Искове за неоснователно обогатяване и делба на имущество между бивши съпрузи

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50103

София, 11.08.2023 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Цветанка Найденова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 1455 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 50148 от 07.03.2023 г. е допуснато по касационна жалба на Б. М. М., чрез адв. М., касационно обжалване на решение № 10/27.01.2022 г. по в.гр.д. № 430/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която като е потвърдено решение № 110/23.08.2021 г. по гр.д. № 142/2021 г. по описа на Окръжен съд Ловеч, касаторът е осъден да заплати на Ц. И. С. на основание чл.59 ЗЗД сумата от 163 270,23 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до окончателното изплащане. В останалата обжалвана част въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

В касационната жалба се релевират оплаквания за недопустимост, както и за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл.281, т.2 и т.3 ГПК. Според касатора искът по чл.59 ЗЗД е недопустим, тъй като твърденията в исковата молба покриват фактическия състав на иска по чл.30 СК, който изключва допустимостта на иска по чл.59 ЗЗД /по арг. от ал.2/ и който конститутивен иск не е предявен в преклузивния едногодишен срок. В нарушение на материалния закон, въззивният съд е приел, че е въпрос на личен избор на ищеца каква правна защита да избере за стойностно изравняване на създаденото по време на брака неравенство – чрез предявяване на иск по чл.30 СК за присъждане на част от стойността на личното имущество, за придобиването на което той има принос или да иска връщане на предоставени на бившия съпруг средства, използвани от последния за задоволяване на лични негови нужди, по реда на чл.59 ЗЗД. По отношение на извършения от касатора превод на сумата от 70 000 евро по сметка на „Вурман София“ ООД, за която сума ищцата твърди, че е теглила ипотечен кредит, сумата от който е прехвърлила по банкова сметка на съпруга си, касаторът твърди, че искът по чл.59 ЗЗД е недопустим, тъй като предоставения от него на дружеството заем за срок от 15 год. и чиито падеж не е настъпил, представлява негово лично вземане и съгласно чл.30 СК бившата му съпруга е могла да иска присъждането на съответната част от това вземане. На следващо място се твърди и неправилност на извода на въззивния съд, че влязлото в сила решение по предявения от ищцата и уважен иск по чл.29, ал.3 СК има действие и по отношение на имот, придобит в СИО, но с който страните са се разпоредили възмездно по време на брака, т.е. преди неговото прекратяване, като поддържаното от касатора становище е, че решението по чл.29, ал.3 СК има действие само спрямо наличното имуществото, което е съсобствено между съпрузите при прекратяване на брака. Доводите за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопрозводствените правила са свързани приложението на чл.183 ГПК и по-конкретно с отказа на въззивния съд да задължи насрещната страна-ищца да представи оригинала на писмен документ, заверен от пълномощника й и представен от нея с исковата молба, както и с несъобразяване на мотивите на влязлото в сила решение по иска с правно основание чл.29, ал.3 СК. В открито съдебно заседание процесуалният представител на касатора моли съдът да обезсили решението в недопустимата му част, а в останалата част – да отмени въззивното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска по чл.59 ЗЗД. Претендира разноски за касационната инстанция.

Насрещната страна – Ц. И. С., чрез пълномощника си адв. М. З. е заявила становище, че не са налице поддържаните в изложението основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. В открито съдебно заседание процесуалният представител на ищцата моли съдът да остави без уважение касационната жалба на ответника, като се постанови решение, с което да остави в сила решението на въззивния съд. Претендира разноски за производството пред ВКС

Обжалването на въззивно решение е допуснато на основание на основание чл.280, ал.2, предл.2 ГПК в частта, с която като е потвърдено решението на първата инстанция, е уважен предявения от ищцата иск с правно основание чл.59 ЗЗД с оглед вероятността решението да е частично недопустимо, както и на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса за конститутивното действие на влязлото в сила решение по уважен иск с правно основание чл.29, ал.3 СК и за обективните предели на СПН на решението – дали същото има действие само по отношение на наличните към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност имущества, придобити от съпрузите или има действие и по отношение на имущества, придобити в режим на СИО, с които съпрузите са се разпоредили по време на брака и същите не са налични към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност.

За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че искът с правно основание чл.59 ЗЗД е допустим, като е намерил за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на същия, поради обстоятелството, че ищцата е разполагала с иск по чл.30 СК за част от стойността на личното имущество на другия съпруг. Съдът е изложил съображения, че законът не отрича правото на единия съпруг да търси връщане на предоставените на другия съпруг средства, използвани от последния за задоволяване на лични негови нужди, ограничавайки го да претендира единствено част от стойността на личното имуществото, за придобиването на което има принос, както и че с иска по чл.30 СК се претендира стойностния еквивалент на приноса на претендиращия съпруг-несобственик от личното имущество на другия съпруг, служещо за упражняване на професията му, докато с иска по чл.59 ЗЗД се търси връщане на това, с което единият съпруг се е обогатил за сметка на другия до размера на обедняването на последния. За безспорни между страните, въззивният съд е приел следните факти: страните са бивши съпрузи, чиито брак е прекратен с развод с влязло в сила съдебно решение на 22.03.2018 г.; с влязло в сила решение по иска с правно основание чл.29, ал.3 СК, на съпругата е определен по-голям дял от придобитото общото имущество, а именно 72 %; по време на брака – на 03.12.2009 г. страните са сключили договор за ипотечен кредит за сумата от 195 000 лв. с „Уникредит Булбанк“ АД, по който ищцата е кредитополучател, а ответникът-съдлъжник, като сумата е преведена по банковата сметка на ищцата; извършен на 17.12.2009 г. от банкова сметка на ищцата по банковата сметка на ответника превод на сумата от 193 000 лв. с основание „захранване на сметка“. Кредитирайки заключението на ССЕ, съдът е приел, че всички погашения по кредита за периода от усвояването му до 28.09.2014 г. в размер на 96 665,66 лв. за главница и лихви са извършени от разплащателната сметка на ищцата, а на 29.08.2014 г. е извършен превод на сумата от 106 938,84 лв., с който кредитът е окончателно погасен, както и че общо погасената по договора за кредит сума възлиза на 203 604,50 лв. /вкл. и заплатената договорна лихва в размер на 8 104,50 лв. Приел е, че между страните не е спорно, че сумата от 106 938,84 лв., с която е погасен остатъка от кредита е получена от продажбата на ипотекирания в полза на банката апартамент за сумата от 70 000 евро, който е придобит от страните по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност. При така установените факти въззивният съд е приел, че ответникът, който е получил почти цялата сума по кредита, не е доказал, че тя е разходвана за задоволяване нуждите на семейството, поради което следва извод, че тя е използвана за негови лични нужди и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Видно от исковата молба, твърдението, че основната част от кредита /в размер на 70 000 евро/ е предоставена от ответника на „Вурман София“ ООД по договор за заем от 12.01.2010 г., със срок 15 год., т.е. с падеж 2025 г., е направено именно от ищцата, която е представила и договора за заем, който не е оспорен от ответника в отговора на исковата молба. Въпреки това, въззивният съд е посочил в мотивите си, че това твърдение е заявено от ответника и то едва в писмената му защита. Приел е, че доколкото вземането по договора за заем съществува и към настоящия момент и ищцата не е страна по договора, последната не е материалноправно легитимирана да упражнява права по него, в т.ч. да претендира връщането на заетата сума от дружеството. Приел е за установено, че сумата не е изразходвана за семейни нужди, а за лични нужди на ответника – като форма на инвестиция в дружество, в което към момента на сключване на договора, е бил съдружник, а понастоящем е едноличен собственик на капитала. Въпреки, че ищцата не се е облагодетелствала от кредита, тя е погасила вземането на банката-кредитор по отпуснатия кредит основно с нейни лични средства – трудови възнаграждения и спестявания по личния й влог. С платената от нея сума от 163 270,23 лв. ищцата е обедняла, а бившият й съпруг се е обогатил, спестявайки си дължимите разходи по погасяването на кредита. Съдът е посочил, че от общо погасената сума по кредита е приспадната сумата, припадаща се на ответника от продажбата на имот в режим на съпружеска имуществена общност, използвана за погасяване на част от кредита, която припадаща се част е изчислена при съобразяване на влязлото в сила решение на ВКС по иска по чл.29, ал.3 СК- 72 % за ищцата и 28 % за ответника.

Постановеното въззивно решение по иска с правно основание чл.59 ЗЗД е частично недопустимо – до размера от 70 000 евро или до размера от 136 908,10 лв., като съображенията за това са следните:

Съгласно нормата на чл.30 СК при развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. Този иск може да се предяви и преди развода при наличието на определени предпоставки или в срок до една година от прекратяването на брака или на съпружеската имуществена общност – чл.31 СК. Съгласно доктрината и съдебната практика на ВКС /решение № 249 от 16.07.2010 г. по гр.д. № 268/2009 г. на II г.о., решение № 264 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 2060/2016 г. на IV г.о., решение № 125 от 29.10.2020 г. по гр.д. № 3400/2019 г. на III г.о./ искът по чл.30 СК е особено конкретно приложение на принципа за недопустимост на неоснователно обогатяване. Това е иск за дял от стойността на конкретно имущество – вещи, вещни права, вземания, акции, дялове в търговско дружество. Претенцията по естеството си е такава за парично вземане, съставляващо паричния еквивалент на дела на претендиращия съпруг от личното имущество на съпруга-ответник по иска. Предпоставките за предявяване на иска са следните: 1/ единият съпруг е придобил вещ за упражняване на професия или занаят, вземане, или вещни права по ч.22, ал.3 СК /включени в предприятието на съпруга – едноличен търговец/; 2/ придобиването е станало по време на брака; 3/ правата са на значителна стойност и 4/ другият съпруг е допринесъл за придобиване на личните права, независимо от вида на приноса. Искът може да бъде уважен само ако правата, по отношение на които се претендира принос, все още са в патримониума на съпруга, който ги е придобил към датата на предявяване на иска. В практиката на ВКС /решение № 238 от 6.02.2017 г. по гр.д. № 1454/2016 г. на IV г.о. и решение № 125 от 13.06.2016 г. по гр.д. № 6310/2015 г. на I г.о./ е дадено тълкуване, че съпругът, който има по-голям принос или е дал лични средства при придобиване на имущество, може да се позове на притежание на вещно право чрез исковете по чл.29 или чл.23 СК, но може и без да претендира вещно право да предяви иск за връщане на това, което е дал и с което другият съпруг се е обогатил по чл.59 ЗЗД, както и че когато фактическите твърдения за приноса покриват хипотезите на чл.29 СК или чл.30 СК, искът по чл.59 ЗЗД ще е допустим само ако е предявен в едногодишния срок по чл.31 СК, след който споровете по чл.29 СК и чл.30 СК се преклудират.

В настоящия случай в исковата молба ищцата е навела твърдения, че основната част от изтегления от нея кредит в общ размер на 195 000 лв., е предоставена от ответника на „Вурман София“ ООД, по договор за заем от 12.01.2010 г. за сумата от 70 000 евро, със срок 15 год., т.е. падежът на задължението за връщане на сумата е 12.01.2025 г. По делото няма спор между страните, че вземането на ответника срещу дружеството, чиито едноличен собственик на капитала, считано от 2014 г. е именно ответника, съществува и към настоящия момент. Така изложените твърдения покриват хипотезата на чл.30 СК, поради което предявеният на 22.03.2021 г., т.е. след изтичане на едногодишния срок от прекратяване на брака с влязло в сила на 22.03.2018 г. решение, иск по чл.59 ЗЗД се явява недопустим в частта, с което се претендира връщане на сумата от 136 908,10 лв., представляваща равностойността на приноса на ищцата при придобиване от другия съпруг на право на вземане по договор за заем от 12.01.2010 г. срещу „Вурман София“ ООД. Ето защо, в тази част въззивното решение следва да бъде обезсилено на основание чл.293, ал.4 вр. чл.270, ал.3 ГПК, а производството по иска с правно основание чл.59 ЗЗД за връщане на сумата от 136 908,10 лв. - прекратено.

По въпроса, допуснат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК:

Правото да се иска определяне на по-голям дял от съпружеската имуществена общност по чл.29 СК е преобразуващо субективно право и влязлото с сила решението по него има конститутивно действие. То има действие занапред, като обективните предели на силата на пресъдено нещо на решението имат действие само по отношение на наличните към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност имущества, придобити от съпрузите по време на брака. Влязлото в сила решение по чл.29, ал.3 СК няма действие по отношение на имущества, придобити в режим на СИО, с които съпрузите са се разпоредили по време на брака и същите не са налични към момента на прекратяване на съпружеската имуществена общност. Като е дал противоположно разрешение по този въпрос, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон при определяне на припадащата се на ответника част от погасената сума по кредита чрез продажбата на имот в режим на съпружеска имуществена общност, която припадаща се част е изчислил при съобразяване на влязлото в сила решение на ВКС по иска по чл.29, ал.3 СК - 72 % за ищцата и 28 % за ответника. Допуснатото нарушение на материалния закон обаче не променя крайния извод на съда за основателност на иска по чл.59 ЗЗД за разликата над 136 908,10 лв. до пълния предявен размер от 163 270,23 лв.

По делото няма спор, че общо погасената по договора за кредит сума възлиза на 203 604,50 лв., както и че всички погашения по кредита за периода от усвояването му през м.12.2009 г. до 28.09.2014 г. в размер на 96 665,66 лв. са извършени от разплащателната сметка на ищцата, а на 29.08.2014 г. е извършен превод на сумата от 106 938,84 лв., с който кредитът е окончателно погасен, като тази сума е получена от продажбата на ипотекирания в полза на банката апартамент за сумата от 70 000 евро /или 136 908,10 лв./, който е придобит от страните по време на брака им в режим на съпружеска имуществена общност. При продажбата на този имот от съпрузите по време на брака им, припадащата се част на ответника от погасената сума по кредита е в размер на 50 %, а не 28 % от нея. Остатъкът по кредита, извън придобитото от ищеца вземане за 70 000 евро срещу „Вурман София“ ООД, също не е изразходвана за нужди на семейството, а за лични нужди на ответника, но е погасена от двамата съпрузи след продажбата на имот, придобит в режим на СИО, при еднакви припадащи се части / чиито размери, определени по реда на чл.162 ГПК са в размер на по 31 000 лв./, поради което искът по чл.59 ЗЗД се явява основателен до този размер. Ищцата обаче е предявила иска по чл.59 ЗЗД само за част от общо погасената по договора за кредит сума – до размера от 163 270,23 лв., поради което при съобразяване на нормата на чл. 6 ГПК, искът следва да се уважи до размера от 26 362,13 лв., /представляващ разликата над 136 908,10 лв. /70 000 евро/ до пълния предявен размер на иска от 163 270,23 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. С оглед изложеното, въззивното решение в частта, с която е уважен иска по чл.59 ЗЗД за посочения размер, следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, на касатора се дължат сторените разноски за държавни такси и за адвокатско възнаграждение за един адвокат за производството пред касационната инстанция, на основание чл.78, ал.3 ГПК, които са в размер на 6 705,77 лв. На касатора се дължат и сторените от него разноски за първата инстанция в размер на 5 057,38 лв. и за въззивната инстанция в размер на 7 617,51 лв., съобразно отхвърлената част на исковете, или общият размер на дължимите му се разноските за трите съдебни инстанции е в размер на 19 380,66 лв.

На ищцата се дължат разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, на основание чл.78, ал.1 ГПК, които съобразно уважената част на исковете, са в размер на 4079,76 лв. Дължимите на ищцата разноски за първата инстанция са в размер на 10 085,30 лв., а за въззивната инстанция - в размер на 4 079,76 лв. или общият размер на дължимите й се разноските за трите съдебни инстанции е в размер на 18 244,82 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 10/27.01.2022 г. по в.гр.д. № 430/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която като е потвърдено решение № 110/23.08.2021 г. по гр.д. № 142/2021 г. по описа на Окръжен съд Ловеч, Б. М. М. е осъден да заплати на Ц. И. С. на основание чл.59 ЗЗД сумата от 136 908,10 лв., ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г. до окончателното изплащане и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част поради недопустимост на иска с правно основание чл.59 ЗЗД.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 10/27.01.2022 г. по в.гр.д. № 430/2021 г. на Апелативен съд Велико Търново в частта, с която като е потвърдено решение № 110/23.08.2021 г. по гр.д. № 142/2021 г. по описа на Окръжен съд Ловеч, Б. М. М. е осъден да заплати на Ц. И. С. на основание чл.59 ЗЗД сумата от 26 362,13 лв., /представляваща разликата до пълния предявен размер на иска от 163 270,23 лв./, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на исковата молба – 22.03.2021 г.

ОСЪЖДА Б. М. М., ЕГН [ЕГН] да заплати на Ц. И. С., ЕГН [ЕГН], на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 18 244,82 лв. - разноски за трите съдебни инстанции.

ОСЪЖДА Ц. И. С., ЕГН [ЕГН] да заплати на Б. М. М., ЕГН [ЕГН], на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 19 380,66 лв. - разноски за трите съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: