Осъждане за причинена смърт при катастрофа в пияно състояние

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт при управление на МПС в квалифицирани случаи * съкратено съдебно следствие при престъпления по транспорта * годност на техническо средство * неоснователност на касационна жалба

Р Е Ш Е Н И Е

№ 435

Гр. София, 21 октомври 2025 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на двадесет и пети септември през две хиляди двадесет и пета година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ВЛАДИМИР АСТАРДЖИЕВ

С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Е. Стоянова разгледа докладваното от съдия Цонева к. н. д. № 646/2025 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба на подс. Д. Д. Е. чрез защитника му адв. Н. Я. против решение № 65/23. 05. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 48/2025 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново (ВТАС).

Касаторът се позовава на всички основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Счита, че е осъден по непредявено обвинение, тъй като в диспозитива на присъдата в правната квалификация на деянието е посочена и разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НК. Оспорва извода на съдилищата по фактите относно концентрацията на алкохол в кръвта, като намира за недопустимо установяването ѝ по друг начин и с други средства извън посочените в Наредба № 1/2017 год. за установяване концентрацията на алкохол в кръвта и/или употребата на наркотични вещества или техни аналози. Намира, че определението, с което е прието наличие на предпоставките по чл. 372, ал. 4 от НПК, е немотивирано, тъй като не са посочени доказателствата, подкрепящи признанието на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Твърди, че окръжният съд не е изпълнил задължението си за изясняване на истината по делото, тъй като не е събрал доказателства за това дали пострадалата К. е била с поставен предпазен колан. Атакува доказателствения анализ на долустоящите инстанции като повърхностен и незадълбочен. Настоява да се приеме наличие на съпричиняване от страна на пътничката в автомобила поради знанието ѝ, че подсъдимият е употребил алкохол и поради това, че е била без колан. Тезата за явна несправедливост на наказанието обосновава с твърдяното от него съпричиняване от свид. К., като наред с това намира, че въззивният съд е надценил тежестта и значението на предхождащите деянието административни наказания за нарушения на правилата за движение и е подценил наличните смекчаващи обстоятелства. Настоява наказанието да бъде индивидуализирано при условията на чл. 55 от НК, а изтърпяването му да бъде отложено по реда на чл. 66 от НК.

Подс. Е., редовно призован, не участва лично в производството пред касационната инстанция.

Защитникът му поддържа жалбата по изложените в нея съображения и пледира за намаляване на наказанието и за прилагане на института на условното осъждане.

Частният обвинител Ц. К. не изразява лично или чрез повереника си становище по основателността на касационната жалба.

Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира решението да бъде оставено в сила, тъй като не са налице претендираните с жалбата недостатъци.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

С присъда № 35/11. 12. 2024 год., постановена по н. о. х. д. № 799/2024 год. Окръжен съд – Плевен е признал подс. Д. Д. Е. за виновен в това, че на 23. 10. 2023 год., около 21.40 часа, на третокласен път 3004 при км.3.600, между [населено място], обл./област/, и моста над р. /река/, при управление на МПС – л. а. /марка/, с рег. [рег.номер на МПС] нарушил чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП и чл. 21, ал.1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Д. Е. и средна телесна повреда на Ц. М. К., изразяваща се във фрактура на дясната ръка, довело до трайно затруднение крайника, като деянието е извършено в пияно състояние, с концентрация на алкохол в кръвта 2.2 на хиляда, установено със съдебно-медицинска експертиза, поради което и на основание чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 вр. чл. 373, ал. 2 и чл. 58а, ал. 1 от НК го осъдил на четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим за изтърпяване.

На основание чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено кумулативно наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от четири години, като на основание чл. 59, ал. 4 от НК е приспаднато времето, през което Е. е бил лишен от това право по административен ред за същото деяние.

Първоинстанционният съд се разпоредил с вещественото доказателство и възложил в тежест на подсъдимия направените разноски по делото.

Така постановеният съдебен акт е проверен по жалба на подсъдимия, като с решение № 65/23. 05. 2025 год., постановено от ВТАС по в. н. о. х. д. № 48/2025 год., е изменен и Е. е оправдан по обвинението за нарушаване на чл. 5, ал. 3, т. 1 от ЗДвП. В останалата ѝ част присъдата е потвърдена.

Касационната жалба е допустима, тъй като изхожда от легитимирана страна, депозирана е в срока по чл. 350, ал. 2 от НПК и с нея е атакуван съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Преди всичко е необходимо да се отбележи, че макар оплакванията на касатора да са квалифицирани като нарушение на закона по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, част от тях по своята същност представляват твърдения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото касаят реда, по който е проведено първоинстанционното производство, както и този за събиране, проверка и оценка на доказателствата. Такива са възраженията за осъждане по непредявено обвинение и за ползването на негодни доказателствени източници за установяване на алкохолната концентрация в кръвта на подсъдимия. Уточнението е необходимо поради различните правомощия на касационната инстанция в случай, че констатира основателност на тези доводи. Именно защото евентуалното наличие на съществени процесуални нарушения би направило безпредметно произнасянето по останалите аргументи на жалбоподателя, най-напред следва да получат отговор възраженията му, относими към касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Неоснователно се поддържа, че подс. Е. е бил осъден по непредявено обвинение. Този довод е бил поставен на вниманието на въззивната инстанция, която го е отхвърлила като несъстоятелен, излагайки съответни на закона съображения. Безспорно окръжният съд е пропуснал да отбележи в диспозитива на присъдата, че разпоредбата на чл. 373, ал. 2 принадлежи към процесуалния закон, но това опущение не разширява обхвата на наказателната отговорност на касатора и не го препятства да разбере за какво престъпно посегателство е признат за виновен. Словесното описание на деянието в диспозитива на първоинстанционния съдебен акт не оставя място за съмнение, че Е. е осъден само и единствено за престъпление по транспорта с дадената от прокурора правна квалификация по чл. 343, ал. 4 вр. ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1 вр. чл. 342, ал. 1 от НК, а посочването на времето, мястото, начина на осъществяването му и настъпилите общественоопасни последици не се отклоняват от описаното в обвинителния инструмент. Разпоредбата на чл. 373, ал. 2 от НПК не е елемент от състава на престъплението. Тя регламентира единствено последиците от направеното от подсъдимия признание на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Несъстоятелността на обсъжданото защитно твърдение е видима най-сетне и предвид систематичното място на чл. 373 от НК в глава тринадесета от НК, както и с оглед обстоятелството, че този текст от наказателния закон съдържа само една алинея.

Въззивният съд е упрекнат незаслужено и за това, че не е съзрял допуснатите от първата инстанция нарушения при провеждане на съкратено съдебно следствие и по-специално липсата на мотиви към определението по чл. 372, ал. 4 от НПК. Подсъдимият е заявил ясно и недвусмислено желанието си производството да протече по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, като е направил безусловно признание на фактите, посочени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а решаващият съд е достигнал до законосъобразно заключение, че това признание е надлежно подкрепено от доказателствата, събрани в досъдебната фаза на наказателния процес. За изпълнение на конституционно закрепеното задължение за мотивиране на съдебните актове тази констатация е напълно достатъчна. Не е необходимо да се изброяват доказателствата, които съответстват на направеното признание. Това е така, защото поначало доказателственият анализ и преценката за достоверност и убедителност на събраните доказателства се извършва при постановяване на присъдата и се обективира в мотивите към нея. Именно с оглед тези принципни положения и законодателят не е поставил други изисквания към съдържанието на определението чл. 372, ал. 4 от НПК освен извод, че подсъдимият е признал фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и че признанието му не е единствен източник на доказателства.

Несподеляеми са възраженията, отнасящи се до качеството на съдебните актове, постановени от инстанциите по фактите. Провеждането на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК е предопределило съдържанието не само на присъдата, но и на въззивното решение. По силата на императивната разпоредба на чл. 373, ал. 3 от НПК съдът е бил длъжен да приеме за установени именно обстоятелствата, изложени в обвинителния акт, което обяснява и защо е налице пълно съвпадение между фактите, описани в присъдата и във въззивното решение – от една страна, и тези, приети от прокурора в обстоятелствената част на обвинителния акт – от друга. Именно защото е проведена диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК не е било необходимо извършването на детайлен и изчерпателен анализ на доказателствената съвкупност и съобразно чл. 373, ал. 3 от НПК съдилищата са се позовали на самопризнанието на подсъдимия и са посочили доказателствата, събрани в досъдебното производство, които го подкрепят.

Няма основания, изводими от материалите по делото, да се приеме, че въззивният съд не е изпълнил задължението си за разкриване на истината. Макар безспорно доказателствената дейност в производството по глава двадесет и седма от НПК да се подчинява на същия процесуален стандарт, който е относим към разглеждане на делото по общия ред, в диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК инстанциите по фактите са строго обвързани от обстоятелствата, посочени от прокурора. Съгласно ТР № 1/2009 год. на ОСНК в производството по чл. 372, ал. 4 и чл. 373, ал. 3 от НПК първоинстанционният и въззивният съд могат да допускат и събират само доказателства, които не противоречат на признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт и не са несъвместими с тях. Твърдяното от защитата съпричиняване от страна на пострадалата К. не удовлетворява това изискване, защото насочва към различен механизъм на причиняване на уврежданията ѝ. Наред с това то няма онова доказателствено значение, което му придава защитата, не само защото поведението на свидетелката няма отношение към възникването на пътнотранспортното произшествие, но и защото наред с нея е пострадало и детето на подсъдимия, при това настъпилият по отношение на него съставомерен резултат е възможно най-тежкия.

Не издържа на касационната проверка и оплакването, че изводите на ВТАС относно концентрацията на алкохол в кръвта на подсъдимия са основани на негодни доказателствени средства. Освен, че по своята същност представлява недопустимо оспорване на обстоятелствата, признати по реда на чл. 371, т. 2 от НПК, обсъжданото възражение почива на неверен прочит на закона. Защитата очевидно черпи аргументи от разпоредбата на чл. 343б от НК, но не отчита различния законодателен подход при формулиране на съставите на престъпленията по транспорта. Докато елемент от състава на престъплението по чл. 343б от НК е установената по надлежен ред концентрация на алкохол в кръвта на водача на моторно превозно средство, в основата на квалифицирания състав на чл. 343, ал. 3, пр. 1 от НК е поставено пияното състояние, което е с по-широк обхват. Предвид изрично посоченото в чл. 343б, ал. 1 и 2 от НПК в първата хипотеза съдържанието на алкохол в организма на дееца следва да бъде установено единствено по реда, предвиден в Наредба № 1/2017 год., но във втората, в която попада и настоящият казус, наличието на алкохол в кръвта над 0,5 ‰, може да бъде доказано посредством всички способи, регламентирани в процесуалния закон, един от които е именно експертизата. Използваният от вещото лице метод на В. е научно признат и се основава на множество медицински изследвания, позволяващи да се установи количеството алкохол, елиминирано от организма за единица време, след което да се направи извод каква е алкохолната концентрация към по-ранен момент. Тъй като медицинското изследване по Наредба № 1/2017 год. е направено два часа след пътния инцидент, и прокурорът в обвинителния акт, и съдилищата по фактите в присъдата и потвърждаващото я въззивно решение логично и законосъобразно са се позовали на заключението на съдебномедицинската експертиза, установяващо съдържанието на алкохол в кръвта на подсъдимия към момента на произшествието. Съвсем отделен е въпросът, че и в двата случая квалифициращият признак „пияно състояние“ е налице, а алкохолната концентрация значително надхвърля границата от 0,5 ‰.

С оглед изложеното настоящата инстанция прие, че не са допуснати претендирните от касатора съществени нарушения на процесуалните правила.

Касационната проверка не установи и наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, което според жалбоподателя не се отнася до възприетата от ВТАС правна квалификация на деянието, а до отказа му да приеме съпричиняване от страна на пострадалата К.. При положение, че не са допуснати нарушения при установяване на правно значимите обстоятелства, проверяваният съдебен акт не се нуждае от корекция в желаната от касатора насока. С оглед описаната в решението фактология, изключваща неправомерно поведение на пътничката в автомобила, такава поначало е невъзможна, защото касационната инстанция е обвързана от фактите, които въззивният съд е приел за установени.

Неоснователни са и доводите, отнасящи се до вида и размера на наказанието. При неговата индивидуализация са били съобразени всички обстоятелства от значение за вида и размера му без някои от тях да бъдат неоснователно надценени за сметка на останалите.

Вярно е, че Д. Е. е неосъждан, а характеристичните му данни са добри. Безспорно установено е също така, че здравословното му състояние е влошено, както и че след произшествието е демонстрирал загриженост към състоянието на пострадалите. Няма спор и относно последователно изразената критичност към стореното от него. В същото време тези смекчаващи обстоятелства нито в количествено, нито като тежест и значение превалират съществено над отегчаващите такива, поради което не могат да доведат до по-снизходително третиране на подсъдимия.

Съдът законосъобразно е отчел като фактори, отегчаващи отговорността му, наличието на повече от едно квалифициращо обстоятелство и алкохолната концентрация в кръвта на Е., която значително надхвърля границата от 0,5 ‰, обосноваваща пияното състояние по смисъла на чл. 343, ал. 3, пр. 1 от НК. Те недвусмислено показват, че конкретното деяние разкрива значително по-висока степен на обществена опасност от типичните престъпления по транспорта. Този подход не влиза в противоречие със забраната на чл. 56 от НК, защото се основава на количествен критерий и визира проявлението на правно значимите обстоятелства над минимално необходимото за наличие на съответната правна квалификация, позволявайки да се отчетат индивидуалните особености на извършеното престъпление и да се направи диференциация между посегателствата от един и същи вид.

Не е надценено и значението на предхождащите деянието административни наказания за други нарушения на правилата за движение. Вярно е, че тези нарушения са извършени в период от около десет години, но нито това обстоятелство, нито неголемият размер на наложените глоби могат да обосноват претендираното от защитата намаляване на наказанието. Преди всичко броят им не е незначителен, както се поддържа в жалбата. Касае се за пет електронни фиша и две наказателни постановления, като прави впечатление, че с изключение на едно от нарушенията, което е извършено в качеството му на пътник, останалите са свързани с дейността му на водач на МПС и имат пряко отношение към безопасността на движението. Особено показателно в тази насока е обстоятелството, че Е. вече е бил санкциониран за това, че превозва дете без да използва съответната система за обезопасяване на пътуването му и въпреки това е проявил същото безотговорно отношение и в настоящия случай. Не е без значение и фактът, че към момента на деянието касаторът е бил лишен от приблизително една трета от максимално възможните контролни точки. Изложеното не позволява подсъдимият да бъде характеризиран като образцов и безукорен водач на МПС, а напротив, налице е ясно изразен и трайно формиран модел на поведение, свързан с несъобразяване с изискванията за пътна безопасност.

Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства не показва очевидна диспропорция между степента на обществена опасност на деянието и дееца – от една страна и отмереното от ВТАС наказание – от друга. Наложеното наказание в неговата цялост – като комплекс от лишаване от свобода и лишаване от правоуправление на МПС – ще способства както за поправянето и превъзпитанието на дееца, така и за постигане на генералната превенция.

В заключение: с оглед отсъствието на визираните в жалбата касационни основания съставът на трето наказателно отделение прие, че въззивният съдебен акт е законосъобразен и следва да бъде оставен в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 65/23. 05. 2025 год., постановено по в. н. о. х. д. № 48/2025 год. по описа на Апелативен съд – Велико Търново.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.