Споразумение при престъпление с платежен инструмент и невъзстановени вреди

Текстът на акта

Ключови фрази

Използване на платежен инструмент с неверни данни или без съгласието на титуляра * невъзстановени имуществени вреди от престъпление * споразумение * неправомерно използване на платежен документ * индивидуализация на наказание * явна несправедливост на наказанието

Решение по н.д. № 237/25 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение стр. 6

Р Е Ш Е Н И Е

№ 221

гр. София, 14.05.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИСЕР ТРОЯНОВ

ЧЛЕНОВЕ: 1. ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при участието на секретаря ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и прокурора ИВАЙЛО СИМОВ, след като разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА н.д. № 237/25 г., въз основа на закона и доказателствата по делото прие следното:

Производството е по реда на Глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационна жалба на подсъдимия, депозирана чрез защитника му адвокат К. Д., срещу Решение № 33 от 21 февруари 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 11/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив (ПлАС).

С решението на въззивния съд е потвърдена Присъда № 84 от 18 ноември 2024 г. по н.о.х.д. № 2096/24 г. на Окръжен съд – Пловдив (ПлОС), с която подсъдимият К. А. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК и при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК - осъден на лишаване от свобода за срок от две години, търпимо при първоначален строг режим, и на глоба в размер на седем хиляди лева. По реда на чл. 68 НК е приведено в изпълнение лишаването от свобода за срок от една година, наложено по н.о.х.д. № 6557/21 г. на Районен съд – Пловдив.

С касационната жалба са заявени и трите касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК.

Оплакването за допуснати съществени процесуални нарушения е развито със съображения за незаконосъобразно постановен отказ на съда да предостави възможност за приключване на делото със споразумение при изразена еднопосочна воля от страните за това.

Под рубриката за нарушение на материалния закон следва да се подведат твърденията за неправилно индивидуализиране на наказанието лишаване от свобода при условията на чл. 54 вместо при тези на чл. 55 НК, както и това, че то било отмерено по реда на чл. 54 НК, а глобата – по реда на чл. 55 НК.

Явната несправедливост на наложеното наказание е заявена евентуално – в случай на споделяне на извода за индивидуализиране на санкцията при условията на чл. 54 НК, претендира се свеждането й до законовия минимум от две години и следващото се редуциране с една трета.

Отправеното към касационната инстанция искане е за отмяна на въззивното решение и присъдата и връщане на делото за ново разглеждане в първа инстанция с указания за предоставяне на възможност за постигане на споразумение. Алтернативното искане е за изменение на въззивното решение в санкционната част чрез прилагане на чл. 55 НК или чрез намаляване на наказанието в рамките на чл. 54 НК.

Не е постъпило възражение срещу касационната жалба.

Пред ВКС защитникът прави изявление за поддържане на касационната жалба по изложените в нея съображения, но и заявява, че искането е за намаляване на наказанието лишаване от свобода.

Подсъдимият се придържа към същата позиция, която не допълва.

Представителят на прокуратурата намира за неоснователна касационната жалба с аргумент, че не са допуснати съществени процесуални нарушения и такива на материалния закон, а наказанието е справедливо. Пледира за оставяне в сила на въззивното решение.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието.

След като прецени изложените в касационната жалба касационни основания, доводите и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

Касационната жалба е допустима като подадена от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съобщението за решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол по чл. 346, т. 1 НПК.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна.

По претендираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК

Доколкото е изрично артикулирано в касационната жалба, това оплакване следва да бъде разгледано, въпреки че от изразените пред ВКС позиции на защитника и подсъдимия не изглежда да поддържат искането си за връщане на делото за ново разглеждане в първата инстанция.

Производството пред ПлОС е протекло по диференцираната процедура, предвидена в разпоредбата на чл. 371, т. 2 НПК след като съдът е приел наличието на пречки за приключване на делото със споразумение.

Видно от протокола за проведеното разпоредително заседание защитникът е мотивирал виждането си, че споразумение е постижимо и без възстановяване на вредите, които не са съставомерни, и е поискал да му се предостави възможност за обсъждане на параметрите му с прокурора. Алтернативно е отправил претенция за провеждане на съкратено съдебно следствие.

Прокурорът предоставил на съда да прецени дали е принципно възможно сключването на споразумение в този казус като изразил готовност при положителен отговор да обсъдят конкретни клаузи със защитника.

Съдът заключил, че искането на защитника не може да бъде удовлетворено, тъй като вредите от престъплението не са възстановени, а това е задължителна предпоставка за постигане на споразумение. Намерил за основателно алтернативното искане на защитника и след като подсъдимият признал изцяло фактите, изнесени в обстоятелствената част на обвинителния акт, давайки съгласие да не се събират доказателства за тях, дал ход на съкратеното съдебно следствие и приключил делото по този ред. Окръжният съд е отмерил наказанието при условията на чл. 58а, ал. 1 НК, при превес на смекчаващи обстоятелства.

Въззивният съд, извършвайки пълна проверка на присъдата е разгледал обстойно повдигнатия пред него въпрос за постановения от първата инстанция отказ да даде възможност за преговори за споразумение и с основание е достигнал до извод, че не е допуснато процесуално нарушение. Съгласно акта на обвинението, с осъществените от К. А. 33 ползвания на чужд платежен инструмент (дебитна карта на името на В. И. А.) той е извършил успешни трансакции (тегления и плащания за покупки) без съгласието на титуляра, чиято обща стойност възлиза на 6995,56 лева. Сумата не е възстановена.

Не е спорно, че съставомерността на деянието по чл. 249, ал. 1 НК не обема настъпването на вреди, защото престъплението е формално, сиреч на простото извършване. Достатъчно е деецът да ползва платежния инструмент без съгласието на титуляра, за да е реализиран престъпния състав. Не е необходимо да получил и/или използвал за плащане паричните средства. В конкретния случай обаче са настъпили и вреди от деятелността на подсъдимия, които, въпреки че не са съставомерни, принципно подлежат на обезвреда. В тази насока – вж. т. III.1 от Тълкувателно решение № 1 от 31 май 2013 г. по т.д. № 1/13 г. на ОСНК на ВКС: „ ОСНК, като следва установената от съдебната практика (Вж. ППВС № 1 от 07.02.1955 г., изменено с ППВС № 7/87 г. и ППВС № 9 от 25.12.1961 г.) традиция, поддържа становището, че основание на гражданския иск в наказателния процес е деянието в деликтната му проява. На обезщетение подлежат вредите, които са негова пряка и непосредствена последица, независимо дали са елемент от престъпния състав .“ В същия смисъл са и разясненията в ТР № 1/2013 г. по т.д. № 2/2012 г. на ОСНК на ВКС.

От казаното дотук следва, че отказът на първостепенния съд да предостави възможност на страните да обсъждат параметрите на споразумение е законосъобразен. Отделен е въпросът, че приключването на делото по този ред е правна възможност, а не процесуално право на подсъдимия, чието накърняване претендира защитникът. А и както с основание е отбелязал въззивният съд, предоставянето на възможност за обсъждането на споразумение не гарантира непременно постигането на такова, а още по-малко – при желаните от подсъдимия най-благоприятни условия. В случая не е имало постигнато съгласие между страните по конкретните клаузи на възможно споразумение, а единствено готовност за обсъждане на такова. Важно е да се отбележи, че настоящият съдебен състав не отрича поначало възможна процесуална проблематика в хипотеза на неоснователен отказ на съда, препятстващ необосновано страните да се ползват от дадената им от процесуалния закон възможност. В конкретния казус обаче не съзира такава, защото отказът е бил основателен.

По претендираното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК

Материалният закон също не е нарушен.

Първо следва да се отбележи, че поддържаното с касационната жалба оплакване за определяне на двете наказания при различен индивидуализиращ ги режим (лишаването от свобода при условията на чл. 54 НК, а глобата – по чл. 55 НК) не отговоря на действителното положение. И двете наказания са определени по реда на чл. 54 НК. Санкционната част на нормата на чл. 249, ал. 1 НК, касаеща глобата, не предвижда специален минимум. Тоест, приложим е общият такъв, визиран в разпоредбата на чл. 47, ал. 1 НК. Така границите, в които е възможно отмерването на глобата по реда на чл. 54 НК, са от 100 лева до двойния размер на получената сума. Наложената глоба от 7000 лева се вмества в тях, а и съдилищата изрично са уточнили приложимостта на чл. 54 НК.

На следващо място, с индивидуализацията на санкцията по този ред не е допуснато нарушение на закона. Обосновани са констатациите на предните инстанции за отсъствието на многобройни или изключителни по характер смекчаващи обстоятелства, определящи като несъразмерно тежко и най-лекото, предвидено в закона наказание.

Апелативният съд е споделил мотивите на контролирания в частта за определяне на санкцията и на свой ред е приел за правилно в кръга на смекчаващите обстоятелства да се включат оказаното от подсъдимия съдействие на разследващите (предал част от закупените с чуждата карта вещи), направените още тогава самопризнания и изразеното разкаяние за стореното. Посочил е и отегчаващите обстоятелства – проявената от подсъдимия упоритост, който в рамките на четири дни извършил тридесет и три съставомерни деяния, ползвайки чуждия платежен инструмент; степента на обществена опасност на личността на дееца, реализирал престъпната си проява след като е бил осъден и то в рамките на определения по предното осъждане изпитателен срок.

Релевантните за индивидуализацията на наказанието обстоятелства, включени в кръга на смекчаващите и отегчаващите такива, са зачетени в тяхната пълнота. В касационната жалба не се и сочат такива, които да са били пренебрегнати. По-скоро се оспорва тяхната оценка. Настоящата инстанция счита обаче, че тази оценка е закономерно изведена. Има лек превес на смекчаващите обстоятелства, но те съвсем не превалират в количествено и съдържателно отношение в степен, която да определи и най-лекото, предвидено в закона наказание като несъразмерно тежко. А именно последното е сред изискванията за прилагането на чл. 55 НК.

В обобщение ВКС намира, че видът и съотношението между двете групи обстоятелства, обсъдени в контекста на обществената опасност на деянието и дееца правилно са обусловили извод за индивидуализиране на наказанието по реда на чл. 54 НК, като са довели и до отмерване на санкции в справедлив размер.

По оплакването за нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК

Отмереното наказание се явява справедлив израз на дължимата държавна принуда в аспекта на преследваните легитимни цели на наказанието, заложени в разпоредбата на чл. 36, ал. 1 НК. Наказанието лишаване от свобода, чиято несправедливост се претендира, е определено в размер, близък до минимума и под средния, предвиден в закона.

В касационната жалба са приведени примери от съдебната практика в подкрепа на поддържаното твърдение, че в сходни случаи винаги се определяло наказание в минималния размер от две години, което пък дефинирало процесното от три години (преди редукцията) като явно несправедливо. Като подчертава, че сочената практика няма характер на задължителна, респективно не може да обвърже решаващия орган при извеждане на преценката му за справедливостта на санкцията, ВКС намира за необходимо и отбелязването, че случаите съвсем не са идентични и отнасянето им към процесния не е коректно. Така например по н.д. № 1041/23 г. и по н.д. № 808/23 г. на ВКС, второ наказателно отделение и по н.д. № 505/22 г. на ВКС, трето наказателно отделение производството пред касационната инстанция се е развило само по жалби на подсъдимите, чието положение, известно е, не би могло да се влоши без съответен протест/жалба от частното обвинение. Соченото от защитника решение по н.д. № 340/23 г. е имало за предмет проверка на оправдателен съдебен акт и е непонятно включването му като подкрепящо застъпената теза. Що се отнася до позоваването на решения по н.д. № 614/22 г. и н.д. № 658/22 г. на ВКС, първо наказателно отделение, първото от тях разглежда случай на неосъждан подсъдим, възстановил вредите, а второто разкрива резултат, идентичен със сега разглеждания. Този кратък преглед бе обусловен единствено от необходимостта да се припомни, че е редно препращането към съдебната практика да е акуратно.

И накрая, както е посочвано многократно в трайно установената практика на върховната инстанция, за да приеме наличието на основания за намеса в индивидуализираното от съдилищата по фактите наказание, ВКС трябва да констатира явно несъответствие между данните за степента на обществената опасност на деянието и дееца, подлежащите на оценка смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и наложената санкция. Само при наличието на отчетлива диспропорция между тях, определяща наказанието като прекомерно завишено (или занижено в случаите на съответен протест/жалба от частното обвинение), може да се приеме явна несправедливост по смисъла, вложен в касационното основание по т. 3 на чл. 348, ал. 1 НПК. Такава не се констатира в поставения на вниманието на ВКС конкретен казус.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, намира, че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, поради което и на основание чл. 354, ал. 1 НПК,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 33 от 21 февруари 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 11/25 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив.

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

Председател: Членове: 1. 2.