Окончателно наказание за причинена смърт и телесна повреда при катастрофа с превишена скорост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 185

Гр. София, 06 април 2026 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение в публичното заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и шеста година в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

с участието на секретаря Елеонора Михайлова и в присъствието на прокурора М. К., като разгледа докладваното от съдия Магдалинчева н.д. № 193/2026 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 346, т. 1 НПК.

Образувано е по касационни жалби на адв. П. Н. - защитник на подсъдимия Г. С. П., както и на адв. К. С. и на адв. Е. П. - повереници на частните обвинители Х. С. Ш. и Г. Г. К., против решение № 98 от 15.12.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. №225/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

С обжалваното решение е била потвърдена присъда № 6 от 12.05.2025г. по н.о.х.д. №157/20205 г. на Сливенския окръжен съд.

С тази присъда подсъдимият Г. С. П. е бил признат за виновен в това, че на 25.06.2024 г. в с. Пъдарево, община Котел, на ул. „Георги Димитров“, до дом 33, при управление на МПС – л.а. „*****“, модел ****, с рег. [рег.номер на МПС] , собственост на „*****“ ЕООД, в нарушение на чл. 21, ал. 1 от ЗДвП – управлявал автомобила със скорост от 115 км/ч, по непредпазливост причинил смъртта на Р. Х. Ш. и средна телесна повреда на М. А. А., изразяваща се в трайно затруднение на движението на снагата за повече от три месеца, като превишението на скоростта е с над 50 км/ч в населено място, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. с ал. 3, пр. 7, б. „б“, пр. 1, вр. с ал. 1, б. „в“, вр. с чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 НК е осъден на четири години лишаване от свобода, търпими при общ режим, както и на лишаване от правоуправление за срок от седем години.

В касационната жалба на защитника адв. П. Н. са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 НПК. В подкрепа на довода за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила защитникът твърди, че обвинителният акт страда от съществен порок, тъй като в него като извършител на процесното деяние са посочени две различни лица. Изразява несъгласие с приетото от въззивния съд, че е допуснат технически пропуск, като поддържа, че се касае за очевидна фактическа грешка, неотстранена в разпоредително заседание по реда на чл. 248а НПК. Смята, че по този начин правото на защита на подсъдимия е било нарушено, тъй като в производството по чл. 371, т. 2 НПК не било ясно кои факти той е признал. Поддържа, че липсват мотиви в частта относно наказанието. Извън това твърди, че комплексната санкция е явно несправедлива поради нейната прекомерност. Смята, че степента на обществена опасност на подсъдимия не е била преценена правилно и че са подценени смекчаващите за сметка на отегчаващите отговорността обстоятелства. Искането е за отмяна на присъдата и за връщане на делото за ново разглеждане, а алтернативно за приложение на нормата на чл. 55 НК, за намаление на размера на наказанията и за отлагане на лишаването от свобода по реда на чл. 66 НК.

В касационната жалба на повереника К. С. също е изведен касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Твърдението в тази жалба е за явна несправедливост на наказанието поради неоснователното му снижение. Повереникът акцентира върху броя административни нарушения, за които подсъдимият е бил санкциониран за кратък период от време; върху значителното превишение на скоростта, с която той е управлявал автомобила; върху факта, че нарушението на чл. 21, ал. 1 ЗДвП е умишлено; върху ширещия се в страната пътен травматизъм; върху тежкия престъпен резултат и върху спецификата на извършване на самото деяние. Направено в касационната жалба е позоваване на практиката на ВКС по дела за транспортни произшествия. Отделно се поддържа, че въззивното решение е неправилно и по отношение на присъдените разноски за повереник, които без основание са били занижени. Отправеното искане е за отмяна на решението и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд със съответни указания за завишение на санкцията.

В касационната жалба на другия упълномощен повереник – адв. Е. П., също е релевиран касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Поддържа се, че определеното наказание е явно несправедливо, тъй като е неоснователно снижено. Твърди се, че вредоносният резултат, деянието като механизъм, личността на дееца и нуждите на генералната превенция не са оценени с нужната степен на осторожност. Преповторени в тази връзка са съображенията на другия повереник, включая и по отношение на присъдените разноски. Отправеното към касационната инстанция искане е съответно на това от жалбата на адв. С..

В съдебно заседание защитникът адв. П. Н. поддържа касационната жалба по изложените в нея съображения. Позовава се на съдебни решения, които смята, че подкрепят тезата му.

В лична защита подсъдимият Г. С. П. поддържа позицията на своя защитник, а в последната си дума моли наложеното наказание лишаване от свобода да бъде отложено по реда на чл. 66 НК.

В производството пред касационната инстанция повереникът К. С. поддържа своята жалба и отправените с нея искания.

Частните обвинители Х. С. Ш. и Г. Г. К. се присъединяват към позицията на своя повереник.

В съдебно заседание не се явяват поверениците адв. Е. П. и адв. М. Д. Адв. М. Д. е депозирала молба, с която е поискала ход на делото да бъде даден в нейно отсъствие. , както и редовно призованият частен обвинител М. А. А..

Представителят на Върховната касационна прокуратура намира, че трите касационни жалби са неоснователни и пледира обжалваното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното:

Трите касационни жалби са подадени в срок, от активно легитимирани лица – защитник и повереници, и срещу акт, подлежащ на проверка по реда на глава двадесет и трета от НПК. В този смисъл те са процесуално допустими .

Разгледани по същество тези жалби са неоснователни по следните съображения:

По касационната жалба на защитника адвокат П. Н.

1. Първият релевиран в тази жалба касационен повод е свързан с твърдение за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила. То според защитника е налице, тъй като в обвинителния акт като автор на пътно транспортния инцидент са били посочени две лица – подсъдимият Г. П. и починалия Ш.. Последното е препятствало провеждането на процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, тъй като подсъдимият не е бил наясно кои факти признава, още повече че пропускът не е бил отстранен в процедура по чл. 248а НПК.

Подобен довод е бил релевиран и пред въззивната инстанция, която на л. 6 от въззивното решение е отговорила на защитника по споделяем от касационния съд начин.

Действително на л. 4 - 5 от обвинителния акт, при възпроизвеждане заключението на автотехническата експертиза, на три места е посочено, че лекият автомобил е бил управляван от обвиняемия Ш. (последният всъщност е бил пасажер в автомобила и е загинал при пътния инцидент). На всички останали места в обвинителния акт обаче - общо 23 пъти в неговата обстоятелствена и диспозитивна част - името на подсъдимия Г. С. П. фигурира еднозначно като водач на автомобила и като причинител на пътния инцидент. Няма никакво съмнение, че волята на прокуратурата е била да предаде на съд именно него, както няма и никакво съмнение, че в процедурата по чл. 371, т. 2 НПК, в която се признават фактите от обстоятелствената част на обвинителния акт, подсъдимият е признал личната си причастност към инцидента.

Принципно вярно е това, че допуснатото от прокурора смешение в имената представлява очевидна фактическа грешка, която би могла да бъде отстранена от първостепенния съд в разпоредително заседание и в нарочна процедура по чл. 248а НПК. Не всеки пропуск да бъде задействана тази процедура обаче води до процесуално нарушение от категорията на съществените. За да е налице такова, е необходимо грешката да е довела до реално нарушение на правото на защита, да е попречила на страна, в случая на подсъдимия, да упражни процесуалните си права или да е създала съмнение относно същността на обвинението. В настоящия случай не се установява, че подсъдимият е бил лишен от възможността да се защитава или че не е могъл да разбере кои факти признава. От изявлението на подсъдимия в разпоредително заседание и от начина на провеждане на диференцираната процедура по глава двадесет и седма от НПК е видно, че П. е осъзнавал признаването на фактите във връзка с пътното произшествие от 25.06.2024 г. и е имал пълна възможност да се защитава по тях. Не без значение е и това, че неточността в името на извършителя е допусната не при описание на механизма на самото произшествие, а при възпроизвеждане на заключението на автотехническата експертиза, която е само един от способите за събиране и проверка на доказателства в наказателния процес. Грешката, върху която защитата акцентира, освен това е и твърде очевидна, за да заблуди подсъдимия, тъй като негово име е заменено с това на лице, сочено като пасажер и жертва на инцидента.

По изложените съображения касационният съд приема, че твърдението на защитника за допуснато от решаващия съд съществено процесуално нарушение не може да бъде споделено.

2. Не е налице и следващото твърдяно нарушение, свързано с касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК.

Във връзка с него касаторът – защитник, поддържа, че въззивното решение страда от съществен порок, тъй като в частта относно индивидуализацията на наказанието е лишено от мотиви.

Прочитът на съдебния акт показва, че използваният от апелативния съд подход при мотивиране на решението в оспорваната част е съобразен със законовите изисквания. Апелативният съд е извършил самостоятелна проверка на правилността на първоинстанционната присъда в частта относно наказанието и е изложил мотиви защо намира, че определената санкция е законосъобразна и справедлива. На стр. 12–14 от въззивното решение са обсъдени както видът и размерът на определеното наказание, така и основанията за неговото редуциране по реда на чл. 58а, ал. 1 НК, приложен след проведеното съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 НПК. Наред с това въззивният съд е изложил съображения относно режима и начина на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода, като е преценил значението на релевантните смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства и е потвърдил извода на първата инстанция, че те не обуславят нито приложение на чл. 58а, ал. 4, вр. с чл. 55 НК, нито отлагане на изтърпяването на наказанието лишаване от свобода по реда на чл. 66 НК.

В разглеждания случай апелативният съд е изложил ясни и разбираеми мотиви относно индивидуализацията на наказанието и е обосновал защо приема, че определената от първата инстанция санкция съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на целите на наказанието по чл. 36 НК. Противно на твърденията на защитата, въззивният съд е взел изрично отношение по въпроса със степента на обществена опасност на подсъдимия, приемайки, поради наличие на изброените от него смекчаващи обстоятелства, че тя е относително ниска – вж. л. 12, абзац 3 от въззивното решение.

Ето защо не може да се приеме, че въззивното решение е немотивирано и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила. Несъгласието на защитника с крайния извод на въззивния съд относно размера на наказанието и необходимостта то да бъде изтърпяно ефективно представлява по същество възражение срещу правилността на извършената индивидуализация. Ето защо този довод ще бъде обсъден в рамките на следващото релевирано касационно основание – това по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

3. Доводът на защитника, свързан с явна несправедливост на наложеното наказание поради неговата прекомерност, също е неоснователен.

Претенцията на жалбоподателя за явна несправедливост на наказанието е мотивирана с твърдения за ниската степен на обществена опасност на личността на дееца заради младата му възраст, изразеното от него съжаление, чистото му съдебно минало, неопитността му като водач, довела и до налагане на административни санкции за нарушения по ЗДвП, само две от които свързани с режима на скоростта. Първите три фактора обаче, наред с положителната характеристика на личността, обоснована с представените пред въззивния съд писмени доказателства, са били взети предвид от предходната инстанция при конкретизиране на срока и вида на определената комплексна санкция.

Неоснователно е възражението на защитата, че като смекчаващо отговорността обстоятелство следвало да бъде отчетена неопитността на подсъдимия като водач на моторно превозно средство. От данните по делото се установява, че на 14.12.2023 г. на името на подсъдимия П. е било издадено свидетелство за управление на моторно превозно средство, валидно за категория „В“. Процесният пътнотранспортен инцидент е настъпил на 24.06.2024 г., поради което е очевидно, че към момента на деянието подсъдимият е притежавал кратък стаж като водач. Това обстоятелство обаче не може да бъде преценявано в негова полза по начина, по който защитата настоява. Напротив - липсата на значителен практически опит при управление на моторно превозно средство налага от водача повишена степен на внимание, предпазливост и стриктно придържане към установените правила за движение по пътищата. Неопитността не освобождава водача от повишената отговорност да се съобразява с пътната обстановка и с нормативно установените ограничения, а налага още по-голяма предпазливост и осторожност, които изисквания при управление на автомобила със скорост от 115 км/ч в населено място очевидно не са били покрити.

Неоснователен е и следващият довод на защитника, според който в противоречие с разпоредбата на § 6, т. 62 от ДР на ЗДвП неправилно, в ущърб на подсъдимия и като отегчаващо отговорността му обстоятелство, е било прието, че той е извършвал системни нарушения на правилата за движение. Действително, за „системност“ – и то не като съставомерен признак, а като характеристика на поведението на подсъдимия – говори първоинстанционният съд, който в мотивите си е посочил, че за период от около шест месеца на името на П. са били установени общо тринадесет нарушения на правилата за движение. Във въззивното решение, което е предмет на настоящата касационна проверка, терминът „системност“ не е използван, поради което възражението на защитата в тази му част не кореспондира с мотивите на проверявания съдебен акт.

Едновременно с това, напълно правилно въззивният съд е отчел като релевантно обстоятелство наличието на множество нарушения на правилата за движение по пътищата, извършени от подсъдимия в кратък времеви период след придобиване на правоспособност като водач. От данните по делото се установява, че срещу него са били налагани административни санкции чрез фишове, като са били издадени и две наказателни постановления. Макар извършените административни нарушения да не формират „системност“ в нормативния смисъл на § 6, т. 62 от ДР на ЗДвП, те безспорно представляват обективни данни за отношението на подсъдимия към правилата за безопасност на движението и към задълженията му като водач на моторно превозно средство. Тези обстоятелства следва да бъдат преценявани не през призмата на формалното определение за „системност“, а в контекста на личността на дееца като водач на пътя, която е сред основните критерии при индивидуализацията на наказанието. Наличието на значителен брой административни нарушения за кратък период от време след придобиване на правоспособност сочи на трайна склонност към пренебрегване на установените правила за движение и на подценяване на риска, който подобно поведение създава за останалите участници в движението. Ето защо въззивният съд правилно е взел предвид тези данни като характеристика на поведението на подсъдимия и като обстоятелство, имащо значение при определяне на справедливия размер на наказанието.

Предвид горепосоченото не може да се приеме, че между наложеното наказание и обществената опасност на деянието и дееца съществува очевидна и драстична несъразмерност, която единствено би могла да обоснове касационна намеса поради явна несправедливост. Напротив, посочените от въззивния съд отегчаващи обстоятелства – наличие на два квалифициращи признака, превишение на скоростта и над ограничението по чл. 343, ал. 3, пр. 7 НК, тежкият съставомерен резултат, наложените предходни наказания на подсъдимия за нарушение на правилата за движение, несъставомерните имуществени вреди по управлявания от подсъдимия автомобил, който е бил собственост на трето лице, не позволяват по-снизходително санкциониране на П.. Претенцията на защитата за прилагане на чл. 58а, вр. с чл. 55 НК, за редуциране на лишаването от свобода до три години лишаване от свобода, отложеното му изтърпяване и снижението на срока лишаване от правоуправление, не намира опора в целите на наказанието по чл. 36 НК. Подобен санкционен резултат би довел до несъразмерност между тежестта на извършеното престъпление и наказателната реакция на държавата, като би компрометирал генерално превантивната функция на наказанието и би създал усещане за неоснователна снизходителност спрямо деяние като процесното.

По касационните жалби на поверениците адв. К. С. и адв. Е. П.

Касационните жалби на двамата повереници съдържат сходни доводи, поради което следва да бъдат разгледани общо.

В двете жалби се релевира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, като се поддържа, че наложеното на подсъдимия наказание е явно несправедливо поради неправилното му занижаване.

Тези оплаквания също са неоснователни.

От съдържанието на въззивното решение не може да се направи извод, че изложените пред Апелативен съд – Бургас доводи на поверениците, които по същество се преповтарят и в касационните жалби, са останали извън вниманието на решаващия съд. Апелативната инстанция е извършила самостоятелна и задълбочена преценка на всички релевантни за индивидуализацията на наказанието обстоятелства и е изложила мотиви защо приема, че определеното от първоинстанционния съд наказание е справедливо и съответства на целите на наказателната репресия.

Правилно въззивният съд е отчел като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства младата му възраст – 19 години към момента на деянието, чистото му съдебно минало, отличните характеристични данни, както и изразеното съжаление за стореното. Тези данни разкриват по-ниска степен на лична обществена опасност на дееца и обосновават извода, че извършеното престъпление не е резултат от трайна престъпна нагласа, а от неправилна и опасна преценка в конкретна житейска ситуация. Към посочените смекчаващи фактори следва да се прибави безупречното процесуално поведение на подсъдимия по време на двете фази на производството. Не без значение е и обстоятелството, че макар нарушението на правилата за движение да е сериозно и в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия резултат, то се свежда до едно, както и че са налице минималните количествени критерии, покриващи квалифициращия признак по чл. 343, ал. 4 НК.

Наред с това апелативният съд е отчел и всички релевантни отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, като е преценил тяхната относителна тежест. Към тях правилно са били отнесени предходните административни нарушения на подсъдимия като водач на пътя, превишението на скоростта над съставомерната граница по чл. 343, ал. 3, пр. 7 НК, както и причинените извънсъставомерни имуществени вреди по автомобила.

Касационната инстанция не споделя становището на поверениците, че нарушенията на правилата за движение, извършени от подсъдимия преди инцидента, са били подценени от въззивния съд. Напротив, по отношение на наложените на подсъдимия административни санкции апелативният съд е подходил с необходимата прецизност: той ги е отчел като утежняващи отговорността му обстоятелства, но не се е ограничил единствено до формалното им изброяване, а е извършил и преценка на техния характер и тежест. От изложеното в мотивите на съдебния акт е видно, че съдът е разграничил отделните нарушения според тяхното естество и е отчел, че част от тях могат да бъдат определени като относително по-леки по своя характер. Към тази категория спадат нарушения като липсващ пожарогасител или аптечка в автомобила, непоставен обезопасителен колан или замърсен контролен номер. По този начин въззивният съд е проявил необходимия баланс при оценката на административните нарушения на подсъдимия, като е избегнал неправилното им абсолютизиране или механичното им използване като основание за неоправдано утежняване на наказателната му отговорност – какъвто подход по същество се предлага от поверениците.

Неправилно е и становището на поверениците, че като допълнителни отегчаващи обстоятелства следва да бъдат отчетени превишението на разрешената скорост над 50 км/ч в населено място, както и тежкият съставомерен резултат, довел до причиняване на смъртта на едно лице и до причиняване на средна телесна повреда на друго. Всички тези факти са включени в квалифициращите признаци на престъплението по чл. 343, ал. 3 и ал. 4 НК и именно те обуславят и по-тежката наказателна отговорност на дееца. С оглед на разпоредбата на чл. 56 НК те не могат да бъдат използвани повторно като самостоятелни отегчаващи обстоятелства при индивидуализацията на наказанието. Не представлява такова обстоятелство и умишленото нарушение на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, тъй като при непредпазливите транспортни престъпления нарушаването на правилата за движение поначало се осъществява при такава форма на вина, която е различна от тази, при която се реализира настъпилия престъпен резултат.

Оплакванията на поверениците са свързани и с общата картина на пътнотранспортния травматизъм в страната и с необходимостта от по-строго наказателно санкциониране на подобни деяния. Тези съображения обаче не могат да обосноват извод за явна несправедливост на наложеното наказание. Обществената опасност на деянието е вече отчетена от законодателя при определяне на санкциите за престъпленията по чл. 343 НК. Безспорно е, че ръстът на този вид престъпност и високата обществена чувствителност към нея са реални проблеми, но при определяне на наказанието съдът е длъжен да изхожда преди всичко от конкретните особености на извършеното деяние и личността на дееца. При разрешаването на въпроса за наказанието съдът следва да постигне баланс между целите по чл. 36 НК – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. Когато е налице относително равновесие между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства – а в настоящия случай и превес на първите – по-строгото санкциониране на дееца не може да бъде мотивирано единствено със съображения за генерална превенция. Нейните цели се постигат чрез индивидуалната превенция, а не чрез абстрактна строгост, несъобразена с конкретния деец и с конкретното деяние.

Касационният съд не подценява настъпилия тежък вредоносен резултат, довел до загубата на един човешки живот и до причиняване на средна телесна повреда на друго лице. Следва обаче да се отчете, че този резултат е вече съобразен от законодателя при определяне на по-високия специален минимум и максимум на санкцията за квалифицираните състави на престъплението. Разликата между тези граници – от пет до петнадесет години лишаване от свобода към момента на деянието – е уредена в широк диапазон именно, за да позволи индивидуализиране на наказанието според особеностите на всеки конкретен случай.

Посочените и от защитника, и от повереника адв. С. решения, постановени от Върховния касационен съд по дела, свързани с пътнотранспортни произшествия, не могат да окажат определящо влияние върху преценката за индивидуализацията на наказанието в настоящия случай. Макар съдебната практика да има значение за уеднаквяване на прилагането на закона и за изясняване на принципните положения при наказването на този вид престъпления, тя не може да бъде механично пренасяна към конкретния казус. Определянето на наказанието е дейност, която по своята същност изисква индивидуализиран и конкретен подход, съобразен с особеностите на всяко отделно дело. Съгласно чл. 54 НК съдът е длъжен да отчете съвкупността от всички релевантни обстоятелства – характера и степента на обществената опасност на деянието, личността на дееца, подбудите за извършване на престъплението, както и всички смекчаващи и отегчаващи отговорността фактори. Тези елементи винаги се проявяват в различна комбинация и интензитет при отделните случаи, поради което и размерът на справедливото наказание не може да бъде извеждан чрез пряко съпоставяне с други съдебни актове, постановени при различна фактическа обстановка. Ето защо позоваването на отделни решения на Върховния касационен съд, постановени по други дела, не може само по себе си да обоснове извод за неправилност или явна несправедливост на наложеното наказание в посока на неоснователното му увеличение или снижение. Дори когато става въпрос за престъпления с една и съща правна квалификация, различията в конкретните факти – начина на извършване на деянието, степента на нарушаване на правилата за движение, поведението на дееца преди и след инцидента, характеристичните му данни и множеството други индивидуализиращи фактори – неизбежно водят и до различия в наказателноправната реакция. В този смисъл цитираната от защитата и повереника незадължителна съдебна практика може да има само ориентировъчно значение, но не и да предопределя изхода по настоящото дело. При извършената от въззивния съд индивидуализация на наказанието са били отчетени всички релевантни обстоятелства, свързани както с деянието, така и с личността на подсъдимия, поради което не е налице основание да се приеме, че определената санкция се отклонява от принципите на справедливостта или от установените в практиката критерии за санкциониране на този вид престъпления.

С оглед на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че определянето на наказание лишаване от свобода в размер на шест години преди задължителната редукция по чл. 58а НК, т.е. над минималния размер на предвидената от закона санкция, е било оправдано и съответства на степента на обществената опасност на деянието и дееца.

Следва да се има предвид и че спрямо подсъдимия П. е постановена ефективна осъдителна присъда, като наред с основното наказание лишаване от свобода му е наложено и допълнително наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от седем години. Това допълнително наказание, разгледано в съвкупност с основното, има самостоятелно значение за постигане на целите на наказанието, като ограничава възможността подсъдимият да участва в пътното движение за продължителен период от време и съдейства за неговото действително поправяне и превъзпитание.

По довода на поверениците за неправилно присъдени разноски

Основателно е било искането пред въззивния съд на повереника на частните обвинители адв. С. за присъждане на адвокатско възнаграждение за оказаната от него безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА). Цитираният текст предвижда, че при безплатна правна помощ и в случай, че насрещната страна е осъдена, адвокатът има право на разноски, определени от съда в размер не по-малък от предвидения в чл. 36 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните адвокатски възнаграждения, които другата страна се осъжда да заплати.

Процесният казус покрива хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗА. Между частните обвинители Х. С. Ш. и Г. Г. К. и повереникът им адв. К. С. в договор за правна помощ и съдействие е уговорена безплатна правна помощ Вж. л. 98-100 от въззивното дело . Осъдителният изход на делото за подсъдимия П. и общата разпоредба на чл. 189, ал. 3 НПК налагат в тежест на същия да бъдат възложени разноските за процесуално представителство на частните обвинители. По силата на чл. 13, ал. 1, т. 4 и ал. 4 от Наредба №1/09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения минималният размер на тези разноски възлиза на 2 250 лева за всяко от представляваните лица. Едновременно с това обаче, отчитайки Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022г. за незадължителния характер на посочения подзаконов нормативен акт, сложността на делото и действителния обем на извършената от повереника правна дейност пред въззивната инстанция, този състав прецени, че определената от предходния съд сума от 2 250 лева е адекватното адвокатско възнаграждение за представителството на двамата частни обвинители. В тази връзка бе отчетено, че процесното деяние, макар и усложнено по резултата си с оглед причинената смърт и предвид квалификацията по член 343, ал. 4, вр. с ал. 3 НК, не е предпоставило фактическа и правна сложност на делото. Обвинителният акт е бил внесен срещу едно лице и за едно престъпление, извършено по непредпазливост, а производството пред инстанциите по същество е приключило по диференцираната процедура на глава двадесет и седма от НПК. Производството пред въззивната инстанция на свой ред е приключило в две съдебни заседания, а в касационната жалба на повереника (обща за двамата частни обвинители) е релевиран единствено касационният повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК. Ето защо касационният съд прецени, че правилно на подсъдимия Г. П. са били възложени разноски за повереник в размер на сумата от 2 250 лева за безплатното процесуално представителство на двамата частни обвинители пред въззивната инстанция.

По изложените съображения атакуваното съдебно решение следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, първо наказателно отделение Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 98 от 15.12.2025 г., постановено по в.н.о.х.д. №225/2025 г. по описа на Апелативен съд – Бургас.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.