Оставяне в сила на условна присъда за закана с убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 275

гр. София, 15.06. 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети юни през 2026 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ШИШКОВА

МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Евгения Стоянова разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 425 по описа за 2026 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Н. Н. – адв. В. К. срещу присъда № 11 от 04.02.2026 г., постановена по ВНОХД № 7128/2025 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение.

С жалбата се поддържа касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, като са изложени аргументи, предназначени да подкрепят същото. Направено е искане за отмяна на присъдата и за връщане на делото за повторното му въззивно разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В срока по чл. 351, ал. 4 НПК защитникът е депозирал допълнение към жалбата, с което настоява, че освен съществени процесуални нарушения, въззивният съд е допуснал и нарушение на материалния закон.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция адв. К. поддържа жалбата и допълнението към нея, изтъкнатите в тях съображения и направеното искане.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за отхвърляне на жалбата като неоснователна.

Подсъдимият заявява солидарност с казаното от своя защитник. В последната си дума моли да бъде оневинен.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 238 от 17.04.2025 г., постановена по НОХД № 14861/2022 г., състав на Софийския районен съд е признал подсъдимия Н. Н. Н. за невиновен в това на 20.04.2021 г. в [населено място], [улица] вх. „З“, ет. 1, ап. 13 да се е заканил с убийство на П. К. С. и това заканване да е могло да възбуди основателен страх за осъществяването му, поради което и на осн. чл. 304 НПК го е оправдал по обвинението по чл. 144, ал. 3 НК.

Несъгласен с присъдата, прокурор от Софийската районна прокуратура е подал протест, като пред Софийския градски съд е било образувано ВНОХД № 7128/2025 г. В рамките на осъществения въззивен контрол и с оспорената понастоящем по касационен ред присъда първоинстанционният съдебен акт е отменен и вместо това подсъдимият е признат за виновен по възведеното обвинение, като му е наложено наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила.

Касационната жалба е неоснователна.

Възраженията на адв. К. за неправилно прилагане на материалния закон, направени в допълнението към касационната жалба и в заседанието пред настоящия съдебен състав поставят необходимост от разглеждане с приоритет на въпроса за пределите на касационната проверка. Тези предели, съгл. чл. 347, ал. 1 НПК се фиксират с касационната жалба, съответно с касационния протест, чрез посочване на поддържаното касационно основание и доводите, които го подкрепят. Законът е предвидил в чл. 351, ал. 4 НПК възможност за допълване на вече изложените в касационната жалба доводи в полза на съответното, изтъкнато в нея касационно основание, като е обвързал упражняването на тази възможност с точно определен краен момент. Но не е предвидил възможност за обосноваване наличието на такова основание за пръв път с допълнение към касационната жалба, представено извън срока за обжалване.

Като повод за предизвикания с нея инстанционен контрол в касационната жалба е изтъкната единствено претенцията за допуснати от въззивния съд съществени процесуални нарушения. Съобразно с този факт настояването в допълнението към жалбата и в пледоарията на адв. К. пред настоящия състав за неправилно прилагане на материалния закон от въззивната инстанция по същество се явява ориентирано към постигане на непредвидено в закона допълнително сезиране на касационния съд чрез обосноваване тепърва на немотивирано в касационната жалба основание за отмяна на въззивното решение. По този начин се нарушава принципа за лимитиране на касационната проверка от основанията, посочени в касационната жалба. Отклонение от този принцип е допустимо единствено в две хипотези – в тази по чл. 347, ал. 2 НПК и втората, изводима от правомощието на ВКС по чл. 124 от Конституцията на Република България за осъществяване на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона – при констатиране на абсолютни процесуални нарушения или на такова нарушение на материалния закон, което по съществен начин уврежда правата на подсъдимия. В тези случаи намесата на върховната инстанция е легитимна, доколкото те засягат конституционните основи на правосъдието. Към настоящия казус обаче тези хипотези са неприложими, поради което е невъзможно да се разширяват пределите на касационната проверка, извън посоченото в касационната жалба основание.

Част от аргументите на защитника, предназначени да обосноват отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, представляват оплакване срещу направената от въззивния съд оценка на доказателствата, което не засяга годността на тази оценка, а представя собствената на защитника перспектива към доказателствения материал и специфично негово интерпретиране от гледище на конкретно защитавания интерес. Такива са възраженията, че приетата от въззивния съд за установена фактология не съответства на доказателствата, че не са събрани безспорни доказателства подсъдимият да е извършил вмененото му престъпление и че липсва, дори и едно доказателство в полза на обвинителната теза. По същество тези оплаквания са относими към обосноваността на оспорения съдебен акт, която е извън пределите на дължимия касационен контрол.

В останалата им част възраженията са тезисно поднесени, като е декларирано, че доказателствата са тълкувани от въззивния съд превратно, че не са обсъдени задълбочено свидетелските показания и обясненията на подсъдимия, че не са коментирани налични противоречия в доказателствения материал, че не е даден отговор на възраженията на защитата, а съдебните мотиви са схематични и повърхностни.

Дистанцирана от съдържанието на съдебните актове е претенцията на адв. К., че вината на подзащитния му е призната въз основа на предположения. Както ВКС вече е посочвал в практиката си, предположението и несигурният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формиране на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение, като се основават на субективна оценка и субективен опит, а не на обективна информация. В случая въззивният съд е приел, че изводите му относно вината на подсъдимия имат своето легитимно основание в налични по делото доказателства, съответно нужната солидна фактическа и логическа опора, като е аргументирал позицията си именно с оглед съдържанието на тези доказателства, а не чрез логически факти, изведени по пътя на вероятностни съждения. Ползвани са в тази насока целият наличен спектър от доказателства, които са обективно анализирани, съпоставени са помежду им и с обективните данни от извършения медицински преглед на С. само няколко часа след инкриминираните събития, както и с резултатите от приетата видеотехническа експертиза и писмените доказателства по делото. На тази база въззивният съд е приел, че макар П. С. да е единственият пряко свидетелстващ за събитието на престъплението, налице са достатъчно доказателства с косвен характер, които в съчетание с нейните твърдения формират комплекс от доказателствена информация, организиран като непротиворечиво цяло и без съмнения обосноваващ обвинението срещу подс. Н..

Без съмнение игнорирането на доказателствата, предназначени да обслужат интереса на една от страните, както и превратното им възприемане, преиначаването или преекспонирането на вложения в тях смисъл, пренебрегването на неясноти и противоречия е всякога правдоподобен индикатор за субективизъм и пристрастност на съда и злепоставя възможността за точно опознаване на фактите. В конкретния случай обаче, противно на мнението на адв. К., съдържанието на оспорения въззивен акт не предпоставя подобен проблем. Това, че въззивният съд, е отказал да признае достоверност на обясненията на подсъдимия не означава, че ги е неглижирал или подценил. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствените средства, който законът е установил с тази норма изключва предустановеност на силата на което и да е от тях. Това важи и за обясненията на подсъдимия, както и за предназначените да ги подкрепят свидетелски показания, като съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае достоверност и пълнота, нито да ги третира по начин, различен от начина, по който подхожда към останалия доказателствен материал, както счита защитникът. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното съдържание така, както към всички останали доказателствени източници. Този именно подход е следван в случая при преценката на обясненията на подсъдимия. Направената от въззивния съд собствена доказателствена преценка не само не е основана на тяхното игнориране, а следва строго очертания от процесуалните норми и от правилата на логиката път. Извършена е от въззивния съд цялостна проверка на първоинстанционната присъда в контекста на събраните доказателства и закона, като старателно са преценени всички материали по делото. Налице е коректност, правилност и последователност в разсъжденията. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства и приетите експертни заключения, като не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост в подхода. Обясненията на подсъдимия са съпоставени с обективните данни по делото за причинени в процесната нощ телесни травми на П. С., както и с показанията на свидетелите М. М., П. К. и Д. М. възприели лично нейното състояние непосредствено след бягството й от апартамента в процесната нощ, както и с показанията на свидетелите С. и С., пред които тя е разказала подробно за събитията, при които е пострадала, съответно за поведението на подсъдимия спрямо нея и за отправената й от него заканителна реплика.

Без основание се твърди, че въззивният съд не е дал отговор на „нито едно от възраженията на защитата“. Неясно е кои точно и отправени пред кого възражения има предвид защитникът, като се има предвид, че въззивното производство е било образувано по протест на прокурора, а в проведеното пред въззивния съд заседание активността на защитника е била сведена до настояване да бъде потвърдена първоинстанционната присъда като правилна и законосъобразна, съчетано със заключение, че пред първия съд са събрани всички необходими и възможни доказателства.

Всичко изложено изключва възможността за отмяна на въззивната присъда по поддържаните с касационната жалба причини.

Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 11 от 04.02.2026 г., постановена по ВНОХД № 7128/2025 г. на Софийския градски съд-Наказателно отделение, 2-ри въззивен състав.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.