Допустимост на полицейски показания и присъда за умишлено убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по чл.115 НК * свидетелски показания на полицейски служител * допустимост на свидетелско показание от полицейски служител * допускане на свидетели - полицейски служители

РЕШЕНИЕ
№ 352

гр. София, 14 юли 2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател: Валя Рушанова

Членове: Христина Михова

Красимир Шекерджиев
при участието на секретаря Елеонора Тр. Михайлова

в присъствието на прокурора Р. Т. С.

като разгледа докладваното от Красимир Шекерджиев Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200301 по описа за 2025 година

Производството пред ВКС е образувано по касационна жалба на защитника на подсъдимия Г. Д. Л. срещу решение №45 от 29.01.2025 г., постановено по ВНОХД №1552/2024 г. по описа на Апелативен съд- гр. София.
С решението е изцяло потвърдена присъда №260002 от 30.05.2024 г., с която подсъдимият Л. е признат за виновен в това, че на 02.07.2020 г. в гр. София, в жилище на ул. „Средна гора“ №73, ет.3, ап.9, умишлено е умъртвил Г. В. В., като смъртта е настъпила на 03.07.2020 г., като на основание чл.115 НК и чл.55, ал.1, т.1 НК му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години, което на основание чл.57, ал.1, т.3 ЗИНЗС е следвало да бъде изтърпяно при първоначален „общ“ режим.
С присъдата на основание чл.189, ал.3 НПК подсъдимият Л. е осъден да заплати 11 473, 11 лева- разноски по водене на делото.
В касационната жалба са посочени всички касационни основания.
Жалбоподателят твърди, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуални правила като не е направил прецизен доказателствен анализ и по този начин е нарушил чл.14, ал.1 НПК. Поддържа, че съдът е нарушил и чл.13 НПК, тъй като не е взел всички мерки, за да установи релевантните за изхода на делото факти.
Като самостоятелно нарушение на процесуални правила сочи и това, че неправилно са ценени показанията на свидетелите А. И., Ф. И., Ц. и С., като не е отчетено това, че те са полицейски служители, които са провели разузнавателна беседа с подсъдимия и в нарушение на чл.118, ал.2 НПК са разпитани като свидетели за обстоятелства, които са им станали известни в хода на тази беседа. Поддържа, че показанията им не трябва да бъдат кредитирани, тъй като те са идентични по своето съдържание и очевидно са били копирани от водещия разследването в изготвените протоколи за разпит.

Като нарушение на материалния закон посочва неправилната квалификация на инкриминираното деяние, като поддържа, че незаконосъобразно и в разрез с показанията на свидетелите В. и Ц. е прието, че не е било осъществено нападение по отношение на подсъдимия, като не е съобразено, че по него са открити наранявания. Оспорва и авторството на Л., като поддържа, че по ножа, с който е нанесено увреждането на пострадалия не са открити следи от подсъдимия.
Оспорва и изводите на въззивния съд, че деянието е осъществено от субективна страна умишлено, като не е съобразено, че инкриминираното увреждане в еднаква степен е могло да причини смъртта на пострадалия, както и да не настъпи смъртен изход.
В касационната жалба се твърди, че отмереното на подсъдимия наказание е явно несправедливо, като въззивният съд не е отчел напредналата възраст на Л. (78 години) и силно влошеното му здравословно състояние. Моли да бъде преценено, че определянето на наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години е по своя характер доживотен затвор, което наказание не е предвидено в чл.115 НК.
На тези основания и при условията на алтернативност се предлага атакувания въззивен съдебен акт да бъде отменен, а делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, или решението да бъде изменено, като бъде намалено наложеното наказание.
В касационното съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба, като отново възпроизвежда отразените в нея оплаквания. Допълнително моли да бъде отчетено като съществено процесуално нарушение и това, че неправилно не е било уважено искането за допускане на съдебно- психиатрична експертиза, която да установи актуалното психично състояние на Л. и да съобрази, че той в продължение на четири години не е напускал дома си, освен за явяване пред съдебните инстанции.
Моли да бъде уважена касационната жалба.
Представителят на държавното обвинение предлага касационната жалба да бъде преценена като неоснователна. Поддържа, че въззивният съд е направил подробен и задълбочен анализ на събраните доказателства и правилно е установил механизма на причиняване на увреждането. Моли да не бъде приета тезата, че обвинението почива единствено на показанията на свидетелите полицейски служители, като бъде отчетено, че техните показания се подкрепят от заключенията на приетите съдебно- медицински и ДНК експертизи на следите от кръв в жилището, по ножа, с които е извършено престъплението и по дрехите на подсъдимия.
Поддържа, че липсва процесуална забрана да бъдат разпитвани в качеството на свидетели полицейските служители и тя се отнася само и единствено до информацията, станала им известна в рамките на проведена беседа с подсъдимия. Моли да бъде отчетено, че именно тези свидетели са възприели следите от кръв по закачалката в коридора на жилището, измития нож, който е използван като средство за извършване на престъплението и съвкупния анализ на тези обстоятелства установяват авторството на подсъдимия Л..
По наказанието поддържа, че то е определено по реда на чл.55 НК и същото е съответно на смекчаващите отговорността обстоятелства и тежестта на извършеното престъпление.
Подсъдимият Л. не взима участие в касационното производство и не изразява становище по обвинението пред тази инстанция.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:
Касационната жалба е неоснователна.
По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила:
Оплакванията, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК са за погрешен доказателствен анализ, като според защитата неправилно са ценени показанията на свидетелите- полицейски служители, които са посетили местопрестъплението непосредствено след извършване на инкриминираното деяние, като не е съобразена разпоредбата на чл.118, ал.2 НПК и обстоятелството, че всеки един от тях е провел разузнавателна беседа с подсъдимия.
Оспорват се и направените от предходните съдебни състави доказателствени изводи за случилото се непосредствено преди деянието, като се твърди, че не е обсъден въпроса за евентуално осъществено нападение от страна на пострадалия по отношение на подсъдимия Л..
Преди да се отговори на тези възражения касационният съд следва да се посочи, че касационната инстанция (извън хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени. В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал съществени фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти. Направения от съда доказателствен анализ е пълен, подробен и верен, като съдът е събрал всички възможни доказателства и доказателствени средства и правилно ги е обсъдил, като законосъобразно е съобразил процесуалната забрана по чл.119 НПК и не е използвал за установяване на релевантните факти показанията на свидетелите Л. и Ц..
Въззивният съд е направил верен анализ на събраните доказателствени източници, като законосъобразно е извел фактите на базата на тези доказателства, които могат да бъдат ценени.
Правилно съдът е приел, че въпросите, свързани с мястото, където е осъществено инкриминираното деяние, наличието на конфликт между подсъдимия и пострадалия, времето на възникването му, средството за извършване на престъплението, механизма на причиняване на увреждането на В., естеството на самото увреждане и причината за смъртта на пострадалия са въпроси, които са безспорно установени и не се оспорват от страните в производството.
Законосъобразно съдът е преценил, че от показанията на множество свидетели- В., М., П., С., А., А. и др. между пострадалия В. и подсъдимия е имало трайно нарушени отношения, като в хода на съвместното им съжителство са възниквали чести спорове.
Правилно са ценени и показанията на свидетеля Ц., който е категоричен, че на инкриминираната дата той е чул реплики, в хода на възникнал скандал в жилището, обитавано от В. и Л., както и реплики от А. Л.- майка на пострадалия и дъщеря на подсъдимия, която се е намесвала в спора в опит да го преустанови.
В производството е установено, че към момента на възникване на спора в жилището са били единствено подсъдимият, пострадалият и свидетелката А. Л..
Правилно въззивният съд е приел, че събраните доказателства установяват по несъмнен и категоричен начин авторството на подсъдимия. Правилно са ценени не само доказателствата, установяващи конфликта между Л. и В., но и това, че от заключенията на приетите съдебно- медицински експертизи на веществени доказателства се установява че ножът, с който е извършено престъплението е използван от подсъдимия и по него е установен биологичен материал от двамата. Правилно са ценени и показанията на свидетеля В., които твърди, че пострадалият е бил намушкан с нож в областта на гърдите в хода на скандал, възникнал между него и дядо му- подсъдимия Л..
В подкрепа на извода за авторството на подсъдимия е и обстоятелството, че при извършеното биологично изследване на дрехите, с които е бил облечен Л. е било установено, че по тях има следи от кръв от човешки произход с кръвногрупова принадлежност идентична с тази на пострадалия.
Въззивният съд правилно не е използвал за установяване на фактите по делото показанията на свидетелите Л. и Г. Ц., като е отчел, че те, макар и разпитани в хода на досъдебното производство, впоследствие изрично са посочили, че желаят да се възползват от правото си гарантирано от чл.119 НПК като дъщери на подсъдимия да не бъдат свидетели.
Основното оплакване в касационната жалба, свързано с това касационно основание е за неправилно ценене на показанията на свидетелите А. И., Ф. И., Ц. и С., които според защитата са осъществили разузнавателна беседа и на основание чл.118, ал.2 НПК не могат да бъдат разпитвани. Касационната инстанция не възприе изводите на предходните съдебни състави, че информацията станала известна на тези свидетели в хода на проведените от тях действия при посещаване на адреса на подсъдимия (подаден им като евентуален извършител на престъпление) и последващото му задържане не представляват разузнавателна беседа по смисъла на чл.118, ал.2 НПК. Няма спор, че те са полицейски служители, които са разпитвани за факти и обстоятелства, които са узнали във връзка с професионалната им дейност. Безспорно е, че те са били изпратени именно във връзка със службата си в жилището на подсъдимия и впоследствие са го задържали. Няма спор, че впоследствие той е привлечен в качеството на обвиняем именно за престъплението, което е било по повод полицейските служители да го посетят и за което той е говорил с тях.
Касационният съд споделя виждането, че принципно няма процесуална пречка полицейски служители да бъдат разпитвани в качеството на свидетели- но само за факти и обстоятелства, които са възприели лично. Няма процесуална забрана тези обстоятелства да са им станали известни във връзка със службата им (в този смисъл решения по НД 956/2016 г. 2 НО, НД 1011/2017 г. 3 НО, НД 387/2025 г., 1 НО и др.).
Разпоредбата на чл.118, ал.2 НПК е относима само за показанията на полицейските служители, в които се съдържа информация, която им е станала известна в резултат на комуникация с друго лице, което впоследствие е привлечено като обвиняем. За приложимостта на чл.118, ал.2 НПК няма значение мястото, на което е осъществена комуникацията, начина на извършването й, това дали лицето се е намирало в дома си или е било задържано или повода, по който полицейските служители са комуникирали с него. Значение има единствено това, че придобитата информация е производна по своя характер (не е лично възприета от свидетеля) и чрез разпита му се заобикаля процесуалния ред за депозиране на обяснения от срана на обвиненото лице (в този смисъл решения на ЕСПЧ по дела Titarenko v Ukraina жалба 31720/2002 г., Д.М. срещу България жалба 34779/2009 г. и решения по НД 25/2018 г. 2 НО НД 808/2018 г. 2 НО НД 956/2016 г. 2 НО, НД 1011/2017 г. 3 НО, Р 207 от 7.05.2025 г. на ВКС по НД № 167/2025 г., 3 НО Р 192 от 28.04.2025 г. на ВКС по НД 864/2024 г., 1 НО, Р 130 от 14.03.2025 г. на ВКС по НД 836/2024 г, 3 НО и др.).
Допълнителен аргумент в подкрепа на изводите, че показанията на обсъжданите свидетели не могат да бъдат ползвани за установяване на авторството на подсъдимия е и това, че те са идентични и очевидно протоколите им за разпит са били оформени не въз основа на действителните им показания, а чрез копирането им. Касационният съд приема, че е нормално тези свидетели да депозират близки по съдържанието си показания, но е невъзможно да използват едни и същи изрази и данни, употребени в една и съща поредност.
Независимо, че касационният съд възприе доводите на защитата за незаконосъобразно кредитирани на показанията на разпитаните полицейски служители, съдът не намира основание да прецени, че в рамките на въззивното производство са допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3, т.1 НПК, които налагат отмяна на атакуваното решение. Това е така, тъй като и при изключването от доказателствената съвкупност на обсъжданите гласни доказателства по делото съществуват множество други, които са били правилно обсъдени и ценени и които установяват авторството на подсъдимия Л..
Този извод не се променя и при изключване на показанията на всички свидетели, който възпроизвеждат факти, станали им известни след разговор със свидетелите Л. и Г. Ц. поради това, че те също са производни. Това е така защото от останалите доказателствени източници и конкретно обективно установените следи по средството за извършване на престъплението и дрехите на подсъдимия убедително може да бъде преценено авторството му.
Предвид изложеното касационният съд приема, че макар въззивната инстанция да е допуснала известни неточности при анализа на доказателствата фактите по делото са правилно установени въз основа на относими и допустими доказателствени източници, които са били вярно интерпретирани.
Не може да бъде споделено оплакването, че незаконосъобразно е оставено без уважение искането за допускане на съдебно- психиатрична експертиза на подсъдимия Л.. На първо място такова искане не е правено, като защитата е помолила да бъде назначена съдебно- медицинска експертиза без конкретна задача, а на следващо правилно въззивният съд е констатирал, че по делото липсват каквито и да е данни за промяна на здравословното състояние на подсъдимия.

Не може да бъде преценено като основателно и оплакването, че предходните съдебни състави не са събрали всички възможни и относими към предмета на производството доказателства и доказателствени средства. Напротив в хода на делото са събрани в максимален обем наличните доказателства, като вярно са ценени тези, които имат отношение към релевантните за изхода на делото му факти. Не на последно място трябва да се посочи, че пред двете инстанции по фактите всички доказателствени искания, относими към фактическата обстановка по делото на защитата са били удовлетворени.
На тези основания съдът прие, че в хода на воденото наказателно производство не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила по смисъла на чл.343, ал.3 НПК, които налагат отмяната на атакуваното въззивно решение.

По оплакванията за неправилно приложение на материалния закон:
С касационната жалба се отправят оплаквания и по отношение на възприетата от въззивния съд правна квалификация на извършеното престъпление, като се претендира, че не са отчетени в достатъчна степен установените по тялото на пострадалия увреждания (линейни зачервявания в областта на корема и гръдния кош), както и се оспорва приетото от съда, че престъплението е осъществено при форма на вината „пряк умисъл“.
Касационният съд изцяло споделя изводите на въззивната инстанция, че по делото няма доказателства, които да дават възможност инкриминираното деяние да бъде преценено като неизбежна отбрана по смисъла на чл.12, ал.1 или ал.4 НК, или да бъде квалифицирано по чл.119 НК. Вярно е, че между подсъдимия Л. и пострадалия В. е възникнал конфликт, че двамата са отправили реплики един на друг, но липсват каквито и да е доказателства, даващи основание да се приеме, че преди извършване на деянието е бил налице физически контакт между тях, който може да бъде преценен като нападение. За установените увреждания на подсъдимия (дори да бъде прието, че са от инкриминираната дата) няма никаква информация как са били причинени и от кого. При липсата на доказателства, установяващи осъществено нападение от страна на пострадалия няма никакво основание да се обмисля квалификация по чл.12 НК или по чл.119 НК.
Категорично инкриминираното деяние не може да бъде квалифицирано като престъпление по чл.118 НК, тъй като липсват доказателства, установяващи упражнено насилие, обида, клевета или противозаконно действие от В. от една страна, а от друга няма данни престъплението да е извършено при условията на афектен умисъл.
Правилно въззивният съд е изключил възможността инкриминираното деяние да бъде квалифицирано по чл.124, ал.1 НК като е приел, че същото представлява умишлено убийство по чл.115 НК, защото начина на извършване на престъплението, силата на нанасяне на удара, мястото което е било засегнато и използваното средство (нож със значителна дължина и дебелина на острието) дават основание да се направи единствено възможния извод, че подсъдимият е имал намерение и е целял да умъртви подсъдимия- резултат, който е постигнал.
Законосъобразно въззивният съд е приел, че възможността смъртта на пострадалия да не настъпи (след своевременна медицинска помощ) няма отношение към квалификацията на деянието или формата на вината на подсъдимия, защото осъщественото действие е било годно да отнеме живота на пострадалия и смъртта на В. е непосредствена и пряка причина от извършването му.
На тези основания и касационният съд приема, че инкриминираното деяние правилно е квалифицирано по чл.115 НК и вярно въззивният съд е приел, че същото е осъществено от обективна и субективна страна от подсъдимия Л., който е действал при форма на вината „пряк умисъл“.

На тези основания касационният съд прецени, че въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон и атакуваното решение не следва да бъде коригирано на това касационно основание.
По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание:
Касационният съд прецени, че законосъобразно наказанието на подсъдимия Л. е определено при приложението на чл.55, ал.1, т.1 НК.
Вярно въззивният съд е ценил като смекчаващи отговорността му обстоятелства чистото му съдебно минало, напредналата му възраст, влошеното му здравословно състояние, установената личностна акцентуация очертаваща Л. от типа на ригидните личности и непосредствения мотив за извършване на престъплението, свързан с възникналия спор с пострадалия.

Правилно съдът е отчел, че по делото липсват отегчаващи отговорността обстоятелства.
При този анализ на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства правилно съдът е отчел, че съществуват многобройни смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства и предвиденото в санкцията на чл.115 НК минимално наказание „лишаване от свобода“ за срок от десет години е несъразмерно тежко спрямо обществената опасност на извършеното престъпление и най- вече тази на подсъдимия.
Касационният съд намира, че отмереното наказание „лишаване от свобода“ за срок от пет години е адекватно на извършеното конкретно престъпление и достатъчно за постигане на целите на специалната и генералната превенция. Това наказание е за срок два пъти под минимално предвидения в нормата на чл.115 НК и той е съобразен с тежестта на конкретното извършено престъпление и това, че пострадалият е млад човек- при това близък роднина на подсъдимия.
Не могат да бъдат възприети доводите, отразени в касационната жалба, че налагане на наказание „лишаване от свобода“ в посочения размер следва да бъде приравнено на наказание „доживотен затвор“. На тези оплаквания отговор е дал и въззивният съд, тъй като те са били релевирани и с въззивната жалба, като трябва да се отбележи, че настоящата инстанция напълно ги споделя. Правилно съдът е отчел изтърпените към момента мерки за неотклонение и това, че значителен период от време ще бъде приспаднат от определеното наказание. В допълнение трябва да бъде посочено и това, че в значителна степен приложението на нормата на чл.55 НК в това производство е обоснована с възрастта на подсъдимия, поради което и същата не следва да бъде отново отчитана като обстоятелство, което безусловно налага ново редуциране на наложеното наказание. В случая намаляването му не би било съответно на тежестта на извършеното престъпление и не би постигнало целите, очертани в чл.36 НК.

Определеното наказание в размер на пет години „лишаване от свобода“ за извършено умишлено убийство на млад човек е справедливо и съответства на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Ето защо и същото не трябва да бъде редуцирано.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №45 от 29.01.2025 г., постановено по ВНОХД №1552/2024 г. по описа на Апелативен съд- гр. София
Решението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.