Доказване на съпричиняване в гражданския съд след наказателна присъда

Текстът на акта

Ключови фрази

1

Р Е Ш Е Н И Е
№ 431
гр. София, 02.07.2024 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България , Първо гражданско отделение, в открито съдебно заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Калинова

ЧЛЕНОВЕ: Гълъбина Генчева

Веселка Марева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 2452 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решение № 141 от 03.02.2023г. постановено по гр.д. № 1415/2022г. на Софийски апелативен съд, с което е постановено следното: 1/ отменено е решение № 260766 от 04.03.2022 г., постановено по гр. д. № 3982/2020г. на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният иск по чл. 45 ЗЗД за разликата над 200лв. до 19800лв. и вместо това е осъден Л. Р. Т. да заплати на В. В. Б. на основание чл. 45 ЗЗД сумата 19800 лв. обезщетение за неимуществени вреди от извършено на 21.08.2016г. престъпление по чл. 128 НК, за което е признат за виновен с акт на наказателния съд, заедно със законната лихва от 18.05.2017г.; 2/ потвърдено е горепосоченото първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 45 ЗЗД между същите страни за разликата над уважения размер от 20 000лв. до предявения такъв от 60 000лв. Първоинстанционното решение не е било обжалвано и е влязло в сила за уважения размер на иска от 200лв.

Касационни жалби са подадени и от двете страни по спора.

Касационната жалба на ищеца В. В. Б. касае отхвърлената част на иска - над уважения размер от 20 000лв. до предявения такъв от 60 000лв. Поддържа се, че определението обезщетение не е съобразено с тежестта на нанесеното увреждане и непоправимите последици от него, както и че съдът спазил установените от практиката критерии за определяне на справедливо обезщетение.

Касационната жалба на ответника по иска Л. Р. Т. е срещу уважения от въззивния съд размер на иска 19 800лв. Поддържа се в нея, че съдът неправилно е приел, че окончателният акт в наказателното производство предопределя въпроса за наличието на съпричиняване и е отказал да цени събраните по делото доказателства в подкрепа на наведеното от ответника възражение по чл. 51 ал.2 ЗЗД.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

С определение № 666 от 15.02.2024г. е допуснато касационно обжалване и по двете жалби. По жалбата на ответника Л. Т. касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: когато се претендира обезщетение за вреди от деяние, установено с акт на наказателния съд (влязла в сила присъда или одобрено от съда споразумение), необходимо ли е в този акт да бъдат отразени и деянията, с които пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, за да могат да бъдат съобразени от гражданския съд при определяне размера на обезщетението; осъждането за престъпление по чл. 128, ал.2 НК изключва ли възможността за съпричиняване от страна на пострадалия или такова може да се доказва в гражданския процес. По жалбата на ищеца В. В. касационно обжалване е допуснато също на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса за критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви, основани на конкретните за случая обстоятелства, установени по делото.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение като разгледа жалбите в рамките на наведените основания, установи следното:

Предявеният иск е по чл.45 ЗЗД за обезщетяване на неимуществени вреди на ищеца Б., причинени от ответника Т. на 21.08.2016г. от деяние, което е признато за престъпление с одобрено споразумение по чл. 384 НПК, а именно: нанасяне на удар с предмет с остър връх и режещ ръб /нож/ в областта на торса, с което е причинена тежка телесна повреда, изразяваща се в травматичен пневмоторакс с травматичен хемоторакс, с остра кръвозагуба, анемия, което реализира медико-биологичния признак "постоянно разстройство на здравето, опасно за живота" - престъпление по чл. 128, ал. 2 във вр. с ал. 1 НК. За претърпените болки и страдания ищецът претендира сумата 60 000 лв. Ответникът поддържа възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца.

С първоинстанционното решение е присъдено обезщетение от 200 лв. като е признато съпричиняване от страна на ищеца в размер на 99%, тъй като с поведението си е предизвикал ответника да извърши процесните противоправни действия. Осъдителната част не е обжалвана от ответника. Въззивното производство е образувано по жалба на ищеца против отхвърлената част на иска.

От фактическа страна е установено, че с протоколно определение от 30.01.2018 г., постановено по нохд. № 4594/2017 г. на Софийски районен съд е одобрено споразумение по чл. 384 от НПК, с което настоящият ответник Л. Т. е признат за виновен в това, че на 21.08.2016 г., около 16:30 часа, в [населено място],[жк], [улица], № 1, чрез нанасяне на удар с предмет с остър връх и режещ ръб /нож/ в областта на торса на тялото на ищеца В. В. Б. му е причинил тежка телесна повреда, изразяваща с в травматичен пневмоторакс с травматичен хемоторакс, с остра кръвозагуба, анемия, което реализира медико-биологичния признак "постоянно разстройство на здравето, опасно за живота" - престъпление по чл. 128, ал. 2 във вр. с ал. 1 от НК.

Приетата медицинска експертиза установява, че е извършено едно проникващо в гръдната кухина прободно порезно нараняване, довело до пневмохемоторакс - проникване на кръв и въздух в гръдната кухина, което е наложило оперативно лечение; няма данни да е бил засегнат белия дроб. Възстановяването при подобни увреждания отнема около 30 дни след операцията. В резултат на оперативната интервенция са се развили плеврални сраствания, които ще предизвикват болезненост и чувство за дърпане в тази област до края на живота на пострадалия. Според експерта е била налице реална опасност за живота на пострадалия. От представените медицински документи вещото лице установява и увреждания, съставляващи лека телесна повреда по смисъла на чл. 130 НК - кръвонасядания, съчетани с травматичен оток на меките тъкани и охлузвания, локализирани в областта на главата, гръдния кош и крайниците, които са причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота.

Събрани са гласни доказателства за установяване болките и страданията на ищеца, както и по възражението на ответника за съпричиняване.

Въззивният съд, без да обсъжда тези доказателства е приел, че спорът е концентриран върху размера на обезщетението и до наличието или отсъствието на поведение, с което ищецът пряко и непосредствено е допринесъл за настъпването на вредоносния резултат.

На първо място съдът е посочил, че съгласно чл. 383 НПК одобреното от наказателния съд споразумение има последици на влязла в сила осъдителна присъда, която е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е извършено, неговата противоправност и вината на дееца, защото именно те са били предмет на изследване в това производство - чл. 300 от ГПК. Изтъкнал е, че присъдата на наказателния съд обвързва гражданския съд по отношение на всички съставомерни признаци на престъпния състав, съобразно дадената правна квалификация на извършеното престъпление. В случая ответникът е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 128, ал. 2 от НК, а не в извършването на престъпление по чл. 132, ал. 1, т. 1 от НК. Вторият състав визира извършване на престъплението по чл. 128 от НК в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния, за негови ближни. Тъй като в акта на наказателния съд тази правна квалификация отсъства, то подсъдимият няма право в производството пред гражданския съд да релевира възражение за поведение на ищеца, с което пряко и непосредствено е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Това възражение е следвало да бъде направено от подсъдимия пред наказателния съд и последният да постанови съдебния си акт, съобразно пълното им доказване, в който случай се предвижда по леко наказание. По тези съображения съдът е отхвърлил възражението за съпричиняване.

Намерил е иска за доказан по основание и е пристъпил към определянето на размера на обезщетението по справедливост. Счел е, че за претърпените от ищеца неимуществени вреди се полага обезщетение от 20000 лв. Този размер, според съда, съответства на критериите на съдебната практика за справедливост, установени с Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС и на конкретните данни по делото, относно: възрастта на ищеца; неговото обществено положение; броя и характера на претърпените увреждания; продължителността на периода, в който болките и страданията са били с интензивен характер; продължителността на общия лечебен и възстановителен период; наличие на остатъчните проявления на уврежданията и обществено-икономическите условия към деня на настъпване на деликта.

По основанието за касационно обжалване .

По първия правен въпрос: когато се претендира обезщетение за вреди от деяние, установено с акт на наказателния съд (влязла в сила присъда или одобрено от съда споразумение), необходимо ли е в този акт да бъдат отразени и деянията, с които пострадалият е допринесъл за настъпване на вредите, за да могат да бъдат съобразени от гражданския съд при определяне размера на обезщетението ; осъждането за престъпление по чл. 128, ал.2 НК изключва ли възможността за съпричиняване от страна на пострадалия или такова може да се доказва в гражданския процес.

Приема се в практиката на Върховния касационен съд по Решение № 46 от 19.05.2022г. по т.д. №408/2021г. на І т.о., Решение №7 от 09.03.2022г. по гр.д. №2000/2021г. на III г.о., Решение № 85 от 03.08 2016 г. по т.д. № 1047/2015 г. на ІІ т.о., Решение № 127 от 29.10.2015 г. по т.д.№ 1882/2014г. на ІІ т.о., Решение № 117 от 08.07.2014г. по търг. д. № 3540/2013г. на І т.о. и др., че влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданскоправните последици от деянието, относно това дали то е извършено, дали е противоправно и дали деецът е виновен - това разпорежда чл. 300 ГПК. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските последици от деянието, включително и съпричиняването на вредоносния резултат, подлежат на установяване със съответните доказателствени средства в рамките на производството по разглеждане на гражданското дело. Поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, освен ако се касае за съпричиняване, което е елемент от състава на престъплението. Дори когато наказателният съд е изследвал съпричиняването с оглед обхвата на наказателната отговорност и размера на наказанието, мотивите му в тази част на присъдата не са задължителни за гражданския съд. С оглед принципа за непосредственост и равенство на страните в процеса, фактите относно съпричиняването на вредоносния резултат подлежат на доказване пред гражданския съд.

По въпроса за критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД и задължението на съда да изложи мотиви, основани на конкретните за случая обстоятелства, установени по делото : Трайно възприето и провеждано в практиката (Постановление № 4/1968г. на Пленума на ВС, Решение № 476 от 27.01.2016 г. по гр. д. № 3281/2015 г., ІV гр. о., решение № 83 от 21.10.2020г. по т. д. № 1664/2019 г., І т.о., решение № 106 от 13.10.2020г. по т.д. № 1931/2019 г., ІІ т. о., решение № 56 от 17.08.2020 г. по т.д. № 1548/2019 г., ІІ т. о., решение № 63 от 28.07.2020 г. по т. д. № 2086/2019г., ІІ т.о., решение № 62 от 24.07.2020г. по т.д. № 777/2019 г., ІІ т. о., решение № 196 от 3.02.2021 г. по гр. д. № 925/2020 г., ІV г.о., решение № 96 от 25.11.2020 г. по т.д. № 1881/2019 г., ІІ т. о., Решение № 112 от 21.06.2017г. по т.д. № 60334/2016г. на І г.о., Решение № 111 от 17.03.2014г. по гр.д. № 4207/2013г. на ІV г.о.) е разбирането, че принципът за справедливост, посочен в чл. 52 ЗЗД, изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за претърпените и предвидими в бъдеще болки и страдания, настъпили в резултат от вредоносното действие. В понятието „неимуществени вреди” се включват телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, в това число и негативните изживявания поради причинения от увреждането социален дискомфорт. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост след преценка на конкретните обективно установени факти и обстоятелства. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази събраните доказателства, които са относими към тези правнорелевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест за размера на обезщетението.

По касационните жалби .

Основателни са оплакаванията на жалбоподателя - ответник, че решението на въззивния съд е постановено при неправилно приложение на закона - чл. 51, ал.2 ЗЗД и чл. 300 ГПК по отношение на съпричиняването. Одобреното от съда споразумение, с което е приключило наказателното производство, не съдържа констатации относно наличие на съпричиняване от страна на пострадалия, което обаче не означава, че такова съпричиняване не може да бъде доказвано в процеса по чл. 45 ЗЗД, както е приел Софийски апелативен съд. Както е прието в отговора на първия въпрос, поведението на пострадалия поначало изобщо не е предмет на присъдата, респ. на споразумението. Затова няма как деянията, чрез които е осъществено съпричиняване, да са посочени в акта на наказателния съд. Когато за конкретното престъпление са предвидени квалифицирани състави в Наказателния кодекс, които до някаква степен отчитат поведението на пострадалия, както е по чл. 132, ал.1, т.1 НК - „телесна повреда, причинена в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с насилие, с тежка обида, с клевета или с друго противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за виновния или негови ближни“, но конкретното обвинение не е повдигнато и наказателната отговорност не е реализирана по този състав, това не ограничава възможността в гражданския процес да бъде доказвано наличие на поведение на пострадалия, с което е допринесъл за настъпване на вредите по чл. 51, ал.2 ЗЗД.

Както е разяснено в Тълкувателно решение №1/2014г. на ОСТК, т.7 и в практиката по прилагане на чл. 51, ал.2 ЗЗД (Решение № 21 от 03.02.2017г. по т.д. № 437/2016г. на II т.о., решение № 169 от 28.02.2012г. по т.д. № 762/2010г. на II т.о., решение № 54 от 22.05.2012г. по т.д. № 316/2011г. на II т.о., решение № 198 от 03.02.2017г. по т.д. № 3252/2015г. на II т.о. и др.) съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, но не и вина; приносът на увредения може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен; съпричиняване е налице, когато с поведението си пострадалият обективно способства за настъпване на вредоносния резултат или за увеличаване на обема на вредоносните последици; съпричиняването може да се изразява и в поемане на риска от настъпването на вредоносни последици или необоснованото му игнориране; необходимо е приносът да е конкретен и доказан, а не предполагаем, като за определяне степента на съпричиняване следва да се съпоставят броят и тежестта на нарушенията, извършени от делинквента и от пострадалия, както и тяхното значение за причиненото увреждане.

Въз основа на горните разяснения и при преценка на събраните по делото доказателства (гласните такива, съпоставени с писмените) се налага извод, че съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца е налице. Безспорно е, че инцидентът е настъпил в дома на ответника и е възникнал по повод предаване на малолетно дете (внуче на ответника) от неговата майка Б. (дъщеря на ответника) на баща му И. (брат на ищеца) с оглед уговорен от тях режим на лични отношения. Ищецът не е страна в тези отношения. След като майката отказала да предаде детето на лелята на бащата (свидетелката Вълкова), дошъл бащата И. и започнал да обижда майката и да я удря. Нейният баща - ответникът Л. се опитал да я защити; в този момент дошъл ищеца В.; той започнал да рита ответника, който припаднал за няколко минути; В. ударил и съпругата на ответника в челото, от което започнало силно кръвотечение; излязъл и сина на ответника, но и той бил ударен от И.; в някакъв момент (свидетелите на ответника не са видели кога точно, а свидетелката на ищеца твърди, че е било след като спрели да се бият), Л. е наръгал В. с нож. По пътя към Пирогов Л. признал на жена си и дъщеря си, че е наръгал В.. Тук следва да се посочи, че всички събрани свидетелски показания са на участници в конфликта и те следва да се ценят внимателно предвид тяхната заинтересованост - едните са роднини на ищеца (това е неговата леля св.Вълкова), а другите - на ответника (неговата съпруга К. и дъщеря Б.). Следва да бъде възприето като житейски праводоподобно изнесеното от последните две свидетелки, че след като ищецът ударил съпругата на ответника в главата и тя била обляна в кръв, именно уплахата от това действие е накарало ответника да вземе нож (боят до този момент е бил ръкопашен) и да предприеме вредоносното действие в опит да защити семейството си. Същевременно, не кореспондира с изнесеното от другите свидетели и с установеното в производството по ЗЗДН, твърдението на свидетелката Вълкова, че В. не се е бил, а само е разтървавал биещите се, както и че Л. е наръгал В. след като боят вече бил престанал.

От представените медицински свидетелства е видно, че при инцидента освен ищеца, са пострадали ответникът, сина му и съпругата му. Те са получили рани, охлузвания, кръвонасядания по лицето, ръцете, гръдния кош. Заради същия инцидент спрямо И. Б. е издадена от съда заповед за незабавна защита по ЗЗДН като е прието, че върху дъщерята на ответника Б. и малолетното дете В. е упражнено домашно насилие. Установява се от приложеното решение на ТЕЛК, че ответникът страда от исхемична болест на сърцето.

При съвкупния анализ на тези доказателства се налага извод, че ищецът, без да е лично засегнат от спора между родителите на детето, е дошъл в дома на ответника с цел да участва в разправията, вероятно да “помага“ на брат си. По този начин той сам се е въвлякъл в този конфликт и е бил активна страна в него - нанесъл е удари на ответника и близките му. Следователно, участвайки съзнателно в конфликта, извършвайки побой над близки на ответника, се е поставил в рискова ситуация и именно с това свое поведение е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат. Степента на съпричиняване настоящият състав определя на 50 %.

Въззивното решение е отчасти неправилно и поради нарушение на чл. 52 ЗЗД. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е допуснал отклонение от горепосочената практика на Върховния касационен съд по прилагане на залегналия в чл.52 ЗЗД критерий за справедливост на обезщетението като не е отчел всички значими обстоятелства, релевантни за обезщетението и не е определил правилно тяхната тежест за конкретния му размер. Ищецът е на 24 години към момента на увреждането. Причиненото му прободно нараняване, довело до наличие на кръв и въздух в гръдната кухина, е сериозно и животозастрашаващо. Налице е била реална опасност за живота му поради настъпилата кръвозагуба и той е опериран по спешност. Понастоящем ищецът е възстановен, но ще търпи до живот болезненост, тежест и чувство за „дърпане“ в резултат на настъпилите плеврални сраствания в областта на травмата. Ето защо, с отчитане на всички тези конкретни обстоятелства, според настоящата инстанция полагащото се обезщетение за неимуществени вреди възлиза на 22 000лв.

С оглед определената степен на съпричиняване ищецът има право да получи 11 000лв. С първоинстанционното решение са присъдени 200лв. и остават за присъждане 10800лв. До пълния предявен размер от 60 000лв. искът е неоснователен.

Тези изводи налагат отмяна на въззивното решение в частта, с която искът е уважен за разликата над 10 800лв. до 19 800лв. и постановяване на ново решение за отхвърляне на иска за тази разлика от 9 000лв. В останалата част, с която е уважен иска за 10 800лв. и с която е потвърдено отхвърлянето на иска до пълния предявен размер, решението следва да остане в сила.

По разноските .

Ищецът не дължи държавна такса на основание чл. 83, ал.1, т.4 ГПК. Върху уважения размер на иска държавната такса е дължима от ответника съгласно чл.78, ал.6 ГПК и тя възлиза на 440лв. за първата инстанция, 220 лв. за въззивната и 250лв. за касационната инстанция или общо 910 лв. Тъй като с въззивното решение е присъдена държавна такса 1200лв., то следва да се отмени за разликата над 910лв.

Ответникът претендира разноски и е направил такива за касационното производство в размер на 1000лв. за адвокатско възнаграждение и 426лв. за държавни такси или общо 1426лв. Според уважената част на жалбата му има право на 648 лв. За първата инстанция разноските на ответника са 1600лв., а за въззивната 1200лв. или общо 2800лв. Според отхвърления размер на иска следва да му бъдат присъдени 2287 лв., при което общо дължимите на ответника разноски за трите инстанции са 2935лв.

Ищецът не претендира разноски за настоящата инстанция и не е направил такива. Той не е претендирал разноски и за първата инстанция. Във въззивното производство разноските му са 500лв. за адвокатско възнаграждение и е поискано присъждането им. С оглед уважения размер на иска има право на 92лв. С въззивното решение са му присъдени 166,66лв., които следва да бъдат редуцирани до 92лв.

Водим от горното и на основание чл.293, ал.1 ГПК Върховният касационен съд, състав на І г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 141 от 03.02.2023г. постановено по гр.д. № 1415/2022г. на Софийски апелативен съд в частта , с която е уважен иска по чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 800лв . до 19 800лв., както и в частта за присъдените в полза на В. В. Б. разноски над 92 /деветдесет и два/ лева и в частта за поставената в тежест на Л. Р. Т. държавна такса над 910 /деветстотин и десет/ лв. и вместо него постановява :

ОТХВЪРЛЯ иска В. В. Б. против Л. Р. Т. с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от извършено на 21.08.2016г. престъпление по чл. 128 НК, за което е признат за виновен с акт на наказателния съд, за разликата над 10 800 /десет хиляди и осемстотин/ лева до 19 800лв., т.е. за 9 000лв.

ОСТАВЯ В СИЛА горепосоченото въззивно решение в частта, с която е уважен иска по чл. 45 ЗЗД между същите страни за 10 800лв. и в частта, с която е отхвърлен иска за разликата над 20 000лв. до предявения размер от 60 000лв.

Решението е влязло в сила в частта, с която искът е уважен в размер на 200лв.

ОСЪЖДА В. В. Б. ЕГН [ЕГН] да заплати на Л. Р. Т. ЕГН [ЕГН] сумата 2935/две хиляди деветстотин тридесет и пет/ лева разноски според отхвърлената част на иска за трите инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: