Осъждане за блудство и съвкупление с малолетна и отговорност на попечителя

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 261

Гр.София, 08.06.2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май, 2026 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

При участието на секретаря РАНГЕЛОВА

В присъствието на прокурора от ВП АСЯ ПЕТРОВА

Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.305/26 г.

и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №175/23.10.24 г., постановена от ГС-София /СГС/, НО, 16-ти състав по Н.Д.6982/23 г., подсъдимият Н. Г. Т. е признат за виновен и осъден за извършени от него престъпления по чл.149,ал.1 НК и по чл.151, ал.1 НК, като са му наложени наказания три години лишаване от свобода за първото, индивидуализирано по реда на чл.54 НК; и вр.чл.55,ал.1,т.1 НК- една година за второто. На основание чл.23,ал.1 НК като общо е определено по-тежкото измежду двете наказания, а именно лишаване от свобода за срок от три години. На основание чл.66,ал.1 НК изтърпяването на така отмереното общо наказание е отложено за срок от пет години. На основание чл.67,ал.3 НК е постановено в този срок да се прилага една от пробационните мерки по чл.42 А,ал.2 НК- включване в програми за обществено въздействие. Зачетено е времето, през което подсъдимият е бил задържан по настоящото производство с мярка за неотклонение Задържане под стража. Отхвърлен е солидарно предявеният от Н. Г. чрез законния й представител С. Г. иск за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането, в размер на 100 000 лв.- срещу Т. и неговия попечител- конституирания граждански ответник Ц. М.

С решение №24/30.01.26 г., постановено от АС-София /САС/, НО, Осми състав по В.Н.Д.1646/24 г., присъдата е изменена, като е увеличено наложеното на основание чл.151,ал.1 НК наказание лишаване от свобода от една на три години. Тя е отменена в частта, в която гражданският иск срещу подсъдимия Т. е отхвърлен изцяло и той е осъден да заплати на конституираната гражданска ищца Н. Г. обезщетение за неимуществени вреди от извършените престъпления по чл.149,ал.1 НК и чл.151,ал.1 НК, в размер на 20 000 лв.,ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска- 02.01.24 г., като същият е отхвърлен до пълния претендиран размер от 100 000 лв. В останалата част присъдата е потвърдена.

Срещу решението на САС е постъпила касационна жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец Н. Г. с оплаквания за несправедливост на наложеното наказание чрез негово занижаване, приложението на чл.66 НК, неправилно приложение на чл.23 и чл.24 НК, неправилно определено обезщетение и изключване от обхвата на гражданската отговорност на гражданския ответник М.; освен това се твърди,че подсъдимият следва да отговаря по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение по чл.152,ал.4,т.1 НК. Иска се ВКС да се произнесе директно с коригиране на атакувания съдебен акт в тази насока по отмяна на приложението на чл.66 НК, по неприлагане на чл.24 НК и относно определяне на дължимите обезщетения от съответните страни. Алтернативно, ако се счете, че следва да се увеличи размерът на наложените па подсъдимия наказания и че деецът следва да бъде признат за виновен по първоначално внесеното обвинение по чл.152,ал.4,т.1 НК, се настоява за отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

Постъпила е жалба и от Т. чрез неговия защитник, в която е релевирано касационното основание по чл.348,ал.1,т.3 НПК. Иска се изменение на решението и намаляване на наложеното му наказание за всяко от двете деяния, за извършването на които е осъден, с прилагане разпоредбата на чл.55 НК. Иска се и отхвърляне изцяло на удовлетворения частично граждански иск, предявен срещу подсъдимия, тъй като е отпаднало заплашването като обстоятелство, свързано с престъпното му поведение.

В съдебно заседание пред ВКС повереникът на частния обвинител /последният, редовно призован, но неявил се/ и граждански ищец поддържа жалбата с всички изложени в нея аргументи и искания. Прави уточнение, че финалната преценка на този съд по отношение на необходимост от отмяна на условното осъждане и прилагане на разпоредбата на чл.24 НК следва да бъде разгледана в контекста на оплакването за некачествен въззивен акт и в тази връзка с дължимите последици за него при удовлетворяване на исканията.

Самият подсъдим и неговият защитник поддържат жалбата си с отразените в нея доводи и искания.

Представителят на ВП моли решението да бъде отменено и делото-върнато за ново разглеждане от друг състав на САС, доколкото наложеното наказание е явно несправедливо с приложение на института на условното осъждане. Намира жалбата на подсъдимия за изцяло неоснователна, а на частния обвинител и граждански ищец- неоснователна в останалата част, извън искането за отмяна на чл.66 НК.

Гражданският ответник Ц. М. моли решението спрямо него да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид жалбите и аргументите и исканията по тях, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

ПО ЖАЛБАТА НА ЧАСТНИЯ ОБВИНИТЕЛ И ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ Н. Г. В НАКАЗАТЕЛНАТА ЧАСТ:

1/ ОБЩИ ПОСТАНОВКИ:

Провокиран от част от съдържанието на жалбата, този съд се счита задължен най-напред да даде пояснения по няколко обстоятелства.

Първо, както винаги до момента е заявявано, законът и практиката са наложили тезата, че върховната съдебна инстанция по наказателни дела е съд по правото и при липса на изключението по чл.354,ал.5,изр.2 НПК, се занимава със съдебни грешки и отговаря на доводи по заложените в процесуалния закон основания- чл.348,ал.1, т.1-т.3 НПК. Претенции за необоснованост на атакувания съдебен акт, коренящи се в несхождащо се с мнението на недоволната страна приемане на определени доказателствени материали от решаващия съд, чийто акт е предмет на проверка, не формулират самостоятелен касационен повод по чл.348, ал.1,т.2 НПК, по който да се очаква произнасяне.

Второ, поначало при първо редовно разглеждане на делото пред ВКС наказателноправното положение на подсъдимия не може да бъде утежнено директно от този съд, дори и да има прокурорски протест и/или жалба на частния обвинител в такъв смисъл, видно от правомощията на върховната съдебна инстанция по наказателни дела по чл.354 НПК. А несъмнено до такова положение би се стигнало при отмяна приложението на чл.66 НК /неслучайно представителят на ВП настоява за отменяне на решението и връщане за повторно гледане от САС поради регистрирания недостатък/ и при стигане до извод за необходимост да се приложи нормата на чл.24 НК, както се иска в обсъжданата жалба. В този смисъл не може да има отделяне на такива претенции, с настояване да бъдат предмет на произнасяне от ВКС, спрямо претенции за връщане на делото за ново разглеждане от долна инстанция за прилагане на закон за по-тежко наказуемо престъпление, за което е имало обвинение пред първата инстанция и поради това- за увеличаване на наказанието. Предвид направеното уточнение на повереника в открито съдебно заседание за третиране на първите посочени проблеми като порок на въззивния акт обаче, този съд не намира за нужно да разсъждава повече по формулирания проблем.

Трето, освен по принцип, и в светлината на искането на представителя на ВП за неправилно приложение на чл.66 НК, претенция за явна несправедливост на наложеното наказание в посока на негова заниженост или незаконосъобразно експлоатиране на института на условното осъждане /в съобразие с нормата на чл.348, ал.5 НПК очевидно се отнася към касационното основание по чл.348,ал.1, т.3 НПК/ не би била достатъчна за отмяна на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Дори и да се реши, че наказанието несправедливо е било занижено и следователно е явно несправедливо, съгласно нормата на чл.355 НПК указанията в такъв смисъл не биха били задължителни за съда, на който е върнато производството, освен ако те не са обвързани с някакъв порок, охарактеризиран като такъв по чл.348,ал.1,т.1 или т.2 НПК. В случая това би стояло на разискване, доколкото предявеното финално искане на частното обвинение е обвързано с неправилно приложение на материалния закон поради неприлагане на разпоредбата на чл.152,ал.4,т.1 НК от страна на решаващите съдебни състави, но не и по самостоятелната претенция на държавното обвинение.

2/ ПО СЪЩИНАТА НА ПРЕСТЪПНАТА ДЕЯТЕЛНОСТ:

В касационната жалба на частния обвинител подробно е изразено несъгласието на неговия повереник по преценката на САС на доказателствения материал, и по-специално на показанията на пострадалото момиче, довела /преценката/ до финалния извод за неприсъствие на форма на оказана от подсъдимия заплаха за осъществяване на съответните противоправни интимни действия. Прочитът на ангажиращия настоящата инстанция документ установява позоваване на доказателства по същество, които се тълкуват в съответствие с личната перспектива на страната повече, отколкото като позоваване на процесуални неблагополучия, осъществени от контролираната инстанция, ерго, става дума за необоснованост. ВКС ще се съсредоточи само върху възражения, които е допустимо да формулира като касационни такива.

Не може да не се обърне специално внимание на въпроса, че първостепенният съд е подходил нехайно и при превратно тълкуване на правилата по изпълнение на своите процедурни задължения, неразпитвайки въобще, макар и в изискваща се защитена среда с предпазване от вторична виктимизация, пострадалата от процесните престъпни деяния. Следователно тя в никой момент до второстепенното разглеждане на делото не е била конфронтирана срещу дееца. Проведените разпити на досъдебното производство, не в присъствие на Т. и неговата защита, са приети за нееднопосочни по отношение на извода за реализирано заплашване преди изявата на престъпното поведение,поради което то е отпаднало. Неразпитването на Г. пред СГС при възможност за провеждане на такова, освен че само по себе си представлява неглижиране на процедурните задължения на съда, до голяма степен е лишило производството от убедително разрешаване на проблема кога и по какъв повод е упражнена заплаха от страна на подсъдимия спрямо детето- дали заради самите престъпни действия или по-късно- заради необходимостта от мълчание поради угрозата от разпространение на направените видеозаписи на актовете. Разбираемото повлияване на едно малко момиче от неодобрението на семейството и обитаваната от него среда по повод случилите се събития неминуемо би било по-лесно процедурно преодолявано на по-ранен етап.

Обсъжданият изключително съществен процесуален недостатък е изправен от втората инстанция, която сама е пристъпила към разпит на Н. Г. в защитена среда, с възможност всички страни да участват в разпита. В крайна сметка е стигнала до същите доказателствени изводи като СГС /правилно укорявайки долустепенния съдебен състав за допуснатите от него нарушения- и процесни, и мотивни/, но след като е изчерпала процедурния ред и е събрала информацията от всички необходими доказателствени източници.

Последователно и с изключително отношение към детайла в мотивите към атакуваното решение са обсъдени както показанията на момичето, депозирани на досъдебното производство, така и тези, дадени пред САС, съотнесени към видеоклиповете, депозирани по делото; а и показанията на свидетелките К. и Г.. Изписана е пространна мотивировка по въпроса защо не се приема наличието на заплаха, като са спазени процедурните правила и тези на формалната логика. Ясно е изложено на коя част от показанията на Г. се дава вяра и защо, с отнасяне както към останалия събран доказателствен материал, така и най-вече с мисъл за менталния капацитет на момичето при съответната ниска възраст, за начина на възприемане на случилото се от негова страна както лично, така и с повлияване от околната среда. Право на решаващата инстанция е на кой доказателствен материал ще се довери при налични противоречия, стига да обоснове становището си. В случая това е направено и този съд го възприема, без да намира за нужно да го повтаря.

Факт е, че Н. не се е противопоставила подсъдимият да я посети в дома й за първа лична среща. И дори и да не е имала понятие какво ще се прави при това посещение, по което може да се спори предвид предходната видеочат комуникация между нея и дееца /при съобразяване с менталните способности и на двамата/, съдът законосъобразно според доказателствените източници не е извел наличие на заплаха за осъществяване на актовете от страна на Т., включително и с оглед присъствието на дядото на момичето в хола. Показанията на последния са обмислени като решаващи за изключване на заплашването, предвид веселото поведение на мъжа и внучката му след излизането им от стаята.

А що се касае до разговора между Г. и свидетелката Г., който според повереника е превратно тълкуван, на това може да се противопостави тезата, че той не е огледан самостойно от САС, а наред и в съпоставка с останалия доказателствен материал. С тънък юридически усет е охарактеризиран преминаващият през цялото производство „ужас“ на момичето, пред който то е било изправено след изтичане на твърде чувствителната информация и може да се приеме, че е предпазвало само себе си от хули на близки и негативни обществени нагласи. Разбираемо за едно дете на тази възраст! Казаното обаче не следва да предизвика извод в предположителна насока, че няма как да не е имало заплаха от страна на подсъдимия както за осъществяване на блудствени действия, така и за полов акт, след като доказателствената наличност не дава възможност за безпротиворечиво подобно заключение.

Всъщност, ясно е,че конструкцията на българския НК в основния текст на чл.152, не държи сметка за възрастта сама по себе си на пострадалото лице от женски пол, поне при малолетие винаги да е налице изнасилване поради невъзможност да се изразява правновалидна воля за съгласие за осъществяване на полов акт. Затова неизбежно поведението на подсъдимия е подведено под нормата на чл.151,ал.1 НК.

В сферата на пълнота на процесуалното изследване този съд ще изрази учудването си за настояването на повереника на частния обвинител да се прецени нуждата от преквалификация само на обсъжданото престъпление. При заявеното като съществуващо заплашване това би важало и за престъплението по чл.149, ал.2 НК, както е повдигнато обвинение с обвинителния акт, но е налице оправдаване за квалифициращото обстоятелство и осъждане на Т. по основния текст, свързан изцяло с възрастта на пострадалото лице. По този въпрос не е развита никаква аргументация и не се отправят никакви процесуални искания в ангажиращия настоящата инстанция документ на частното обвинение.

3/ ПО ПРЕТЕНЦИЯТА ЗА ЯВНА НЕСПРАВЕДЛИВОСТ НА НАЛОЖЕНОТО НАКАЗАНИЕ:

Първо, според повереника САС е бил изключително благосклонен към подсъдимия, очертавайки като доминиращо смекчаващо обстоятелство неговото здравословно състояние. Няма спор,че се касае за млад мъж с лека степен на умствено изоставане и инвалидизиран заради епилепсия, поради което е поставен под ограничено запрещение. Твърди се, че е налице противоречие от страна на САС при възприемане на това състояние, като наред с него е отчетено, че наличните умствени дефицити са били преодолени и изоставането е компенсирано с натрупването на житейски опит, което пък противоречало на предходната позиция. Внимателният прочит на съдебните мотиви установява, че натрупването на житейски опит, компенсирало дефицитите, е изложено от ревизирания съд заради рефериране към обективно съществуващата лека степен на умствено изоставане на Т.. Имплицитно е насочено, че тя потенциално би могла да бъде окачествявана като препятствие за понасяне на наказателна отговорност на лицето въобще /стр.34 от мотивите към решението в хартиеното досие, втори абзац,в средата/, но в случая според разискваното психиатрично експертно заключение не е намерена за обстоятелство, изключващо наличието на годен субект. Недоброто здравословно състояние на дееца обаче, предвид неговото психическо здраве, е налице и правилно е разкрито като съществено смекчаващо обстоятелство.

Второ, според повереника при определяне на наказания за двете извършени престъпления от по три години лишаване от свобода от страна на САС и прилагане на нормата на чл.23,ал.1 НК, деецът реално нямало да понесе наказателна отговорност за едното престъпно деяние. По същество това е спор със закона за прилагане на кумулацията по реда на чл.23 НК /или чл.25 вр.чл.23 НК/, който ВКС не намира за нужно да развива.

В тази връзка обаче е процедурно обяснимо желанието на искащата страна да бъде увеличено определеното общо наказание по реда на чл.24 НК /макар и това да е оплакване за нарушение на материалния закон/, като така, според повереника, би се постигнала някаква справедливост на наложеното наказание. Долната инстанция не е намерила предпоставки за това. И върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела не съзира такива. За да се разсъждава по приложение на разпоредбата на чл.24 НК, както винаги е преценявано от практиката, трябва да се обмисли цялостната престъпна дейност на подсъдимия, обществената опасност на деянията и неговата лична такава, вида и степента на вината и всички останали отегчаващи обстоятелства по начин да се приеме, че и най-високото по силата на чл.23 НК или чл.25 вр.чл.23 НК наказание, няма да изпълни заложените в чл.36 НК цели. Осмислянето на всички тези фактори, никой от които не търпи разработка в касационната жалба на частното обвинение, поотделно и при комплексен подход отнесени към конкретния деец, не дава повод да се разсъждава по дължимо, но не определено приложение на регламента на чл.24 НК.

Трето, счита се, че въззивният съд е проявил толерантност, приемайки наличието на условията за прилагане на института на условното осъждане, въпреки най-дългия отмерен негов срок и определянето на пробационна мярка. Според повереника от последната има спорна полза, но това е поредно несъгласие със закона, което ВКС няма да коментира. За да обоснове тезата си за необходимост от прилагане разпоредбата на чл.66 НК, незаконосъобразно САС бил преценявал само специалната, не и генералната превенция като цел на наказанието, предвидена в чл.36 НК. По този начин към обществото било отправено послание, от което лъха на снизходителност. Освен това правната теория била категорична по отношение на половите престъпления, че единствено проявената строгост и твърдост са предпоставки за ограничаване на този вид престъпления, за разлика от други, при които прекалената строгост по-скоро има обратен ефект.

Отговорът на тези изложени аргументи е следният: Става дума за начина на изтърпяване на наложеното общо наказание лишаване от свобода,чийто срок е три години, условно- с наложен максимално допустим срок от пет години. САС е разсъждавал и за определената от СГС пробационна мярка- включване в програма за обществено въздействие- подходяща за възпиране и поправяне на подсъдимия от упражняването на „заместителни практики“ според сексологичната експертиза. Това е казано,наред с останалите приети аргументи на първостепенния съд за правилността на отлагане на изтърпяването с прилагане института на условното осъждане. Те от своя страна се занимават със задържането под стража на подсъдимия по актуалното производство, в хода но което той е бил насилван от други затворници, обстоятелство, оказало своето предупредително въздействие, според СГС. А и в подкрепящата среда на едноутробния брат и попечител се очаквало гарантиране на бъдещо правомерно поведение. Затова Т. не е изолиран от обитаваната от него среда, с което ВКС се съгласява.

За да се обмисли приложението на условното осъждане, винаги е необходимо най-напред да се разгледа въпросът дали подсъдимият може да се поправи и превъзпита без изтърпяване на наказанието лишаване от свобода. Специалната превенция е заложена като първа цел в разпоредбата на чл.36 НК. Действително, за да бъде процесът на обмисляне на дължимо или не прилагане на чл.66 НК при наличие на материалноправни предпоставки за това завършен, трябва да се вземе предвид и генералната превенция. Тя обаче не бива да надхвърля своята роля без видима нужда над първата такава, както правилно е прието в случая от решаващите съдилища.

А що се отнася до дължимите строгост и твърдост за прилагане на закона при извършени полови престъпления повече отколкото за други, прокламирана от повереника, без да е ясно откъде изхожда тази убеденост, ВКС ще заяви, че разчита на неотменимостта на наказанието за възпиране на този вид престъпност повече, отколкото на негова недължима строгост, водеща до ожесточаване. Очевидно твърдостта и строгостта за ограничаване на половите престъпления се преценяват от страна на частното обвинение като реализуеми, ако не се прилагат правилата на чл.66,ал.1 НК, а деецът бъде заставен ефективно да изтърпи наложеното му наказание, не само за да бъде превъзпитан той, но и обществото да получи послание какво би се случило, ако негов член осъществи същото. Такива ограничения наказателният закон и практиката по него не познават.

ПО ЖАЛБАТА НА ПОДСЪДИМИЯ В НАКАЗАТЕЛНАТА ЧАСТ:

Единственото генерално оплакване на подсъдимия и защитата му касае размера на наложените наказания, в светлината на същината и съпоставката на отегчаващи и смекчаващи обстоятелства, отчетени при индивидуализацията от страна на САС. В тази насока са развити подробни съображения, очертаващи според атакуващата страна явна несправедливост.

На първо място, неправилно била отчетена от САС като утежняващ отговорността фактор ниската възраст на пострадалата Н. Г., тъй като това само по себе си било залегнало в диспозицията на нормата на чл.151,ал.1 НК, изискваща ненавършване на 14 годишна възраст. По този начин Т. бил наказан два пъти- веднъж заради самото деяние по чл.151,ал.1 НК и втори път, заради възрастта на момичето. ВКС разбира тезата на защитата, но не я възприема, а се солидаризира с казаното от представителя на прокуратурата в открито съдебно заседание. Третираната разпоредба включва всички малолетни лица до 14 годишна възраст, но няма пречка в рамките на същата да се обмисля действителната възраст на потърпевшото лице и да бъде оценявана като отегчаващ фактор,когато тя е по-ниска от най-горната граница, предвидена в закона. Така е направено и в процесния случай за Г.- тя е била на 11 години и половина по време на извършване на престъпленията, обстоятелство, което подсъдимият е знаел и е съзнавал, без да разсъждава по въпроса и за половата и житейска незрялост на момичето.

На второ място, според защитата некоректно САС е приравнил съвкуплението по чл.151 НК с блудство и двукратното осъществяване на същото е отчетено като утежняващ фактор. Този съд не се съгласява с изнесената трактовка. И това е така,тъй като, видно от мотивите към решението на контролирания съд, две блудствени действия са взети предвид явно с оглед извършеното престъпление по чл.149,ал.1 НК. Допустимостта на казаното се очертава от приетото по фактите двукратно осъществяване на фелацио от страна на момичето спрямо дееца /макар и това да не се схожда буквално с обвинението по обвинителния инструмент/, независимо че практически важимите при индивидуализирането обстоятелства са обсъждани комплексно за двете престъпни посегателства, за извършването на които подсъдимият е признат за виновен и осъден.

На трето място, неправилно според защитата за отегчаващ фактор е отчетено това, че престъпленията са реализирани в дома на пострадалата, като там е присъствал и възрастен роднина. Казаното било така, тъй като Г. сама поканила Т. в апартамента, обитаван от нея, а и заради обилната комуникация по социалните мрежи, в рамките на която двамата активно показвали един на друг половите си органи. Освен това след излизане от стаята на потърпевшата, според дядото същата се смеела. Всичко това е доказателствено обезпечено, но не променя правотата на въззивната инстанция по направения от нея извод не за друго, а защото Т. ярко демонстрира несъобразяване с морални правила, поведението му не се схожда с дължимо такова при пребиваване в чужд дом, и всъщност с елементарно чувство за срам.

На четвърто място, според защитата умствената изостаналост на подсъдимия е дала отражение върху психическото му развитие и той е търсел утвърждаване чрез задушаване на комплекс, поради което е пристъпвал към ексхибиционистични действия пред членове на група във Фейсбук, както и е показал клипчета на заснетия сексуален акт с Г. на свидетелката С.. Поначало менталното здраве на Т. е огледано задълбочено от въззивната инстанция, като тя го е преценявала в негова полза при определяне на наказанието. Същевременно изложените обстоятелства са обективно налични и са намерили вярно наказателноправно измерение. Доказателствено е установено, че в случая с Н. Г. подсъдимият категорично е бил „горд“ със стореното и не се е възпрял да се хвали с него и да го разпространява. При това неглижирайки и словно, и фактически обстоятелството, че злепоставя не само себе си, но и едно малко момиче.

Ето защо и тази инстанция, също както САС, не намира, че са налице предпоставки за прилагане на правилата на чл.55 НК /макар и по принцип в такъв случай да става дума за нарушение на материалния закон, обмислимо от ВКС, няма пречка този въпрос да бъде обсъждан и понастоящем, доколкото касае намаляване на наказанието/. Контролираният съд е преценил вярно всички важими отегчаващи и смекчаващи обстоятелства и при тяхна съпоставка законосъобразно е отмерил дължимите наказания.

ПО ГРАЖДАНСКИЯ ИСК:

1/За подсъдимия Т..

Позициите на атакуващите страни в тази насока, макар и полюсни, са разбираеми, предвид същината на исканията. Според повереника на гражданския ищец присъденото от въззивната инстанция обезщетение за неимуществени вреди, резултат от престъпното поведение на Т., е твърде занижено спрямо исканото такова; а според защитата- въобще не се дължи, с мотиви, разчетени от първоинстанционния съд като претенция на обезщетение поради това,че искът е предявен заради упражнена принуда от подсъдимия, отхвърлена от двете съдилища по същество.

ВКС се съгласява с казаното от въззивната инстанция изцяло. От една страна, няма съмнение, че всяко престъпление е деликт и че престъпното посегателство, по фактите по което едно лице е признато за виновно и осъдено, влияе върху определяне на обезщетението за неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от него. Това е независимо от първоначалната правна квалификация, очертана от държавното обвинение, която извън доказването може и да е принципно неправилна, макар и по същество посегателството да е престъпление по разпоредба на особената част на НК. В този смисъл въпреки вярната и според ВКС преквалификация на престъпното поведение спрямо зададеното обвинение по обвинителния инструмент пред първостепенния съд, се дължи обезщетение, което е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. В случая с пострадалата Г. това законосъобразно е описано то САС.

От друга страна, контролираната инстанция се е справила и с аргументацията по същината на уважения граждански иск спрямо Т.. Доказателствено е установено страданието, причинено на Н., от извършените от подсъдимия престъпления, между които се включват и последиците за имиджа на момичето както сред родствениците й, така и сред познатите й, засилени от обществено негативен резонанс като цяло за такива явления. В този смисъл оценяването на вредите в размер на 20 000 лв.от страна на Т. /по силата на чл.45 и чл.52 ЗЗД/ се явяват необходимо дължими и правилно отмерени.

ВКС не съзира аргументи в касационната жалба, изготвена от повереника на гражданския ищец, които да навеждат на различни размишления по съществото на проблематиката, водещи до извод за необходимост от увеличаване на обезщетението за неимуществени вреди до пълния претендиран размер. Такива липсват и за началния момент, от който се дължи лихвата по присъденото обезщетение. За това не се спори и не се отправя нарочно искане до ВКС. Ето защо, въпреки че САС е определил лихвата по присъденото обезщетение за неимуществени вреди да се дължи от деня на предявяване на гражданския иск-02.01.24 г., а не от последния ден на месец юли 2022 г., когато е крайният възможен времеви момент по осъждането за приетите извършени процесни престъпления, този съд само отбелязва проблема, но не коригира ревизирания съдебен акт.

2/За гражданския ответник.

По-интересен в случая е въпросът относно отхвърления изцяло иск спрямо конституирания от СГС граждански ответник- Ц. М., брат на подсъдимия, назначен като попечител на дееца поради поставянето му под ограничено запрещение в гражданскоправен вариант, невлияещо върху крайната реализирана по актуалното производство наказателна отговорност. Твърди се, че поради факта на назначаването на М. като попечител, той е следвало да осъществява съществен надзор над поведението над подсъдимия. И тъй като двамата братя споделят общо домакинство, а гражданският ответник не се е погрижил качествено да упражнява вменения му контрол, следва да понесе отговорност по силата на ЗЗД.

Според апелативната инстанция, потвърдила първоинстанционната присъда в тази насока, попечителите, какъвто е настоящият граждански ответник, не носят гражданска отговорност за вредите, причинени от лицата, чиито попечители са, по аргумент от чл.47 и 48 ЗЗД. Поради това е счетено, че исковата претенция по отношение на М. е изцяло неоснователна. Настрани остава в тази връзка доколко въобще е било допустимо конституирането на М. като граждански ответник в разпоредително заседание на 02.01.24 г. пред СГС /все пак иде реч за допълнителна страна, която,когато е незаконосъобразно конституирана, влияе неблагоприятно върху положението на подсъдимия/.

Поначало ВКС се съгласява с тезата на САС за конкретната невъзможност за приложение спрямо М. и на разпоредбата на чл.48 ЗЗД /ясно е,че чл.47 е напълно неприложим/, видно от съдържанието на цитирания законов текст. Затова не следва да се ревизира финалният извод по атакувания съдебен акт. Посочените от повереника на Н. Г. решения на ТК на ВКС и ГК на ВКС, огледани спрямо фактите и приложението на правото в съдържателен план, категорично не реферират към актуалното производство.

Затова само в най-общ план този съд ще вземе отношение по задълженията на М. като попечител, независимо от принципното изключване на отговорността му по конкретното производство. Според разпоредбата на чл.153, ал.2,изр.2 от Семейния коддекс /СК/, попечителство се учредява над лица, поставени под ограничено запрещение, както е в процесния случай с подсъдимия. Цитираното попечителство е приравнено на това над непълнолетни с предвидените за тях случаи.

На Т., видно от материалите по делото, е назначен попечителски орган, като основен попечител по него е брат му-гражданският ответник М.. Същевременно обаче, тъй като попечителят над ограничено запретения е приравнен по права и задължения на родителя на непълнолетно лице, съгласно разпоредбата на чл.125,ал.3,пр.посл.СК той следва да упражнява подходящ контрол върху лицето /след като се е съгласил да бъде попечител, за което по нарочен начин се обръща внимание от страна на повереника/, а не и постоянен надзор, както е над малолетно дете- все според цитираната норма.

Ето защо на М. не би следвало да се вменява задължение,както твърди повереникът, да следи непрестанно подсъдимия Т., нито да е наясно ежеминутно с поведението на същия. В рамките на възможностите той е оказвал „подходящ“ контрол върху брат си, който е и работел, но не е бил в състояние да влияе върху действията, отнасящи се до всякакъв вид контакти с малолетната пострадала.

В този ред на мисли впрочем само следва да се обърне внимание на проблем, подминат като несъществуващ за самата потърпевша малолетна Н. Г. от страна на нейния повереник, но не по-малко относим към обсъждания довод, предвид приносния характер на поведението на малолетната към престъпната деятелност. Става дума за възможност да се отстоява дефицит на постоянен надзор от нейните родители-настойници по смисъла на СК, преди деянията. Отделен е въпросът как към днешно време това е осъществимо за едно дете при съвременните електронни устройства и социални платформи; а и при конкретната увереност, че то е под наблюдение на дядо си, бидейки в дома си. И тук правилата на СК, при това с изискване за по-голяма отговорност, биха били не по-малко дължими за спазване, отколкото претендираните за попечителя М..

ПО СЪДЪРЖАНИЕ НА МАТЕРИАЛИ ПО ДЕЛОТО:

Макар и да не е предизвикан по надлежен ред от никоя от страните, този съд се счита задължен да обърне внимание на обстоятелството, че изключително чувствителната информация, съдържаща се в хартиеното досие, която несъмнено може да бъде счетена за накърняваща човешкото достойнство, изглежда да не е отчетена като такава. В кориците на делото няма данни същата да е подложена на специални мерки за защита от достъп, който да е абсолютно необходим само за страните по делото. В този аспект например няма яснота да са унищожени всички устройства, използвани от експерта след сваляне на информацията; самото възпроизвеждане в експертизи да подлежи на някакъв вид контролиране на данните по тях и т.н. Дори при наличие на не чак толкова чувствителна информация, с решение от 16.11.21 г.по делото Стефанов срещу България /жалба 73284-13/ ЕСПЧ е приел, че има нарушение на чл.8 ЕКЗПЧОС.

Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №24/30.01.26 г.,постановено от АС-София, НО, Осми състав по В.Н.Д.1646/24 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/