Приемане на наследство чрез ползване на имот и недействителност на последващ отказ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 309

гр. София, 27.05.2026 г.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на осми декември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Соня Найденова гр.дело № 1697/2024 г. и да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Н. Г. Н. и Г. В. Н., чрез общия им пълномощник адв. С. К. от АК- П., срещу въззивното решение № 1593 от 15.12.2023 г. по в. гр. д. № 2539/2023 г. на ОС – Пловдив, с което, като е потвърдено първоинстанционно рещение № 2781/16.06.2023 г. по гр. д. № 5039/2022 г. на РС- Пловдив, е признато за установено по отношение на ищеца Д. И. Д.– Т., че Н. Г. Н. и Г. В. Н. (конституирани като наследници на починалия в хода на делото ответник В. Н. Н.) не притежават 1/4 ид. част от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор №*** по КК на [населено място], с адрес на имота: [населено място], община П., район Ц., [улица], целият с площ от 320 кв.м, урбанизирана територия, начин на ползване: ниско застрояване (стар парцел *-*, кв. 155 по ЗРП-ПУП на [населено място]), при посочени съседи, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор № ****, еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 80 кв.м, както и един гараж с площ от 20 кв.м (сграда с идентификатор № ****), на основание давностно владение и наследяване от В. Н. Н. (починал на 20.08.2022 г.), като е отменен и нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давност № 174, том 20 от 20.11.1997 г. на нотариус при РС – Пловдив в частта му, в която В. Н. Н. е признат за собственик по наследство и давностно владение на 1/4 ид.част от правото на собственост върху двуетажна масивна жилищна сграда със застроена площ от 72 кв.м, построена в дворно място с площ от 311 кв.м с адрес: [населено място], [улица].

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон и допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорват изводите, че В. Н., че направеният от него отказ от наследството на майка му е валиден, че ищцата и нейната майка са осъществявали владение на неговите наследствени ид. части от процесния имот, оспорват и като непълна и неправилна преценката на събраните по делото доказателства.

Насрещната страна по касация – ищец в производството Д. И. Д. – Т., чрез пълномощник адв.Н. А. от АК – П., оспорва касационната жалба, счита въззивното решение за правилно.

Върховният касационен съд, като прецени данните по делото, доводите на страните, и извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК , намира следното:

Въззивният съд, аналогично на първоинстанционния съд, е приел, че искът е основателен. Установено е следното от фактическа страна :

Общият наследодател О. Н. П., починала на 20.01.1964 г., е оставила за законни наследници И. Н. Н. – дъщеря, починала на 21.01.1978 г., и С. Н. П. – син, починал на 10.06.2019 г., като наследници на последния са трети за спора лица. Наследници на И. Н. са дъщеря З. Н. Н., починала през 2012 г. и наследена от ищцата Д. Д.-Т., и син В. Н. Н. – ответник па иска. В. Н. е починал в хода на делото през 2022 г. и е наследен от настоящите ответници съпруга Н. Г. Н. и дъщеря Г. В. Н.. Установено е, че наследодателят О. П. приживе е придобила правото на собственост върху дворно място, което сега представлява по действащата КК и КР на [населено място] поземлен имот с идентификатор *** с площ от 320 кв.м., от което по наследяване всяко от нейните две деца И. Н. Н. и С. Н. П., получава по 1/2 ид.част, съответно дела на И. Н. е наследена от В. Н. и З. Н. по 1/4 ид.ч.

С определение № 372 от 09.11.1980 г. по гр.пр. № 7819/1980 г. на РС – Пловдив, е вписано в особената книга на съда под № 856 отричането на В. Н. Н. от наследството, останало от покойната му майка И. Н., починала през 1978 г. Впоследствие, с нотариален акт № 174/20.11.1997 г. на нотариус при РС – Пловдив, В. Н. е признат за собственик по наследство и давностно владение на 1/4 ид.част от правото на собственост върху построената в горепосоченото дворно място двуетажна жилищна сграда.

Установено е, че с декларация по чл.14 ЗМДТ вх.№ 09-04-567/27.02.1998 г., подадена от Н. П., З. Н. и В. Н., е деклариран процесния имот - земя 311 кв.м. и жилище 114 кв.м.

Описани са показанията на разпитаните по делото свидетели относно възприетите от свидетелите обстоятелства относно лицата, които са обитавали горепосочената жилищна сграда за период след 1973 г. Свидетелят Ш., съсед, има наблюдения от 1982 – 1983 г. и сочи, че в процесната жилищна сграда на два етажа, живеят ищцата Д., а до смъртта си и нейната майка З. – на втория етаж, и С. - на първия етаж. З. правела ремонти, сменила дограмата, поддържала имота, а след смъртта й ищцата продължила да го поддържа, последната при пътуванията в чужбина оставяла ключа на свидетеля да храни котките. Свидетелят виждал братът В. да идва в имота рядко, бил с военна униформа. Свидетелят Т. купил имот на 30 метра от процесния и през 2006 г. се запознал с ищцата и майка й, майката З. споделила, че имала брат, с когото имуществените отношения били уредени, друг освен тях двете свидетелят не бил виждал да живее, един път свидетелят видял бащата на Д.. Свидетелят Г. познава имота, защото тренирал заедно с ответника В., последно бил в имота 1973 г., като знае, че след смъртта на майка му В. живеел там поне 2-3 години. По-късно свидетелят чул, че са му предложили военните апартамент, след като получил апартамента от военните, майка му била починала, свидетелят не знае дали В. Н. е участвал в поддръжката на спориня имот. Свидетелят К. познавал В. от 1965 г. и помни, че той, след смъртта на майка му, живеел в имота със сестра си, отношенията със З. не били лоши, грижел се за нея, казвал, че къщата е негова, посещавал имота, за да се грижи за племенницата си. Този свидетел не си спомня да са му давали държавно жилище на Н..

По същество на спора, въззивият съд е споделил изводите на първостепенния съд, че с извършеното отричане от В. Н. от наследството на И. Н., делът на нейната дъщеря е уголемен с дела на В. Н., като мотивите за отказа са без значение. Направените с въззивната жалба оплаквания за процесуални нарушения при обсъждане от първата инстанция на събраните доказателства, в частност относно доказателственото значение на констативния нотариален акт в полза на тримата наследници на О. П. и на декларацията по ЗМДТ, са счетени за неоснователни. Посочено е, че поради липсата на самото нотариално дело по издадения КНА, а и с оглед срока за неговото съхранение, не е доказано от кого е подадена молбата за образуване на нотариалното производство, поради което не следва да се обсъждат и доводите, свързани със свидетелските показания в това производство пред нотариуса. След повторно посочване, че според писмото от община Пловдив, дирекция Местни данъци и такси, имотът е деклариран с декларация от 27.02.1998 г. от Н. П., З. Н. и В. Н., е прието, че не е отбелязано да е подадена декларация от В. Н. преди 2021 г. и да са заплащани данъци за имота преди посочената година., също е направен и последващ извод, че не е доказано В. Н. да е декларирал 1/ 4 ид.ч. от имота след изготвяне на нотариалния акт през 1997 г. Въззивният съд е приел още, че не е налице и приемане от В. Н. на наследството от майка му с конклудентни действия преди направения отказ от наследство от него. Установено е, че той е живял в имота няколко години след смъртта на майка си, както и че за да получи жилище, е следвало да се откаже от наследството на майка си (с оглед ограниченията на действащия към онзи момент ЗСГ-отм.), но обитаването на жилището със сестра му не водело до извод, че наследството е прието, тъй като по делото не е изяснено какви конкретни фактически действия са предприети, за да се приеме наследството на покойната му майка.

Посочено е, че по делото не е установено В. Н. да е живял в процесния имот след 1997 г., да е установил владение, респективно – сестра му да е променила своето. Съдът е кредитирал показанията на свидетелите Ш. и Т., които твърдят, че З. Н. и дъщеря са живели в имота и именно наследодателката на ищцата е заплащала за ремонтите, тя е търсела майстори, като е била и финансово притеснена, тъй като дъщеря й е учела. Според въззивния съд по делото не е установено от показанията на свидетелите Г. и К. В. Н. да е участвал в ремонти или поддръжка на имота, и няма данни В. да го е декларирал в ДМДТ П., тъй като партидите са свързани с партидата на Н. П., който е декларирал имота си. Поради съвпадане на гореизложените мотиви с тези на първостепенния съд за основателност на иска, обжалваното решение е потвърдено.

По основанието за допускане касационното обжалване: Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК - преценка за очевидна неправилност на формираните в мотивите на въззивното решение два различни извода относно един и същи факт – подавана ли е от В. Н. декларация по ЗМДТ за процесната къща след 1997 г. и до 2021 г. Извършената преценка на въззивния акт при упражняване на правомощията по чл.290, ал.2 ГПК потвърждава съмнението за очевидна неправилност поради вътрешно противоречие на възвивното решение относно един и същи факт. От една страна съдът е установил от писмо вх. № 18720/24.02.2023 г. от община Пловдив, че с декларация по чл.14 ЗМДТ вх.№ 09-04-567/27.02.1998 г., подадена от Н. П., З. Н. и В. Н., е деклариран процесния имот - земя 311 кв.м. и жилище 114 кв.м., а от друга- че не е отбелязано да е подадена декларация от В. Н. преди 2021 г., което е обусловило и извод, че не е доказано по делото В. Н. да е декларирал 1/ 4 идеална част от имота след изготвяне на нотариалния акт през 1997 г. и преди 2021 г. Последният извод не е логична последица от приетото за установено също в решението от писмото на община Пловдив за лицата, подали декларацията по чл.14 ЗМДТ на 27.02.1998 г., едно от които е В. Н..

По касационната жалба:

Основателно е оплакването на касаторите-ответници относно извода на въззивния съд, че В. Н. не е приел наследството на майка си преди направения отказ от него. Твърдението на първоначалния ответник В. Н. за приемане на наследството преди направения от него отказ, се доказва от събраните по делото доказателства. За разлика от отказа от наследство, за приемането му не се изисква непременно формално действие, като това може да стане и с конклудентно такова. Установено е от показанията на свидетелите Г. и К. фактическото действие по ползването на оставения в наследство имот на [улица] в [населено място] – според свидетелите В. Н. след смъртта на майка си И. (починала 1978 г.) е останал да живее в наследствения имот- в който наследодателката И. Н. притежава 1/2 ид.ч., заедно със сестра си З., още няколко години - 2-3 години. Показанията им не се опровергават от тези на свидетеля Ш., доколкото последният има наблюдения от имота по време от 1982-83 г. нататък. И въззивният съд е направил извод, че е установено ползването от В. Н. на наследствения имот няколко години след смъртта на майка му, като по отношение на този извод не са направено възражения с отговора на касационната жалба. Тези осъществени фактически действия на ползването на имота са били явни, вкл. и за другия сънаследник З. Н., и сочат, че В. Н. се е възползвал от наследството след смъртта на майка си, с което ползването на наследствения имот е извършил конклудентни действия по приемане на наследството преди да направи отказа през 1980 г. Този отказ е недействителен поради липса на предмет на основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 44 ЗЗД, тъй като е предшестван от приемане на същото наследство с конклудентни действия. Последващото поведение на сестрата на В. Н. – З. Н., е в подкрепа на горния извод за приемане от В. Н. наследството на майка му преди отказа. З. Н. е обективирала своето признание на наследствените права на брат си от наследството на тяхната майка в полагащия му се размер от 1/4 ид.ч. по отношение на дворното място и къщата, както с издадения КНА № 174/1997 г., така и и с подадената декларация по чл.14 ЗМДТ през 1998 г. Свидетелите и на двете страни - Ш. и К., сочат, че З. и В. са били в добри отношения, братът е посещавал наследствения имот по два-три пъти в месеца /св.Ш./, грижел се за сестра си /св.К./, поради което е логично сестрата З. да е знаела за направения отказ брат си В. от наследството на майса им - подкрепено и от факта, че копие от удостоверението за вписания отказ е представен по делото от дъщерята на З. – ищцата. Въпреки това З. Н. двукратно е предприела действия, с които е игнорирала този отказ, което поведение следва да се цени като потвърждание за осъщественото от брат й В. приемане наследството на майка им преди формалния отказ. В нарушение на процесуалните правила въззивният съд е лишил от доказателствено значение КНА № 174/1997 г. и писмото вх. № 18720/24.02.2023 г. от община Пловдив относно това кои лица са поискали издаването на КНА и съответно са подали декларация по чл.14 ЗМДТ. По делото ищцата не е направила оплаквания относно нарушаване от нотариуса на изискването на приложимата норма на чл. 467, изр. второ ГПК от 1952 г. /отм./- за започване на нотариалното произодство въз основа на подадена писмена молба за издаване на констативния нотариален акт, нито такива относно тези за формата на акта, поради което посочването в КНА № 174/1997 г. имената на собствениците, в чиято полза същият се издава, по арг. от чл.483, ал.3, изр. второ от 1952 г. /отм./- че когато правото на собственост се признава, нотариусът издава нотариален акт на молителя за собственост, има характер и на нотариално удостоверяне на факта, че същите тези три лица З. Н., В. Н. и С. П. са подали общо молбата за неговото издаване при посочените им права в съсобствеността. Аналогично, и приетото по делото писмото вх. № 18720/24.02.2023 г. от община Пловдив не е оспорено от страните, същото има характер на официален удостоверителен документ по чл.179, ал.1 ГПК за факта, че декларацията по чл.14 ЗМДТ от 27.02.1998 г. е била подадена до общината общо от посочените три лица, вкл. и от З. Н. и В. Н. и с нея двамата отново са обективирали своите съсобственически права по 1/4 ид.ч. върху поземления имот и къщата в него. В. Н. следователно се легитимира като съсобственик по наследяване, на 1/ 4 ид.ч. от поземления имот и построените в него къща и гараж (съгласно чл.92 ЗС, постройките нанесени и в кадастралната карта) считано от смъртта на майка му И. /21.01.1978 г./. Това изключва разглеждането на другите сочени с отговора на исковата молба придобивни основания за него.

След като В. Н. се легитимира като съсобственик по наследяване на 1/4 ид.ч. то може да загуби това право само ако друго лице го придобие. По делото не се установява нито сестра му З. приживе, нито племенницата Д., нито другия съсобственик- трето за спора лице, да са осъществили действия, с които да отблъснат В. Н. от имота или да препятстват достъпа му до него. Фактът, че сестра му З. е останала да живее и ползва съсобствения имот в обема, в който приживе наследодателката И. е ползвала същия-втория етаж от къщата, и е казвала на свидетеля Т., че етажа, който обитава, е неин и е уредила отношенията с брат си, не са годни да установят отблъскване на В. Н. от сънаследствения имот и не доказват своене като елемент от състава на придобивната давност, което да е обективирано към сънаследника. Горното следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, нито да създава съмнение за основанието, на което се ползва общата вещ. З. Н. като съсобственик по наследяване има право да ползва общата вещ, вкл. и изцяло, като за идеалните части на сънаследниците се явява държател и може да реобърне това държане във владение само ако отблъсне другия/другите сънаследници от имота- ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК на ВКС. В тази насока се съобразява и установено от показанията на свидетеля-съсед Ш., който има впечатления от 1982-83 г. нататък, че е виждал В. Н. да идва в имота няколко пъти на месеца при сестра си З. а- която живеела на втория етаж с дъщеря си, което сочи, че двамата са били в добри отношения и достъпът на В. Н. до имота не е бил ограничаван. Последното се потвърждава и от показанията на свид. К., според когото В. се грижел за сестра си, бил й опора. Както вече бе посочено по-горе, и самата З. Н. е обективирала двукратно през 1997 и 1998 г., че се счита съсобственик на 1/4 ид.ч. от наследствения имот, колкото признава да има и брат й В., което изключва нейното намерение за своене частта на В. Н. като субективен елемент от придобивната давност. Няма данни след 1998 г. да е настъпила промяна в отношението на З. Н. към общата вещ, поради което тя не е могла да остави в наследството си владението на частта на брат си. След смъртта на З. Н., нейната дъщеря – ищцата по делото, придобива правата на майка си и също се явява съсобственик на процесния имот с вуйчо си В. Н. и трети за спора лица /наследниците на С. П./, при дял за ищцата и за В. Н. по 1/ 4 ид.ч. Фактът, че ищцата Д. И. Д. – Т. е останала да живее в наследствения имот не означава, че е осъществявала владение върху притежаваната от нейния вуйчо 1/4 ид. част, защото не е доказала в процеса действия, чрез които да обективира своене идеалната част на вуйчо си, при това тези действия да са били доведени до знанието на същия. Извършваният ремонт и плащане на данък не може да се приемат като преобръщане на държането на ид.части на В. Н. от процесните имоти във владение, а са израз на правомерни действия спрямо вещта, чрез които да обезпечи нормалното й ползване, респ. изпълнение на произтичащо от закона задължение. Наследствените права на В. Н. следователно не са загубени. Направеният от въззивния съд обратен извод, е явява неправилен, на основание чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да се отмени изцяло при касационното отменително основание по чл.281, т.3 ГПК – нарушение на материалния, процесуалния закон и необоснованост, и тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия, спорът следва да се реши по същество от касационната инстанция, като предявеният отрицателен установителен иск се отхвърли, обуславящо отмяна на въззивното решение и в частта, в която по аксецорно искане по чл.537, ал.2 ГПК, е отменен КНА № 174/1997 г. в частта относно признатите права на В. Н.. При отхвърляне на отричателен установителен иск за собственост, респ. и при уважгаване на такъв, съдът не посочва в диспозитива основанието, на което ответникът е/респ. не е, собственик, тъй като при такъв иск ответникът трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които то е могло да се породи, съгласно ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., ОСГТК на ВКС.

По разноските: При този зиход н аспора, следва да се определи отново отговорността за разноските по делото. Ищцата няма право на разноски, и на основание чл.78, ал.3 ГПК, дължи такива на ответниците за всички инстанции, така : 1100 лв. за първата инстанция, 1195,50 лв. за въззивната инстанция, и 155,50 лв. за касационното производство, или общо в размер на 2451 лв. Сумата се превалутира в 1253,18 евро съгласно ЗВЕРБ. Направеното от насрещната страна в касационното производство чрез адв. Н.А. възражение по чл.78, ал.5 ГПК с писмената защита, е без предмет, защото касаторите не са представили доказателство за платено адвокатско възнаграждение в касационното производство.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 1593 от 15.12.2023 г. по в. гр. д. № 2539/2023 г. на ОС-Пловдив, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :

ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д. И. Д. – Т. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица], срещу Н. Г. Н. ЕГН [ЕГН] и Г. В. Н. ЕГН [ЕГН] (конституирани като наследници на починалия в хода на делото ответник В. Н. Н.), двете от [населено място], [улица], ет.5, ап.13, иск с основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че ответниците не притежават 1/4 ид. част от правото на собственост върху поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], с адрес на имота: [населено място], община П., район Ц., [улица], целият с площ от 320 кв.м, урбанизирана територия, начин на ползване: ниско застрояване (стар парцел *-*, кв. 155 по ЗРП-ПУП на [населено място]), при съседи съгл. скицата, издадена от СГКК – Пловдив: ПИ с ИД №***, ***, ***, ***, ***, ведно с построената в същото дворно място жилищна сграда с идентификатор ****, еднофамилна, на два етажа, със застроена площ от 80 кв.м, както и един гараж с площ от 20 кв.м. - сграда с идентификатор ****.

ОТХВЪРЛЯ искането на Д. И. Д.-Т. с основание чл.537, ал.2 ГПК, за отмяна на констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство с № 174, том 20 от 20.11.1997 г. на нотариус при РС-Пловдив в частта му, в която В. Н. Н. е признат за собственик по наследство и давностно владение на 1/4 ид.част от правото на собственост върху описаната в него двуетажна масивна жилищна сграда с адрес: [населено място], [улица].

ОСЪЖДА Д. И. Д. – Т. да заплати на Н. Г. Н. и Г. В. Н., основание чл.78, ал.3 ГПК, общо сумата 1253,18 евро (равностойност на 2451 лв. лв.) за разноски по делото за всички съдебни инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: