Лихва за забава от застраховател по „Гражданска отговорност“ при деликт

Текстът на акта

Ключови фрази

Пряк иск на увреденото лице срещу застрахователя * лихва за вреди от непозволено увреждане * Застрахователно обезщетение

2

РЕШЕНИЕ

№ 338/04.12.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Второ Търговско отделение, Четвърти състав, в открито заседание на тридесети септември две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ

КРАСИМИР МАШЕВ

като разгледа докладваното от съдия Кр. Машев к. т. д. № 2628 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК .

Образувано е по касационна жалба на Г. И. Г. и Н. И. Г. срещу решение № 227/05.06.2024 г. , постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-П., 1 търговски състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от касаторите акцесорни искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху присъдените главни парични притезания, както следва: 1) за Г. И. Г. – над сумата от 10933,34 лв. до размера от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху извънсъдебно заплатеното и съдебно присъденото заместващо обезщетение в размер общо от 160000 лв., изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. и 2) за Н. И. Г. - над сумата от 14577,77 лв. до размера от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху извънсъдебно заплатеното и съдебно присъденото заместващо обезщетение в общ размер от 180000 лв., изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. Като необжалвано въззивното решение е влязло в сила в частта, в която на ищците са присъдени следните суми по предявените кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД: 1) на К. Н. Г. – за сумата от 100000 лв., представляваща остатъка от дължимото заместващо застрахователно обезщетение за причинените щ неимуществени вреди при настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на нейния съпруг И. Г. Г.), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 02.12.2022 г., до окончателното щ заплащане; за заплащане на сумата от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото щ заместващо обезщетение, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г.; 2) на Г. И. Г. - за сумата от 60000 лв., представляваща остатъка от дължимото заместващо застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди при настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на неговия баща И. Г. Г.), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 02.12.2022 г., до окончателното щ заплащане; за заплащане на сумата от 10933,34 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото му заместващо обезщетение, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. (акцесорният иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 18223,23 лв.) и 3) на Н. И. Г. - за сумата от 80000 лв., представляваща остатъка от дължимото заместващо застрахователно обезщетение за причинените му неимуществени вреди при настъпване на застрахователното събитие на 16.12.2019 г. по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на неговия баща И. Г. Г.), ведно със законната лихва върху тази сума от подаване на исковата молба – 02.12.2022 г., до окончателното щ заплащане; за заплащане на сумата от 14577,77 лв., представляваща лихва за забава върху присъденото му заместващо обезщетение, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. (акцесорният иск е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 18223,23 лв.).

Касаторите поддържат, че в обжалваната част въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като то е постановено при неправилно прилагане на материалния закон – в противоречие с правната норма, уредена в чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, въззивният съд е приел, че относно извънсъдебно заплатените суми от 100000 лв. (на всеки един от ищците) застрахователят не е изпаднал в забава, тъй като ги е изплатил в предвидения от закона срок, като той е в забава само относно допълнително присъдените на ищците с първоинстанционното решение суми – съответно 100000 лв. за ищцата, 80000 лв. – за Н. Г. и 60000 лв. – за Г. Г., поради което застрахователят дължи лихва за забава само за периода, считано от 24.02.2020 г. (датата на уведомяването му), а за периода от тази дата до 10.02.2021 г. (датата на частичното плащане) се дължи лихва за забава само върху присъденото в настоящото исково производство обезщетение – не и върху целия претендиран размер на обезщетение (по 200000 лв.). В този смисъл, счита, че апелативният съд не е разграничил лихвата за забава, за която делинквентът отговаря (след момента на уведомлението за настъпване на застрахователното събитие) и която е включена в дължимото застрахователно обезщетение (арг. чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ), от собствената забава на застрахователя при определяне и заплащане на застрахователното обезщетение (арг. чл. 497, ал. 1, т. 2 КЗ, във вр. с чл. 496, ал. 1 КЗ).

Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Счита, че ищците са претендирали лихва за забава, включваща се в застрахователното обезщетение, само върху съдебно предявените вземания в размер на по 100000 лв. (за всеки един от тях), но не и върху извънсъдебно платеното застрахователно обезщетение в размер на по 100000 лв. (за всеки един от тях). В проведеното на 30.09.2025 г. о. с. з. пред ВКС процесуалният представител на ответника поддържа релевираните в писмения отговор на касационната жалба правни доводи за нейната неоснователност.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на събраните по делото доказателствени средства и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че в обективната действителност са се осъществили всички материални предпоставки (юридически факти), обуславящи възникването на предявените главни парични притезания – за заплащане на дължимото застрахователно обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди вследствие кончината на техния родственик при настъпване на процесното застрахователно събитие, като съобразно критериите за справедливост, уредени в правната норма на чл. 52 ЗЗД, е определил следните размери на заместващото застрахователно обезщетение (за К. Г. – общо в размер на сумата от 200000 лв.; искът на този ищец е уважен изцяло до пълния му предявен размер от 100000 лв., при съобразяване на извънсъдебното плащане на сумата от 100000 лв.; за Н. Г. - общо в размер на сумата от 180000 лв.; искът на този ищец е уважен до сумата от 80000 лв., при съобразяване на извънсъдебното плащане на сумата от 100000 лв. и за Г. Г. - общо в размер на сумата от 160000 лв.; искът на този ищец е уважен изцяло до пълния му предявен размер от 60000 лв., при съобразяване на извънсъдебното плащане на сумата от 100000 лв.) - в тази част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила.

Апелативният съд е съобразил, че с първоинстанционното решение са уважени предявените от ищците акцесорни искове за заплащане на законна лихва върху главните парични притезания – в размер по 18222,23 лв., представляващи лихва за забава върху целия размер на претендираното обезщетение от по 200000 лв. (за всеки един от ищците), изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. Приел е, че първоинстанционният съд е достигнал до неправилния правен извод, че застрахователят дължи лихва за забава върху пълния размер от 200000 лв. – за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. (момента, в който застрахователят доброволно е изплатил на всеки от ищците по 100000 лв. застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди при настъпване на релевантното застрахователно събитие). Счел е за установено, че с молба-уведомление, адресирана до ЗАД „Алианц България” АД и доставена на адресата с известие-обратна разписка от 24.02.2020 г., ищците К., Г. и Н. Г. са уведомили застрахователя за настъпилото застрахователно събитие, а по-късно със заявление от 03.11.2021 г., доставено на 04.11.2021 г., са заявили пред застрахователя претенции за изплащане на застрахователно обезщетение за неимуществени и имуществени вреди (искането на всеки от ищците за изплащане на заместващо обезщетение за неимуществени вреди е в размер от 200000 лв.). След постъпването на застрахователните претенции по чл. 380 КЗ и в срока по чл. 496, ал. 1 КЗ застрахователят е определил заместващо обезщетения на ищците в размер от 100000 лв. (за всеки един от тях), като тези суми били изплатени на 10.12.2021 г. (това правнорелевантно обстоятелство било обявено от първоинстанционния съд за безспорно и ненуждаещо се от доказване от страните с други доказателствени средства). Съобразно така приетите за установени правнозначими факти въззивният съд е обосновал правното съждение, че ответникът не е изпадал в забава по отношение на извънсъдебно платените суми от 100000 лв. (за всеки един от ищците), поради което не е породено акцесорното вземане върху тези главни парични притезания – застрахователят е заплатил това застрахователно обезщетение в законоустановения срок. Той бил изпаднал в забава само по отношение на допълнително присъдените на ищците с първоинстанционното решение суми (относно 100000 лв. - за К. Г., 80000 лв. - за Н. Г. и 60000 лв. - за Г. Г.), поради което върху тях дължи лихва за забава, считано от 24.02.2020 г. (момента на уведомяване на застрахователя) до 10.12.2021 г. (момента на извършеното частично плащане), т.е. само върху присъденото в настоящото исково производство застрахователно обезщетение за причинените на ищците неимуществени вреди, а не и върху целия претендиран пред застрахователя размер от 200000 лв. (за всеки един от ищците). Въз основа на тези правни съображения апелативният съд е приел, че за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. дължимата законна лихва върху обезщетението от 100000 лв., присъдено в полза на К. Г., възлиза на сумата от 18222,23 лв.; върху застрахователното обезщетение от 80000 лв., присъдено в полза на Н. Г., тя се равнява на 14577,77 лв., а върху присъденото в полза на Г. Г. застрахователно обезщетение за неимуществени вреди в размер на 60000 лв. тя възлиза на сумата от 10933,34 лв. Над тези суми предявените от ищците акцесорни искове са отхвърлени до присъдените от първоинстанционния съд размери – 18222,23 лв. (за всеки един от двамата касатори), представляващи лихва за забава върху определеното заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди (вкл. и това, което е било заплатено извънсъдебно от застрахователя), изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г., като в тази част първоинстанционното решение е отменено.

С определение № 1302/29.04.2025 по к. т. д. № 2628/2024 г. на ВКС, IІ т. о. е допуснато касационно обжалване на решението на Апелативен съд-П. в частта, в която са отхвърлени предявените от Г. И. Г. и Н. И. Г. искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава върху присъдените главни парични притезания, както следва: 1) за Г. И. Г. – над сумата от 10933,34 лв. до размера от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху извънсъдебно заплатеното и съдебно присъденото заместващо обезщетение в размер общо от 160000 лв., изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. и 2) за Н. И. Г. - над сумата от 14577,77 лв. до размера от 18222,23 лв., представляваща лихва за забава върху извънсъдебно заплатеното и съдебно присъденото заместващо обезщетение в общ размер от 180000 лв., изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г., при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК , по материалноправния въпрос: „Включва ли се в застрахователното обезщетение по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите на основание чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ лихвата за забава, за която застрахованият делинквент отговаря, изтекла за периода от уведомяването на застрахователя за настъпване на покрития застрахователен риск до заплащането на дължимото застрахователно обезщетение?“.

Правният отговор на този правен въпрос е разяснен както в посочените в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК съдебни решения, така и в служебно известната на настоящия съдебен състав съдебна практика, намерила израз в Решение № 228/31.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2154/2024 г., II т. о., ТК и Решение № 231/1.08.2025 г. на ВКС по т. д. № 1225/2024 г., II т. о., ТК, съгласно която в КЗ изрично е разграничена отговорността на застрахователя за собствената му забава - чл. 497 КЗ , от отговорността му за забава, функционално обусловена от отговорността на делинквента - чл. 494, т. 1 КЗ, чл. 493, ал. 1, т. 5 КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 2, т. 2 , във вр. ал. 3 и чл. 430, ал. 1, т. 2 КЗ . Застрахователят следва да покрие спрямо увреденото лице отговорността на делинквента за дължимата лихва за забава от датата на уведомяването от застрахования за настъпване на застрахователното събитие или от датата на уведомяване или на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която от двете дати е най-ранна. След изтичане на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ и при липса на произнасяне и плащане на обезщетение застрахователят дължи лихва върху обезщетението за собствената си забава. При предявен пряк иск от увреденото лице в застрахователната сума по чл. 429 КЗ се включва дължимото от застрахования спрямо увреденото лице обезщетение за забава за периода от момента на уведомяване на застрахователя, респ. от предявяване на претенцията от увреденото лице пред застрахователя, а не и от момента на деликта.

Следователно, въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон (правната норма на чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, във вр. с чл. 429, ал. 3 КЗ), достигайки до правния извод, че претендираната лихва за забава не е дължима върху доброволно изплатеното заместващо застрахователно обезщетение на ищците за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния родственик (по 100000 лв. за всеки един от тях), тъй като това главно парично задължение било изпълнено в установения в чл. 496, ал. 1 КЗ 3-месечен срок от застрахователната претенция по чл. 380 КЗ. Както бе изяснено, съгласно чл. 497, ал. 1 КЗ застрахователят дължи законната лихва за собствената си забава върху размера на застрахователното обезщетение, включваща и лихвата за забава, за която отговаря застрахованият делинквент - от по-ранната дата, на която увреденото лице е уведомил застрахователя за настъпване на застрахователното събитие или от предявяване на застрахователната претенция. Обосновано въззивният съд е приел, че пострадалите ищци са уведомили писмено ответния застраховател на 24.02.2020 г. за настъпване на релевантното застрахователно събитие – смъртта на техния съпруг и баща, но неправилно – в противоречие с материалния закон (касационно основание по чл. 281, т. 1, предл. 1 ГПК), не е присъдил претендираната законна лихва върху доброволно изплатеното заместващо застрахователно обезщетение за причинените им неимуществени вреди (болки и страдания вследствие смъртта на техния родственик), за която отговаря виновният застрахован водач на процесния лек автомобил – от момента на уведомяването на застрахователя (24.02.2020 г.) до доброволното заплащане на застрахователното обезщетение по 100000 лв. за всеки един от ищците (10.12.2021 г.). Неоснователни се явяват правните доводи на ответника, развити в отговора на касационната жалба, че ищците не са предявили своевременно тази акцесорна искова претенция – за заплащане на лихва за забава върху цялото претендирано застрахователно обезщетение, а само върху неизплатената му част. В исковата молба двамата касатори са поискали да им бъде присъдена законна лихва върху общо претендираната главница от по 200000 лв. (за всеки един от тях) – до 10.12.2021 г. (момента на извършване на частичното плащане на застрахователното обезщетение в размер на по 100000 лв. за всеки един от тях). Впоследствие, в о. с. з. пред първоинстанционния съд, проведено на 24.04.2023 г., са уточнили, че претендират законна лихва в размер на сумата от по 20166,667 лв. върху общо заявения размер на застрахователно обезщетение от по 200000 лв. (за всеки един от тях) – за периода от 24.02.2020 г. (момента на уведомяването на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие) до 10.12.2021 г. (момента на частичното плащане на сумата от 100000 лв. – част от дължимото застрахователно обезщетение). В проведеното пред ОС-Пазарджик на 12.06.2023 г. о. с. з. на основание чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на тези акцесорни искове чрез намаление на техния размер от 20166,67 лв. на 18222,23 лв., като отново е изяснено, че релевантния исков период е от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. В проведеното на 25.09.2023 г. пред първоинстанционния съд последно о. с. з. ищците не са уточнявали, че с акцесорните искове са претендира законна лихва, изтекла за релевантния период, върху сумата от 100000 лв. (съдебно предявените вземания), а не върху 200000 лв. (и върху доброволно заплатеното застрахователно обезщетение), в какъвто смисъл са необоснованите фактически твърдения на застрахователя. Следователно, дължимата лихва за забава следва да се определи върху стойността на присъденото застрахователно обезщетение – съгласно влязлото в сила въззивно решение (в частта, в която то не е обжалвано от ответника). Именно върху размера от 200000 лв. апелативният съд се е произнесъл по исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, отменяйки частично първоинстанционното решение („по 18222,23 лв. като законна лихва за забава върху целия размер на претендираното обезщетение от по 200000 лв. за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г.).

Макар и застрахователят да е изплатил само част дължимото застрахователно обезщетение, ищците са приели това частично плащане, поради което по съгласие на страните е изменен редът за изпълнение на едно лихвоносно парично задължение, установен в правната норма на чл. 76, ал. 2 ЗЗД (в този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения, дадени в мотивите по т. 1 от ТР № 3/27.03.2019 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГТК). Следователно, с това плащане е погасена част от дължимото главно парично задължение, а не дължимата законна лихва, поради което това акцесорно вземане трябва да се присъди върху цялото дължимо застрахователно обезщетение, установено с влязлото в сила въззивно решение (в частта, в която то не е обжалвано от застрахователя) – за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г. Не е спорно между страните, а съобразно правилата на чл. 162 ГПК и при използване на електронна изчислителна програма (калкулатор) настоящата съдебна инстанция установи, че законната лихва за релевантния период върху доброволно изплатените на касаторите от застрахователя застрахователни обезщетения от 100000 лв. (за всеки един от тях) възлиза на сумата от по 18222,23 лв., поради което тези акцесорни искове трябва да бъдат уважени до този размер (лихвата за забава върху изцяло дължимото застрахователно обезщетение в размер на 180000 лв. – за Н. И. Г., респ. в размер на 160000 лв. – за Г. И. Г., изтекла за релевантния период, възлиза на по-висока стойност, но с оглед на основния принцип в българския граждански процес – диспозитивното начало, исковете с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД следва да бъдат уважени до предявения размер).

Следователно, на основание чл. 293, ал. 1 ГПК въззивното решение като неправилно трябва да бъде отменено в частта, в която предявените от касаторите акцесорни искове с правно основание са отхвърлени над сумата от 14577,77 лв. до пълния предявен размер от 18222,23 лв. (за Н. И. Г.) респ. над сумата от 10933,34 лв. до пълния предявен размер от 18222,23 лв. (за Г. И. Г.), представляваща законна лихва върху дължимите застрахователни обезщетения в размер на 180000 лв. (за Н. И. Г.), респ. в размер на 160000 лв. (за Г. И. Г.), изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г., като тези искови претенции бъдат уважени до пълния им предявен размер от 18222,23 лв., т.е. за сумата от 7288,89 лв. – по иска на Г. И. Г. и за 3644,46 лв. – по иска на Н. И. Г..

При този изход на спора въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК е отменено първоинстанционното решение в частта, с което ответникът е осъден за заплати в полза на бюджета на ОС-Пазарджик сумата над 11349,33 лв. до присъдената сума от 11787 лв. – държавна такса, респ. над сумата от 12168,33 лв. до присъдената сума от 12606 лв. – съдебни разноски, като следва в полза на бюджета на ОС-Пазарджик да се присъдят по 437,67 лв. – държавна такса и съдебни разноски, както и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на застрахователя са присъдени следните суми: 1) допълнително 1205,78 лв. – съдебни разноски в първоинстанционното производство и 2) 1432,86 лв. – съдебни разноски пред въззивния съд. На основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на касаторите – адв. Р. Ц. П. от АК-Пазарджик, трябва да се присъди сумата от 1695 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство в касационното производство. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК ответникът по касационната жалба следва да бъде осъден да заплати в полза на бюджета на ВКС общо сумата от 218,67 лв. – дължима държавна такса за разглеждане на касационната жалба.

Макар и касационната жалба да е уважена, с оглед основателността на частната касационна жалба на застрахователя срещу определението на въззивния съд, постановено по молба по чл. 248, ал. 1 ГПК, в полза на адв. Р. Ц. П. от АК-Пазарджик не следва да се присъжда допълнително адвокатско възнаграждение на основание чл. 248, ал. 1 ГПК за осъщественото безплатно процесуално представителство на въззиваемите пред апелативния съд. Това адвокатско възнаграждение е определено в размер на сумата от 23919,78 лв.

Съгласно задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и прилагане на правото на ЕС, дадени с решение на С. от 25.01.2024 г. по дело C-438/22, чл. 101, § 1 ДФЕС, във вр. с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в чл. 101, § 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.

Следователно, приетата в приложение на уредената в чл. 36, ал. 2 ЗАдв законова делегация от Висшия адвокатски съвет като съсловна организация на адвокатите в Република България Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения не обвързва съда при определяне на съответното на действително положените процесуални усилия по делото адвокатско възнаграждение. При определяне на размера на дължимото адвокатско възнаграждение при предпоставките на чл. 38, ал. 2 ЗА, във вр. с ал. 1 на този член съдът трябва да извърши преценка на действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно дело. Тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за осъществената безплатна правна помощ на ответната страна.

В конкретния казус още пред първата инстанция делото е било изяснено от фактическа страна, като правният спор пред въззивния съд се е съсредоточил единствено относно размера на дължимото застрахователно обезщетение (съобразно критериите за справедливост, предписани в чл. 52 ЗЗД), както и относно началния момент, от който се дължи претендираната законна лихва върху главното парично притезание. Пред апелативния съд не са извършвани процесуални действия, свързани със събиране и анализиране на нови доказателствени средства и способи за установяване на причинно-следствените връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, като съдебното дирене е приключило в едно открито съдебно заседание. В този смисъл, пренесеният с въззивната жалба на въззивника-ответник правен спор не се е отличавал нито с фактическа, нито с правна сложност.

С оглед на обжалваемия пред въззивния съд материален интерес, възлизащ на сумата от 283733,34 лв., и съобразявайки обстоятелството, че съобразно изхода на правния спор пред касационната инстанция въззивната жалба е неоснователна, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Р. П. от АК-Пазарджик трябва да се присъди сумата от 16000 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство пред Апелативен съд-П.. То съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото пред въззивната инстанция. При присъждане на адвокатско възнаграждение по правилата на чл. 38, ал. 2 ЗА съдът определя неговия размер съобразно тези изисквания, като е ирелевантно дали насрещната страна е направила възражение за прекомерност на претендирано адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство, в какъвто смисъл е неоснователният правен довод на ответниците по частната жалба.

Поради тези правни съображения обжалваното определение на апелативния съд, постановено на основание чл. 248, ал. 1 ГПК, трябва да бъде отменено (в обжалваната му част), а вместо него молбата на въззивника за изменение на въззивното решение в частта му за разноските да бъде уважена в частта, в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адв. Р. П. от АК-Пазарджик е определено адвокатско възнаграждение за осъщественото от него безплатно процесуално представителство на въззиваемите над сумата от 16000 лв. до присъдения размер от 23919,78 лв. В този част обжалваното определение трябва да бъде отменено.

Воден от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 227/05.06.2024 г. , постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-П., 1 търговски състав, в частта , в която са отхвърлени предявените от Г. И. Г., ЕГН [ЕГН] и Н. И. Г., ЕГН [ЕГН] срещу ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД, ЕИК[ЕИК] искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на лихва за забава, включена в застрахователното обезщетение съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г., над следните суми: 1) за Г. И. Г. - над 10933,34 лв. до пълния му предявен размер от 18222,23 лв. (върху присъденото застрахователно обезщетение от 160000 лв.) и 2) за Н. И. Г. - над 14577,77 лв. до пълния му предявен размер от 18222,23 лв. (върху присъденото застрахователно обезщетение от 180000 лв.); в частта , в която е отменено решение № 129/25.10.2023 г. , постановено по т. д. № 212/2022 г. по описа на Окръжен съд-Пазарджик (поправено с решение № 149/08.12.2023 г. и решение № 24/15.02.2024 г.), в частта, с което ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК за заплати в полза на бюджета на Окръжен съд-Пазарджик сумата над 11349,33 лв. до присъдената сума от 11787 лв. – държавна такса, респ. над сумата от 12168,33 лв. до присъдената сума от 12606 лв. – съдебни разноски, както и в частта , в която на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК в полза на ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД са присъдени следните суми: 1 ) допълнително 1205,78 лв. – съдебни разноски пред Окръжен съд-Пазарджик и 2 ) 1432,86 лв. – съдебни разноски пред Апелативен съд-П., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на Г. И. Г. и Н. И. Г. по искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за лихва за забава, включена в застрахователното обезщетение съгласно чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, изтекла за периода от 24.02.2020 г. до 10.12.2021 г., допълнително следните суми: 1) за Г. И. Г. - 7288,89 лв. (до пълния му предявен размер от 18222,23 лв.), върху присъденото застрахователно обезщетение от 160000 лв. и 2) за Н. И. Г. - 3644,46 лв. (до пълния му предявен размер от 18222,23 лв.), върху присъденото застрахователно обезщетение от 180000 лв.

ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на адв. Р. Ц. П. от АК-Пазарджик, с адрес [населено място], [улица], Офис център 1, ет. 2, офис 11 сумата от 1695 лв. - адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на Г. И. Г. и Н. И. Г. пред ВКС.

ОСЪЖДА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК сумата от 437,67 лв. – държавна такса и 437,67 лв. - съдебни разноски в полза на бюджета Окръжен съд-Пазарджик, както и сумата от 218,67 лв. – държавна такса в полза на бюджета на ВКС.

ОТМЕНЯ определение № 316/24.09.2024 г., постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-П., 1 търговски състав, в частта , в която е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК на ЗАД „Алианц България“ АД за изменение на решение № 227/05.06.2024 г. , постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-П., 1 търговски състав, в частта му за разноските – за намаляване на определеното на адв. Р. Ц. П. от АК-Пазарджик адвокатско възнаграждение за осъщественото безплатно процесуално представителство пред Апелативен съд-П., като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ решение № 227/05.06.2024 г. , постановено по в. т. д. № 156/2024 г. по описа на Апелативен съд-П., 1 търговски състав, в частта , в която на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗАД „АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ“ АД е осъдено да заплати на адв. Р. Ц. П. от АК-Пазарджик адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство пред Апелативен съд-П. над сумата от 16000 лв. до присъдения размер от 23919,78 лв.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.