Отговорност при незаконно търсене на археологически обекти и държане на металотърсачи

Текстът на акта

Ключови фрази

Незаконно производство, придобиване, държане и предаване на оръжие, боеприпаси и взривове * търсене без надлежно разрешение на археологически обекти * държане на оръдие, предназначено за търсене на археологически обекти * порок на обвинителния акт * свидетелски показания на полицейски служител * прочитане на свидетелски показания * доказателствен анализ * протокол за оглед * доказателствена стойност * необоснованост * съвкупност от престъпления

Р Е Ш Е Н И Е

№. 130

Гр. София, 14 март 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при участието на секретаря Н. ПЕЛОВА

и след становище на прокурора от ВКП К.ИВАНОВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 836/2024 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е по реда на глава ХХІІІ от НПК.

Образувано е по касационна жалба на адв. К. в качеството на упълномощен защитник на подсъдимите Н. Н. К. и А. Н. И. срещу въззивна присъда № 1/08.07.2024 г. на Апелативен съд-гр. Бургас, постановена по в.н.о.х.д. № 123/2024 г. по описа на същия съд, с която се иска отмяна на въззивната присъда. В писмено допълнение към касационната жалба на защитата се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК по съображения за материална и процесуална незаконосъобразност на присъдата на въззивния съд и се прави искане да бъде отменена и да се постанови нова оправдателна присъда спрямо двамата подсъдими по всички предявени обвинения или алтернативно да се върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, в случай на допуснати съществени процесуални нарушения.

В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1 , т.2 от НПК се излагат съображения за неправилен отказ от въззивния съд да преценява наличието на съществени процесуални нарушения от фазата на досъдебното производство, като според защитата съдът неправилно се е позовал на разпоредбата на чл. 348, ал.3 от НПК, без да аргументира становището си. Сочи се, че въззивният съд незаконосъобразно е отказал да даде отговор с присъдата на наведените от страните възражения в разпоредителното заседание срещу процесуалните нарушения от досъдебното производство, които е приел за неоснователни в същото заседание, поради което възраженията се поддържат и пред касационната инстанция. В частност се има предвид неправилна формулировка с внесения по делото обвинителен акт на обвиненията за престъпления по чл. 278, ал. 6 от НК и по чл. 339, ал.1 от НК, поради непосочване на периода на противозаконното държане за двете деяния и наличие на противоречия с описанието на деянията от досъдебното производство, с което се твърди, че са допуснати нарушения на правото на защита на дееца.

За процесуални нарушения, допуснати в стадия на съдебното производство се сочат пороци в доказателствената дейност на въззивния съд при събирането и оценката на гласните доказателства чрез неправилно приобщаване на средствата за установяването им от досъдебното производство. Процесуалното нарушение е отнесено до гласните доказателствени средства, събрани чрез разпитите на свидетелите М. С. и В. С. от досъдебното производство и приобщаването им по реда на чл. 281, ал.4 от НПК, без да се извърши проверка за наличие на предпоставките по чл. 281, ал. 5 от НПК, за да се прецени кой е приложимият законов текст, както и до неспазване на забраната по чл. 118, ал.2 от НПК за същите лица да участват по делото в качеството на свидетели, която според защитата е безусловна и нарушаването й представлява процесуално нарушение със съществен характер.

Отделно се излагат доводи за допуснато нарушение на изискванията на разпоредбата на чл. 305, ал.3 от НПК, поради необсъждане на наличните противоречия между доказателствените източници; игнориране на показанията на майката на подсъдимия К., без да бъдат подлагани на анализ, при положение, че имат съществено значение за субективната страна на деянието; приобщаване на протокола за оглед по делото и материалите от дисциплинарната проверка за подсъдимия И. като служител на МВР към годните доказателства и доказателствени средства, при отчетени нарушения по съставянето на огледния протокол и ползване на обяснения на подсъдимия, дадени в хода на проверката, които в присъдата се съпоставят с депозираните пред съдебния състав, което е недопустимо.

В подкрепа на наведеното нарушение на материалния закон се посочва и осъждането на подсъдимите за извършено от тях престъпление по чл. 277а, ал. 7 от НК, което се счита, че се поглъща от престъплението по чл. 277а, ал.3, вр. ал.1 от НК, за което е постановена осъдителна присъда и подсъдимите не следва да носят самостоятелна наказателна отговорност за първото престъпление, поради което следва да бъдат оправдани по обвинението по чл. 277а, ал. 7 от НК.

В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимите адв. К. поддържа касационната жалба по изложените в същата касационни основания и с направеното искане за оправдаване на подсъдимите или за връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивната инстанция.

Подсъдимият К. в последната си дума пред ВКС моли да бъде оправдан.

Подсъдимият И. в последната си дума пред ВКС заявява, че е невинен и моли да бъде оправдан.

Прокурорът от Върховна касационна прокуратура пред касационната инстанция намира жалбите на двамата подсъдими за неоснователни и счита, че следва да бъдат отхвърлени, като се остави в сила постановеният въззивен съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Сочи, че възраженията на защитата по предявените обвинения са получили надлежен отговор, както и наложените наказания са подробно аргументирани като вид и размер.

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди касационните жалби на подсъдимите и доводите на страните от съдебно заседание в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:

С присъда № 7/25.03.2024 г., постановена по н.о.х.д. № 402/2023 г., по описа на Окръжен съд-гр. Сливен подсъдимите Н. Н. К. и А. Н. И. са признати за виновни в извършване на престъпления, както следва:

-подсъдимият К. по чл. 277а, ал.3, пр.1 и 2, вр. ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за което при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4 / четири месеца/ като на осн. чл. 55, ал.3 от НК съдът не е наложил кумулативно предвиденото наказание „глоба“ ; по чл.278, ал.6, пр.3 от НК, за което му е наложено наказание при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК – „пробация“ за срок от една година със задължителните пробационни мерки по чл. 42а, ал.2, т.1 и 2 от НК, като е оправдан частично по това обвинение и на осн. чл. 55, ал.3 от НК съдът не е наложил кумулативно предвидените наказания „глоба“, „конфискация“ и „лишаване от права по чл. 37, ал.1, т.6 и 7 от НК“; за престъпление по чл. 339, ал.1, пр.2 от НК, вр. чл. 55, ал. 1, т.1 от НК с наложено наказание от 6/шест/ месеца лишаване от свобода.

На осн. чл. 23, ал.1 от НК съдът е определил на подсъдимия К. общо най-тежко наказание измежду наложените с настоящата присъда в размер на шест месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

- подсъдимият И. по чл. 277а, ал.3, пр.1 и 2, вр. ал.1, вр. чл. 20, ал. 2 от НК за което при условията на чл. 55, ал.1, т.1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от 4 / четири месеца/ изтърпяването на което е отложил на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На осн. чл. 55, ал.3 от НК съдът не е наложил кумулативно предвиденото наказание „глоба“.

С присъдата окръжният съд е отнел в полза на държавата предмета на престъпленията по чл. 278, ал.6 от НК и се е разпоредил с веществените доказателства по делото, както и е възложил направените по делото съответни разноски в тежест на двамата подсъдими.

Със същата присъда подсъдимите К. и И. са признати за невиновни в извършване на престъпление по чл. 277а, ал.7, пр. 2 от НК и на осн. чл. 304 от НПК са оправдани по предявеното им обвинение.

С нова въззивна присъда № 1/08.07.2024 г. на Апелативен съд-гр. Бургас, постановена по в.н.о.х.д. № 123/2024 г. присъдата на окръжния съд е била отменена в оправдателната част за престъплението по чл. 277а, ал.7, пр.2 от НК и вместо това е постановена нова присъда, с която подсъдимите К. и И. са признати за виновни в извършването на това престъпление и им е наложено наказание пробация, като на подсъдимия И. на осн. чл. 23, ал.1 от НК е наложено общо най-тежко наказание измежду наказанията по настоящата присъда в размер от четири месеца лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложено, на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

В останалата част /включително и за общото наказание на подсъдимия К./ присъдата на окръжния съд е била потвърдена.

Касационната жалба на защитата на двамата подсъдими К. и И. е подадена в законовия срок по чл. 350, ал.1 от НПК от активно легитимирана страна, поради което е допустима и подлежи на разглеждане, като разгледана по същество се явява неоснователна и по отношение на двете подсъдими лица.

Наведените касационни основания изискват първо по ред да бъде разгледано оплакването по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като проверката за приложението на материалния закон може да се осъществи само в рамките на правилно формирано вътрешно убеждение на инстанциите по същество относно правно значимите факти.

По това касационно оплакване в касационната жалба се навеждат доводи за неправилно формулирано обвинение относно престъпленията по чл. 278, ал.6 от НК и по чл. 339, ал.1 от НК за подсъдимия К. с внесения по делото обвинителен акт, което е нарушило правото му на защита и в частност възможността да разбере за какво се обвинява. Защитата се позовава на формулировката на обвинението относно периода на извършване на двете деяния, за който не е посочена начална дата; на стойността на предмета на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК, която е противоречиво определена на досъдебното производство и в обвинителния процесуален документ и на описанието на предмета на престъплението по чл. 339, ал.1 от НК, в което са налице противоречия от досъдебното производство и при предявяване на обвинението пред съда с внесения обвинителен акт. Изложените аргументи, които се отнасят до съдържанието на обвинителния акт са допустими, но неоснователни. Не е налице процесуална пречка касационната проверка да обхване правилността на обвинението, предявено с обвинителния акт по делото, по съображения от преюдициалното заключение на СЕС по дело С-282/20 относно тълкуването на член 6, параграф 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

Възприетото в решението на СЕС тълкуване е в смисъл, че не могат да бъдат преклудирани след провеждане на разпоредително заседание по делото процесуални възражения срещу формулировката на обвинителния акт, който съдържа неяснота или непълнота, които опорочават съдържанието му и нарушават правото на обвиняемия да му бъде предоставена подробна информация за обвинението. Респективно, доводите от касационната жалба за неяснота в съдържанието на внесения обвинителния акт, които препятстват подробната информираност на подсъдимия относно обвинението подлежат на касационен контрол.

Прочитът на обвинителния процесуален документ сочи на неоснователност на защитните доводи. Формулировката на инкриминираните престъпления по чл. 278, ал.6 от НК и по чл. 339, ал.1 от НК е достатъчно пълна и ясна и не препятства възможността на подсъдимия да разбере същността на предявените спрямо него обвинения и адекватно да се защити срещу тях. В конкретика обвинението за престъпление по чл. 278, ал.6 от НК, което не съдържа начален период на извършването му не препятства възможността на дееца за ефективна защита, тъй като в обстоятелствената част на внесения обвинителен акт се съдържа достатъчно информация за начина на придобиване на инкриминираните археологически обекти, както и за периода, от който се упражнява държането върху тях. В същия процесуален документ е посочено, че по данни на подсъдимия предметите са придобити по наследство от неговия баща и като лични подаръци, друга част „били законни“, което сочи на яснота от негова страна за предявеното му обвинение и необходимата съответна защита, която да организира. Задължението за идентификация и регистрация на движимите културни ценности, съгласно действащата редакция на Закона за културното наследство /ЗКН/ възниква от датата, на която е установено тяхното държане, като периодът от една година, предоставен с пар. 5 от ПЗР на ЗКН (изм. и доп. – ДВ, бр. 92 от 2009 г., в сила от 20.11.2009 г.) е изтекъл през ноември 2010 г., значително време преди крайната дата на обвинението. В този смисъл началният момент, в който деецът е установил фактическа власт върху предмета на престъплението е ирелевантен за наказателната му отговорност при положение, че към инкриминираната крайна дата, държаните движими археологически обекти /повече от три на брой/ не са били идентифицирани и регистрирани по надлежния законов ред.

Оплакването за противоречиво посочена стойност на археологическите обекти, предмет на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК в обвинителния акт и при предявяване на обвинението на досъдебното производство също не може да се оцени като процесуално нарушение със съществен характер. С присъдата на окръжния съд подсъдимият е бил оправдан за разликата в стойността на предметите, която надвишава посочената на досъдебното производство стойност, /явно поради фактическа грешка, с оглед стойността, установена в заключението на комплексната оценителна експертиза, която съвпада с посочена в обвинителния акт/ с което, както правилно е приел въззивният съд допуснатото нарушение е било отстранено и не е налице нарушение на правото на защита на дееца.

С жалбата на подсъдимия К. се възразява и срещу формулировката на предмета на престъплението по чл. 339, ал.1 от НК, което в обвинителния акт е било индивидуализирано като „пистолет“, каквото описание не се съдържа в обвинението от досъдебното производство. Аналогична индивидуализация на оръжието липсва и в заключението на балистичната експертиза, съгласно която се касае за самоделно огнестрелно оръжие, годно да бъде използвано по предназначение.

Съдържащото се в обвинителния акт описание на предмета на престъплението по чл. 339, ал.1 от НК не показва неяснота във формулировката от гледна точка на вида на незаконно притежаваното оръжие, което е индивидуализирано в пълно съответствие с описанието, което се съдържа в експертното балистично заключение. А именно – самоделно огнестрелно оръжие без марка и номер, кал. 22LR с набит символ „Н“; технически неизправно, поради това, че е самоделно; годно за стрелба, което го определя като огнестрелно оръжие по смисъла на Закона за оръжията, взривните вещества, боеприпасите и пиротехническите изделия/ ЗОВВБПИ/. Използваното в обвинителния акт определение на оръжието - „пистолет“ като допълнителен индивидуализиращ признак не създава противоречие в описанието му и не препятства възможността на дееца да разбере в противозаконно държане на какъв вид оръжие се обвинява. Съгласно ЗОВВБПИ пистолетът е вид късоцевно огнестрелно оръжие, което съгласно пар. 1, т.20 от ДР на ЗОВВБПИ е с дължина на цевта до 30 см или обща дължина на оръжието 60 см., което съответства на описанието на процесното оръжие, чиято цев е 8 см. Както и на легалното определение за огнестрелно оръжие по смисъла на чл.4, ал.2 от ЗОВВБПИ: „ преносимо цевно оръжие, което произвежда, проектирано е да произведе или може да бъде преработено, така че да произведе, изстрел“, тъй като от заключението на балистичната експертиза е установено, че оръжието е годно да произведе изстрел, както и предвид факта, че със същото оръжие е проведена експериментална стрелба без задръжки. При тези данни относно характеристиките на държаното от подсъдимия оръжие, за което той не е притежавал надлежно разрешение, съпоставени с описанието на оръжието във внесения обвинителен акт се налага извода , че подсъдимият е бил информиран подробно и ясно за обвинението по чл. 339, ал.1 от НК, поради което не е налице процесуално нарушение със съществен характер, изразяващо се в накърняване на правото му на информация относно обвинението, закрепено в чл.6, пар.3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

В контекста на оплакването по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК защитата възразява и срещу оценката на гласните доказателствени средства, изходящи от свидетелите М. С. и В. С. /полицейски служители/ по съображения за тяхната недопустимост, предвид забраната по чл. 118, ал.2 от НПК в хипотезата на „лица, които са извършвали разузнавателни беседи по Закона за МВР“, като счита, че не могат да бъдат свидетели по делото. От друга страна се оспорва законосъобразността на приобщаването на показанията на същите свидетели от досъдебното производство, поради нарушения в избора на законовото основание по чл. 281 от НПК, на което са били прочетени.

ВКС намира, че контролираните инстанции не са допуснали процесуални нарушения със съществен характер при оценката за допустимост на цитираните в жалбата гласни доказателствени източници по делото. При разпитите на свидетелите С. и С. са събрани гласни доказателства, получени чрез непосредствени лични наблюдения на лицата за поведението на подсъдимите преди да бъдат задържани, които правилно са били оценени като допустими доказателства, тъй като не съдържат възпроизвеждане на изявления на подсъдимите пред полицейски служители. Въззивният съд не е допуснал нарушение на въведената с разпоредбата на чл. 118, ал.2 от НПК забрана да използва като доказателствен източник показания на служители на МВР, които са провеждали т.н. „разузнавателна беседа“ с подсъдимите относно съдържанието на проведените разговори, като е изключил същите от годната доказателствена съвкупност и не се е позовал на същите при формиране на фактическите му изводи.

Разпоредбата на чл. 118, ал.2 от НПК е изменена със ЗИД на НПК /Доп.-ДВ, бр. 18 от 2024 г./ като допълнението на текста, видно и от мотивите към законопроекта е по повод решение на ЕСПЧ по делото „Димитър Митев срещу България“ и цели да изключи от допустимите доказателствени източници показания на полицейски служители, които свидетелстват за направени пред тях признания или други обяснения на подсъдимото лице, които са дадени не по предвидения законов ред и преди привличането на лицето към наказателна отговорност, когато не е разполагало с възможност да упълномощи защитник, който да го защитава по обвинението, по което са дадени извънпроцесуалните обяснения. Избраната законодателна техника не променя целта на въведената забрана, която се отнася до съдържанието на събраните от полицейските служители чрез разузнавателна беседа гласни доказателства, а не въвежда забрана за същите лица изобщо да участват в качеството на свидетели по делото за обстоятелства извън горната хипотеза.

Не се намериха за основателни и доводите на защитата за допуснато от съдилищата съществено процесуално нарушение при приобщаването на показанията на същите свидетели от досъдебното производство, дадени пред разследващ орган, като прочитът е при условията на чл. 281, ал.4 от НПК, без да се провери налице ли са основания за прилагане на разпоредбата на чл. 281, ал.5 от НПК, съгласно която показанията могат да се прочетат при съгласие от страните по делото.

Безспорно, показанията, които са приобщени на основание разпоредбата на чл. 281, ал.5 от НПК имат по-голяма доказателствена тежест в сравнение с показания, прочетени при условията на чл. 281, ал.4 от НПК, за които е налице ограничението по чл. 281, ал.8 от НПК. Условие за прочит на показанията на свидетел на осн. чл. 281, ал.5 от НПК е съгласието на подсъдимия и неговия защитник, / по делото не са конституирани други страни, чието съгласие се изисква/ каквото съгласие по настоящото дело не е било изразено, поради което прочитането на процесните показания, които са в полза на обвинението, при условията на чл. 281, ал.4 от НПК не накърнява правата на подсъдимия, предвид невъзможността присъдата да почива само на тези показания.

Цитираното от защитата решение на ВКС, освен, че е по конкретно дело и няма обвързващ характер е постановено по касационен протест, във връзка с довод, че обвинението е било лишено от възможността да се ползва от показания, прочетени на осн. чл. 281, ал.5 от НПК, за които съгласието се дава от останалите страни и не зависи от становището на прокурора. Ситуацията по настоящото дело е коренно различна; прилагането на основанието по чл. 281, ал.5 от НПК е било в зависимост само от съгласието на подсъдимите и тяхната защита, като не е била налице процесуална пречка същото да бъде изразено по тяхна инициатива и без съда служебно да пристъпи към проверка за това налице ли е такова съгласие, поради което избраният от съда процесуален ред за приобщаване на свидетелските показания от досъдебното производство не може да бъде оценен като процесуално нарушение със съществен характер, тъй като не засяга правото на защита на подсъдимите.

В касационната жалба се оспорва доказателствената дейност на първоинстанционния съд по оценката на показанията на свидетелите Х. и К., като се застъпва тезата, че доказателственият анализ на въззивния съд не може да санира допуснатия от окръжния съд порок. Възражението не е съобразено с пределите на касационната проверка и с правомощията на въззивната инстанция, която проверява изцяло първоинстанционната присъда и е напълно неоснователно. Апелативният съд е изложил подробни мотиви по оценката на цитираните гласни доказателствени средства, които са процесуално издържани и подробно мотивирани относно волята му кои от тях кредитира и на кои не дава кредит на доверие, което е изцяло в правомощията му и не представлява нарушение от процесуален характер.

Неоснователно е възражението за негодност на огледния протокол от мястото на престъплението по чл. 278, ал.6 от НК. Безспорно по делото е установено, че мястото на огледа не е било съхранено от външни въздействия до провеждането на огледа, съгласно съдържанието на протокола от извършването му, което е било отчетено от решаващите съдилища. Това обстоятелство само по себе си не опорочава годността на следственото действие, което е извършено в съответствие с изискванията на чл. 156 от НПК - от компетентен орган в присъствието на поемни лица и специалист – технически помощник и съдържа всички изискуеми от процесуалния закон реквизити за неговата валидност. Въззивният съд е отчел липсата на запазено място на огледа и е основал фактическите си изводи на показанията на свидетелите – очевидци за действията на подсъдимите, като чрез направена съпоставка с данните от огледа е установил, че събраните доказателства кореспондират в съществените си части, поради което при оценката на огледния протокол не се откриват процесуални нарушения със съществен характер.

Основателно се възразява от защитата на подсъдимите срещу съпоставката на обясненията на подсъдимия И. от съдебно заседание с дадените от него обяснения в хода на извършената дисциплинарна проверка по заповед на директора на РДПБЗН-Сливен за извършено дисциплинарно нарушение от същия подсъдим като служител на Районна служба „Пожарна безопасност и защита на населението“-Котел, съгласно представена от директора на РДПБЗН-Сливен справка по делото, в която са отразени. Съпоставката е недопустима, тъй като приложената справка е писмено доказателство, което може да се ползва само за удостоверяване факта на образуване на съответната проверка и резултата от приключването й, но не и в съдържателен план относно заявеното от дееца в хода на проверката, което не представлява годно доказателствено средство, тъй като не е събрано по реда и със способите на НПК.

От друга страна въззивният съд не е изградил изводите си по фактите изолирано върху доказателствата от посочената справка, нито на същата е придадено решаващо значение за тяхното формиране, поради което допуснатото нарушение няма съществен характер и не опорочава въззивния съдебен акт. В заключение се налага извода, че апелативният съд е изградил вътрешното си убеждение по релевантните за обвинението факти на базата на вярна доказателствена оценка на допустимите доказателства и доказателствени средства, поради което не са налице основания за упражняване на правомощията на ВКС за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане, респективно претенцията на защитата в тази връзка не може да бъде удовлетворена.

В рамките на установените факти материалният закон е приложен правилно от апелативната инстанция по отношение на деянията по чл. 277а, ал.3 и чл. 277а, ал.7 от НК, които са предмет на касационно обжалване по този касационен довод.

Общото позоваване на недоказаността на всички предявени обвинения, неподкрепено с конкретни доводи не подлежи на касационен контрол, тъй като необосноваността не е касационно основание и е оставена извън пределите на касационната проверка по чл. 348, ал.1 от НПК.

Съображенията за неправилно установени факти за престъплението по чл. 277а, ал.3 от НК /твърди се, че подсъдимите са търсели изгубени ключове, а не археологически обекти/ по естеството си също представляват оплакване за необоснованост, което не е допустимо да се проверява извън процесуалната оценка и проверка на доказателствата, на които са основани фактическите изводи на контролирания съд. Апелативната инстанция е аргументирала становището си по фактите на обвинението за престъплението по чл. 277а, ал.3 от НК с подробен и законосъобразен анализ на относимите доказателства и доказателствени средства, включително е обсъдила версията на подсъдимите за търсене на загубени ключове, която мотивирано е отхвърлила като защитна теза, поради липса на доказателства в нейна подкрепа.

По отношение на оценката на правно значимите факти, относими към състава на престъплението по чл.277а, ал.7 от НК:

Не е допуснато нарушение на материалния закон и за престъплението по чл. чл. 277а, ал. 7 от НК, което е осъществено в съвкупност с престъплението по 277а, ал.3 от НК, тъй като ползването на специалното техническо средство не е елемент от състава на първото престъпление и не е необходимо за квалификацията на противозаконното му държане по чл.277а, ал.7 от НК.

Извършеното деяние правилно е квалифицирано по чл.277а, ал.7 от НК. Престъплението е формално, на просто извършване и за реализирането му е достатъчно деецът да държи предмета на престъплението, в инкриминирания случай оръдия, под формата на специални технически средства, които не са регистрирани по предвидения ред в чл.152, ал.2 от ЗКН и са предназначени за търсене на археологически обекти, за чието предназначение той знае / знанието е установено по отношение и на двамата подсъдими/.

Доводите на защитата за поглъщане на двата престъпни състава по ал.3 и ал. 7 на чл. 277а от НК не могат да бъдат споделени.

Престъпленията по чл. 277а, ал.3 и чл.277а, ал.7 от НК са отделни престъпни състави, които не се намират в съотношение на поглъщане, а на съвкупност, поради различния предмет на инкриминираните престъпни състави и разликата в непосредствения обект на защита, към който са насочени.

Престъплението по чл . 277а, ал.7 от НК забранява упражняването на фактическа власт под формата на противозаконно държане или придобиване на оръдия, предназначени за търсене на археологически обекти, при положение, че деецът знае или предполага за това тяхно предназначение, докато съставът на чл. 277а, ал.3 от НК е насочен срещу търсенето без съответно разрешение на същия вид обекти, като е по-тежко квалифициран в сравнение с основния състав по чл. 277а, ал.1 от НК, в случаите когато за инкриминираната престъпна дейност се използва техническо средство.

Обект на престъплението по чл. 277а, ал.3 от НК са обществените отношения, свързани със законосъобразното издирване, идентификация и опазване на археологическото културно наследство, към чиято защита е насочен и този престъпен състав.

Предметът на престъплението по чл. 277а, ал.7 от НК, / в случая оръдие, под формата на метал детектори/ от друга страна е предназначен да послужи или е бил използван като средство на друго престъпление, в настоящият случай за престъпление по чл. 277а, ал.3 от НК.

Хипотезата е аналогична на извършването на престъпление против личността или собствеността с противозаконно държано огнестрелно оръжие, което осъществява състава на чл. 339, ал.1 от НК, като първото престъпление не поглъща противозаконното държане на оръжието, като е налице съвкупност от престъпления, като в първата група престъпления оръжието е средство за извършването им, а за деянието по чл. 339, ал.1 от НК се явява предмет на това престъпление.

С оглед изложеното, с осъждането на подсъдимия за съвкупност от престъпления по чл. 277а, ал.3 и чл. 277а, ал.7 от НК не е допуснато нарушение на материалния закон, поради което и оплакването за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т.1 от НК е неоснователно.

В касационната жалба не се съдържа оплакване за явна несправедливост на наказанието на двамата подсъдими, а само искане за тяхното пълно оправдаване, което в рамките на възприетите от въззивния съд факти не може да бъде удовлетворено, респективно жалбата на тяхната защита следва да се остави без уважение като неоснователна.

С оглед изложените съображения, въззивната присъда като правилна и законосъобразна следва да бъде оставена в сила.

Водим от горното и на осн. чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 1/08.07.2024 г. на Апелативен съд-гр. Бургас по в.н.о.х.д. № 123/2024 г.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: