Намаляване на обезщетение за падане на тротоар от общината

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50072

гр. София, 01.11.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 4101 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК .

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 149 от 12.04.2022 г. подадената от Столична община, представлявана от Кмета Йорданка Фандъкова чрез главен юрисконсулт В. Д. касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 862 от 19.07.2021 г. по в.гр.д.№ 4205/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която (след частично отменяване на първоинстанционното Решение № 260234 от 28.09.2020 г. по гр.д.№ 10835/2018 г. на Софийски градски съд, І-13 състав) е постановено осъждането на Столична община на основание чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД да заплати на Д. П. Б. сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди, получени при травматично увреждане от падане поради неравност на тротоарна площ, настъпило на 04.05.2018 г.

Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно при наличие на всички пороци по чл. 281, т. 3 ГПК. Претендира присъждането на разноски за защитата му пред ВКС.

Ответникът по касация Д. П. Б. не е подал отговор на касационната жалба и не се представлява в проведеното открито заседание.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 и чл. 293 ГПК, намира следното:

С обжалваното решение, действайки в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК, в допуснатата до касационно обжалване част на въззивния акт апелативният съд частично е отменил Решение № 260234 от 28.09.2020 г. по гр.д.№ 10835/2018 г. на Софийски градски съд, І-13 състав и касаторът е осъден на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на ответника по касация сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени от последния неимуществени вреди, получени при травматично увреждане от падане поради неравност на тротоарна площ, настъпило на 04.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата до окончателното й изплащане.

Първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лева до пълния претендиран размер от 50 000 лева, като в тази му част въззивният акт е влязъл в сила при условията на чл. 296, т. 2 ГПК. При условията на чл. 296, т. 1 ГПК въззивното решение е влязло в сила и в частта, с която искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди е уважен в размер на сумата 414,80 лева.

От фактическа страна е прието за установено, че към 21:00 часа на 04.05.2018 г. ищецът се прибирал към дома си и на не добре осветено място в гр. София, ул. „Братя Пешеви” се спънал в стърчащ капак на шахта по тротоара, в резултат от което паднал. Получил травматично увреждане – счупване на Мезоньов на лявата подбедрица, изразяващо се във фрактура в горната трета на малкопищялната кост, вътреставна фрактура на задния малеол на голямопищялната кост, разкъсване на връзки в глезенната става и разкъсване на мембрана интеросея. Съгласно СМЕ такава комплексна фрактура може да се получи при спъване в неравна повърхност по време на опорната фаза на походката по описания от ищеца начин. От правна страна е прието, че са налице всички елементи от фактическия състав на чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 45 ЗЗД, представляващ основание за ангажиране отговорността на ответника да заплати обезщетение за неимуществени вреди. То се определя по справедливост (чл. 52 ЗЗД), като е посочено, че са съобразени следните обстоятелства: възрастта на ищеца към момента на инцидента (44 г.); вида, естеството и тежестта на получената комплексна травма; продължителността на лечебно-възстановителния период, през който се е наложило ищецът да се подложи на две операции и последвала рехабилитация; необходимостта от поставяне на импланти; ползването на помощни средства след операцията; изпитваните от него болки и страдания (по-интензивни по характер непосредствено след първата операция и при натоварване на крайника); обстоятелството, че ищецът е разчитал на чужда помощ в периода на възстановяването си; обстоятелството, че в зоната на травмата се е натрупал осификат в резултат на осифициращ хематом, който може да създаде допълнителен дискомфорт и да се наложи допълнително лечение; неминуемо негативното въздействие върху психиката на ищеца и конкретните икономически условия към датата на инцидента. Прието е, че сумата 30 000 лв. е справедливото обезщетение за неимуществени вреди в случая.

Заявеното с отговора на исковата молба възражение за съпричиняване е намерено за неоснователно. Освен че не са доказани обстоятелствата, релевирани в тази връзка (неадекватно поведение на ищеца поради избор на неподходящи обувки, скорост на движение и липса на внимание), прието е че никое от тях само по себе си не представлява неправомерно поведение и поради това не е налице основание за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД.

Касационното обжалване е допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос за приложението на принципа на справедливост при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди .

Според задължителните постановки на ППВС № 4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно по своя характер, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Примерно са посочени обективни обстоятелства при телесни увреждания и причинена смърт – характерът на увреждането; начинът на извършването му; обстоятелствата, при които е извършено; допълнителното влошаване състоянието на здравето; причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Подчертава се, че от значение са и редица други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Заключено е, че при определяне размера на вредите следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. В този смисъл е и актуалната практика на Върховния касационен съд, с която се приема, че обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване. Обезщетението не следва да надвишава достатъчния и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Поради това размерът му се определя като се вземат предвид и възприемането на понятието „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната.

По заявените основания за касиране на решението Върховният касационен съд приема следното:

Неоснователно е оплакването за допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 266 ГПК във връзка с допуснатия преразпит на свидетеля И. И. И.. Съгласно чл. 267, ал. 2 ГПК съдът може да изслуша отново свидетели и вещи лица, ако прецени това за необходимо. В практиката на ВКС се приема, че разпоредбата е приложима в хипотези, когато е необходимо въззивният съд да добие лични впечатления от разпита на свидетелите и обясненията на вещите лица, като преценката в тази насока не подлежи на инстанционен контрол. Приложението й няма за последица преодоляване на забраната по чл. 266 ГПК, защото не става въпрос за събиране на нови доказателства, а само се доуточняват вече събраните (така – Решение № 466 от 27.05.2010 г. на ВКС по гр.д.№ 1297/2009 г., I г.о.). В случая повторният разпит на свидетеля И. И. е постановен от въззивния съд по съображения за констатирани противоречия в показанията й пред първата инстанция, за които не е ясно на какво се дължат - на непрецизност в изказа, на притеснение или на необективност, с оглед което е прието, че е необходимо съставът на САС да добие непосредствени впечатления. Изложеното сочи на съответствие между извършеното от САС процесуално действие и разпоредбата на чл. 267, ал. 2 ГПК, поради което ВКС приема, че е процедирано в рамките на предоставените от закона правомощия на въззивната инстанция. Пристъпвайки към постановяване на своето решение, съдът е дължал да обсъди така приобщените към делото показания наред с останалите събрани по делото доказателства в съответствие с разпоредбата на чл. 12 ГПК, което задължение е изпълнено в съответствие със закона и практиката по приложението му.

Неоснователно е оплакването за необоснованост във връзка с извода, че Столична община е деликтно отговорна за претърпяната от ищеца злополука и произтеклите от това вреди. Извършеният от въззивния съд съвкупен анализ на събраните по делото доказателства не оставя място за съмнение, че увреждането на ищеца е настъпило при приетите за установени обстоятелства – на територията на гр. София, вечерта на 04.05.2018 г., след като на не добре осветено място ищецът се спънал в стърчащ капак на шахта по тротоара, в резултат от което паднал. Съгласно чл. 30, ал. 4 от Закона за пътищата изграждането, ремонтът и поддържането на тротоарите и осветлението в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община. С оглед презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД до доказване на противното се предполага, че деликвента не е изпълнил надлежно задължението си, регламентирано в закона с цел осигуряване на безопасна и здравословна градска среда. За настъпилите в резултат от това неизпълнение вреди ответната община дължи заплащането на обезщетение на основание чл. 49 във връзка с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.

Неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон във връзка с приетото за неоснователно възражение за съпричиняване. В практиката на ВКС неотклонно се приема, че, за да е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, пострадалият трябва обективно да е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат със свое противоправно поведение, създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, независимо дали е действал или бездействал виновно. Доказателствената тежест за установяване наличието на конкретен принос на пострадалия, без който не би се стигнало до увреждането, е на направилия възражението ответник. В случая доказателства, подкрепящи възражението за съпричиняване, не са събрани по делото.

Основателно е оплакването за допуснато нарушение на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди. Въззивното решение не съответства на установените в задължителната практика изисквания относно преценката на конкретно установените по делото обстоятелства с оглед определянето на справедлив размер на обезщетението. Естеството на порока не налага връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция.

При установените по делото обстоятелства от една страна относно възрастта на ищеца към момента на инцидента; вида, естеството и тежестта на получената комплексна травма; продължителността на лечебно-възстановителния период, претърпените две операции и последвала рехабилитация; необходимостта от поставяне на импланти; ползването на помощни средства след операцията; изпитваните болки и страдания (по-интензивни по характер непосредствено след първата операция и при натоварване на крайника); обстоятелството, че ищецът е разчитал на чужда помощ в периода на възстановяването си; негативното въздействие върху психиката му, а от друга страна - липсата на сериозно влошаване на здравето на ищеца (съгласно СМЕ участието на крайника в двете фази на походката – опорната и махаловизната, е възстановено), липсата на данни за понесени болки и страдания над обичайните за периода на възстановяване и за раздвижване, липсата на сериозни последици за психиката му и общото ниво на благосъстояние в страната към 2018 г., касационната инстанция приема, че в случая справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата 20 000 лева. Неправилно е и приетото от въззивния съд, че при определяне на обезщетението следва да бъде отчетена възможността натрупаният осификат в зоната на травмата да създаде допълнителен дискомфорт, както и да наложи допълнително лечение. Обезщетението е дължимо само за вреди, които реално са настъпили най-късно до приключване на устните състезания пред въззивния съд (в случая – до 11.05.2021 г.), но не и такива които обективно все още не са се проявили, дори и да е налице вероятност от осъществяването им.

С оглед неоснователността на възражението на касатора за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, на ищеца се следва заплащането на сумата 20 000 лева заедно със законната лихва върху нея от 04.05.2018 г. до окончателното изплащане, като за разликата над тази сума до присъдената от САС сума от 30 000 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.

Неоснователно е оплакването за нарушение на материалния закон при определяне на началния момент на дължимост на лихвата върху обезщетението. Съобразно чл. 84, ал. 3 ЗЗД при задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята в забава и без покана, поради което върху сумата на обезщетението за неимуществени вреди дължи обезщетение в размер на законната лихва, считано от деня на деликта.

При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК на касатора следва да се присъдят разноски, както следва: 200 лева (1/3 от заплатената пропорционална държавна такса), 30 лева (простата държавна такса за производството по чл. 288 ГПК) и 50 лева (1/3 от юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лева за касационната инстанция съгласно 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПП и във връзка с чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ), или общо 280 лева.

Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 862 от 19.07.2021 г. по в.гр.д.№ 4205/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на Д. П. Б. разликата над сумата 20 000 лева до сумата 30 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика от 04.05.2018 г. до окончателното й изплащане,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. П. Б. срещу Столична община иск с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат от травматично увреждане от падане поради неравност на тротоарна площ, настъпило на 04.05.2018 г. – за разликата над сумата 20 000 лева до сумата 30 000 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение № 862 от 19.07.2021 г. по в.гр.д.№ 4205/2020 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на Д. П. Б. сумата 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази разлика от 04.05.2018 г. до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА Д. П. Б. ДА ЗАПЛАТИ на Столична община сумата 280 (двеста и осемдесет) лева – разноски за защита пред касационната инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: