Допустимост на произнасянето при отрицателен установителен иск за имот срещу община

Текстът на акта

Ключови фрази

5

Р Е Ш Е Н И Е

№ 589

София, 17.10.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на осемнадесети септември две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 2306/2024 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Столична община срещу решение № 1374/07.03.2024 г. по в. гр. д. № 8041/2022 г. на Софийския градски съд, с което е обезсилено решение № 6862/21.06.2022 г. по гр. д. № 58404/2021 г. на Софийския районен съд, с което е отхвърлен предявеният по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК от О. Е. К. срещу касатора иск за признаване на установено, че ответникът не е собственик на ПИ с идентификатор [№] по кадастралната карта на район П., [населено място], с площ от 178 кв. м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: ниско застрояване, номер по предходен план: 1500, и делото е върнато на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав за произнасяне по предявения отрицателен установителен иск за собственост съгласно мотивите на въззивното решение.

Касаторът е изложил оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, т.т. 2 и 3 ГПК.

Ответникът по касация - ищец по делото, не е взел становище.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и данните по делото, и за да се произнесе, взе предвид следното:

По предявения срещу Столична община отрицателен установителен иск ищецът О. Е. К. твърди, че е собственик на ПИ с идентификатор [№] с площ от 178 кв. м. и сградата в него с площ от 12 кв. м. Твърди, че владее имотите от 1997 г. заедно със съседния ПИ с идентификатор [№] и сградите в него; владее и част от ПИ с идентификатор [№] със сграда. Поземлените имоти били заградени заедно и представлявали общ двор за него и семейството му. По подадена молба-декларация за признаване право на собственост на основание давностно владение бил признат за собственик на ПИ с идентификатор [№], но за ПИ с идентификатор [№] получил уведомление, че са съставени три акта за частна общинска собственост с дата 01.12.2020 г., което препятствало установяването и признаването на правото му на собственост и обосновавало правния му интерес от предявяване на иск за отричане собствеността на ответната община върху имотите, описани в посочените актове като реални части от ПИ с идентификатор [№].

Ответната община е оспорила иска. Въвела е твърдения, че имотът е земеделска земя, за която липсват данни да е заявявана за възстановяване от правоимащи лица; няма данни и да е съставян акт за държавна собственост, поради което на основание чл. 25, ал. 1 ЗСПЗЗ имотът е общинска собственост и това е мотивирало съставянето на актовете за общинска собственост. Във връзка с разпределянето на доказателствената тежест твърди, че тя се носи от ищеца, доколкото твърденият от ответника факт е отрицателен факт, а именно, че имотът не е принадлежал на граждани, юридически лица или държавата, при което положение ищецът следва да докаже дали имотът е принадлежал на посочените правни субекти.

С първоинстанционното решение искът е отхвърлен. След като е посочил кои факти приема за установени, от правна страна съдът е приел, че актовете за държавна собственост, които имат само декларативно действие, имат също така и констативен характер относно фактите, от които произтича правото на собственост на държавата или общината. Предвид това и при заявен иск за собственост срещу държавата или общината, в тежест на ищеца, който претендира собствеността върху имота на лично основание, е да установи правото си на собственост, оборвайки придобивното основание на държавата, съответно общината, отразено в акта за държавна или общинска собственост. Понастоящем спорният имот е в урбанизирана територия, но преди това е бил земеделска земя, а в представения разписен списък за имота няма вписан собственик. Ето защо съдът е намерил, че са били налице посочените в актовете за общинска собственост основания за съставянето им, като без значение е, че впоследствие имотът е включен в строителните граници на населеното място. Отделно от това в един от актовете като основание е посочен и чл. 61, ал. 2 и 4 от ЗУТ, според който озеленените площи, собственост на държавата и общините, са публична собственост. И тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта, е да установи, че към момента на актуването имотът е имал собственик. В случай, че успее да докаже това, имотът не се придобива от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, която е установена с нормата на чл. 86 ЗС във всичките й редакции, и не се прилага § 1 от ЗД на ЗС. В случая от събрания по делото доказателствен материал не се установява да е изтекъл предвиденият в закона срок за придобиване на имота по давност от ищеца, който твърди, че го владее от пролетта на 1997 г. Ето защо отразеното в актовете, че имотът е собственост на общината, не е опровергано и искът е отхвърлен.

Въззивният съд е посочил, че предмет на спора при отрицателен установителен иск е установяване на обстоятелствата, на които ответникът основава отричаното от ищеца право на собственост, а предмет на доказване са фактите, от които ответникът черпи правото си, поради което процесуалните действия по установяване на фактите, въз основа на които ищецът поддържа наличие на конкуриращо право на собственост, не са част от предмета на спора. Приел е, че в случая, разглеждайки спор, с който се иска отричане правото на собственост на ответника, първоинстанционният съд неправилно е разгледал твърденията на ищеца за изтекла в негова полза придобивна давност като основание за придобиване на собствеността и е обсъдил наличието на елементите от фактическия състав на това придобивно основание, без това право да е заявено за защита с положителен установителен иск. По този начин, в нарушение на диспозитивното начало в гражданския процес, при избраната форма на защита от страна на ищеца с отрицателен установителен иск и искане да се отрече правото на собственост на ответника, първоинстанционният съд променил предмета на спора и разгледал незаявен иск - положителен установителен иск за собственост на оригинерно основание. Явната подмяната на предмета на спора и предмета на доказване и несъобразяването с разясненията в ТР № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на отрицателния установителен иск сочели на тежък порок на съдебния акт, а именно неговата процесуална недопустимост, поради което първоинстанционното решение е обезсилено и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд и произнасяне по предявения отрицателен установителен иск за собственост и по предмета на делото, като новото разглеждане започне от стадия на изготвяне на доклад по делото по чл. 146 ГПК.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 1311/19.03.2025 г. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за преценка дали въззивното решение не е очевидно неправилно с оглед очертаната в ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС правна природа на отрицателния установителен иск за собственост.

С ТР № 8/27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице, когато ищецът притежава самостоятелно право върху вещта, което се оспорва, както и при конкуренция на твърдени от двете страни права върху един и същ обект, позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. Тълкувателният акт признава наличие на правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск и в хипотеза, при която ищецът би могъл да придобие спорния имот на оригинерно основание при отричане правата на ответника върху него. Именно такъв е случаят, при който обект на владение е имот, актуван като държавен или общински, предвид забраната по чл. 86 ЗС за придобиване по давност и установения с § 1 от ЗД на ЗС (обн., ДВ, бр. 46 от 2006 г.; посл. доп., бр. 18 от 2020 г.) мораториум върху придобивната давност за имоти - частна държавна или общинска собственост (обявен за противоконституционен с решение № 3/24.02.2022 г. по конст. д. № 16/2021 г. на КС на РБ . ) До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината.

Последователно се приема в практиката на ВКС, че по силата на чл. 5 ЗОбС актът за общинска собственост има качеството на официален свидетелстващ документ, който, без да има правопораждащо действие, констатира собствеността на общината в случаите, при които удостоверява осъществяването на конкретно придобивно основание. При наличие на такова основание, аналогично на възприетото в ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, в трайната практика на ВКС на акта се признава легитимиращо действие, по силата на което актуваният имот се счита за общинска собственост до доказване на противното (решение № 149/12.06.2013 г. по гр. д. № 647/2012 г. на ІV-то г. о., решение № 61/26.05.2014 г. по гр. д. № 7685/2013 г. на ІІ-ро г. о., решение № 15/19.02.2016 г. по гр. д. № 4705/2015 г. на II-ро г. о., решение № 67/16.06.2017 г. по гр. д. № 3533/2016 г. на II-ро г. о., решение № 81/24.07.2018 г. по гр. д. № 4029/2017 г. на II-ро г. о., решение № 526/17.09.2025 г. по гр. д. № 3716/2023 г. на II-ро г. о.). Особеното в разглеждания по настоящото дело случай е, че ответникът се позовава на придобивно основание, което не доказва пряко собствеността му, а е обусловено от това дали имотът има друг собственик (само в един от актовете е посочено още едно основание - това по чл. 61, ал. 2 и 4 ЗУТ). В този случай установяването на собственически права на ищеца ще изключи тези на ответника върху същия имот (определение № 427/12.12.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/2013 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 13/12.03.2016 г. по гр. д. № 3637/2015 г. на ВКС, II-ро г. о.). Ето защо, за да разреши спора при така противопоставените позиции на насрещните страни, съдът следва да се произнесе по въпросите дали имотът е имал друг собственик, т. е. дали е опровергана истинността на изложеното в актовете обстоятелство, а оттам- и дали спрямо него е приложима забраната за придобиване по давност. Разглеждането на тези въпроси не е равнозначно на произнасяне по положителен установителен иск за собственост, основан на придобивна давност.

С оглед изложените съображения постановеното въззивно решение е очевидно неправилно. Правилно, в съответствие със задължителната и казуалната съдебна практика, въззивният съд е посочил, че при предявен отрицателен установителен иск за собственост предмет на спора и на исковия процес е отричаното от ищеца право, като ответникът по този иск трябва да изчерпи в процеса всички основания, на които правото е могло да се породи. Неправилно обаче е приел, че първоинстанционният съд е променил предмета на спора и е разгледал положителен установителен иск за собственост на основание изтекла в полза на ищеца придобивна давност, а оттам - и че е налице произнасяне по непредявен иск като основание за недопустимост на първоинстанционното решение, поради което е обезсилил същото.

Като неправилно (а не недопустимо, каквото решението ще е, ако въззивният съд е разгледал спор, който не му е подведомствен или подсъден, разгледал е непредявен иск или при ненадлежно упражнено право на иск), обжалваното решение следва да бъде отменено, а делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане от друг състав, който да разгледа по същество заявения за разрешаване материалноправен спор, произнасяйки се в рамките на оплакванията във въззивната жалба.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивното решение № 1374/07.03.2024 г. по в. гр. д. № 8041/2022 г. на Софийския градски съд, Г. О., ІІІ-В състав.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийския градски съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: