Потвърждаване на присъда за опит за предумишлено убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Предумишлено убийство * свидетелски показания на полицейски служител * свидетелски показания * свидетелска годност * оценка на гласни доказателствени източници * оценка на доказателства * оценка на доказателствена съвкупност * оценка на доказателствени източници * оценка на смекчаващите вината обстоятелства * протокол от съдебно заседание

1
Р Е Ш Е Н И Е

№. 165

Гр. София, 08 април 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и пети март през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

с участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора И. Симов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 136/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационни жалби на подс. П. П. В. и на защитника му – адв. В. К. против решение № 86/16. 09. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 100/2024 год. по описа на Апелативен съд – Бургас (БАС).

В жалбата на подсъдимия и допълненията към нея е направено оплакване за наличие на всички касационни основания, но конкретни доводи са изложени само за тези по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Твърди се, че на досъдебното производство са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с осъществяваната първоначално защита от служебен защитник и с предявяване на разследването. Оспорва се доказателственият анализ на въззивния съд по съображения за избирателен подход при кредитиране на доказателствените източници. Поддържа се че БАС е игнорирал противоречията между показанията на пострадалия и съпругата му, както тези между тях и свид. А., която е единственият незаинтересован очевидец на инкриминираните събития. Сочи се, че съдебният акт е основан на негодни доказателствени средства и са направени недопустими предположения за авторството на деянието, като в тази насока е поставен акцент върху отсъствието на категорични изводи в заключението на видеотехническата експертиза. Изразено е несъгласие със заключенията на съдебномедицинската и съдебнопсихиатричната експертизи. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон е изведено като последица от нарушенията на въззивната инстанция при анализа и оценката на доказателствата, като освен това се поддържа, че ако подсъдимият е извършил деянието, то същото е следвало да бъде квалифицирано по чл. 129 от НК. При условията на алтернативност са направени искания за отмяна на решението и за оправдаване на подсъдимия или за прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление.

В сезиращия документ, изходящ от адв. К., също са релевирани всички касационни основания. Аналогично на жалбата на подсъдимия са направени възражения за нарушения на досъдебното производство при предявяване на разследването и при участието на служебен защитник, като освен това се поддържа, че П. В. не е бил уведомен от разследващия орган за основанията за промяната в правната квалификация на деянието, което изменение според защитника е необосновано и незаконосъобразно. Наред с това се твърди, че съдебният акт не отговаря на законовите изисквания, тъй като не е даден отговор на съществени възражения на защитата и не са посочени доказателствата, въз основа на които контролираната инстанция е приела, че деянието е извършено предумишлено. Оспорени са изводите ѝ относно авторството на деянието, като им са противопоставени доводи за заинтересованост на свидетелите, за противоречия в показанията им, за несигурност на твърденията им относно извършителя, за отсъствие на категоричност в заключението на видеотехническата експертиза. Поддържа се, че са направени недопустими предположения както за авторството на деянието, така и за оръжието, с което са нанесени травмите, като е поставен акцент върху обстоятелството, че върху иззетите като веществено доказателство дрехи на подсъдимия не са открити биологични следи от пострадалия, а в дома му не е намерена и описаната от БАС метална тръба. Изразено е съмнение за предубеденост на решаващите състави от окръжния и апелативния съд. Тезата за неправилно приложение на материалния закон е насочена срещу приетата правна квалификация на деянието, което според защитата е съставомерно по чл. 129 от НК. Наред с това се сочи, че е нарушен и чл. 52 от ЗЗД, тъй като размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съответен на тежестта на претърпените от пострадалия болки и страдания. В подкрепа на оплакването за явна несправедливост на наказанието са изтъкнати семейното положение на подсъдимия и полаганите грижи не само за непълнолетните му деца, но и за възрастния му баща. При условията на алтернативност защитникът настоява за отмяна на атакуваното решение и за признаване на подсъдимия за невинен или за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

В съдебно заседание подсъдимият поддържа личната си жалба, солидаризира се с доводите в жалбата на защитника и в допълнение към тях изтъква, че показанията на свидетелите не са записани коректно в протоколите от заседанията на окръжния съд. В последната си дума моли да бъде оправдан.

Защитникът му поддържа жалбата си по изложените в нея съображения, като счита, че ако не бъдат възприети аргументите му за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и за недоказаност на обвинението, извършеното от П. В. деяние следва да бъде преквалифицирано по чл. 129 от НК.

Частният обвинител и граждански ищец З. Д., редовно призован, не участва лично в касационното производство.

Повереникът му намира всички доводи на подсъдимия и защитника му за несъстоятелни и пледира проверяваното решение да бъде оставено в сила. Претендира подсъдимият да бъде осъден да заплати на доверителя му направените по делото разноски.

Представителят на Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и пледира решението на САС да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 10/15. 02. 2024 год. по н. о. х. д. № 543/2023 год. Окръжен съд – Бургас е признал подсъдимия П. П. В. за виновен в това, че на 05. 04. 2022 год. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви З. С. Д., като деянието е извършено предумишлено и е останало недовършено по независещи от дееца причини, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК и чл.54 НК го осъдил на петнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим.

На основание чл. 68, ал. 1 от НК съдът е привел в изпълнение и наказанието в размер на една година лишаване от свобода, наложено с присъда по н. о. х. д. № 5874/2018 год. на Районен съд – Бургас, за което определил първоначален строг режим на изтърпяване.

Съдът зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан по ЗМВР и с мярка за неотклонение задържане под стража.

Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец З. С. Д. обезщетение за причинените му от престъплението неимуществени вреди в размер на 50 000 лева ведно със законната лихва върху горната сума, считано от датата на увреждането – 05. 04. 2022 год. до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил иска за разликата от 50 000 лева до пълния му предявен размер. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец и обезщетение за претърпени от престъплението имуществени вреди в размер на 201,42 лева, ведно със законната лихва върху от датата на увреждането до окончателното ѝ изплащане.

Съдът се е разпоредил с веществените доказателства по делото и е възложил в тежест на подсъдимия разноските по делото, държавната такса върху уважените граждански искове и разноските, направени от частния обвинител и граждански ищец.

Присъдата е проверена по жалба на защитника на подсъдимия и с решение № 86/16. 09. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 100/2024 год. по описа на БАС, е изменена в частта относно режима на изтърпяване на приведеното в изпълнение наказание, като е определен първоначален общ такъв, увеличен е и размерът на дължимата държавна такса върху уважената част от гражданските искове. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден.

Касационните жалби са допустими, тъй като са депозирани в законно установения срок, изхождат от надлежни страни и са насочени срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. Разгледани по същество, те са неоснователни.

Сходството на доводите, изложени от подсъдимия и защитника му, позволява съвместното им обсъждане, като най-напред следва да бъде даден отговор на онези, отнасящи се до касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, защото процесуалните последици от евентуалната им основателност са несъвместими с произнасяне по приложението на материалния закон и вида и размера на наказанието.

Преди всичко няма основания, изводими от материалите по делото, да се приеме, че въззивната инстанция не е съзряла предубеденост на състава на окръжния съд, както и че сама е демонстрирала такава към подсъдимия. Внимателният преглед на протоколите от съдебните заседания показва, че съдилищата по фактите не са проявили пристрастие към нито една от страните. Всяко отделно искане на защитата и обвинението по доказателствата или по движението на делото е било обект на задълбочено обсъждане, а уважаването или отхвърлянето на претенциите им е основано на надлежни юридически аргументи. Използваните изразни средства в постановените актове по време на съдебните заседания позволяват констатация, че съдилищата са останали еднакво дистанцирани от страните без да поставят под съмнение невиновността на подсъдимия, без да изявят предпочитания към обвинителната теза и без предварително да изразят отношение по достоверността и убедителността на доказателствата и доказателствените средства. Това се отнася и за начина, по който първата инстанция е формулирала задачата на съдебнопсихиатричната експертиза. С израза „… към момента на извършване на деянието“ съдът не се е отклонил от изискването за безпристрастност, демонстрирайки убеждение, че подсъдимият е негов автор, а единствено е посочил времевите граници, които следва да обхване експертното изследване. Прочитът на мотивите към първоинстанционната присъда и на потвърждаващото я решение също не насочва към извод за предварително формирано и недвусмислено обективирано негативно отношение към П. В., което да е единствен или водещ аргумент за признаването му за виновен по повдигнатото му обвинение. Обстоятелството, че и окръжният, и апелативният съд са оценили като правдиви показанията на пострадалия и неговата съпруга и са се отнесли с недоверие към част от обясненията на подсъдимия, само по себе си не е от естество да обоснове обсъжданата претенция на касаторите, защото решаващите съдилища са суверенни в преценката си относно достоверността и убедителността на доказателствата и средствата за установяването им, стига да изложат съображенията си за така направените изводи.

Тук е мястото да се посочи, че са несподеляеми и доводите, свързани със съдържанието на проверявания съдебен акт. БАС е достигнал до същите фактически констатации като окръжния съд, споделил е направената от него доказателствена оценка, излагайки в отговор на възраженията на защитата и собствени съображения относно доказателствената съвкупност и годността и достатъчността на доказателствата за авторството на деянието. Отразено е заключението му относно приложимия материален закон и съставомерността на деянието и е посочено защо не се възприемат аргументите за наличие на обективните и субективните признаци на състава на престъпление по чл. 129 от НК. В рамките на приетата правна квалификация на деянието са били обсъдени видът и размерът на наказанието, наложено на подсъдимия, като е посочено защо са неоснователни претенциите за неговото намаляване. Най-сетне, мотивирано е и становището на апелативния съд по основателността на гражданския иск и размера на дължимото обезщетение за имуществени и неимуществени вреди.

Вярно е, че в раздела от решението, посветен на аналитичната ѝ дейност, въззивната инстанция не е изброила изрично кои са доказателствата, установяващи наличието на предумисъл, но е направила това в по-късен момент – на стр. 36-38 от решението при обсъждането на квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НПК. Въпрос на личен избор и собствен стил е как ще бъде структурирано изложението на съда, но начинът, по който е сторено това, не може да обоснове отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане след като не са допуснати значими отклонения от стандарта, заложен в чл. 339 и чл. 305, ал. 3 от НПК и след като не съществува съмнение относно волята на съда по фактите и по правото – условия, които са изпълнени в настоящия казус.

Не може да предизвика желаните от него процесуални последици – отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане – и твърдението на подс. В. за неточно отразяване в протоколите от съдебните заседания на показанията на разпитаните свидетели. С оглед значимостта на този процесуален документ като доказателствено средство за събраните доказателства по време на съдебното следствие законодателят е предвидил в чл. 312 от НПК специален ред, по който се извършват корекции в съдържанието му. Ако подсъдимият и защитникът му действително са считали, че съдебните протоколи не обективират вярно и изчерпателно свидетелските показания или че съдържат твърдения на разпитаните лица, каквито последните не са правили, е следвало да поискат поправката им в тридневния срок от изготвянето им, което не е сторено. С пропускането на този срок правото на страните да поискат корекции се преклудира. В същото време касационната проверка показва, че протоколите са изготвени съобразно изискванията на НПК и съдържат всички необходими реквизити, поради което съгласно чл. 131 от НПК те съставляват доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, в това число и за съдържанието на свидетелските показания. Съвсем отделен е въпросът, че подсъдимият и защитникът му не са поискали допълнителен разпит на свидетелите пред първата или въззивната инстанция и не са се възползвали от правата, предоставени им от процесуалния закон, да сочат доказателства и да правят искания.

Не издържат на касационната проверка и доводите за недостатъци в аналитичната дейност на апелативния съд. Начинът, по който са формулирани част от тях, насочва към оплакване за необоснованост, която обаче не е сред касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК и поради това не подлежи на контрол в настоящото производство, чието развитие го оставя извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК. В обхвата му попада единствено спазването на правилата за формиране на вътрешното убеждение, а непредубеденият прочит на делото не води до претендирания в жалбата извод за неспазване на процесуалния императив за разкриване на истината по делото.

В изпълнение на задължението си за цялостна служебна проверка на атакувания пред нея съдебен акт въззивната инстанция е подложила на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване, а обстоятелствата, подлежащи на доказване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота.

Тезата на защитата за недопустими предположения относно авторството на деянието не се подкрепя от материалите по делото. Изводът, че извършител на посегателството е подсъдимият, не е произволен, а е изграден след грижливо обсъждане на показанията на З. и Д. Д., на Д. Д., Х. Ф., С. В. и С. А., както и на заключението видеотехническата и лицево идентификационна експертиза.

Апелативният съд е подходил с особена критичност към показанията на първите двама свидетели, отчитайки наличието на фактори, които биха могли да обосноват евентуалната им заинтересованост от изхода на делото. Не са оставени без внимание нито семейната връзка между тях, нито качеството на пострадал на З. Д., но с основание е прието, че при отсъствието на други обективни данни в тази насока, тези обстоятелства не са достатъчни за дискредитирането им. В основата на доверието си към двамата контролираната инстанция е поставила логическата последователност при пресъздаване на инкриминираните събития, съобщените детайли за обстановката и за действията на всички участващи лица, корелацията между посоченото от тях, както и съответствието им на други доказателствени източници. След като е съпоставил внимателно посоченото от двамата по време на съдебното следствие (а за свид. Д. – и пред разследващ орган след надлежното му прочитане по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК), съдът убедително е защитил извода си, че не са налице съществени противоречия относно времето и мястото на инцидента, предшестващите го събития и участието на подсъдимия в тях. Такива в крайна сметка основателно не са приети и относно местонахождението на всеки от двамата съпрузи по време на нападението, доколкото в приобщените показания на пострадалия от досъдебното производство той последователно е поддържал, че съпругата му се е намирала вътре в помещението, но била застанала до прозореца с лице към улицата, а от своя страна тя е депозирала аналогични показания.

За констатацията за правдивост на твърденията им относно авторството на деянието от съществено значение е била категоричността, с която и двамата са поддържали, че са чули гласа на подсъдимия в момента на нанасяне на ударите. Предвид обстоятелството, че са се намирали в непосредствена близост до нападателя и това не е бил единственият им контакт с П. В., защото са осъществявали такива по телефона в месеците преди инцидента, а на самата инкриминирана дата – и лично, очи в очи, БАС аргументирано е изключил възможността свидетелите да са се заблудили относно самоличността му. Съобразено е освен това, че свид. Д. Д. е идентифицирала подсъдимия не само по гласа, но и по физическите му белези, тъй като е възприела, че при появата му откъм [улица]той намествал медицинската маска, която в този момент не покривала изцяло лицето му. С оглед съобщената на досъдебното производство от свид. З. Д. големина на прозореца и мястото, на което се е намирала свидетелката според собствените ѝ показания и според тези на съпруга ѝ – непосредствено до решетката, с насочен поглед именно към кръстовището на [улица]и [улица]– съдът не е имал основание да се усъмни във възможността за възприемане приближаването на В. към тях, още повече, че не са събрани доказателства за паркирани автомобили пред сградата. Ето защо незаслужен е упрекът, че не са положени допълнителни усилия за изясняване на това обстоятелство.

В опит да дискредитират показанията на Д. Д. касаторите акцентират върху съобщената от нея информация при обаждането на тел. 112, сред безспорно която отсъстват данни, че познава нападателя. Този факт няма онова доказателствено значение, което му придава защитата, първо защото не държи сметка за емоционалното състояние на свидетелката вследствие преживяното и за съдържанието на подадения сигнал, чиято насоченост е свързана със спешната необходимост от осигуряване на медицинска помощ, и второ, защото качеството на записа не е добро и част от репликите са неразбираеми. Поради това като не е отделила специално внимание на обсъжданото обстоятелство, контролираната инстанция не е допуснала съществено нарушение на процесуалните правила.

Такива не се установяват и по отношение показанията на Д. от досъдебното производство, защото съдът не е констатирал основания за приобщаването им към доказателствената съвкупност и не се е позовал на тях. Колкото до оплакването в личната жалба на подсъдимия за съществуването протоколи за разпит на свидетелката, в които тя саморъчно описала друга версия за случилото се, следва да се посочи, че в т. 1 от ДП действително се съдържат нейни ръкописни изявения. Същите обаче са депозирани в рамките на полицейската проверка преди образуване на наказателното производство, поради което не представляват свидетелски показания по смисъла на НПК и нямат доказателствена стойност. Точно защото не би могъл да ги ползва при постановяване на присъдата, съдът не може да бъде укоряван, че не е изяснил дали саморъчните ѝ обяснения на л. 26, са единствените и какво е било съдържанието на евентуално дадените други такива.

Именно за да изключи всякакви съмнения относно обективността на свид. Д. Д., БАС е потърсил корелация на заявеното от нея относно авторството на деянието в други доказателствени средства. Такова съответствие е открито най-напред в показанията на свид. Д. Д.. Вярно е, че същият не е очевидец, поради което възпроизвежда не собствените си възприятия от инцидента, а само онова, което е споделила с него съпругата на брат му за самоличността на нападателя. Въпреки че посоченото от свидетеля е източник на производни доказателства, като се е позовал на твърденията му въззивният съд не е допуснал нарушение на правилата за анализ и оценка на доказателствата, защото процесуалният закон допуска ползването им като средство за проверка на други доказателствени средства, съдържащи първични доказателства. Именно в такъв аспект законосъобразно са интерпретирани показанията на Д. Д..

Проверката за достоверност на посоченото от свид. Д. Д. относно лицето, нанесло побой на съпруга ѝ, е преминала и през съпоставянето му с разпита пред първата инстанция на полицейските служители С. В. и Х. Ф.. Отчетено е, че в рамките на осъществената от тях полицейска проверка двамата са прегледали видеозаписите от охранителните камери в близост до инцидента и са идентифицирали с нужната категоричност именно подсъдимия като лицето, което излязло от лек автомобил, паркиран на [улица], след което сменило връхната си дреха, поставило си шапка с топче отгоре и медицинска маска и се отправило в посока към [улица], откъдето се върнало няколко минути по-късно и потеглило със същия автомобил. Гласуваното им доверие не е голословно и декларативно, а е основано на това, че въпреки изминалия немалък период и спецификите на професията им двамата са запазили ясен спомен за възприетите от тях обстоятелства, които са възпроизвели детайлно и последователно, а след като окръжният съд им е предявил изготвения фотоалбум, (а на свид. Ф. и самия видеозапис), отново без колебание са посочили, че заснетото лице е именно П. В.. За извода, че показанията им са обективни и непредубедени, от значение е бил и фактът, че той им е бил известен като лице от криминалния контингент, но в същото време нито Ф., нито В. са били ангажирани пряко с работа по сигнали срещу него.

Обстоятелството, че двамата са извършвали оперативно-издирвателни мероприятия по делото не съставлява процесуална пречка за разпита им, тъй като не им придава друго процесуално качество по смисъла на чл. 118 от НПК и не ги превръща в разследващ орган. Това е така, защото оперативната дейност съществено се различава от процесуалната такава по събиране и проверка на доказателствата. Тя предшества наказателното производство или в краен случай го съпътства. Има неформален характер и остава извън приложното поле на процесуалния закон. Насочена е към откриване на източници на информация, която има отношение към предмета на доказване, но процесуалното закрепване на последната се осъществява по реда на НПК и по правило от други държавни органи. В случая на свидетелите е било възложено издирването на очевидци на деянието и установяване наличието на охранителни камери в района на местопроизшествието. В изпълнение на тази задача полицейските служители са достигнали до записите от видео устройства на [улица], приобщени като веществени доказателства по делото. Тези действия са извършили в началото на м. април 2022 год., непосредствено след деянието, пак тогава двамата са проверили и известния им адрес на подсъдимия, докато наказателното производство е образувано едва на 17. 05. 2022 год. по реда на чл. 212, ал. 1 от НПК с постановление на прокурора. Именно защото предшества образуването на наказателното производство, обстоятелството, че на 08. 04. 2022 год. Х. Ф. е съставил протокол за доброволно предаване на видеозаписите, не изключва допустимостта на разпита му като свидетел. Не се касае за действие по разследването, а протоколът за доброволно предаване представлява писмено доказателство за извършеното предаване и по своите последици не се различава от обикновена разписка (в същия смисъл Р. № 143/2024 год. по к. н. д. № 898/2023 год. на І н. о., Р. № 32/2022 год. по к. н. д. № 1029/2021 год. на І н. о., Р. № 228/2014 год. по н. д. № 355/2014 год. на І н. о., Р. № 93/2012 год. по к. н. д. № 99/2012 год. на І н. о., Р. № 243/2014 год. по н. д. № 656/2014 год. на ІІ н.о., Р. № 466/2014 год. по к. н. д. № 1867/2013 год. на ІІ н. о., Р. № 462/2006 год. по н. д. № 1097/2005 год. на ІІІ н. о. и др.).

Проведената от свидетелите оперативна беседа с подсъдимия, не обосновава недопустимост на показанията им в тяхната цялост. Такава е налице само в частта им, с която се възпроизвежда съдържанието на тази беседа. Този извод се базира на обстоятелството, че въведената със ЗИДНПК забрана (ДВ, бр. 18/2024 год.), видно от мотивите към законопроекта, е по повод решение на ЕСПЧ по делото „Димитър Митев срещу България“, в което е констатирано нарушение на правото на справедлив процес, когато присъдата е основана на показания на полицейски служители за направени пред тях признания в отсъствие на защитник и преди привличането на лицето към наказателна отговорност (аналогично е разрешението в Р. № 130/2025 год. по к. н. д. № 836/2024 год. на ІІІ н. о.). БАС е съобразил всичко това и законосъобразно е обсъдил показанията на Ф. и В. без да коментира заявеното от тях по повод беседата им с П. В..

Присъствието на свидетелите при извършване на действия по разследването и по-специално при претърсването на обитаваното от подсъдимия жилище също не дава основание за изключване на показанията им от доказателствената съвкупност. Местонахождението им там е било с цел предотвратяване на евентуална съпротива на В., поради което те не са били ангажирани със самото осъществяване на следственото действие. Тъй като същото фактически е реализирано от друг орган, разпитът им в качеството на свидетели е допустим съгласно изричната разпоредба на чл. 118, ал. 1, т. 3 от НПК, а заявеното от тях е годно доказателствено средство.

В принципен план подсъдимият е прав, че когато е налице механично възпроизвеждане на съдържанието на показанията на един свидетел в протокола за разпит на друг, е допуснато нарушение на чл. 139, ал. 5 и 6 от НПК, поради което е недопустимо те да се ползват като доказателствено средство за правно значимите обстоятелства. В случая обаче съдилищата по фактите не са констатирали наличие на някоя от хипотезите на чл. 281, ал. 1, т. 1-6 от НПК, налагащи прочитане на заявеното от полицейските служители пред разследващ орган, и не са се позовали на него. Изводите им са изградени единствено върху показанията на двамата, депозирани по време на съдебното следствие в присъствието и с активното участие на подсъдимия и неговия защитник. При това положение е ирелевантно дали разпитът на В. и Ф. в подготвителната фаза е съответен на процесуалните изисквания или се отклонява от тях.

Доказателство в подкрепа на извода, че подсъдимият е извършител на деянието, съдът е открил и в заключението на видеотехническата и идентификационна експертиза, което също като другите доказателствени източници е интерпретирал съобразно действителните му смисъл и съдържание. Тезата на жалбоподателите, че то разколебава обвинителната теза би била вярна само ако експертното заключение се разглежда само за себе си, изолирано от останалите доказателства и доказателствени средства. Цялостната картина на инкриминираните събития може да бъде очертана ясно само ако всички те се обсъждат комплексно като се отчита тяхната логическа взаимовръзка, каквито са и предписанията на НПК. Подходът на контролираната инстанция е съответен на тези законови изисквания и експертното заключение е анализирано в контекста на посоченото от пострадалия, съпругата му и двамата полицейски служители. Следва да се отбележи, че отсъствието на абсолютна категоричност в изводите на вещото лице Б. правилно не е възприето като дискредитиращо показанията на свидетелите Ф. и В., които пък без колебание са идентифицирали подсъдимия на видеозаписите. Противоречието между тях е само привидно и е последица от обстоятелството, че за разлика от свидетелите, които възпроизвеждат възприятията си за определени факти, експертното изследване се извършва чрез използване на достиженията на науката по утвърдена методика и при отчитане на различни степени на съвпадение на изследваните обекти – от пълната липса на такова до абсолютната им идентичност. В настоящия казус експертът е разяснил в съдебно заседание, че е открил годно изображение за извършване на сравнително изследване, а при съпоставяне на сравнителните образци с изследваните записи е установил достатъчно физически белези, свързани с форма и охраненост на главата, косата, прическата, наличието на оплешивяване и някои особености на долната челюст и брадичката в профил, които са му позволили да даде заключение относно възможността лицето от изображенията на камерата и сравнителния материал да е едно и също, а именно подсъдимият; такива е установил и по отношение на изследваните сравнителни образци от облекло и дрехите, с които се е преоблякло лицето на видеозаписа.

Именно при възприетия от БАС комплексен подход ясно проличава неоснователността на възражението, че записът, изследван от видеотехническата и идентификационна експертиза, не обхваща местопроизшествието. Въззивната инстанция е отделила дължимото внимание на този довод на подсъдимия и е съобразила, че мястото, фиксирано от охранителните камери, се намира в непосредствена близост до [улица], както и че лицето, слязло от л. а. „БМВ“ с рег. № 1807 (чийто собственик е именно П. В.), се отправя в посока към тази улица и се връща пак от нея. Отчетено е, че от напускането на паркирания на [улица]автомобил до завръщането при него е изминало кратко време. Този факт е бил съпоставен с показанията на Д. Д. и С. А. за бързо развитие на събитията. Въз основа на всички тези обстоятелства аргументирано е защитен изводът, че побоят над свид. З. Д. логически и хронологично се вмества между отправянето на лицето към местопроизшествието и завръщането му на [улица].

Подсъдимият възразява срещу ползването на видеозаписа като веществено доказателство, изразявайки съмнение за неговото манипулиране. Този въпрос също не е убягнал от вниманието на апелативния съд, който в отговор е акцентирал върху заключението на видеотехническата и идентификационна експертиза и категоричността на вещото лице Б., че не е установил интервенции върху записа, а хронологията на записаните събития се развива в тяхната логическа последователност без прекъсвания, вмъкване на обекти или заличаване на такива. Не се основава на материалите по делото и доводът за непредявяване на самия видеозапис. Това е сторено в съдебно заседание на 28. 09. 2023 год., като освен в присъствието на страните видеозаписът е бил възпроизведен и пред свид. Ф.. Обстоятелството, че това не е направено и при разпита на другия полицейски служител не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото не е попречило за разкриване на обективната истина. Очевидно подсъдимият и защитникът му също са считали така, защото не са направили искания за това.

Невярно е твърдението в касационните жалби, че въззивната инстанция е пренебрегнала показанията на свид. С. А. и обстоятелството, че те влизат в противоречие с посоченото от съпругата на пострадалия. Това възражение е правено и пред БАС и е било предмет на същото задълбочено обсъждане както всички останали доводи на защитата. Отхвърлянето му като несъстоятелно е последица от вярната констатация, че едно от несъответствията касае незначителен детайл като цвета на маската, покриваща лицето на нападателя при съвпадащи си твърдения за наличие на медицинска такава за еднократна употреба, което описание се намира в унисон и с фиксираното от охранителните камери на [улица]. Колкото до това, че свид. А. не е възприела наместването на маската, за което е съобщила свид. Д., контролираният съд е съобразил различното място, на което са се намирали свидетелките, като за свид. А. случилото се е било съвсем изненадващо и неочаквано, докато вниманието на Д. поначало е било насочено към това да следи за евентуално връщане на подсъдимия, което би могло да доведе до нова ескалация на конфликта. Като важен аргумент за неоснователност на коментирания довод на жалбоподателя е посочено притеснението на А. и взетите от нея мерки побоят да не стане достояние на малолетната ѝ дъщеря, която я е придружавала в този момент. Всички тези съображения апелативният съд с основание е отнесъл и към разминаването относно вида на използваното от подсъдимия средство – метална тръба според Д. и сопа или дървена бухалка съгласно посоченото от А. в двете фази на наказателния процес. Противоречието е несъществено и не компрометира показанията на съпругата на пострадалия, защото в случая е важен не материалът, от който е изработено оръдието на посегателството, а характеристиките му на продълговат твърд тъп предмет с цилиндрична форма, каквито притежават всички описани от свидетелките предмети и които характеристики съответстват и на медицинските находки по тялото на свид. З. Д.. Най-сетне, обстоятелството, че за разлика от съпругата на пострадалия С. А. е дала описание на телосложението на извършителя, не обосновава претендираното от адв. К. непреодолимо противоречие между двете очевидки и това е така, защото за свид. А. нападателят е бил абсолютно непознат, докато свид. Д. е контактувала още два пъти с подсъдимия и е посочила други белези, които са ѝ направили впечатление и по които го е идентифицирала в момента на нападението. За този извод способства и обстоятелството, че поначало способността за възприемане на заобикалящата действителност е строго индивидуална и зависи освен това и от множество обективни фактори – достатъчно е в тази насока отново да се изтъкне, че двете са се намирали на различно място и освен това свид. А. е била силно загрижена за физическата безопасност на невръстното си дете и отражението, което физическото насилие над друг човек би могло да даде върху психиката му.

Като се е позовал на факта, че претърсването на дома на подсъдимия е извършено два месеца след нападението на пострадалия, съдът е дал убедителен отговор и на възражението, че не е открита тръбата, с която е нанесен побоят над свид. З. Д.. Същите аргументи правилно са противопоставени и на друг защитен довод – за отсъствието на биологични следи от пострадалия по иззетите дрехи и обувки на подсъдимия.

Долустоящата инстанция е упрекната незаслужено, че е игнорирала заявеното от свид. Й. А.. За пренебрегване на едно или друго доказателствено средство може да се говори само когато съдът е оставил без внимание съдържащата се в него информация и не е изпълнил процесуалните си задължения за обсъждане на доказателственото средство само за себе си и в съвкупност с останалите доказателствени източници; когато не е извършен анализ на свидетелските показания или обясненията на подсъдимия от гледна точка на пълнота, изчерпателност, убедителност, вътрешна съгласуваност и логическа последователност или пък когато избирателно са ползвани части от тях, като са извадени от контекста на цялостния разказ на разпитаните лица. Обстоятелството, че съдът се е отнесъл с недоверие към едни или други доказателствени източници не означава, че те са игнорирани. Суверенно право на съда е да кредитира или не доказателствата по делото, стига да изложи съображения защо те не могат да бъдат оценени като достоверни и отговарящи на обективната истина. Въззивната инстанция е изпълнила това свое задължение и при оценката на показанията на свидетеля е съобразила, че той се е намирал в имота по време на предшестващите деянието посещения на подсъдимия и е бил активно ангажиран с изнасяне на вещите на предишния собственик, но не е очевидец на нападението. Независимо от това твърденията на свидетеля са съпоставени внимателно с показанията на останалите присъствали в този момент лица, които за разлика от него еднопосочно са поддържали, че В. е бил агресивен и е имал предизвикателно поведение, което е наложило и сигнализирането на полицията при второто му идване на адреса към 14.00 часа. Именно обстоятелството, че не са подкрепени от други доказателствени източници, е послужило като основание на въззивния съд да оцени показанията на А. като недостоверни.

Обясненията на подсъдимия също не са били отхвърлени произволно и немотивирано, както неоснователно се поддържа в сезиращите касационната инстанция документи. Във връзка с изложените в жалбите доводи следва да се припомни, че съдът не е обвързан в аналитичната си дейност от задължение винаги и при всякакви обстоятелства да дава вяра на коментираното доказателствено средство. Възприемането на подобна теза би означавало на обясненията на подсъдимия да се придаде формална доказателствена сила в нарушение на забраната на чл. 14, ал. 2 от НПК, още повече, че те поначало имат двойствена природа – освен доказателствено средство те са и средство за защита. Тези принципни положения са били съобразени от апелативния съд при оценката на заявеното от В.. След внимателна съпоставка на твърденията му с показанията на свидетелите БАС изрично е посочил в коя част то хармонира с останалите доказателствени източници. Такава корелация е открита единствено касателно факта, че през м. декември 2021 год. В. е контактувал с пострадалия по телефона по повод имота, както и относно това, че на инкриминираната дата по обед и в ранния следобед подсъдимият двукратно е посетил адреса на [улица]. Досежно всички останали обстоятелства, свързани с поведението му при тези посещения и най-вече с нападението над свид. З. Д., обясненията на касатора са оценени като недостоверни с изчерпателни и логически издържани аргументи.

На последно място, неоснователни са възраженията срещу заключенията на съдебномедицинските и на съдебнопсихиатричната експертизи. Подсъдимият изразява несъгласието си с тях не защото са противоречиви, необосновани, непълни и не съдържат научно издържан отговор на поставените въпроси, а защото изводите на вещите лица опровергават заетата от него защитна позиция.

Предвид несъстоятелността им доводите за допуснати на досъдебното производство нарушения на процесуалните правила също не могат да породят желаните от В. процесуални последици. Само защото се поддържа, че твърдените нарушения в подготвителната фаза са рефлектирали и върху правото на защита в съдебното производство, при това съществено, касационната инстанция ще отговори на касаторите въпреки разпоредбата на чл. 351, ал. 2 от НПК и независимо от обстоятелството, че оплакванията им не касаят съдържанието на обвинителния акт, поради което не попадат в хипотезата, разгледана в Решение от 21. 10. 2021 год. по дело C-282/20 на Съда на Европейския съюз.

Възражението, отнасящо се до привличането на подсъдимия в качеството на обвиняем за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НПК (л. 53, т. 1 от ДП), не държи сметка за редица принципни положения в регламентацията на досъдебното производство и правомощията на прокурора, който освен че осъществява ръководство и надзор в подготвителната фаза на наказателния процес (чл. 46, ал. 2, т. 1 от НПК) е и единственият овластен от чл. 127, т. 3 от Конституцията и чл. 46, ал. 1 от НПК да повдигне обвинение за престъпление от общ характер. Наред с това чл. 225 от НПК предоставя на разследващите правомощието да извършат ново привличане на обвиняемия след уведомяване на наблюдаващия прокурор, когато при разследването се разкрият основания да се приложи закон за по-тежко наказуемо престъпление или съществено се изменят фактическите обстоятелства, или се налага да се включат нови престъпления или да се привлекат нови лица. От изложеното следва, че единствено от суверенната преценка на прокурора зависи кои лица ще бъдат привлечени в качеството на обвиняеми и за какви престъпления. Тази преценка не е поставена в зависимост от това за какво посегателство е образувано досъдебното производство. Тя не подлежи на предварителен или последващ съдебен контрол в досъдебната фаза, включително и за това дали към момента на новото привличане са налице достатъчно доказателства. Дали обвинението е доказано по несъмнен начин и дали предложената от прокурора правна квалификация на деянието е съответна на закона и на установените факти са въпроси по същество, които се решават в рамките на съдебното производство с присъдата.

Несподеляеми са и аргументите, свързани с първоначално осъществяваното от служебен защитник процесуално представителство на подсъдимия. Вярно е, че адв. Ц. К. не е генерирала съществена процесуална активност за времето, през което е изпълнявала тази функция, но това обстоятелство не води до претендирания извод за нарушено право на защита на досъдебното производство, защото впоследствие В. е упълномощил защитник по свой избор и с участието на последния е протекла както досъдебната фаза, включително и окончателното привличане на касатора за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК, така и производството пред трите съдебни инстанции. Колкото до това, че служебният защитник не е поискал всички действия по разследването да бъдат извършвани с негово и на подсъдимия участие, не бива да се забравя, че процесуалният закон не предвижда събирането на доказателствата в тази фаза непременно да се осъществява в присъствието на обвиняемия. Напротив, съгласно чл. 224 от НПК извън случаите на задължително участие на обвиняемия и защитника му в следствените действия, присъствието им на такива е обвързано с разрешение на органа на досъдебното производство след преценка, че това няма да затрудни разследването. Тази преценка също не подлежи на съдебен контрол. Освен това с оглед централното място на съдебната фаза значимо за правото на защита на подсъдимия е участието му в съдебното производство. В настоящия казус В. не само е присъствал на всички съдебни заседания, но и е реализирал правото си на лична защита, като се е включил активно в разпита на свидетелите и експертите, депозирал е двукратно обяснения, направил е искания за събиране на доказателства и в хода на съдебните прения и последната си дума е изразил лично отношението си към повдигнатото му обвинение.

Твърденията за нарушения при предявяване на разследването също са несъстоятелни. Подобни възражения са били отправяни пред предходните съдебни инстанции и въпреки че са били обсъдени внимателно и са получили законосъобразен отговор от тях, упорито се поддържат и пред настоящия съдебен състав. Съображенията, с които е отхвърлен този довод, следва да бъдат споделени, поради които не е необходимо да бъдат излагани отново. Те могат само да бъдат допълнени с посоченото в Решение на Съда на Европейския съюз (голям състав) от 5 юни 2018 год. по дело С-612/2015 год., че правото на Съюза и по-специално чл. 7, §. 3 от Директива 2012/13/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година относно правото на информация в наказателното производство допуска да бъде предоставен достъп до материалите по делото и след внасяне на обвинителния акт в съда, но преди да започне разглеждането на обвинението по същество и преди началото на пренията пред него. Единственото условие в тази хипотеза е да бъдат взети всички необходими мерки, за да се гарантират правото на защита и справедливия процес. Това изискване е било спазено и още с акта си за насрочване на разпоредително заседание съдията докладчик е указал на подсъдимия и защитника му, че материалите по делото са на тяхно разположение. Тези указания са били доведени до знанието им, но въпреки това и двамата са останали пасивни. В съдебно заседание на 02. 10. 2023 год. съдът отново изрично е дал възможност на подсъдимия и на адв. К. да се запознаят с повторната видеотехническа и идентификационна експертиза, чието заключение е единственият източник на доказателства, събран след като прокурорът е уважил възраженията на защитата при първоначалното предявяване на разследването. Въпреки че защитникът е отказал да стори това, задаваните от него въпроси категорично показват, че съдържанието на експертното заключение му е било известно и той не е бил поставен в затруднение при осъществяване на процесуалната си функция.

Предвид изложеното настоящият съдебен състав не констатира да са допуснати претендираните в сезиращите документи съществени нарушения на процесуалните правила, поради което няма основание за отмяна на проверяваното решение и за връщане на делото за ново разглеждане.

Неоснователни са и възраженията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

Настоятелното искане на подсъдимия да бъде оправдан изисква да се припомни, че касационната проверка за правилното приложение на материалния закон се осъществява в рамките на установените от въззивния съд фактически положения, поради което върховната инстанция по наказателни дела може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК единствено в случаите, когато деянието не съставлява престъпление, но не и когато обвинението не е доказано, каквито са претенциите в личната жалба на В.. Тъй като правилно установените от апелативния съд факти описват съставомерно поведение на подсъдимия, не съществува процесуална възможност за оправдаването му за извършеното посегателство против личността.

Наред с това няма и основание да бъде приложен закон за по-леко наказуемо престъпление и деянието да бъде преквалифицирано по чл. 129 от НК, каквато е позицията на защитника пред всички съдебни инстанции. Апелативният съд е приложил правилно материалния закон, като е квалифицирал деянието на подс. В. като опит за предумишлено убийство по смисъла на чл. 116, ал. 1, т. 9 вр. чл. 115 от НК.

Претендираният от защитата извод, че умисълът на подсъдимия е обхващал единствено засягане телесната неприкосновеност на пострадалия, но не и лишаването му от живот, не може да бъде обоснован с обстоятелството, че травмите по главата на свид. Д. имат характеристиките на средна телесна повреда. Подобен подход би бил законосъобразен само в случай, че характерът и тежестта на уврежданията са единствените обстоятелства от значение за съдържанието на умисъла. Правната доктрина и в съдебната практика обаче еднозначно утвърждават, че от съществено значение също така са броят, насочеността на ударите, силата, продължителността и интензитетът на въздействие върху пострадалия, броят и локализацията на нараняванията, използваните средства, както и разстоянието, от което се посяга на жертвата. Наред с това изводите за субективната страна на деянието се изграждат върху доказаните по делото реални действия на извършителя, които обективират формираните в съзнанието му представи. Всички тези принципни положения са били съобразени от инстанциите по фактите и правно значимите обстоятелства са получили законосъобразна правна оценка.

За извода, че се касае за опит за умишлено убийство, от съществено значение е обстоятелството, че основната част от въздействието върху пострадалия е локализирана върху жизнено важна област, каквато е главата. От близко разстояние и със замах подсъдимият е нанесъл най-малко два удара в този орган, като съгласно заключението на комплексната съдебномедицинска експертиза приложената сила е била значителна – от порядъка на 300-500 кN или 300-500 кг. Вследствие на това на З. Д. е причинена черепно-мозъчна травма, изразила се в две разкъсно-контузни рани на главата вдясно тилно и вдясно теменно, счупване на костите на черепа в областта на черепния покрив вдясно, контузия на мозъка и сътресението му с пълна загуба на съзнание, които увреждания са от естество да причинят смъртта на пострадалия. Леталният изход в случая не е настъпил единствено поради своевременната висококвалифицирана медицинска помощ. Наред с това физическото насилие над свидетеля не е било еднократно и не се е ограничило само с причинените травми по главата. Макар и с по-нисък интензитет, В. е продължил да нанася безразборно удари по тялото и долните крайници на пострадалия дори и след като последният е паднал на земята. Един от тези удари е попаднал в коремната област, в която също са локализирани жизнено важни органи. Тъй като са резултат от привеждането в изпълнение на едно решение, тези последващи действия и последиците им не следва да се разглеждат изолирано и сами за себе си, като се пренебрегва логическата им връзка с първите два удара, довели до най-тежките увреждания. Не следва да бъдат игнорирани и физическите характеристики на оръжието, с което са причинени травмите. Касае се за твърд тъп предмет с цилиндрична форма с дължина около метър, които особености с оглед начина, по който е използван, го правят годен да причини смъртта на пострадалия.

Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убеждава, че действията на подсъдимия обективно са били насочени към лишаване от живот на пострадалия, а в съзнанието му са били формирани ясни представи, че извършеното от него е от естество да причини смъртта на свид. З. Д., която е била целеният и желан от В. резултат.

Така направеното заключение относно приложимия материален закон не се разколебава от обстоятелството, че хирургическата интервенция спрямо свид. Д. е осъществена под локална, а не под обща анестезия. Това е сторено не защото такава изобщо не е била необходима, а защото лекуващите лекари са преценили, че с оглед състоянието на пострадалия и съпътстващите му заболявания поставянето под пълна упойка крие значително повече рискове за живота му отколкото предписаната неинвазивна и не толкова агресивна местна такава.

Касационната инстанция не установи необходимост от корекция на въззивния съдебен акт и досежно квалифициращото обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НПК. Наличието на предварително взето решение за извършване на деянието законосъобразно е изведено от набавянето на средството, с което да бъде осъществено деянието и вземането на мерки извършителят да не бъде разпознат. Паркирането на автомобила на място, позволяващо бърз достъп и безпрепятствено оттегляне от спорния имот, снабдяването с нови дрехи и смяната на тези, с които В. е бил облечен при предходните посещения на местопроизшествието, набавянето и поставянето на шапка и на медицинска маска, за да не бъде лесно идентифициран, в съвкупност с избора на оръжието за извършване на нападението и според настоящия съдебен състав съставляват убедително доказателство за предшестващо деянието планиране, извършено в сравнително спокойно състояние при претегляне на мотивите за и против осъществяване на нападението.

Не е допуснато и нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК.

Преди всичко, невярно е твърдението, че въпреки наличието на смекчаващи обстоятелства на подс. В. е наложено максималното наказание, предвидено за извършеното от него престъпление. След като е квалифицирал деянието по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК, съдът е следвало да прецени кое от трите алтернативно предвидени наказания – лишаване от свобода, доживотен затвор и доживотен затвор без замяна – е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца, така че да бъдат постигнати целите по чл. 36 от НК. След внимателен анализ на всички смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства е направен верен извод, че както поправянето и превъзпитанието на дееца, така и предупредително-възпиращото действие върху останалите членове на обществото ще се реализират с най-леката от трите алтернативи – лишаване от свобода, при това в минималния ѝ размер от петнадесет години. При това положение по-нататъшното намаляване на наказанието е възможно само ако са налице основания за приложение на чл. 55 от НК. Такива обаче не се установяват по делото.

Вярно е, че след развода му на подсъдимия са възложени родителските права за синовете му; вярно е също така, че той е полагал грижи не само за тях, но и за баща си, но нито едно от тези обстоятелства не притежава изискуемата от закона изключителност и необичайност, за да обоснове налагането на наказание под предвидения минимум. В количествено отношение тези смекчаващи обстоятелства също не удовлетворяват законовите изисквания, защото не могат да бъдат преценени като многобройни. Предвид наличието на отегчаващи обстоятелства със значителна тежест те не могат да обосноват и извод, че и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 9 от НК, е несъразмерно тежко. В тази насока БАС с основание е акцентирал върху обремененото съдебно минало на В.. Обстоятелството, че предходното му осъждане е отново за посегателство срещу личността, наред с факта, че настоящото престъпление е извършено в изпитателния срок, определен с предходната присъда, недвусмислено показва, че обществената опасност на дееца е висока и той следва устойчив модел на незаконосъобразно поведение, свързан с незачитане неприкосновеността на личността. С оглед начина на извършването му следва да бъде споделено и заключението на въззивната инстанция за високата степен на обществена опасност на конкретното деяние. За този извод способства обстоятелството, че пострадалият е бил нападнат изненадващо в гръб, както и това, че нито действията на последния на инкриминираната дата спрямо подсъдимия, нито тези от предходните месеци са били провокативни и предизвикателни. Напротив, съобразно приетата от контролираната инстанция фактология именно В. е бил този, който е заплашвал пострадалия в опит да му попречи да упражни правата си на собственик на помещението.

Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства мотивира и настоящия състав да приеме, че няма основание за корекция на въззивния съдебен акт в санкционната му част. Наред с всичко друго удовлетворяването на претенцията на защитата за намаляване на наказанието под предвидения минимум би представлявало проява на прекомерно снизхождение към подс. В. и същевременно би създало чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото, т. е. не би способствало за постигане на целите по чл. 36 от НК.

На последно място, касационната инстанция не констатира наличието на основания за корекция на решението в гражданско-осъдителната му част. Размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди е определен съобразно изискването на чл. 52 от ЗЗД за справедливост. В тази насока инстанциите по фактите законосъобразно са се обосновали с характера, естеството и локализацията на причинените травми, с необходимостта от хирургическа интервенция и болничен престой на гражданския ищец, със създадената реална опасност за живота му, с продължителността на възстановителния период, през който той е изпитвал значителни неудобства.

Предвид изложеното касационната инстанция намира, че не са налице основания, изводими от материалите по делото да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 – т. 5 от НПК и въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед този изход на делото подсъдимият следва да бъде осъден да заплати направените от частния обвинител и граждански ищец пред настоящата инстанция разноски в размер на 500 лева за повереник.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 86/16. 09. 2024 год., постановено по в. н. о. х. д. № 100/2024 год. по описа на Апелативен съд – Бургас.

НА ОСНОВАНИЕ чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА подс. П. П. В. , с ЕГН [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ на частния обвинител и граждански ищец З. С. Д. , с ЕГН [ЕГН] направените от последния пред касационната инстанция разноски в размер на 500 (петстотин) лева.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.