такова естество, че да допринесе активи или пасиви за заинтересованите страни в гражданския процес.

На поредното възражение - за неизвършена проверка по кой ред бил извършен огледът на труп, за това, че не било установено дали екипът на дошлата спешна медицинска помощ има право да констатира настъпилата смърт, както и при какви обстоятелства е настъпила и дали има обективни находки за насилствено настъпила смърт, касационният състав ще посочи, че вече е дал отговор при обсъждане възраженията по съдебномедицинската експертиза по делото. С положителност е установено по делото, че пострадалата е умъртвена и то преди да пристигнат полицейските служители, които без да са с медицински познания, са се озовали при бездиханно тяло, а това е съобразил и самият извършител, за да предприеме обаждането на телефон 112. Все пак, за да няма никакво съмнение по касационния отговор, по делото е извършена аутопсия, свързана със съдебномедицинско изследване на вече мъртвото тяло, което е установило причината за смъртта, механизма на причиняване, обективните находки по тялото на убитата К.. И е заключено с положителност, че убитата К. е мъртва, като това се отбелязва тук, доколкото защитата все още има съмнения за кончината на пострадалата.

Не може да бъде удовлетворено искането за преквалификация на деянието, като касационният състав напълно се солидаризира с изтъкнатите доводи от въззивната инстанция, без по никакъв начин да е необходимо те да се повтарят. Подсъдимият не е изпадал в състоянието , което се претендира от защитата, в т.н. „физиологичен афект“, експертите добре са обяснили липсата на стеснение на съзнанието и на обективни признаци за такова състояние, при което себеконтрола е значително затруднен. На последващите обяснения на дееца правилно не е дадена вяра от решаващите съдилища, тъй като те се основават единствено и само на възприета защитна позиция, но не и на обективните факти по делото. Няма неизяснени въпроси или на които пък да е отговорено непълно, за да се налага допълнителна или повторна експертизи, каквото е настояването на защитата. Упрекът за недостатъчна процесуална активност на въззивната инстанция относно възможността за експертни допълнителни изследвания не се приема за основателен, като настоящата инстанция счита, че липсват каквито и да било допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Накрая трябва да се посочи, че наказанието е снизходително определено, като се надлежно отчетени всички смекчаващи отговорността на дееца обстоятелства – чисто съдебно минало, добри характеристични данни, напреднала възраст, здравословно състояние, по същество съдействие за установяване на авторство и т.н., като дори в известна степен са надценени. Правилно е отбелязана на стр.16-17 от мотивите на въззивното решение завишената степен на обществена опасност на деянието. Подсъдимият е нарушил правилата на гостоприемството, злоупотребявайки с тях до степен да лиши от живот приютилата го домакиня. При утвърждаването от подс. С. за дългогодишна интимност с убитата, в поведението му и по резултата липсва каквато и да отсянка на цивилизованост в отношенията между мъж и жена. Деянието му, освен чисто противозаконния му характер, е много по- силно укоримо от морално-етична гледна точка. Аспирациите му за обич, която в годините дори да е изтляла от една от двете или и от двете страни, принципно следва да изключват подобно отношение, каквито и икономически претенции да счита, че е нужно да му се удовлетворят. Измерването на любовта с финансови категории, както и превалирането на икономическия интерес води единствено до извод, че последната просто не е такава. Ето защо поведението и действията на подсъдимия, макар и да могат да бъдат разбрани, не са приемливи както от наказателноправна гледна точка, а още повече в морално - етичен план.

По тези съображения и предвид на определянето на наказанието на минимума, касационният състав прие, че липсват основания за по-нататъшно снизхождение, особено по силата на изложените по-горе съображения за укоримостта на деянието.

Като не намери за налични претендираните от касаторите основания за отменяване или изменяване на въззивният съдебен акт – липса на нарушение на закона и на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, както и липса на явна несправедливост на наложеното наказание, касационният състав прие, че той следва да се потвърди изцяло.

С оглед на това и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ в сила въззивно решение № 132/22.07.2024г. по ВНОХД № 20245000600234/2024г. по описа на Пловдивски апелативен съд , наказателно отделение, първи наказателен състав.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване или протест.

Председател:

Членове: 1.

2.