Недопустимост на поправка на очевидна фактическа грешка в отменено съдебно решение

Текстът на акта

Ключови фрази

4

Р Е Ш Е Н И Е

№ 517
София, 15.09.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и девети май две хиляди двадесет и пета година в състав:
Председател: Маргарита Соколова
Членове: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2187/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по подадена от С. Н. П. касационна жалба срещу постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 235 от 05.03.2024 г. по в. гр. д. № 2088/2023 г. на Бургаския окръжен съд.
Съдебният акт е оспорен в частта му за потвърждаване на решение № 260026 от 28.11.2023 г. (погрешно посочено като от дата 28.01.2023 г.) по гр. д. № 1687/2014 г. на Бургаския районен съд за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното по същото дело решение № 888 от 10.03.2020 г., като е постановено на стр. 7, ред 6-5 от долу нагоре, вместо „Н. С. П. с ЕГН [ЕГН], адрес [населено място], к-с „С.“, [жилищен адрес]“, да се чете: „С. Н. П. с ЕГН [ЕГН] от [населено място], к-с „С.“, [жилищен адрес] със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. 3 - адвокати М. Б. и Б. Т.“.
В касационната жалба на С. П. се навеждат доводи за процесуална недопустимост на така постановените решения, алтернативно - за тяхната неправилност. Изтъква се, че по молба на С. П. от 04.06.2020 г. е било оставено без уважение искане за поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решението на районния съд - с решение № 1650 от 14.07.2020 г. на л. 369 от делото, влязло в сила на 06.08.2020 г. като необжалвано от страните. Следователно се сочи, че повторното преразглеждане на този въпрос е недопустимо, с позоваване на решение № 321 от 26.09.2012 г. по гр. д. № 54/2012 г. на ВКС, І-во г. о. Освен това, с оглед решението на ВКС, първоинстанционният съд е разполагал с правомощието да се произнесе единствено по поправката на оставеното в сила решение, а не и по отношение на отменената му част, което води до недопустимост на произнасянето по реда на чл. 247 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато с определение № 996 от 04.03.2025 г. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК поради съмнение за вероятна недопустимост на производството по реда на чл. 247 ГПК
Ответниците по касация С. С. П. и Н. С. П. не вземат становище по жалбата.
Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното:
По делото е установено, че с основното решение № 888 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 1687/2014 г., в производство по делба - втора фаза, Бургаският районен съд се е произнесъл по претенция с правно основание чл. 30 ЗН за намаляване на дарение и възстановяване на запазена част и е постановил изнасяне на делбените имоти на публична продан. В мотивите е посочено, че с оглед изхода на спора по чл. 30, ал. 1 ЗН С. П. следва да заплати на С. П. разноски в размер на 1 408,76 лева, а С. П. дължи на С. П. 27,70 лева; за делбеното производство разноските са както следва: Н. П. следва да заплати на С. П. 103,36 лева, а С. П. дължи на С. П. 308.88 лева; или задължението на С. П. към С. П. възлиза общо на 1 717,64 лева (1 408,76 лева плюс 308.88 лева). В диспозитива сумата 1 717,64 лева е посочена като дължима на С. П. не от С. П., а от Н. П.; последния е осъден да заплати на С. С. П. и 103,36 лева - разноски за производството.
Това решение е потвърдено с решение № 2 от 19.01.2021 г. по в. гр. д. № 2044/2020 г. на Бургаския окръжен съд, и са присъдени разноски в полза на С. П., съставляващи адвокатско възнаграждение, като Н. П. е осъден да й заплати 238,10 лева, а С. П. - 711,90 лева (съобразно квотите им в съсобствеността).
След касационно обжалване, с решение № 10 от 08.03.2022 г. по гр. д. № 2260/2021 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о., въззивното решение е отменено в частта за уважаване на претенцията по чл. 30 ЗН, този иск е отхвърлен, решението е оставено в сила в частта относно способа за извършване на делбата и е определено разпределяне на цената от публичната продан на делбения апартамент при нови квоти между страните. Преразгледан е и въпросът за дължимите за трите съдебни инстанции разноски съобразно крайния изход на спора, като С. П. е осъдена да заплати на С. П. сумата 2 177 лева - разноски за всички инстанции, а Н. П. е осъден да заплати на С. П. сумата 550 лева - разноски за касационното производство.
Впоследствие, при отправено в молба от 02.11.2023 г., подадена от ищцата С. П., искане за издаване на изпълнителен лист за разноските за първоинстанционното производство за извършената съдебна делба (и за изменение на решението в частта за дължимата държавна такса), районният съд е постановил решение № 260026 от 28.11.2023 г., в което е приел, че е налице очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановеното от него основно решение № 888 от 10.03.2020 г. по гр. д. № 1687/2014 г., и е допусната поправка на същата, като за заплащане на разноски в полза на ищцата в размер на 1 717,64 лева е осъден С. П., роден през 1987 г., вместо задължения за тях с основното решение Н. П..
При изложените обстоятелства, с решение № 235 от 05.03.2024 г. по в. гр. д. № 2088/2023 г., въззивният съд е приел за правилно решението на районния съд за допускане на поправка на първоинстанционното решение. Намерил е, че ВКС не е постановил отмяна на атакуваното пред него решение в частта за разноските, а от друга страна решението на районния съд, касаещо допуснатата явна фактическа грешка, се отнася спрямо задължението за плащане на разноски както по отношение на отменената от ВКС претенция по чл. 30 ЗН, така и по отношение на дължимите разноски по извършване на съдебната делба. В този смисъл извършената по реда на чл. 247 ГПК поправка не се отнася до отменено решение, тъй като в тази му част липсва произнасяне на ВКС.
По основанието за допускане на касационното обжалване настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Приема се в практиката на ВКС, че очевидна фактическа грешка е всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението. Поправянето на очевидна фактическа грешка не представлява изменяне или отменяне на вече формираната воля на съда. По тази причина поправянето се възлага на съда, постановил решението, без това да представлява накърнение или изключение от забраната на чл. 246 ГПК съдът сам да отменя или изменя собствения си акт. Поправката не може да съставлява и пререшаване на спора (решение № 321 от 26.09.2012 г. по гр. д. № 54/2012 г. на ВКС, І-во г. о.). Приема се също така, че ако въпреки надлежно извършено сезиране на първоинстанционния съд с молба за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното от него решение, въззивният съд се произнесе по подадена въззивна жалба срещу същото и го отмени, първоинстанционният съд не разполага с правомощието да се произнесе по подадената по реда на чл. 247 ГПК молба (решение № 91 от 05.07.2019 г. по гр. д. № 2282/2018 г. на ВКС, І-во г. о.). Настоящият състав на ВКС споделя така формираната съдебна практика и счита, че тя следва да намери приложение и когато Върховният касационен съд, по реда на инстанционния контрол, се произнесе по касационна жалба и отмени или измени въззивното решение. В този случай както въззивният, така и първоинстанционният съд не разполагат с правомощието да се произнесат по реда на чл. 247 ГПК по подадена от страна по делото молба, нито по свой почин, по въпроса за наличието на очевидна фактическа грешка в отменения или изменения съдебен акт.
С оглед изложеното следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение, както и потвърденото с него първоинстанционно решение за поправка на очевидна фактическа грешка, са недопустими и следва да бъдат обезсилени, тъй като с решението на ВКС са променени и разноските и се счита, макар да няма изричен диспозитив, че въззивното и първоинстанционното решение са отменени и в частта за разноските. А тъй като производството по чл. 247 ГПК е по почин на съда, а не по подадена от страна по делото молба, не следва да се постановява неговото прекратяване. Съображенията за това са следните:
Видно е от решение № 10 от 08.03.2022 г. по гр. д. № 2260/2021 г. на ВКС на РБ, II-ро г. о., че след като е отменил въззивното решение в частта за уважаване на претенцията по чл. 30 ЗН и е отхвърлил този иск, оставил е в сила решението в частта относно способа за извършване на делбата и е определил разпределяне на цената от публичната продан на делбения апартамент при нови квоти между страните, касационният съд е преразгледал и въпроса за дължимите за трите съдебни инстанции разноски съобразно крайния изход на спора. Съобразно с това е осъдил С. П. да заплати на С. Н. П. (роден през 1987 г.) сумата 2 177 лева - разноски за всички инстанции, а Н. П. е осъден да заплати на С. П. сумата 550 лева - разноски за касационното производство. Както всеки съдебен акт, така и решението по чл. 290 ГПК представлява единство от мотиви и диспозитив. И след като в мотивите съдът е посочил, че преразглежда и въпроса за разноските, които страните следва да заплатят, като изрично е посочил, че задължени за тях са ответницата по касационната жалба С. П., която трябва да заплати на касатора и ответник по иска по чл. 30, ал. 1 ЗН С. П., сумата 2 177 лева, от които за първоинстанционното производство - 1 120 лева, за въззивното - 546 лева и за касационното - 511 лева, и Н. П., който следва да заплати на С. П. разноски в размер на 550 лева съобразно отхвърлената част от жалбата, то липсата на изричен диспозитив, с който се постановява отмяна на въззивното решение и в частта на разноските (само се присъждат такива), не води до извода, до който е достигнал въззивният съд, а именно, че допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка не се отнасяла до отменено решение, тъй като липсвало произнасяне на касационния съд в частта за разноските. Действителната воля на състава на ВКС, постановил решението по чл. 290 ГПК, която е изразена в мотивите, е за пререшаване на спора и в частта за разноските, и тя е намерила израз в диспозитива на съдебния акт чрез присъждането им.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на касатора следва да се присъдят разноските по водене на делото във ВКС в размер на 1 064.35 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 235 от 05.03.2024 г. по в. гр. д. № 2088/2023 г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 260026 от 28.11.2023 г. (погрешно посочено като от дата 28.01.2023 г.) по гр. д. № 1687/2014 г. на Бургаския районен съд, както и посоченото първоинстанционно решение.
ОСЪЖДА С. С. П. и Н. С. П. да заплатят на С. Н. П. разноските по водене на делото във ВКС на РБ в размер на 1 064.35 (хиляда шестдесет и четири лв. и 35 ст.) лева.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: