Обезщетение за бавно разследване по делото за „възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50030

гр. София, 09.02. 2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и шести януари през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 785 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищците по делото Н. М. А., Н. М. Т., Б. М. С. и С. М. С. (наследници и процесуални правоприемници на починалия в хода на производството първоначален ищец М. Ю. С.) срещу решение № 75/18.11.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 457/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 21079/21.05.2021 г. по гр. дело № 64/2020 г. на Кърджалийския окръжен съд, е отхвърлен предявеният от първоначалния ищец, респ. – искът на жалбоподателките срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ), с правно основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ – за заплащане на сумата 120 000 лв., претендирана като обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на първоначалния ищец на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуването му през януари 1991 г. до момента на предявяване на иска в съда – 08.05.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.05.2017 г. до окончателното ѝ изплащане.

В касационната жалба на ищците се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради нарушение на материалния закон и на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание.

Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба; оспорва същата в откритото съдебно заседание, като поддържа, че въззивното решение е правилно, без да излага съображения за това.

С определение № 50760/25.10.2022 г., постановено по делото по реда на чл. 288 от ГПК, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следния правен въпрос: необходимо ли е провеждане на главно пълно доказване на неимуществените вреди, причинени от прекомерната продължителност на делото – при деликта по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС.

Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, отговор на този въпрос е даден в практиката на ВКС, основана на практиката на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ). Съгласно тази трайно установена съдебна практика, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото, и други подобни. В случаите когато ищецът, предявил иск по чл. 2б от ЗОДОВ, твърди да е претърпял различни по вид, характер, интензитет и размер, в сравнение с обичайните неимуществени вреди в подобни случаи (т. нар. в практиката „специфични“ вреди), както и имуществени вреди, той следва при условията на главно пълно доказване да установи по делото, че те са настъпили, както и че са пряка и непосредствена последица от прекомерната продължителност на съответното производство. В този смисъл са: решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд. на ВКС, която константна практика се споделя и от настоящия съдебен състав на ВКС.

При така възприетото разрешение на въпроса, при извършената касационна проверка относно правилността на обжалваното въззивно решение, съдът намира следното:

В съответствие с цитираната практика на ВКС, респ. – правилни са принципните съображения на апелативния съд, че с иска по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, се цели да бъде защитено субективното право на пострадалото лице и да бъдат репарирани причинените му вреди от нарушение на правото му за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, независимо от вида на делото и от неговия изход, като този иск могат да предявят както страните в гражданско или наказателно производство, така и всички други лица, чиято правна сфера е накърнена пряко от съответното производство. Правилно съдът е приел и че в настоящия случай, от неоспорените от ответника фактически твърдения на първоначалния ищец, за проведени спрямо него насилствени незаконни действия през периода 1984-1989 г., следва извод, че той има право да търси обезщетение за причинени му вреди от неразумната продължителност на процесното досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили. Правилни в тази връзка са и фактическите констатации на въззивния съд, че последното (преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а след това преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София) продължава да е висящо, макар абсолютната давност по отношение на единствения останал обвиняем отдавна да е изтекла, както и че предмет на разследване по него са извършените насилствени актове по отношение на българските граждани от турски етнически произход по време на т. нар. „възродителен процес“. Предвид и установените по делото обстоятелства, че в това производство първоначалният ищец е разпитан като свидетел в качеството му на пострадал от посочената насилствена асимилация, отново правилно съдът е приел, че ищецът категорично е от кръга лица, чиято правна сфера е засегната от това наказателно производство, и е активно легитимиран по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ.

Правилно – въз основа на критериите по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, въззивният съд е приел и че процесното наказателно производство, независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество лица, повечето от които живеещи извън България и с неизвестни адреси, е продължило извън всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и ответната ПРБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия. С оглед това, обоснован е и изводът на апелативния съд, че е нарушено правото на първоначалния ищец за разглеждане и решаване в разумен срок на процесното наказателно производство, засягащо неговата правна сфера, предвид което за пореден път съдът правилно е приел в мотивите си, че той има право на репариране на причинените му от това неимуществени вреди.

Също правилно въззивният съд е изтъкнал, че в настоящото исково производство не обсъжда неимуществените вреди, понесени от първоначалния ищец като следствие от действията на държавни органи във връзка с „възродителния процес“, тъй като в настоящето производство не е предявен иск за репариране на тези вреди, а претендираните по делото такива са произтекли от различен юридически факт – неспазване на разумния срок за разглеждане на конкретното наказателно дело, и съответно се защитават различни субективни права на увреденото лице. Правилни в тази връзка са и съображенията на съда, че е без значение за спора по делото, дали ищецът се е възползвал или не от възможността да претендира обезщетение по реда на ЗПГРРЛ.

Правилно въззивният съд е възприел и твърдените в исковата молба на първоначалния ищец, процесни по делото неимуществени вреди, изразяващи се в притеснения, очакване и безпокойство за резултата от процесното наказателно производство, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта, засилване на усещането му за липса на справедливост, разочарование от липсата на напредък по делото, безсилие и безпомощност, неоправданост на очакванията му за възмездие на погазените му права и достойнство, лишаване от възможността да потърси справедливо репариране на причинените му имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец.

Неправилни обаче, в противоречие с възприетия по-горе отговор на поставения по делото правен въпрос, респ. – в противоречие с цитираната там константна практика на ЕСПЧ и на ВКС, са съображенията и изводите на въззивния съд, че в доказателствена тежест за ищеца е да установи по делото наличието на тези процесни вреди, както и че при липсата на ангажирани доказателства от негова страна, същите са недоказани. Както вече беше посочено, по отношение на тях – като обичайни такива в подобни случаи, съществува силна, макар и оборима презумпция, че те са претърпени от първоначалния ищец вследствие и по време на прекомерната продължителност на процесното досъдебно наказателно производство, поради което не е в негова доказателствена тежест да ги установява по делото, като със събраните по същото доказателства, в случая тази презумпция за тяхното настъпване не е оборена.

Предвид гореизложеното, предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди, се явява доказан по своето основание. При определяне размера на обезщетението съдът намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени вреди са търпени от първоначалния ищец в един изключително продължителен период от време – процесният такъв – от образуването на процесното досъдебно наказателно производство през януари 1991 г. до датата на подаването на исковата молба на 08.05.2020 г. С оглед това, настоящият съдебен състав съобразява, споделя и изцяло възприема наличната, вече трайно установена практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК по идентични правни спорове (решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд.), съгласно която справедливият, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност – обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. № 1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лв. При определянето на този размер на обезщетението съдът взема предвид и факта, че самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. В заключение – искът е основателен до размер от 12 000 лв., респ. – неоснователен е за разликата над тази сума до пълния му предявен размер от 120 000 лв.

Тъй като паричното обезщетение в размер 12 000 лв. се дължи от ответната ПРБ за репарирането на всички процесни неимуществени вреди, причинени от разглеждания деликт по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС – за целия процесен период от месец януари 1991 г. до 08.05.2020 г., то макар и да не е необходима покана за изпадането ѝ в забава за плащането му (чл. 84, ал. 3 от ЗЗД), тази забава не би могла да настъпи преди изтичането на целия процесен период, за който се дължи главното парично задължение. Поради това, предявената по делото акцесорна претенция по чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, е основателна за законната лихва върху присъжданата главница от 12 000 лв., считано от 08.05.2020 г., а не от претендираната с исковата молба дата 11.05.2017 г.

С оглед всичко гореизложено, въззивното решение, като неправилно, следва да бъде отменено в частта, с която предявеният по делото иск за обезщетение за неимуществени вреди е отхвърлен за сумата 12 000 лв., ведно с посочената дължима законна лихва върху нея, като вместо това бъде постановено уважаване на иска за тази сума, ведно със законната лихва върху нея, считано от 08.05.2020 г. до окончателното плащане. В останалата му част отхвърлителното въззивно решение е правилно като краен резултат и следва да бъде оставено в сила в тази част.

Предвид крайния изход на материалноправния спор по делото, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК ответната ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на ищците, и претендираните и направени от тях разноски за внесените държавни такси в производството пред всички съдебни инстанции по делото, в общ в размер от 85 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 75/18.11.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 457/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, – в частта, с която предявеният по делото иск е отхвърлен за сумата 12 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.05.2020 г. до окончателното плащане; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, Прокуратурата на Република България да заплати на Н. М. А. с ЕГН , Н. М. Т. с ЕГН , Б. М. С. с ЕГН и С. М. С. с ЕГН, в качеството им на наследници и правоприемници на първоначалния ищец по делото М. Ю. С., починал на 12.04.2021 г., сумата 12 000 лв. (дванадесет хиляди лева), представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. д. № 1/1991 г. по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, преобразувано в ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуването му през януари 1991 г. до 08.05.2020 г.; ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 08.05.2020 г. до окончателното ѝ плащане.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 75/18.11.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 457/2021 г. на Пловдивския апелативен съд, – в останалата част.

ОСЪЖДА, на основание чл. 10, ал. 3, изр. 1, пр. 2 от ЗОДОВ и чл. 81 от ГПК, Прокуратурата на Република България да заплати на Н. М. А., Н. М. Т., Б. М. С. и С. М. С., и сумата 85 лв. (осемдесет и пет лева), представляваща разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: