Окончателна присъда за причинена смърт при катастрофа след употреба на наркотици

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * незаконен съдебен състав * отвод * абсолютно нарушение на процесуални правила * повторен разпит * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * медико-автотехническа екпертиза * липса на смекчаващи вината обстоятелства * справедливост на наказание * индивидуализация на наказание * обществена опасност на деец * обществена опасност на деяние * наркотични вещества * независим и безпристрастен съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 271

гр. С., 11 юни 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИРА МЕДАРОВА

ЧЛЕНОВЕ:НЕВЕНА ГРОЗЕВА

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Кирил Иванов

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 431/2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред касационната инстанция е образувано на основание чл. 346 т.1 НПК по жалба на подсъдимия М. М. Ш., подадена чрез защитника му адв. П. М., срещу решение № 24 от 04.03.2025 г., постановено по ВНОХД № 95/2024 г. по описа на АС-Велико Търново.

В жалбата са заявени оплаквания, че атакуваният съдебен акт е незаконосъобразен; че са нарушени процесуалните норми на чл. 14 и чл.107 ал.5 НПК, тъй като въззивният съд не е събрал всички доказателства - оставил без уважение направеното искане от страна на защитата за повторен разпит на свидетеля А. А. и поради тази причина е формирал волята си по фактите в нарушение на процесуалния закон; че неоснователно е било игнорирано възражението на защитата, че при изготвянето на експертизите вещите лица са обосновали извода си, че не е възможно починалото лице да е изпаднало от автомобила преди удара в дървото, анализирайки мястото, на което е намерен трупа, без да отчитат факта, че тялото на К. е било изместено от Ш. веднага след ПТП; че не е извършен пълноценен доказателствен анализ съобразно действителното съдържание на годните доказателствени източници, с което да е постигнато прецизно и пълно изясняване на значимата за предмета на делото фактология; че изяснената и възприета от апелативния съд фактическа обстановка е резултат от непълна или превратна оценка на събраните доказателства; че апелативният съд неоснователно е оставил без уважение искането на защитата за отвод на председателя на въззивния съдебен състав съдия К., макар по отношение на нея да е било налице основание за отвод по чл. 29, ал. 2 НПК, изводимо от обстоятелството, че постановявайки акт, с който се потвърждава мярка за неотклонение задържане под стража на досъдебното производство, тя е заявила категоричното си мнение, че съществува обосновано предположение точно този обвиняем да е извършил престъплението, в което е обвинен, и че съществува реална опасност да се укрие, поради което у нея е налице предварително изграден обвинителен уклон; че нарушенията във връзка с оценката и анализа на доказателствата не са позволили на въззивния съд да достигне до верни правни изводи и да приложи правилно материалния закон. Формулирано е и оплакване, че наложеното наказание е явно несправедливо, тъй като не е индивидуализирано правилно; определено е в нарушение на чл.36 ал.1 НК и затова не съответства на посочените в закона цели; че са игнорирани (реално не са съобразени при определяне на размера на наказанието) множеството смекчаващи вината обстоятелства, свързани с личността на Ш. и че с оглед на това не е съобразено с изключително ниската степен на обществена опасност на личността на извършителя; че неоснователно въззивният съд не е приел като смекчаващо вината обстоятелство наличието на съпричиняване от страна на пострадалия, поради непоставянето на предпазен колан; че незаконосъобразно е отчетено като отегчаващо вината обстоятелство високата степен на обществена опасност на деянието, макар тя вече да е взета предвид от законодателя при правната му квалификация; че при определяне размера на наказанието е омаловажено поведението на Ш. непосредствено след инцидента – че е направил всичко по силите си да окаже първа помощ, като не само е проявил хуманно отношение, а е изместил тялото на все още живия К. извън пътното платно и по този начин е предотвратил възможността да бъде прегазен; плачел и се молел на отзовалите се медицински лица да спасят спътника му. Изразява се и несъгласие с извода на апелативния съд, че смекчаващите обстоятелства нито по брой, нито по капацитет надделяват над отегчаващите и че не са налице предпоставките за прилагане на чл. 55 НК. Застъпва се становище, че извършеното от Ш. непредпазливо деяние е изолирана проява в неговия съзнателен живот; че не е наркотично зависим и че употребата на наркотично вещество също е изолирана проява в живота му; че в конкретния случай сумарното значение на смекчаващите вината обстоятелства е такова, че многократно надделява над отегчаващите вината такива, поради което наказанието следва да е ориентирано към минималното предвидено в закона. Към касационния съд се отправя молба да постанови съдебен акт, с който да измени обжалваното решение, като намали съществено размера на наложеното наказание “лишаване от свобода”, чието изтърпяване да бъде отложено по реда на чл. 66 НК за максимално предвидения изпитателен срок.

В съдебното заседание пред ВКС защитниците на подсъдимия М. Ш. адв. П. М. и адв. И. М. поддържат касационната жалба и изложените в нея подробни съображения в подкрепа на релевираните оплаквания, като отново ги поставят на вниманието на ВКС. Молят касационния съд да се произнесе с акт, с който да измени атакуваното решение и да намали съществено размера на наложеното наказание лишаване от свобода, като определи едно справедливо наказание около минимума, което по възможност дори да бъде условно отложено с максимален изпитателен срок.

Подсъдимият М. Ш. поддържа казаното от защитниците си, а в последната си дума моли за справедливо наказание - за условна присъда или пробация.

Представителят на В. счита жалбата за неоснователна. Моли същата да бъде оставена без уважение и да се потвърди въззивния съдебен акт на АС – Велико Търново.

Частните обвинители Н. К. А., Н. Д. И. и Н. Н. И., както и повереникът им адв. К. Д. не се явяват и не вземат становище.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 26/15.12.2023 г., постановена по НОХД № 564/2023 г. по описа на Окръжен съд-Русе, подсъдимият М. М. Ш. е признат за виновен в това, че на 17.02.2023 г. в [населено място], на път /ПЪТ/ (населено място-населено място), на км /км/ в землището на [населено място], при управление на МПС - лек автомобил марка /марка/, модел /модел/, с рег. номер/рег. номер/, нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21, ал. 2 от ЗДвП: „Когато стойността на скоростта, която не трябва да се превишава, е различна от посочената в чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, това се сигнализира с пътен знак“ - като се движил с превишена скорост от 83,7 километра в час при максимално разрешена от 80 километра в час, обозначена с пътен знак В26, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Н. Н. К. с ЕГН [ЕГН], като деянието е извършено след употреба на наркотични вещества - амфетамин и метамфетамин, поради което и на основание чл.303, ал.2 НПК вр. чл. 343, ал.3, пр.2, б.“б“, пр.1, вр. чл. 343, ал.1, б. „в”, пр.1 във вр. с чл. 342, ал.1, пр.3 във вр. с чл.2, ал.2 вр. с чл.54 вр. с чл.36 НК е осъден на наказание „лишаване от свобода” за срок от девет години, като е признат за невинен да е нарушил чл.5, ал.3, т.1 ЗДвП и чл. 20, ал.1 ЗДвП, поради което на основание чл.304 НПК е оправдан по обвинението в тази му част.

С посочената присъда на основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е определено наказанието „лишаване от свобода” за срок от девет години да бъде изтърпяно при първоначален „общ” режим.

С присъдата на основание чл.59, ал.1 и ал.2 НК е приспаднато времето, през което подсъдимият М. М. Ш. е бил фактически задържан, считано от 17.02.2023 г. до 30.03.2023 г.

С присъдата на основание чл.343г вр. чл. 343, ал.3, пр.2, б.“б“, пр.1, вр. чл. 343, ал.1, б. „в”, пр.1 във вр. с чл. 342, ал.1, пр.3 НК вр. чл.37, ал.1, т.7 НК подсъдимият М. М. Ш. е лишен от право да управлява моторно превозно средство за срок от десет години, като на основание чл.59, ал.4 НК е приспаднато времето, през което е бил лишен от това право по административен ред, считано от 17.02.2023 г. въз основа на заповед за налагане на принудителна административна мярка № 23-1085-000091 /17.02.2023 г.

С присъдата окръжният съд се е произнесъл и по въпросите относно веществените доказателства и разноските по делото, като на основание чл. 189, ал. 3 НПК е възложил последните на подсъдимия М. М. Ш..

По подадени срещу присъдата на ОС-Русе въззивна жалба на защитника на подсъдимия М. М. Ш. адв. П. М. и протест на прокурор в ОП-Русе пред Апелативен съд-Велико Търново е било образувано ВНОХД № 95/2024 г. Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред ВКС въззивно решение № 24/04.03.2025 г., с което първоинстанционната присъда е изменена, като: - подсъдимият М. М. Ш. е признат за виновен да е нарушил правилата за движение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП, като не контролирал непрекъснато управлявания от него лек автомобил, предприемайки маневра за промяна посоката си на движение (от лявата пътна лента към дясната пътна лента) и рязко напуснал платното за движение вдясно, вследствие на което реализирал ПТП, в резултат на което по непредпазливост причинил смъртта на Н. Н. К.; - е оправдан по обвинението да е нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 2 ЗДвП; - е намален размера на наложеното му наказание „лишаване от свобода“ от 9 години на 6 години; - е намален размера на наложеното на основание чл. 343г НК наказание „лишаване от право да управлява МПС“ от 10 години на 8 години, а в останалата й част присъдата е потвърдена. С въззивното решение подсъдимият М. М. Ш. е осъден да заплати по сметка на Великотърновския апелативен съд сторените за тази инстанция съдебни разноски.

Касационната жалба е подадена от лице, имащо право на жалба; срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт; и в законоустановения срок, поради което е допустима.

Заявените в жалбата процесуални нарушения по своето съдържание се свеждат до оплаквания за допуснато абсолютно процесуално нарушение по чл. 348 ал.3 т.3 вр. ал.1 т.2 НПК - незаконен състав на въззивния съд поради съмнение в безпристрастността и в непредубедеността на съдия К. К., както и на допуснати относителни такива по чл. 348, ал. 3, т. 1 вр. ал.1 т.2 НПК – нарушения в доказателствената дейност на контролирания съд.

Изразеното несъгласие с извода на апелативния съд, че не са налице предпоставките за прилагане на чл. 55 НК очертава оплакване за неправилно приложение на разпоредбите на чл. 54, респ. чл. 55 НК и в частност недоволство от отказа на въззивния съд да приложи чл. 55 НК и да определи наказанията по реда на тази разпоредба. Доколкото с това оплакване се претендира допусната грешка при самото определяне (налагане) на наказанието, то се отнася към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК за правилното приложение на закона.

Възраженията, че наказанието не е индивидуализирано правилно; че е определено в нарушение на чл.36 ал.1 НК и затова не съответства на посочените в закона цели; че неправилно и незаконосъобразно са определени обстоятелствата, включени в обхвата на чл. 54 НК, и че неправилно и превратно е оценена тяхната тежест и значение; както и че наказанието не съответства на обстоятелствата по чл. 54 НК се отнасят към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Извън пределите на касационния контрол следва да остане заявеното в жалбата лаконично оплакване, че нарушенията във връзка с оценката и анализа на доказателствата не са позволили на въззивния съд да достигне до верни правни изводи и да приложи правилно материалния закон. От гледна точка на претенцията за нарушение на материалния закон това възражение се явява декларативно и лишено от конкретно съдържание, поради което е несъответстващо на изискванията на чл. 351, ал. 1 НПК. След като въобще не е посочено защо касаторът счита правните изводи на въззивния съд за неверни и защо намира, че не е приложен правилно материалния закон, респ. след като не е ясно заявено в какво се изразява претендираното нарушение на материалния закон, касационната инстанция обективно е лишена от възможност да даде мотивиран отговор на коментираното оплакване. По тези съображения то не съставлява годно основание за касационна проверка и следва да бъде изключено от обхвата на същата.

І. По оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

1.ВКС намира за несъстоятелно възражението на защитата за разглеждане на делото във въззивната инстанция от незаконен състав поради наличието на предварително изграден обвинителен уклон у председателя на въззивния съдебен състав съдия К. К.. Това възражение е основано на твърдения, че съдия К. К. е била председател и на състава, разгледал и отхвърлил искане за изменение на мярка за неотклонение, наложена на Ш. на досъдебното производство (по ВЧНД № 63/2023 г. по описа на ВТАС), и че постановявайки акт, с който е потвърдена мярката за неотклонение задържане под стража (определение № 60/02.03.2023 г., с което е потвърдено определение № 64/20.02.2023 г. по ЧНД № 149/2023 г. по описа на ОС-Русе за вземане на мярка за неотклонение “задържане под стража” на обвиняемия Ш.), е заявила категоричното си мнение, че съществува обосновано предположение този обвиняем да е извършил престъплението, в което е обвинен, и че съществува реална опасност да се укрие.

При разглеждането на делото във въззивната инстанция разпоредбата на чл. 29, ал. 1, т. 1 б. „г“ НПК е била отменена, поради което не е съществувала нормативна забрана член на съдебния състав, разглеждащ наказателното производство по същество, да бъде съдия, който е участвал в предходни производства по вземане и съдебен контрол на мярка за неотклонение „задържане под стража“. В практиката на ЕСПЧ и на ВКС се застъпва разбирането, че сам по себе си фактът, че един съдия е взел определено решение относно задържането под стража на обвиненото лице, след което е участвал в разглеждането на делото по същество, съвсем не е достатъчен да обоснове обективни съмнения в неговата безпристрастност. В такава хипотеза изискването за безпристрастност би било компрометирано само, когато преди разглеждането на обвинението по същество в рамките на същото производство е било заявено мнение по въпроси от предмета на доказване по начин и със степен на категоричност, навеждащи на вече формирано предварително становище у съдията относно виновността на подсъдимия, респ. навеждащи на убеденост в достоверността на доказателствата, въз основа на които е аргументирано това становище. В този смисъл в практиката си ЕСПЧ последователно приема, че съмнение за предубеденост на съда би било налично, ако в рамките на упражнения контрол на законосъобразността на задържането съдията е демонстрирал, че у него съществува „много висока степен на яснота по въпросите на вината“, по които може да се вземе отношение единствено с крайния съдебен акт по съществото на делото (решение на ЕСПЧ от 24.05.1989 г., H. v. D., 154). Така, след отпадането на изричната забрана по чл.29 ал.1,т.1, б.“г“ НПК за разрешаването на въпроса относно наличието или не на обективни съмнения в безпристрастността на съдията от съществено значение се явяват характерът и същността на аргументите за взетото решение относно мярката, свързана със задържане, което означава, че във всеки конкретен случай следва да се извърши преценка дали са налице реални установими обстоятелства, които могат да обосноват обективно съмнение в безпристрастността и непредубедеността на съда.

В настоящия случай от съдържанието на постановения в производство по реда на чл. 64 ал.7 НПК съдебен акт (определение № 60/02.03.2023 г. по ВЧНД № 63/2023 г. по описа на АС-Велико Търново) е видно, че съдебният състав, в който са участвали и съдиите К. К. и К. Г., разгледали впоследствие и делото по същество във въззивната инстанция, само е описал „състояние на подозрение“ срещу подсъдимия, като заключението му в тази насока се свежда единствено до извод, че от доказателствата може да се направи обосновано предположение обвиняемият да е извършил престъплението, за което е привлечен. В този смисъл съдебният състав е спазил изискването да бъде изключително внимателен при формулирането на решението си по мярката за неотклонение задържане под стража, като не е извършил доказателствен анализ и не е навлизал в обсъждане на доказателствата, още повече по начин, индикиращ на убеденост в достоверността на „доказващи вината“ такива. В резултат на този си подход при произнасянето си по задържането на подсъдимия съставът на апелативния съд не е формирал становище и убеждение по въпросите на вината и доказаността на обвинението, а това означава, че не е взел предварително решение по виновността на подсъдимия Ш..

При тези констатации заявеният от защитата като пораждащ предубеденост и пристрастност факт категорично не обосновава нарушение нито на субективния, нито на обективния критерий за безпристрастност на участвалата във възивния съдебен състав съдия К. К.. Съдържанието на коментирания съдебен акт, постановен на досъдебното производство с участието на съдия К. К., не създава легитимни и оправдани съмнения за нейната обективна безпристрастност. В случая няма никакви индиции, основани на обективни доказателства, които да установяват, че на базата на участието си в съдебния състав, произнесъл се по задържането под стража на подсъдимия на ДП, съдия К. предварително е формирала становището си относно вината на подсъдимия, което да поражда „основателно съмнение“ в непредубедеността й. Следователно не е нарушен обективния критерий за безпристрастност. А що се касае до субективния критерий, субективната безпристрастност се счита за съществуваща докато не се докаже противното. В случая нито поведението на съдия К. по време на въззивното производство, нито текста на съдебното решение сочат на проявена от нея лична предубеденост и пристрастност, които да са обусловили изхода на делото пред въззивната инстанция. Субективното възприятие на защитата за предубеденост на член на въззивния съдебен състав, което не почива на обективна основа, съвсем не е достатъчно обаче да обоснове нарушение по чл. 6 ЕКПЧ, гарантиращ разглеждане на делото от „независим и безпристрастен“ съд.

Предвид изложеното се налага извод, че не е съществувало претендираното от защитата основание участвалата в производство по чл. 64, ал.7 НПК съдия К. К. да се счита за предубедена и това да е обосновало необходимост от отвеждането й по реда на чл. 29, ал. 2 НПК при разглеждане на делото по същество в съдебната фаза. С оглед на това ВКС намира, че с участието във въззивния съдебен състав на съдия К. К. не е допуснато съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 3 НПК.

2. Лишено от основание е и оплакването, че в нарушение на процесуалните правила на чл. 14 и чл.107 ал.5 НПК въззивният съд не е събрал всички доказателства, тъй като оставил без уважение направеното от страна на защитата искане за повторен разпит на св. А. А. и поради тази причина е формирал волята си по фактите в нарушение на процесуалния закон. Данните по делото установяват, че в проведеното на 03.06.2024 г. съдебно заседание във въззивната инстанция защитникът на подсъдимия адв. И. М. е направил искане за разпит на св. А. А., обосновано с твърдения, че такова искане е правено и пред първоинстанционния съд, който не го е уважил, но че защитата настоява за провеждането на този разпит, тъй като счита, че св. А. А. е съучастник в процесното ПТП - понеже е управлявал с несъобразена скорост, движел се е агресивно по пътя и по този начин е притиснал подсъдимия Ш. и с това си поведение го е принудил да се отклони рязко надясно, в резултат на което е настъпило и ПТП. Формулировката на това искане и начинът на обосноваването му не разкриват нито конкретната причина, поради която повторният разпит на св. А. А. пред въззивния съд да се явява необходим, нито пък кои/какви новооткрити обстоятелства биха се изяснили чрез този разпит. В същото заседание искането е било подложено на преценка от въззивния съд и е оставено без уважение като неоснователно по съображения, че св. А. А. е разпитван в хода на първоинстанционното съдебно следствие в присъствието на страните, като разпитът му е бил подробен и по време на същия свидетелят е изложил всички възприети от него обстоятелства и е отговорил на всички поставени му въпроси.

Съгласно разпоредбата на чл. 327, ал. 3 НПК разпит на свидетели, разпитани в първоинстанционния съд, се допуска във въззивната инстанция ако въззивният съд приеме, че е необходим техния повторен разпит (поради непълнота на отговорите и/или неяснота при изследване на установяваните от тях факти), или когато техните показания ще се отнасят до новооткрити обстоятелства. В случая апелативният съд правилно е отказал преразпит на свидетеля А. А., след като е установил, че разпитът му в първоинстанционното производство е бил подробен и по време на същия той е изложил всички възприети от него обстоятелства и е отговорил на всички поставени му въпроси от страните, включително и от защитниците на подсъдимия. В тази връзка следва да се отбележи, че в проведеното на 06.10.2023 г. заседание пред първоинстанционния съд е извършен подробен разпит на св. А. А. в присъствието на подсъдимия и на защитниците му адв. И. М. и адв. П. М., като при приключването на разпита последните изрично са заявили, че нямат повече въпроси към свидетеля. Освен това в същото съдебно заседание на основание чл. 281 ал.5 вр. ал.1 т.1 НПК са били прочетени частично показанията на св. А. А., дадени на ДП на 22.02.2023 г., както и изцяло показанията му, дадени на ДП на 27.02.2023 г.

Въз основа на тези данни ВКС намира, че разпитът на св. А. А. в първоинстанционния съд е извършен надлежно и пълноценно, по обстоятелствата от кръга на тези по чл. 102 НПК, за които е могъл да даде сведения; че при наличието на съответните предпоставки показанията му от досъдебното производство законосъобразно са приобщени по реда на чл. 281 НПК, както и че в случая не е съществувала нужда той да бъде разпитван повторно поради това, че обстоятелства от значение за правилното решаване на делото са останали неизяснени по изискуемия от закона начин или защото са били налице новооткрити обстоятелства, които той е могъл да изясни. Освен това защитата не се е ангажирала да постави на вниманието на въззивния съд защо и поради какви причини се явява необходим повторният разпит на св. А. А. и/или какви новооткрити обстоятелства биха се изяснили при неговия повторен разпит. Предвид така изложеното и след като отказът да се уважи коментираното доказателствено искане е съобразен с предпоставките по чл. 327 НПК, след като кореспондира с обективните данни по делото и е надлежно мотивиран, същият не съставлява процесуално нарушение, респ. не е довел до такова по чл. 14 и чл.107 ал.5 НПК.

3. Неоснователни са и общите възражения, че са допуснати нарушения във връзка с оценката и анализа на доказателствата - че не е извършен пълноценен доказателствен анализ съобразно действителното съдържание на годните доказателствени източници, с което да е постигнато прецизно и пълно изясняване на значимата за предмета на делото фактология; че изяснената и възприета от апелативния съд по делото фактическа обстановка е резултат от непълна или превратна оценка на събраните доказателства. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 НПК (извършването на престъплението и участието на подсъдимия в него) са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК и в съответствие с изискванията на чл. 107, ал. 5 НПК. Преценката на въззивната инстанция за доказаност на извършеното престъпление по транспорта и на авторството му в лицето на подсъдимия е резултат от внимателно и задълбочено обсъждане и съпоставяне на цялата доказателствена съвкупност, при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали. Тя се основава на подробен анализ на всички събрани в хода на съдебното следствие гласни доказателства, на приложените по делото писмени доказателства и експертизи. Оценката на всички доказателства, доказателствени средства и способи на доказване е направена с оглед на действителното им съдържание, без да е налице превратно тълкуване, изопачаване или надценяване на което и да е от тях..Затова приетата по обвинението фактическа обстановка е резултат от законосъобразна и вярна интерпретация на данните, установени с годни доказателствени средства и способи на доказване. По тази причина голословни и несъстоятелни са декларативните твърдения на защитата за непълна и превратна оценка на събрания доказателствен материал. Същевременно изводите за извършването на разследваното престъпление и за неговото авторство в лицето на Ш. се явяват доказателствено обезпечени в необходимата степен на категоричност, тъй като по делото е налице съвкупност от убедителни и устойчиви доказателства, които са позволили да се направи единственият възможен и несъмнен извод, че подсъдимият е извършил това престъпление. В заключение ВКС намира, че при установяване на релевантните на обвинението фактически обстоятелства въззивният съд не е допуснал претендираните нарушения на процесуалните правила, регламентиращи проверката и оценката на доказателствата като елементи от доказателствената дейност, предназначени да обезпечат верността на направените фактически изводи.

4. Възражението, че въззивният съд неоснователно е игнорирал твърдението на защитата, че вещите лица са обосновали извода си, че не е възможно пострадалият да е изпаднал от автомобила преди удара в дървото, анализирайки мястото, на което е намерен трупа, без да отчитат факта, че тялото на К. е било изместено от Ш. веднага след ПТП, обосновава претенции за допуснати съществени процесуални нарушения, от една страна, при изготвянето на експертизата, изследвала това обстоятелство, и, от друга, поради възприемането (кредитирането) на експертното заключение от въззивния съд в тази му част.

Въпросите относно възможността предната дясна врата на управлявания от подсъдимия лек автомобил да е била отворена от пострадалия преди удара в дървото и това именно да е причината за изпадането му от автомобила и за настъпването на смъртта му и относно момента, в който пострадалият е изпаднал от автомобила и каква е причината за това, са били обсъждани в назначените на ДП и в първоинстанционното съдебно следствие експертизи, като по искане на защитата те са били включени и в предмета на назначената във въззивното производство ДКМАТЕ (стр.8-14). В последната експертиза (която очевидно е обект на оспорване в настоящото производство) в резултат на много задълбочено и обстойно изследване и обсъждане на тези въпроси, потвърждавайки на практика изводите на предходните експертизи, вещите лица са дали категорично заключение, че при процесното ПТП не е възможно предната дясна врата на управлявания от подсъдимия лек автомобил да е отворена от пострадалия преди удара в дървото и това да е причина за изпадането му от автомобила и за настъпването на смъртта му; и че тялото на пострадалия К. е напуснало автомобила под въздействие на центробежната сила, породена от ротационното и постъпателното движение на автомобила след удара в дървото през образувалия се отвор при деформацията на купето в предната му част. Това експертно заключение е обосновано с убедителни мотиви, основани на специалните знания на вещите лица, което позволява да се проследи начина на достигане до експертните изводи. Водещите аргументи за формирането на тези изводи почиват на данните за вида, тежестта и локализацията на уврежданията на К. – че при удара в дървото са настъпили много големи инерционни сили, деформации на автомобила и удари с голяма сила, които не е възможно да настъпят при изпадане на тялото от автомобила, както и че наранявания в предната част на гръдния кош и корема не са характерни за получаване при падане на равен терен. Изложени са и допълнителни аргументи, изведени на базата на различното местоположение, което би имало тялото пострадалия в хипотезата на изпадане от автомобила преди удара в дървото в сравнение с установеното му местоположение след произшествието. Защитата оспорва именно тези допълнителни аргументи, както и решението на въззивния съд да се позове на тях, като счита, че те (аргументите) и възприемането им е в разрез и в противоречие с установения по делото факт на преместването на тялото на пострадалия след произшествието от страна на подсъдимия. Това оспорване е неоснователно. В случая данните по делото сочат, че след удара в дървото автомобилът се придвижил напред по посоката си на движение и изминал още 15 метра до установяването си в покой; и че преместването на тялото на пострадалия след произшествието е било по широчината на пътя - от пътното платно към банкета (за да не бъде прегазено), а не по неговата дължина. При тази фактическа обстановка преместването на тялото на пострадалия по никакъв начин не променя базисните изходни факти, послужили за обосноваване на оспорените от защитата аргументи, поради което не ги компрометира. Следователно, след като не е нарушен редът за изпълнение на експертната задача, възложена на допълнителната комплексна експертиза; след като експертното заключение е надлежно обосновавано; и след като дадените в него изчерпателни и мотивирани отговори на въпросите съществено са спомогнали за достигане до обективната истина по делото, въззивният съд не е имал никакво процесуално основание да откаже да цени това заключение.

ІІ. По оплакването за нарушение на материалния закон поради отказа за прилагане на чл. 55 от НК.

В рамките на установените обстоятелства по чл. 54 НК (по отношение на които, с едно изключение, не се налага касационната инстанция да извършва преоценка) въззивният съд правилно и законосъобразно е приел, че отсъстват условията и предпоставките за определяне на наказанията по реда на чл. 55 НК, тъй като не са налице нито многобройни, нито изключителни по своя характер смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обосновават извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление (в случая три години лишаване от свобода) се явява несъразмерно тежко за подсъдимия.

За да се счетат смекчаващите обстоятелства за многобройни, те следва не само да надвишават обичайния брой, но и в съвкупност много силно и съществено да са повлияли за извършването на престъплението, респ. да имат значителна тежест в характеризирането на престъпната дейност и/или на самия деец. В случая съвкупността от броя и относителната тежест на смекчаващите обстоятелства не ги характеризира като многобройни по смисъла на чл. 55 НК. В действителност приетите за смекчаващи обстоятелства - чистото съдебно минало; оказаното съдействие при разкриване на обективната истина; трудовата ангажираност; проявеното хуманно отношение към пострадалия, издърпвайки го от пътното платно към банкета; и многократно заявяваното искрено съжаление за стореното - чисто аритметично не са малко на брой. Но на тези смекчаващи обстоятелства се противопоставят налични отегчаващи такива – несъставомерното нарушение на правилото за движение по чл.21, ал.1 ЗДвП (неправилно изключено от въззивния съд като отегчаващо обстоятелство) и предходните му четири нарушения по ЗДвП, свързани с превишаване на разрешена максимална скорост в населено място, за които са му налагани административни наказания.

Освен това сред смекчаващите обстоятелства липсва обстоятелство, което по значение да бъде оценено като изключително по своя характер.

В настоящия казус констатираните отегчаващи отговорността фактори завишават обществената опасност на деянието и поради това обективно препятстват възможността да се направи правен извод, че и най-лекото, предвидено в закона наказание за извършеното престъпление се явява несъразмерно тежко за подсъдимия (решение № 181 от 23.06.2015 г. по н. д. № 232/2015 г., ІІ н.о. на ВКС).

С оглед на това правилна е преценката на контролираната инстанция, че не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които да обусловят приложението на чл. 55 НК. Затова с определяне на наказанията по реда на чл. 54 НК, вместо по реда на чл. 55 НК, не е допуснато нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

ІІІ. По възраженията за явна несправедливост на наложеното наказание (лишаване от свобода).

Справедливо е това наказание, което съответства на тежестта на престъплението (чл. 35, т. 3 НК). Този принцип е залегнал и в разпоредбите на чл. 54 НК и чл. 348, ал. 5, т.1 НПК, съгласно които наказанието следва да съответства на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Освен това, за да е справедливо, наказанието трябва и да е съобразено с целите по чл. 36 НК (чл.348 ал.5 т.1 НПК), тъй като именно посредством справедливото наказание (което съответства на тежестта на престъплението) се постига крайната цел на наказателноправното въздействие - общата превенция.

В рамките на установената фактическа обстановка и възприетата правна квалификация на деянието на подсъдимия като престъпление по чл. 343, ал. 3, пр.2, б. „б“, пр. 1 вр. ал. 1, б. “в“, пр. 1 вр. чл. 342, ал. 1, пр. 3 НК и при оценката на обстоятелствата, включени в обхвата на чл.54 НК, определеното от въззивния съд наказание 6 години лишаване от свобода не е завишено. В този размер наложеното наказание лишаване от свобода е справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК. Липсва явна и очевидна диспропорция между това наказание, от една страна, и високата обществена опасност на деянието, ниската такава на дееца, смекчаващите и отегчаващите отговорността му обстоятелства, както и целите по чл.36 НК, от друга страна. По размер то е напълно съответно на извършеното от подсъдимия престъпление по транспорта, на обществената опасност на деянието и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и на целите по чл. 36 НК.

В практиката на ВКС е утвърдено разбирането, че за правилното определяне съдържанието и обема на наказателната отговорност винаги е необходимо индивидуалната тежест на конкретната проява, имаща различно измерение при всеки отделен случай, да бъде разгледана в комплекс с всички обстоятелства, имащи значение за отговорността, вкл. и с данните за личността на дееца, които определят необходимостта от повече или по-малко интензивно наказателно въздействие с оглед постигане целите на специалната и генерална превенция. В настоящия казус е намерен в достатъчна степен и съответно е постигнат необходимият справедлив баланс между тежестта на деянието, личността на дееца и смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, от една страна, и отмереното наказание, от друга.

Базисните данни, относими към индивидуализацията на наказанието, са правилно установени и отчетени от въззивния съд, затова дейността на този съд по оценката на обстоятелствата, имащи значение за индивидуализацията на наказанието, не е опорочена и не е довела до определяне и налагане на наказание, несъобразено с принципа за справедливост. В решението си въззивната инстанция прецизно е отчела всички фактори, имащи отношение към определянето на справедливо наказание на подсъдимия, направила им е задълбочен анализ и в резултат на това е стигнала до верния извод, че в рамките на приложението на чл. 54 ал. 1 НК справедливо с оглед критериите по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК се явява наказание в размер на шест години лишаване от свобода.

В тази връзка апелативният съд правилно е приел, че индивидуалната тежест на конкретното престъпление налага по-строг поход при определяне размера на наказанието. Деянието на подсъдимия се отличава със значителна (завишена) степен на обществена опасност, детерминирана от факта на управлението на ППС след употреба на два вида наркотични вещества (амфетамин и метаамфетамин), както и от несъставомерното нарушение на правилата за разрешената скорост. Управлението на МПС с ясното съзнание, че се извършва след употреба на наркотични вещества, и със скорост, превишаваща максимално разрешената, с основание е дало повод на въззивния съд да утвърди извода на първоинстанционния, че конкретното деяние се отличава със завишена степен на обществена опасност. В тази връзка несъстоятелни са доводите на защитата, че високата степен на обществена опасност на деянието незаконосъобразно е отчетена повторно като отегчаващо вината обстоятелство, понеже вече е взета предвид от законодателя при определяне на правната квалификация, поради което след като веднъж е била отчетена при квалифициране на деянието не следва да бъде вземана предвид и при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. Тези аргументи на защитата очевидно не са съобразени с принципното положение, че степента на обществена опасност на конкретното деяние подлежи на самостоятелна и отделна оценка от смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, каквото изискване е приел законодателят в разпоредбата на чл. 54 ал.1 НК. В този смисъл установените по делото факти, свързани с управлението на ППС от подсъдимия след употреба на наркотични вещества от два вида, с избраната от него неразрешена скорост на движение, с механизма на ПТП и с настъпилите от последното тежки последици, са относими към преценката за степента на обществена опасност на конкретното деяние, поради което с основание са отчетени в тази насока и въз основа на тях правилно е прието, че деянието се отличава със завишена обществена опасност.

Що се касае до данните и фактите за личността на подсъдимия, касационната инстанция намира, че те адекватно са оценени от въззивния съд в насока характеризирането на Ш. като лице с ниска обществена опасност.

Апелативният съд изчерпателно и коректно е изследвал и правилно е установил и всички налични смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства – чистото му съдебно минало; оказаното съдействие при разкриване на обективната истина; трудовата му ангажираност; проявеното хуманно отношение към пострадалия, издърпвайки го от пътното платно към банкета; изразеното пред съдилищата искрено съжаление за стореното от него.

Извън така описаните не се установяват други останали неотчетени смекчаващи отговорността обстоятелства. В тази връзка неоснователно е възражението на защитата, че от категорията на смекчаващите обстоятелства неправилно е било изключено съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалия чрез допуснатото от последния нарушение на задължението му да си постави предпазен колан. Липсата на поставен предпазен колан от пострадалия по време на пътуването е нарушение на правилото на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и би могло да се цени като допринасящо за резултата от произшествието, но само с оглед конкретните обстоятелства и механизма на пътния инцидент и доколкото е установено, че се намира в пряка причинна връзка с този резултат. Последното предполага обосноваване на заключение, че ако беше поставил предпазния си колан, пострадалият не би претърпял съставомерните увреждания. В случая установените по делото факти не дават основание за извод за наличие на такава връзка между нарушението на чл. 137а, ал. 1 ЗДвП и настъпилата смърт на пострадалия, съставляваща резултата. От заключенията на приетите по делото експертизи е видно, че уврежданията, от които е настъпила смъртта на К., са в резултат от удара в крайпътното дърво и настъпилите от него значителни деформации на купето вдясно, а не от изпадането му от автомобила, и че тежката гръдна и коремна травми, които са непосредствената причина за смъртта му, биха могли да настъпят дори ако е пътувал с поставен колан. С оглед на тези констатации въззивният съд правилно е приел, че в случая непоставянето на предпазния колан от пострадалия К. не следва да бъде ценено като съпричиняване, а с това и като обстоятелство със смекчаващ ефект за отговорността на подсъдимия.

Във връзка с оценката на смекчаващите обстоятелства ВКС намира за неоснователно и оплакването на защитата за подценяване и омаловажаване тежестта и значението на някои от тези обстоятелства. В този смисъл без основание е претенцията в касационната жалба за неотчитане в достатъчна степен на смекчаващите отговорността обстоятелства относно поведението на подсъдимия след инцидента спрямо пострадалия (че е направил всичко по силите си да му окаже помощ, включително и като е преместил тялото му извън платното) и относно изказаното от него искрено съжаление за извършеното и за случилото се. Тези обстоятелства адекватно са отчетени от въззивния съд като фактори, обуславящи смекчаване на наказателноправното му положение, като на същите не може да се отдаде по-голяма относителна тежест спрямо останалите обстоятелства по чл. 54 НК, имащи значение за определянето на справедливо наказание. Значението и тежестта на тези смекчаващи обстоятелства, както и на останалите, не са били пренебрегнати от въззивния съд при индивидуализацията на наказателната отговорност, довела до намаляването на размера на наложените наказания на 6 години лишаване от свобода и на 8 години лишаване от право да управлява МПС. По тази причина коментираните смекчаващи обстоятелства не са аргумент (основание) за допълнително намаляване размера на наказанията.

В настоящия казус дейността на въззивната инстанция по индивидуализацията на наказанията е била съобразена с принципното положение, че определянето на наказанието е единен логически процес на цялостна оценка на обстоятелствата, при които е извършено престъплението, а не резултат от аритметично сравнение на отделните противопоставими фактори, поради което несъстоятелни са доводите в касационната жалба, че в случая сумарното значение на смекчаващите вината обстоятелства многократно надделява над отегчаващите вината такива и че затова наказанието следва да е ориентирано към минималното предвидено в закона. Затова, след като адекватно са оценени смекчаващите и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства, както и данните за степента на обществена опасност на деянието и дееца, не може да бъде направен извод за несъразмерност между санкцията и съвкупността от тези обстоятелства.

Определеното наказание лишаване от свобода е напълно съответно и на целите по чл. 36 НК, тъй като размерът, в който е наложена тази санкция, е от естество да способства за поправителното и превъзпитателно въздействие спрямо подсъдимия и за постигне в цялост на целите по чл. 36 НК. От една страна, установените по делото обстоятелства в своята пълнота обосновават, че извършеното от подсъдимия престъпление по транспорта след употреба на наркотични вещества изисква упражняването на по-сериозна наказателна репресия, тъй като прилаганите спрямо него до този момент административни санкции за неправомерно поведение като водач на ППС очевидно не са били достатъчни да го мотивират към стриктно спазване на правовия порядък, включително и на забраната да управлява ППС след употреба на наркотични вещества. Затова приложената спрямо него за настоящото деяние наказателна принуда не надхвърля необходимото за поправянето и превъзпитаването му и същевременно изключва възможността за създаване както в него, така и в останалите членове на обществото на чувство за ненаказуемост. В случая по-голямо снизхождение спрямо подсъдимия би било неоправдано, тъй като не би допринесло за изпълнението на целите на специалната и генералната превенция. При това положение неоснователно е оплакването на защитата, че му е наложено прекомерно високо наказание, което представлява неоправдано тежка репресия спрямо него.

Доколкото срокът на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода не позволява прилагане на чл. 66 НК и доколкото касационният съд не намери основание за намаляване на размера на същото, не следва да бъде обсъждана претенцията на защитата за отлагане изтърпяването на това наказание по реда на чл.66 НК.

В касационната жалба не е отправено недоволство срещу допълнителното наказание лишаване от правоуправление и конкретно срещу неговия размер (определен от въззивния съд на 8 години), като липсва и претенция за намаляването му. Но въпреки, че този факт не е пречка касационната инстанция да се произнесе относно срока на това наказание в аспект неговото намаляване, настоящият състав намира, че в случая липсва основание за смекчаване на допълнителната санкция. В тази връзка, на първо място, следва да се отбележи, че е изпълнено изискването на чл.49 ал.2 НК - когато лишаването от право се налага заедно с лишаване от свобода, неговият срок да надвишава срока на последното най-много с три години. На следващо място, в случая размерът на допълнителното наказание като част от комплексната санкция от кумулативни наказания се явява определен при съобразяване с разпоредбата на чл. 57, ал. 2 НК, доколкото в своята съвкупност основното наказание (в размер на 6 години) и допълнителното наказание (в размер на 8 години) напълно отговарят на тежестта на извършеното престъпление и на личността на подсъдимия, както и на целите по чл. 36 НК. Т.е., като елемент от наложената комплексна санкция допълнителното наказание е напълно съответно на обществената опасност на деянието и на дееца, на тежестта на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, поради което не се явява несъразмерно тежка санкция за извършеното от Ш. престъпление. Срокът на допълнителното наказание в пълна степен обслужва и постигането на целите по чл. 36 НК и най-вече на основната цел на наказанието - да се поправи и превъзпита подсъдимият към спазване на законите и в частност регламентиращите движението по пътищата. Следователно, като съответстващо на тежестта на престъплението (чл. 35, т. 3 НК), както и на целите по чл.36 НК, допълнителното наказание лишаване от право да се управлява МПС, представляващо елемент от комплексната санкция, също е справедливо.

По тези съображения не е налице и заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Изложеното дотук мотивира извод, че след като не се установяват сочените в жалбата касационни основания, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила.

Воден от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 24 от 04.03.2025 г. на Апелативен съд – Велико Търново, постановено по ВНОХД № 95/2024 г. по описа на същия съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: