Погасителна давност за обезщетение за извънреден труд на военнослужещ

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 107

гр.София, 03.06.2022 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето отделение на Гражданска колегия в публичното съдебно заседание на двадесет и шести май две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емил Томов

ЧЛЕНОВЕ: Драгомир Драгнев
Геновева Николаева

при участието на секретаря Росица Иванова, като изслуша докладваното от съдия Драгомир Драгнев гр. д. № 4651 по описа за 2018 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. П. срещу решение № II-13 от 17.08.2018 г., постановено по в.гр.д.№89 по описа за 2018 г. на Бургаския окръжен съд, Гражданско отделение, втори въззивен състав, в частите, с които е потвърдено решение № 1878 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 225 по описа за 2016 г. на Бургаския районен съд за отхвърляне на предявените от касатора против Военно формирование 32890 искове за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд над размера от 47,41 лв. до 15351,91 лв. за периода от 1.4.2004 г. до 20.11.2015 г. и за мораторна лихва над 6,66 лв. до 12416,31 лв.

Касаторът твърди, че решението на Бургаския окръжен съд в обжалваната част е неправилно поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Моли то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените от него искове да бъдат уважени до пълния размер.

Ответникът по касационната жалба Военно формирование 32890 моли решението на Бургаския окръжен съд в обжалваната част да бъде потвърдено.

Върховният касационен съд на Република България, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Бургаския окръжен съд е допустима: подадена е от легитимирана страна в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове с цена над 5 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с определение № 324 от 23.4.2019 г. по настоящото дело по следните въпроси:

1.Възможно ли е правото на военнослужещия по чл.136а, ал.4 от КТ сам да определи почивката си да се погаси с кратката тригодишна давност, без да е направено волеизявление на работодателя му за това? Възможно ли е възражението за изтекла погасителна давност да се направи извън исковия процес?

2.Как правото на почивка на военнослужещ е погасено по давност преди прекратяването на служебното му правоотношение, след като давността не се прилага служебно?

3.След като по силата на действащи разпоредби компенсирането с почивка на военнослужещия, работещ в условия на удължено работно време става единствено по писмена заповед, как може военнослужещият сам да определи дните си за почивка и как правото му да ползва почивка е погасено с кратката тригодишна давност?

4.След като правото на парична компенсация възниква едва при прекратяване на служебното правоотношение, как това право се е погасило с кратката тригодишна давност?

5.Защо при непълнота на специалния закон/ЗОВСРБ/ се прилагат правилата на Кодекса на труда/чл.136а/, а не на Закона за държавния служител?

6.Щом началният момент на вземането на военнослужещия за възнаграждение за положен труд над нормалната продължителност на служебното време, некомпенсиран с почивки, е моментът на прекратяване на служебното му правоотношение, защо въззивният съд присъжда лихва за забава от месеца, следващ полагането на дежурството, а не от момента на неговата изискуемост/прекратяване на служебното му правоотношение/

Според касатора прилагането в случая на чл.136а от КТ противоречи на правото на Европейския съюз и на решение на Съда на ЕС/втори състав/ от 25 ноември 2010 г. по дело С-409/09

Отговорите на поставените въпроси следват от разрешенията, дадени в ТР № 6 от 11.02.2022 г. по тълкувателно дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС. Според това тълкувателно решение удължаването на работното време се компенсира чрез съответното му намаляване през други работни дни с писмен акт - чл. 136а от КТ и чл. 194, ал. 5 от ЗОВСРБ. Тази уредба е постановена в интерес на двете страни по правоотношението. От една страна тя цели да съхрани живота, здравето и работоспособността на полагащите труд, а от друга - да обезпечи пълноценно и ефективно изпълнение на трудовите задължения. Ползването на почивките и на отпуските става по предназначение, в натура, поради което те не могат да се компенсират с парични обезщетения, докато трае служебното правоотношение. Такава трансформация не е предвидена в закона, тъй като би заобиколила законоустановената им функция за възстановяване на работната сила. В хода на съществуващо правоотношение военнослужещият винаги може да реализира правото си на почивка по предвидения в закона ред, за разлика от отпуските, по отношение на които са въведени рестрикции относно начина на ползване и погасяването им по давност. Следователно до прекратяване на служебното правоотношение на 20.11.2015 г. касаторът не е имал право на никакво парично обезщетение. Това право възниква при прекратяване на правоотношението и военнослужещият може да го предяви съдебно в рамките на давностния срок по чл. 358, ал. 2, т. 3 във връзка. с ал. 2, т. 2, изр. 2 от КТ. Потестативното право по чл.136а, ал.4 от КТ също се погасява с тригодишна давност и военното поделение може да повдигне възражение за изтеклата давност в процеса относно заплащане на парично обезщетение, както е сторил ответникът в случая/ първи и втори въпрос на касатора/. Как се упражнява правото по чл.136а, ал.4 от КТ е подробно уредено в разпоредбата, а давността започва да тече от момента на изискуемостта на това право съгласно чл.114, ал.2 от ЗЗД/трети въпрос на касатора/. Съществено в случая е обаче, че потестативното право по чл.136а, ал.4 от КТ вече не може да бъде упражнено, след като правоотношението е прекратено. Оттогава непогасеното право на компенсация се трансформира в парично вземане на основание чл.136а, ал.5 от КТ. Тригодишната давност за погасяване на паричното вземане започва да тече от този момент. Затова съдилищата са приели, че искът за периода от октомври 2012 г. до 20.11.2015 г. не е погасен по давност и са присъдили сумата от 47,41 лв., която не е предмет на касационната жалба/четвърти въпрос/. Ето защо разрешенията на въззивния съд по първите четири въпроса съответстват на практиката на ВКС.

Предлаганото от касатора разрешение на петия въпрос не би довело до различен изход на спора, тъй като в Закона за държавния служител не се съдържа друга разпоредба, приложима по аналогия и изключваща приложението на чл.136а от КТ съобразно чл.46, ал.2 от Закона за нормативните актове. В този смисъл изрично, макар и след исковия период, законодателят е приел нормата на ал.2 на чл.50а от Закона за държавния служител, според която относно допустимостта, продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се прилагат съответните разпоредби на Кодекса на труда.

Шестият въпрос на касатора е неотносим към предмета на спора, тъй като касае необжалваната част на решението на първоинстанционния съд, с която е присъдена лихва за забава върху паричното обезщетение за непогасения по давност период.

Няма противоречие между обжалваното решение и цитираното от касатора решение на Съда на ЕС от 25 ноември 2010 г. по дело С-429/09, в което се тълкува чл.6, буква „б“ от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време. В чл.1, параграф 3 от Директивата е очертано приложното и поле посредством препращане към член 2 от Директива 89/391/ЕИО. В чл.2, т.2 на Директива 89/391/ЕИО е посочено, че настоящата директива не се прилага, когато особеностите на някои специфични дейности на обществени служби, като например въоръжените сили и полицията или някои специфични дейности на службите на гражданска защита неизбежно влизат в конфликт с нея. Настоящият случай касае дейността на въоръжените сили на Военноморския флот и заради спецификата на тази дейност Директива 2003/88/ЕО не се прилага.

При тези отговори на поставените въпроси по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

Касаторът е кадрови военнослужещ, който е давал по време на службата си двадесет и четири часови дежурства и след прекратяване на служебното правоотношение е поискал да му бъде присъдено обезщетение за некомпенсирания с почивки извънреден труд над месечната продължителност за периода от 1.04.2001 г. до 20.11.2015 г. в размер на 15 351,91 лв. за периода от 1.04.2004 г. до 20.11.2015 г. и за мораторна лихва върху тази сума в размер на 12 416,31 лв. Първоинстанционният съд е приел, че касаторът следва да бъде парично компенсиран само за отработените в повече часове за последните три години преди прекратяване на служебното правоотношение, а за останалия период вземанията са погасени по давност. Ето защо е присъдил от 47,41 лв. обезщетение за периода от октомври 2012 г. до 20.11.2015 г. и 6,66 лв. мораторна лихва и е отхвърлил исковете над тези размери. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в отхвърлителните части. Позовал се е на практиката на ВКС, според която при полагане на труд от кадровите военнослужещи над нормалната, но в границите на увеличената продължителност на служебното време, се дължи компенсация чрез осигуряване ползването на намалено работно време в рамките на общата продължителност на служебното време за съответния месец. Ако работодателят не компенсира положения труд с увеличена продължителност в четиримесечен срок, съгласно нормата на чл.136а от КТ, която се прилага поради непълнота в закона, за военнослужещия възниква правото сам да определи времето за компенсация. Това негово право обаче също се погасява с тригодишна давност. Само когато компенсиране не е извършено, при прекратяване на договора на военнослужещия се дължи заплащане на труда, положен в удълженото работно време като извънреден. Тоест, преобразуващото право да се извърши компенсация се трансформира в парично вземане, което възниква от прекратяване на договора. Когато е направено възражение за изтекла погасителна давност, трансформация ще настъпи само за непогасеното по давност преобразуващо право да се извърши компенсация. Този извод съответства на материалния закон и на практиката на ВКС, обобщена в ТР № 6 от 11.02.2022 г. по тълкувателно дело № 6 по описа за 2017 г. на ОСГК на ВКС въз основа на изложените по-горе подробни съображения. За времето от 1.04.2001 г. до октомври 2012 г. правото на компенсация чрез съответно намаляване на работното време е погасено по давност и военното поделение не дължи възнаграждение за положен извънреден труд над размера от 47,41 лв. до 15 351,91 лв. за периода от 1.04.2004 г. до 20.11.2015 г. и мораторна лихва над 6,66 лв. до 12 416,31 лв. Следователно решението на Бургаския окръжен съд в обжалваните части трябва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора касаторът дължи на Военно формирование 32890 100 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № II-13 от 17.08.2018 г., постановено по в.гр.д.№89 по описа за 2018 г. на Бургаския окръжен съд, Гражданско отделение, втори въззивен състав, в частите, с които е потвърдено решение № 1878 от 20.11.2017 г. по гр. д. № 225 по описа за 2016 г. на Бургаския районен съд за отхвърляне на предявените от А. П. П. против Военно формирование 32890 искове за заплащане на възнаграждение за положен извънреден труд над размера от 47,41 лв. до 15 351,91 лв. за периода от 1.04.2004 г. до 20.11.2015 г. и за мораторна лихва над 6,66 лв. до 12 416,31 лв.

ОСЪЖДА А. П. П. да заплати на Военно формирование 32890 100/сто/ лв. юрисконсултско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: