Осъждане за причинена смърт при катастрофа с превишена скорост

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * протокол за оглед на местопроизшествие * протокол за оглед * доказателствена основа * доказателствен анализ * доказателства и доказателствени средства * доказателствена сила на експертното заключение * доказателствени способи * доказателствени средства в наказателния процес * доказателствени искания * обоснованост на фактическите констатации и изводи * обоснованост на съдебен акт * принос на пострадалия * определяне на наказание при условията на чл. 54 НК * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК * определяне размер на наказание * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 48

София, 31 януари 2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и трети октомври две хиляди двадесет и четвърта година в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА

СВЕТЛА БУКОВА

при секретар: Елеонора Михайлова

и в присъствието на прокурора Атанас Гебрев

изслуша докладваното от съдия Ружена Керанова

н. дело № 655/2024 година

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба от защитника на подсъдимия М. А. И. и по жалба от повереника на частните обвинители Р. Г. П., Н. В. Д. и Г. В. П. против въззивно решение № 150/09.05.2024 г., постановено по ВНОХД № 917/ 2023 г. от Софийския апелативен съд.

В касационната жалба, подадена от името на подсъдимия И., са релевирани основанията по чл. 348, ал.1, т. 1- т. 3 от НПК. Изложени са доводи, насочени към обосноваване на налични процесуални нарушения, довели в развитие до неправилно прилагане на материалния закон. В контекста на претенцията за допуснато нарушение на закона е заявено, че апелативният съд е потвърдил осъдителната присъда при недостатъчни доказателства и неизясненост на фактическата обстановка. Според касатора не са събрани доказателства за скоростта на движение на автомобила, поради което И. е следвало да бъде оправдан за допуснато нарушение на чл. 21, ал.1 от ЗДвП, стоящо в основата на обвинението. Настоява се, че са допуснати грешки и пропуски в протокола за оглед при отразяването на намиращите се на местопроизшествието материални следи. Поддържа се и това, че пресъздаването на тези следи не е извършено от разследващ орган, а от експертите в изготвена от тях скица, на която те са придали тежест на скица, неразделна част от този протокол. Атакуваното решение е счетено за постановено в разрез с принципа, визиран в чл. 13 от НПК, поради немотивирания отказ на втората инстанция да разпита повторно свидетеля С. В., предпоставило неизясняване на въпроса за вида на спирачната система на автомобила и нейната изправност. Претенцията за явна несправедливост на наложеното на И. наказание е обоснована с твърдения за игнориране на значението и тежестта на установените смекчаващи обстоятелства, които изискват определяне на наказание при условията на чл. 55 от НК. Направеното в жалбата основно искане е за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно за приложение на чл. 55 от НК.

Касационната жалба на повереника на частните обвинители също се позовава на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Оспорва се приложението на привилегирования състав по чл. 343а от НК, тъй като смъртта на пострадалия П. е настъпила мигновено, поради което разсъжденията на съдебните инстанции в тази насока се определят като непочиващи на доказателствената съвкупност. Нарушението на закона се обосновава и с твърдения, насочени срещу фактическия извод на съда, че пострадалият П. също е допуснал нарушение на императивни разпоредби на ЗДвП, който извод съдът е направил в противоречие на събраните доказателства. Въззивното решение е оценено като неотговарящо на изискванията на чл. 339 от НПК и представлява възпроизвеждане на мотивите на първоинстанционната присъда, без да е даден отговор на доводите на частното обвинение. Наложеното на подсъдимия наказание е счетено за несправедливо занижено, тъй като не кореспондира с тежестта на извършеното престъпление. Твърди се, че предходната инстанция е игнорирала многобройните нарушения на правилата за движение, допускани от И., и предходните му осъждания и се заявява неспазване на чл. 54, ал. 2 от НК. Направените алтернативно в тази жалба са искания за: отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане за осъждането на подсъдимия по повдигнатото му обвинение и определяне на наказание от четири години лишаване от свобода; или изменение на решението и на присъдата, като от диспозитивите и мотивите към тях да отпадне констатацията за извършено нарушение на правилата за движение от страна на пострадалия П..

В съдебното заседание подсъдимият М. И., редовно призован, не се явява. Жалбата се поддържа от неговия защитник по изложените в нея доводи и искания. Защитникът намира подадената жалба на частните обвинители за неоснователна.

Частните обвинители Р. П., Н. Д. и Г. П. не участват в касационното производство. Представляват се от техния повереник, който поддържа доводите и исканията в подадената касационна жалба и оспорва тези, съдържащи се в жалбата на подсъдимия.

Представителят на Върховната прокуратура споделя частично исканията в жалбата на частните обвинители, а доводите и исканията на подсъдимия намира за неоснователни.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното :

Окръжният съд – Враца с присъда № 260000 от 10.05.2023 г., постановена по НОХД № 383/2020 г., признал подсъдимия М. А. И. за виновен в това, че на 26.04.2019 г. на път ІІ-11 (км 81+593), при управление на лек автомобил, марка „***“, нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП (управлявайки автомобила със скорост от 127, 4 км/ч- превишаваща 90 км/ч) , и по непредпазливост причинил смъртта на В. Б. П. (управляващ мотоциклет и неправомерно преминаващ от дясна в лява лента), като след деянието е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. „б“ във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“ във вр. с чл. 342, ал. 1 и при условията на чл. 54 от НК го осъдил на две години лишаване от свобода, търпимо при първоначален „общ“ режим. На основание чл. 343г от НК И. е бил лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от две години. С присъдата подсъдимият е бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.343, ал. 1, б. „в“ от НК.

Постановената присъда е била предмет на въззивен контрол, осъществен по жалба на подсъдимия и по жалба на частните обвинители. С атакуваното по касационен ред решение апелативният съд е потвърдил първостепенния съдебен акт.

Жалбите срещу така постановеното въззивно решение са неоснователни.

Преди да пристъпи към разглеждане на поддържаните пред касационната инстанция оплаквания, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че в двете жалби присъстват и твърдения за неизясненост и несъответствие между фактическите изводи на въззивния съд и събраните по делото доказателства, като по този начин се аргументира фактическа необоснованост и непълнота на доказателствата. Както нееднократно се е произнасяла върховната съдебна инстанция, необосноваността и непълнотата на доказателствата, когато не са резултат от процесуални нарушения, са извън касационните основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Фактическото установяване, извършено от предходната инстанция, подлежи на касационна проверка само в контекста на спазването на процесуалните изисквания, гарантиращи правилното формиране на вътрешносъдийското убеждение, и в този аспект ще се преценяват доводите в жалбите.

І. По жалбата на подсъдимия И..

В съдържателен план с оспорването се акцентира върху грешки и непълноти в протокола за оглед при пресъздаването и фиксирането на оставените от автомобила на подсъдимия спирачни следи, техният вид и характеристики, пренесени и в изводите на експертите.

Въззивният съд е обсъдил тези възражения и не е стигнал до извод за тяхната основателност, като подходът му не е формален. С основание е насочил своето внимание към съдържателната текстова част на протокола, в която присъства детайлно описание на спирачните следи, включително за тяхното местоположение, насоченост, начало, край и дължина, изразена в математически стойности, и точно така те са били отчитани от експертите по делото. Източник на информация, наред с огледния протокол, е и снимковият материал (фотоалбум), чрез който са възпроизведени и приобщени към материалите по делото констатираните при огледа обекти, вкл. и следите от гумите на автомобила, които фотоснимки също допринасят за изясняването на вида и характера на коментираните материални следи. Протоколът за оглед е годно доказателствено средство, поради което отразените в него данни правилно са ползвани в процеса по установяването на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Въззивният съд е изложил аргументи, относими към доказателствената стойност на огледния протокол и във връзка с възражението, че към същия не е изготвена скица от разследващия орган. Принципно скицата (схемата) на местопроизшествието възпроизвежда в графичен вид резултатите от извършения оглед, но несъставянето й не изключва значението на протокола като писмено доказателствено средство за извършеното действие, за реда на извършването му и за събраните доказателства. Що се отнася до изготвените от вещите лица технически скици (съответно, динамична схема на ПТП), те са част от експертното им заключение в изпълнение на поставените задачи и не са третирани от съдебните инстанции по друг начин. Затова и намекът, съдържащ се в жалбата, за намеса на вещите лица в компетентността на органа по разследване чрез съставянето на тези скици, са лишени от основание.

Формирайки фактическите си изводи въз основа на констатациите при извършения оглед и събраните чрез него данни, интерпретирани от вещите лица по автотехническите експертизи, въззивният съд не е допуснал нарушение на принципните норми по чл. 13 и чл. 14 от НПК.

Дистанцирано от протоколираните по делото процесуални действия са твърденията в жалбата, че въззивният съд без нарочно определение е заличил от списъка за призоваване свидетеля С. В.. Прегледът на материалите показва, че въззивният съдебен състав е взел служебно решение да разпита част от свидетелите, вкл. и В. поради констатирани недостатъци, допуснати от първата инстанция при приобщаване на техните показания от досъдебното производство. В съдебното заседание, проведено на 28.03.2024 г., апелативният съд е постановил определение, с което е отменил предходното такова за допускане на разпит на свидетеля В.. Мотивирал е позицията си с това, че свидетелят е разпитван относно собствеността на управлявания от подсъдимия автомобил, който факт е неотносим към предмета на делото, а по отношение на обстоятелството за техническата изправност на превозното средство, конкретно спирачната му система, е направил констатация за установяването му чрез други способи. В същото съдебно заседание защитата отново е подновила искането си, но то отново е било отхвърлено от съда по същите съображения. Тоест, налице е двукратно съдебно произнасяне, оповестено в присъствието на страните, поради което е пресилено съдът да се упреква, че произволно и немотивирано е отхвърлил поддържаното доказателствено искане. В този смисъл първият аргумент, че без нарочно определение свидетелят е бил заличен от списъка за призоваване, лишавайки защитата от възможността да вземе отношение по този въпрос, е неоснователен.

На следващо място, отказът на съда да изслуша В. е оценено в жалбата за опорочаващо по съществен начин дейността на въззивния съд. Разгледано в този аспект, възражението също е неоснователно. Поначало въззивната инстанция не е законово обвързана да удовлетворява всяко искане на страните, а извършва собствена преценка колко и какви доказателства да приобщи за постигане на обективната истина. Процесуално нарушение би било реализирано, ако съдът произволно е отказал събиране на доказателства, както и когато този отказ е довел до липса на всестранност и пълнота на изясняване на правнорелевантните факти. По настоящето дело не се констатира такова нарушение. За конкретно сработилата спирачна система на автомобила в разпита си пред съда експертите са дали подробни разяснения. В писменото заключение по назначената от окръжния съд автотехническа експертиза вещите лица са направили експертна преценка за липса на обективни данни за техническа неизправност на превозното средство, а и на спирачната му система. Обосновали са своето становище чрез наличните обективни находки, констатирани на мястото на произшествието (ясно изразени, успоредни спирачни следи и съотносими с натиск от страна на водача върху спирачния педал с максимална ефективност), както и на извършения оглед на автомобила. Ето защо, оплакванията на жалбоподателя, че отказът да бъде разпитан свидетелят В. е компрометирал установяването на обективната истина и въззивният съд не е осигурил правото на защита на подсъдимия чрез обективна, всестранна и пълна проверка на всички обстоятелства по делото, не могат да бъдат споделени.

Като неоснователено следва да бъде оценено и несъгласието на касатора с приетата от съдилищата скорост на автомобила, управляван от подсъдимия. Вътрешното убеждение на решаващия второинстанционен съдебен състав по отношение на това несъмнено важно обстоятелство, не е изведено в нарушение на процесуалните правила. За да приеме, че подсъдимият е управлявал лекия автомобил с превишена скорост от 127,4 км/ч в нарушение на забраната по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, въззивният съд е направил убедителен самостоятелен анализ на всички събрани по делото доказателствени материали. За целите на този анализ е съпоставил дадените отговори за скоростта на движение, присъстващи в заключенията на изслушаните и приети три автотехнически експертизи - САТЕ от досъдебното производство и назначените в съдебния процес повторна и допълнителна. Преценявайки приноса на всяко едно от тези заключения за установяване на истината, апелативният съд е подчертал, че за конкретната величина на скоростта на управлявания от И. автомобил експертните изследвания сочат изключително близки една до друга стойности (в диапазона от 127, 4 км/ч – до 131 км/ч), определени по няколко различни методи и при отчитане на всички обективни данни относно местопроизшествието, установени при огледа. Коректно е приел, че скоростите на автомобила следва да се приемат за установени на база заключението по допълнителната експертиза, посочила най-ниска като числена величина скорост на движение, което обстоятелство е в полза на подсъдимия. Твърденията на И., че е управлявал превозното средство с много по-ниска скорост също са били подложени на обсъждане. В мотивите на атакувания съдебен акт е даден аргументиран отговор защо не се приема поддържаната версия. Отхвърлянето й като недостоверна е обосновано наред с експертните констатации относно механизма на произшествието и причините за възникването му и с данните, съдържащи се в показанията на свидетеля Л. Н.. Изводите, залегнали в ценените от съда експертизи, както и конкретните фактически данни, изведени от останалите доказателствени материали, правилно са поставени в основата на констатациите за реализиране на инкриминираната транспортна злополука в резултат на виновното поведение на подсъдимия И., формулирано в правен аспект като нарушение на правилата за движение по чл. 21, ал.1 от ЗДвП. Заключението на съда, че произшествието е било предотвратимо при управление на автомобила от подсъдимия с разрешената скорост от 90 км/ч не е произволно изградено. Отчетеният от въззивния съд принос на пострадалия би наложило отпадане на отговорността на подсъдимия, ако той не бе допуснал нарушение на правилата за движение, намиращо се в причинна връзка с настъпилото произшествие и неговите последици.

Само за пълнота и във връзка със споменатата неуместна словестност в мотивите на решението, макар касаторът да е прав в известна степен със своята забележка, се отбелязва, че цитираният фрагмент в жалбата трябва да се разбира в общия смислов контекст на съдебните разсъждения за обосноваността и изчерпателността на изслушаните експертни заключения, а не че страните са лишени от възможността да ги оспорват.

В заключение следва да се обобщи, че фактологията на деянието е установена в резултат на процесуално издържана съдебна дейност. Извършеният доказателствен анализ позволява да се проследи начинът на взетото по вътрешно убеждение решение на съдебния състав по значимите за отговорността на подсъдимия И. въпроси. Не са налице предпоставките за упражняване на касационните правомощия по чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК в каквато насока е основното искане на касатора.

ІІ. По жалбата на частните обвинители.

Първо следва да се разгледа възражението за несъответствие на атакувания съдебен акт с изискванията на чл. 339 от НПК, с което очевидно се обосновава претенция за процесуално нарушение от категорията на абсолютните - чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК. Конкретно, в тази връзка се настоява, че оспореното решение представлява възпроизвеждане на мотивите към първоинстанционната присъда без да е даден отговор на въззивните възражения на частното обвинение. Несъмнено, както неведнъж е посочвано и в съдебната практика, функциите на въззивния съдебен акт не могат да бъдат успешно осъществени с дословното възпроизвеждане на съдържанието на мотивите към присъдата без решаващият второинстанционнен състав да е разгледал доводите на страните, да им е дал конкретен отговор и без да е осъществил собствена самостоятелна проверка на доказателствените материали, на приетите факти и на направените въз основа на тях правни изводи. В разглеждания случай няма основание да се направи заключение за допуснато нарушение от посочената категория. Въззивното решение като обхват и структура удовлетворява стандарта по чл. 339, ал.1 и ал. 2 от НПК. Съдържанието му обективира самостоятелната дейност на въззивния съд по установяване на правнорелевантните факти и мотивиран разбор на доказателствената съвкупност. В рамките на този анализ са изложени достатъчно по обем разсъждения, позволяващи да се проследи съдебното убеждение относно всички елементи на проверяваната присъда и причините, поради които не са били приети за основателни доводите срещу нейната правилност.

Касаторът атакува заключението на въззивния съд, че подсъдимият е направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалия. Тезата е аргументирана с това, че приложението на чл. 343а от НК в случая е изключено, тъй като е липсвала обективна възможност да се окаже каквато и да е помощ на П. поради мигновеното настъпване на смъртта му. Идентичен довод е бил предмет на разглеждане от въззивния съд и е получил мотивирано разрешение в атакувания съдебен акт. Приложението на намалената отговорност по чл. 343а от НК несъмнено предполага помощта да е била необходима към момента на оказването й- тоест, да е предприета по отношение на жив човек, независимо от характера и степента на нараняването му. В това отношение апелативният съд е приел, че веднага след инцидента подсъдимият И. е отишъл при пострадалия, който все още е дишал и незабавно позвънил на спешния телефон, уведомявайки за пострадал при транспортната злополука и нуждата от медицинска помощ. Обясненията на подсъдимия в тази насока са били съпоставени с експертното мнение на вещото лице – медик за налични жизнени функции при пострадалия за макар и кратък период. В този времеви период подсъдимият е предприел действия да осигури помощ на пострадалия, която с оглед тежестта на нараняванията му е следвало да бъде специализирана лекарска. Доказано е по делото двукратното обаждане на подсъдимия към спешния телефон, като първото от тях е само минута след настъпилия удар между двете превозни средства (виж, заключение на техническа експертиза). При тези данни апелативният съд е споделил позицията на първата инстанция, че съобразно конкретната ситуация и възможности подсъдимият е извършил обективно и субективно действия, насочени към оказване помощ на пострадалия П. докато той все още е бил жив. Затова и твърденията в жалбата, че разсъжденията на предходните инстанции не почиват на никакви данни, са лишени от основание.

Поддържаният и сега довод, че пострадалият мотоциклетист не е допуснал нарушение на правилата за движение, поради което не е съпричинил настъпването на пътнотранспортното произшествие, също е получил аргументиран отговор (виж, стр. 52-53, 55 от ВНОХД). Основавайки се на експертно обоснованото становище, въззивният съд правилно е приел, че като причина за настъпилия удар между двете превозни средства е поведението на двамата водачи. Конкретно за пострадалия П. то се е изразило в предприемане на навлизане в лявата лента при техническата възможност да възприеме застигащия го автомобил на подсъдимия в същата лента и да продължи движението си в дясната лента, докато бъде подминат. Вярно е твърдението в жалбата, че пострадалият е предприел навлизане в лява лента на разрешено съобразно маркировката на пътя място, който факт е съобразен и от апелативния съд. Съпричинителното му поведение обаче не е свързано с това, а с конкретния начин и момент на осъществяване на предприетата маневра, сторено в противоречие с правилото по чл. 25 от ЗДвП . В мотивите на решението коректно е посочено, че основният съд е обвързал поведението на пострадалия П. като нарушение на специалната норма по чл. 37, ал. 2 от ЗДвП, за разлика от въззивния - по чл. 25 от закона. Тази корекция, както правилно е възприето, не променя становището и на двете съдилища, че той е нарушил изискване на правилата за движение, което нарушение има пряк принос за настъпване на пътнотранспортното произшествие. Изводите за съпричинителското поведение на пострадалия мотоциклетист не са лишени от фактическо основание, както се настоява в жалбата, поради което атакуваният съдебен акт не подлежи на ревизия и в тази насока. Извън казаното, доколкото оспорването е свързано с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, настоящият съдебен състав отбелязва, че когато пострадалият е допуснал нарушение на правилата за движение, допринесло за резултата, това обстоятелство не се отразява по никакъв начин на правната квалификация на осъщественото от подсъдимия деяние. Затова посочването на приноса на жертвата в диспозитива на присъдата във връзка със съставомерността на деянието на подсъдимия е било ненужно.

Атакуваният съдебен акт не е засегнат от претендираните с касационната жалба нарушения от процесуално и материалноправно естество, налагащи отмяната му и ново разглеждане на делото от апелативния съд, каквото искане се прави.

ІІІ. По доводите в подкрепа на основанието по чл. 348, ал.1, т. 3 от НПК, присъстващи и в двете касационни жалби.

Определеното на подсъдимия И. наказание е преценено като явно несправедливо както от защитата, така и от повереника на частните обвинители, съпътствано от искания с противоположен знак. За да се извърши корекция на атакувания съдебен акт в някоя от заявените от касаторите насоки, е необходимо да се установи, че определеното наказание очевидно не съответства на обществената опасност на извършеното деяние и дееца, на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства и на целите по чл. 36 от НК. Конкретиката на разглеждания случай не обосновава такъв извод.

В жалбата на защитата несправедливостта на наложената санкция лишаване от свобода се обосновава с твърдението, че са налице условия за определянето й по чл. 55 от НК поради изброените от касатора смекчаващи обстоятелства, свързани с личността на подсъдимия И., и приноса от страна на пострадалия П., който е следвало е да се отчете като изключително смекчаващ фактор. Идентични доводи са били заявени във въззивната процедура и са намерили отговор в решението на апелативния съд. Наказанието е индивидуализирано, след като са отчетени всички данни, относими към определяне на кръга както на смекчаващите, така и на отегчаващите обстоятелства. Мотивирано предходната инстанция не е придала тежест на изтъкнатото и сега в жалбата обстоятелство относно здравословното състояние на сина на подсъдимия – късогледство с прояви на астигматизъм, изискващо само оптична корекция, съобразно приложения по делото амбулаторен лист. Правилно е потвърдено отнасянето към облекчаващите отговорността фактори добрите характеристични данни за И. по местоживеене, проявеното от него критично отношение към извършеното и приносът на пострадалия за настъпване на произшествието. Съпричиняващото поведение на пострадалия П., макар да му е отдадено съществено значение при отмерване на приложимото наказание лишаване от свобода, не е третирано като изключително смекчаващо с оглед неговата роля за възникване на инкриминираното събитие на фона на останалите факти и допуснатото от подсъдимия грубо нарушение на правилата за движение по чл. 21 от ЗДвП.

От друга страна, за да е налице хипотезата на чл. 55 от НК, освен наличието на изключителност или многобройност на смекчаващите обстоятелства, също така е необходимо да се направи и констатация, че за конкретния подсъдим и най-лекото предвидено наказание за престъплението се явява несъразмерно тежко. Изискването на закона е за кумулативното проявление на двете предпоставки по чл. 55, ал. 1 от НК, като принципно е възможно и при установени изключителни/многобройни смекчаващи обстоятелства предвиденото в закона минимално наказание да не се явява несъразмерно тежко. В разглеждания случай, тежестта на обсъдените отегчаващи обстоятелства, които в своята съвкупност имат отношение към степента на обществена опасност на деянието и личността на подсъдимия, обосновават извод, че предвиденото в закона наказание от три месеца лишаване от свобода (поради липса на специален минимум в нормата на чл. 343а, ал.1, б. „б“ от НК ) не се явява несъразмерно тежко спрямо извършеното престъпление. Това на самостоятелно основание се явява пречка за коригиране на санкцията с прилагане на правилото по чл. 55, ал.1, т. 2, б. „б“ от НК и замяна на лишаването от свобода с наказание пробация. Аргументите на защитата срещу отказа да се коригира наказанието при условията на посочената норма поради неправилна интерпретация на предвидените предпоставки за това е неоснователен.

При проверка на дейността на първата инстанция по индивидуализация на санкцията въззивният съд е подложил на обсъждане относителната тежест на всички обстоятелства, имащи значение за определяне обема на наказателната принуда. Мотивите на атакувания съдебен акт разкриват ясно съдебната позиция, че тежестта на комплекса смекчаващи обстоятелства се уравновесява от утежняващите отговорността обстоятелства. Правилно като значими за отмерване на дължимата се на подсъдимия наказателна принуда са оценени и обстоятелства, които го определят като водач на МПС и като член на обществото. Апелативният съд е констатирал, че подсъдимият е осъждан за три престъпления по транспорта – два пъти за управление на МПС след употреба на алкохол (чл. 343б, ал. 1 и по ал. 2 от НК) и за престъпление по чл. 345, ал. 2 от НК. Съобразени са и данните от справката за нарушител, приложена по делото, като съдът е обърнал внимание не само на тяхната многобройност, но и на естеството на допусканите от И. нарушения, част от които са били за превишаване на нормативно разрешената скорост, идентични с това по настоящото производство. Оценката на съдебната биография на подсъдимия и неговия профил на не особено дисциплиниран водач на превозно средство е еднозначна. Това продължило във времето поведение обуславя извод, че подсъдимият е проявил неотзивчивост към превъзпитателното въздействие на прилаганата към него наказателноправна репресия и административната такава. Предходният съдебен състав е отразил тази обективна даденост при определяне на адекватните за превъзпитание на подсъдимия мерки и в този смисъл мнението на частното обвинение за пренебрегването й не намира основание. Обратно на твърдението в тази жалба за подценяване значението на тези факти, действително характеризиращи негативно подсъдимия, видно от мотивите на решението, те са в основата на отказа на съда да намали наложеното наказание, както и да определи същото по чл. 55, ал. 1 от НК. Оплакването за неоправдано снизхождение при определяне на наказанието поради несъобразяване с тежестта на престъплението не е разгънато в жалбата. В отговор на възражението се посочва, че причиненият с престъплението резултат, макар и тежък за близките на починалия пострадал, покрива минимално необходимото за приложението на състава по чл. 343а, ал.1, б. „б“ във вр. с чл. 343, ал.1, б. „в“ от НК и доколкото се явява част от правната квалификация, повторното отчитане при отмерване на наказанието би било в нарушение на правилото по чл. 56 от НК.

Неоснователно е претенцията за нарушаване на правилата по чл. 54, ал. 2 от НК. Обективните характеристики на деянието, персоналният принос на подсъдимия и на пострадалия за реализиране на транспортната злополука, както и данните за личността на подсъдимия И., положителни и негативни, са получили точна съдебна оценка. Приетият от съдилищата баланс между облекчаващите и утежняващи обстоятелства е съобразен с тяхната сериозност и влияние, поради което наложеното наказание, ориентирано около средния размер, предвиден в закона, не нарушава визираните в чл. 54, ал. 2 от НК изисквания – „смекчаващите обстоятелства обуславят налагането на по-леко наказание, а отегчаващите – на по-тежко“.

Обобщено, не е допусната явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, свързано с лишаването му от свобода, нито е нарушен законът с прилагането на чл. 54 от НК, вместо на чл. 55 от НК.

В подадените жалби не се съдържат конкретни аргументи относно размера на наложеното наказание по чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т. 7 от НК, които да подлежат на касационно обмисляне.

Потвърденото от апелативния съд наказание от две години лишаване от свобода, което подсъдимият ще изтърпи ефективно, в съчетание с лишаването от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години, се явява достатъчна по обем наказателна принуда, съответна на тежестта на престъплението и личността на подсъдимия. Така определена единната санкция ще окаже с необходимия интензитет възпитателното и предупредително, възпиращо въздействие както върху подсъдимия И., така и върху останалите членове на обществото.

По изложените съображения, настоящият касационен състав намира касационните жалби за неоснователни, поради което въззивното решение следа да бъде оставено в сила

Водим от горното и на основание чл. 354, ал 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 150/09.05. 2024 г., постановено по ВНОХД № 917/ 2023 г. от Софийския апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ : 1.

2.