Шофиране без книжка в едногодишен срок от административно наказание

Текстът на акта

Ключови фрази

Управление на МПС в срока на изтърпяване на наказание лишаване от право на управление на МПС, след като деецът е наказан за същото деяние по административен ред * неоснователност на касационна жалба * липса на нарушения по правилата за проверка и оценка на доказателствата * липса на малозначителност * липса на мотиви * малозначителност на деянието

Р Е Ш Е Н И Е
№ 298
гр. София, 20 май 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Росица Славова от Върховната прокуратура, като изслуша докладваното от съдия Д. Вълкова наказателно дело № 247 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. К. У., чрез защитника адвокат Р. Б. от АК – Габрово, срещу въззивна присъда № 2 от 10.01.2024 г., постановена по ВНОХД № 202342006000353 по описа за 2023 г. на ОС - Габрово.
В жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с доводи за липса на мотиви и противоречие в тях, както и с нарушение на чл.14, ал.1 от НПК поради неизяснена фактическа обстановка и неправилно формиране на вътрешно убеждение на съда. Твърди се нарушение на чл.305, ал.6, вр. с чл.301, ал.4 от НПК, вр. с чл.177, ал.1, т.1 от ЗДвП, тъй като деянието, предмет на обвинението е визирано и в административно-наказателна разпоредба, като двата състава се препокриват. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва с оспорване на отказа на въззивния съд да оправдае подсъдимия на основание чл.9, ал.2, предл.2-ро от НК поради явна незначителност на деянието, което се аргументира с факта, че то не е засегнало конкретни обществени отношения и е било мотивирано единствено от желанието на подсъдимия да помогне на свидетеля К. при възникналия му здравословен проблем. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК (явна несправедливост на наложеното наказание) се претендира с искане за приложение на чл.55 от НК поради наличие на изключително смекчаващо вината обстоятелство, каквото е мотивът на дееца за осъществяване на инкриминираното деяние и множество подробно посочени в касационната жалба смекчаващи вината обстоятелства. Иска се ВКС да отмени обжалвания съдебен акт и да оправдае подсъдимия поради липсата на престъпление по смисъла на чл.9, ал.2 от НК с оглед явната незначителност на деянието, алтернативно на основание по чл.354, ал.1, т.З от НПК да му наложи административно наказание или на основание чл.55 от НК да намали наложеното наказание на три месеца лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване.
В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият Г. У. и защитникът му адвокат Р. Б. се явяват и поддържат касационната жалба и изложените в нея доводи и искания.
Прокурорът от Върховна прокуратура дава становище, че жалбата е неоснователна, поради което и като се солидаризира напълно с мотивите на съда относно несъстоятелността на защитната теза на подсъдимия и липсата на основание по чл.9, ал.2 от НК за оправдаването му за извършено престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, предлага въззивната присъда да бъде оставена в сила.
Върховният касационен съд, след като се запозна с материалите по делото, обсъди доводите в жалбата, устно развитите съображения на страните в съдебно заседание и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:
С присъда № 26 от 09.10.2023 г., постановена по НОХД № 20234230200048, РС- Севлиево е оправдал подсъдимия Г. У. по предявеното му обвинение по чл. 343в, ал. 2 от НК на основание чл.9, ал.2 от НК, тъй като е приел, че обществената опасност на деянието е явно незначителна.
По въззивен протест на прокурора (с искане за осъждане на подсъдимия) е постановена оспорената пред ВКС въззивна присъда, с която първоинстанционната присъда е отменена и вместо това подсъдимият е признат за виновен, че на 29.09.2022г. около 17.30 часа в с. Крушево, общ.Севлиево до паметника на „Трите майки“ в посока гр. Севлиево, в едногодишен срок от наказването му по административен ред за управление на МПС без съответното свидетелство за управление, с НП № 21-0341-0002571/14.07.2022г. на началника на РУ-С., връчено му лично на 08.08.2022г. и влязло в сила на 23.08.2-22г., извършил такова деяние - управлявал МПС (лек автомобил марка „***“, модел „***“ с рег. [рег.номер на МПС] ) без съответно свидетелство за управление на МПС, поради което и на основание чл.343в, ал.2 и чл.54 от НК му наложил наказание една година лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване и глоба в размер на петстотин лева.
Касационната жалба е допустима, но разгледана по същество е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Релевираното оплакване за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила следва да се разгледа приоритетно поради последиците от касационния контрол при евентуалната му основателност. Не е налице липса или противоречие в мотивите, както се сочи в касационната жалба, която в тази част не е конкретизирана съобразно чл.351, ал.1 от НПК. Това се обяснява с факта, че жалбата е подадена преди изготвяне на мотивите към въззивната присъда. Следователно жалбоподателят не е бил запознат с тях към момента на подаване на касационната жалба, както той изрично съобщава, поради което няма как отнапред да знае съдържанието им, за да го критикува с основателни аргументи. Наведеният в хода на съдебните прения пред ВКС довод, че мотивите са лаконични и незадълбочени, не може да получи по - конкретен отговор от този, че законосъобразното мотивиране на въззивната присъда се преценява не от обема на мотивите, а от тяхното съдържание и съобразно правилата в чл.339, ал.3 и чл.305 от НПК. Окръжен съд – Габрово е съобразил процесуалните изисквания в посочените разпоредби предвид съдържанието на обжалвания съдебен акт, като е преодолял противоречието между от една страна обясненията на подсъдимия и свидетелите К., Р. и С. и от друга свидетелските показания на полицейските органи, извършили проверката и писмените доказателства по делото, включително служебно изисканите медицински документи, излагайки съображения по реда на чл.305, ал.3 от НПК, като на стр.3 и 4 от мотивната част на обжалваната присъда съдът е изложил подробни и логични аргументи защо не дава вяра на защитната теза на подсъдимия относно най - спорния въпрос поставен от защитата, а именно мотивите за извършване на деянието. Отказът на въззивния съд да приеме, че те са свързани с внезапно възникнала неотложна нужда от медицинска помощ на свидетеля К. не е голословен, нелогичен или резултат от превратна оценка на събраните доказателствени материали, а последица от внимателна проверка на всеки от тях поотделно и съвкупно с останалите. Освен конкретните взаимоотношения на подсъдимия със свидетелите К., Р. и С., които индицират заинтересованост на последните да го оневинят с показанията си, въззивният съд коректно е идентифицирал и обективирал в мотивите на съдебния акт вътрешните противоречия помежду им и на тази база е аргументирал отказа да не им гласува доверие. Позовал се е и на безспорното между страните обстоятелство, че въпреки заявеното пред полицейските служители здравословно неразположение от свидетеля К., той е изчакал извършването и приключването на полицейската проверка в с. Крушево, непосредствено след което е отишъл в полицейското управление в гр. Севлиево, където бил отведен и подсъдимият т.е. свидетелят, за когото подсъдимият твърди, че е имал нужда от неотложна медицинска помощ още преди инкриминираното деяние, след проверката е отишъл в друго населено място, при това по собствено желание, а не по разпореждане на полицейските служители, без да потърси незабавна медицинска помощ. Така установеното поведение на свидетеля К. закономерно и категорично е мотивирало въззивния съд да отклони като несъстоятелна поддържаната и пред ВКС защитна теза, че мотивите на деянието са свързани със състояние на необходимост от спешна медицинска помощ за свидетеля К.. Последният, разпитан пред съда, не е съобщил да е повръщал в лекия автомобил на път за полицейското управление в гр. Севлиево, както са заявили свидетелите Р. и С..
Не е налице липса на мотиви по смисъла на чл.348, ал.3,т.2 от НПК поради неизлагане на съображения за несъгласието на контролирания съд с извода на РС - Севлиево относно съдимостта на подсъдимия. Действително, въззивният съд се е ограничил да посочи, че не споделя приетото в мотивите на първоинстанционната присъда за настъпила реабилитация „за всички присъди с изключение на последната“, без да се аргументира защо. Броят и особеностите на предходните осъждания на дееца (вж. справка за съдимост –л.48-51 от НОХД №48/2023 г. на РС-Севлиево), които са били внимателно анализирани от въззивния съд при индивидуализация на наказанието, наред с липсата на данни за съдебна реабилитация, потвърждават верността на този извод на въззивния съд. Преценката дали е настъпила реабилитация е правен, а не фактически въпрос и доколкото защитата не е направила такова възражение, въззивният съд не може да бъде основателно упрекнат, че не е обосновал подробно този правен извод. Предвид данните по делото преценката, че към инкриминираната дата деецът не е бил реабилитиран е правилна. Същата не касае представените като спорни от защитата обстоятелства от предмета на доказване относно авторството и вината на дееца, поради което липсата на аргументация на този иначе верен правен извод не позволява отмяна на присъдата поради липса на мотиви, както претендира защитата.
Отказът на подсъдимия да даде обяснения пред въззивния съд не формира доказателствен дефицит в нарушение на чл.14, ал.1 от НПК и не прави делото неизяснено от фактическа страна, за да се отмени присъдата и делото да се върне за допълнително съдебно следствие, както иска жалбоподателят, защото събраните по делото доказателства позволяват разкриване на обективната истина. Отразеното в протокола от съдебно заседание на 10.01.2024 г., че въззивният съд е поканил подсъдимият да даде обяснения, както и изричният му отказ да отговори на въпроси на съда, са гаранции за правото на защита, от реализирането на които жалбоподателят неоснователно прави извод за непълноценна доказателствена дейност на въззивния съд. В случая, чрез представяне на собствена интерпретация на доказателствената съвкупност относно причините за извършване на деянието, касационният жалбоподател оспорва извода на въззивния съд за липса на необходимост от неотложна медицинска помощ на свидетеля К., с което на практика претендира фактическа необоснованост на присъдата, макар и с твърдения за допуснати процесуални нарушения. Както многократно е посочвано в актовете на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 348, ал. 1 от НПК, фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява самостоятелно касационно основание. Поради това твърденията в касационната жалба за необоснованост на фактическите изводи не съставляват процесуално годен обект на обсъждане. Касационната инстанция не може да подменя вътрешното убеждение на решаващите съдилища по фактите, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК. Също така, в първо по ред касационно производство, каквото е настоящото, ВКС не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което ВКС се произнася в рамките на приетата от въззивния съд фактология доколкото не се установиха нарушения на процесуалните правила при събиране, интерпретация и оценка на доказателствата.
Доводът, че с неналагане на административно наказание за извършеното деяние е допуснато процесуално нарушение на чл.305, ал.6, вр. с чл.301, ал.4 от НПК, тъй като се касае за административно нарушение по чл.177, ал.1,т.1 от ЗДвП, не държи сметка за правилото за примата на наказателната пред административнонаказателната отговорност (вж. ТР №3/2015 г. по т.н.д. №3/2015г., ОСНК на ВКС). Поради това и доколкото въззивният съд е изложил съображения, че деянието осъществява състав на престъпление, доводът е неоснователен.
Горното изключва отменително основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК.
Касационното основание неправилно приложение на материалния закон се претендира във връзка с оспорения отказ на въззивния съд да приеме защитната теза на подсъдимия относно мотивите за извършване на деянието, за който вече се изложиха съображения, че е направен в съответствие с процесуалните изисквания, както и поради неприлагане на чл.9, ал.2 от НК. При така установените фактически положения въззивният съд е дал правилна правна квалификация на извършеното от дееца по чл.343в, ал.2 от НК, като е изложил споделими мотиви защо не се съгласява с първоинстанционния съд, че деянието на подсъдимия е малозначително и неговата обществена опасност е явно незначителна т.е. непрестъпно по смисъла на чл.9, ал.2 от НК. Макар неправилно въззивният съд да е акцентирал върху високата степен на обществена опасност на личността на дееца поради многобройните му предходни осъждания, каквото изискване законът не поставя за приложението на чл.9, ал.2 от НК (вж. Тълкувателно решение №113/16.12.1982 г. по н.д. № 97/1982 г., ОСНК на ВС), крайният правен извод за отсъствие на предпоставките за приложение на чл. 9, ал.2 от НК е правилен. Малозначителност на деянието е налице, когато то обективно не може да окаже отрицателно въздействие върху защитените обществени отношения или неговото въздействие е толкова минимално, че реално не ги застрашава. Анализирайки установените по делото данни, че деянието е извършено в населено място и заедно с подсъдимия в лекия автомобил е пътувало и друго лице (свидетелят К.), ВКС се съгласява с въззивния съд, че то разкрива достатъчна степен на обществена опасност, за да бъде прието за престъпно. Фактът, че не са настъпили вреди от извършеното от дееца не е фактор, който да обоснове извод за несъществена степен на засягане на защитените обществени отношения, тъй като обвинението касае формално, а не резултатно престъпление. Защитените обществени отношения с разпоредбата на чл.343в, ал.2 от НК касаят безопасността на транспорта като гаранция за живота и здравето на участниците в движението, които сериозно се застрашават при управление на МПС от неправоспособен водач, какъвто към инкриминираната дата е бил подсъдимият и не могат да бъдат оправдани при неустановена необходимост от спешна медицинска помощ. Цитирането в жалбата на оправдателно решение по друго дело (№ 129/07.12.2020 г. по н.д. №418/2020 г., на ВКС трето н.о.) е неуместно, защото то касае случай с различна фактология, при който причината за предприетото от дееца управление на МПС действително е била установен здравословен проблем на едномесечното бебе на дееца и разрешаването очевидно е било спешно щом след съобщаване на провераващия полицай семейството на дееца е било отведено незабавно до болничното заведение, но настоящият случай не е такъв.
Възражението за липса на виновно поведение, доколкото същото се аргументира от касационния жалбоподател с внезапно настъпила необходимост от спешна лекарска помощ, каквато не е установена по делото, е неоснователно. В рамките на възприетите фактически положения законът е приложен правилно, поради което няма основание да се уважи претенцията за оправдаването на подсъдимия.
Липсва и касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 3 НПК.
На подсъдимия У. е наложено наказание в установения от закона минимум от една година лишаване от свобода, чието изпълнение не може да бъде отложено поради липса на обективните предпоставки за условно осъждане по чл. 66, ал.1 НК. Достатъчно за това е да се посочи, че подсъдимият е изтърпявал нееднократно ефективно наказание лишаване от свобода, като последните две осъждания са за извършени от него умишлени престъпления от общ характер, за които също е изтърпял ефективно наказание лишаване от свобода. Последно деецът е бил освободен от затвора на 10.09.2020 г. (вж. справка на л.51 от НОХД №48/2023 г. на РС – Севлиево) т.е. около две години преди инкриминираната дата (29.09.2022) г., което изначално изключва възможността за реабилитация по право, както и съдебна такава, доколкото от изтърпяването на наказанието по последното осъждане към датата на извършване на настоящото деяние не е изтекъл установеният в чл.87, ал.1 от НК тригодишен срок, като абсолютна предпоставка за преценка за останалите предпоставки за съдебна реабилитация. При това положение и доколкото и кумулативното наказание глоба е определено в установения от закона минимум не може да се приеме наличие на явна несправедливост на наложеното наказание.
Неоснователно е искането за приложение на чл.55 от НК, тъй като повечето от предходните осъждания на дееца са за тежки престъпления по смисъла на чл.93, т.7 от ДР на НК, като последното му осъждане също е за престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, за което му е било наложено наказание по реда на чл.55 от НК, но очевидно без поправителен и възпиращ ефект с оглед процесното такова деяние. Горното потвърждава извода на окръжния съд, че с предходните многобройни наказания лишаване от свобода за други умишлени престъпления, както и за същото престъпление по чл.343в, ал.2 от НК, не са били постигнати целите на личната превенция по чл.36 от НК, което сериозно завишава степента на обществена опасност на личността на дееца и изключва повторно определяне на наказанието по реда на чл.55 от НК за същото такова деяние. Важно е също да се посочи, че подсъдимият е извършил процесното деяние след като е бил санкциониран осем пъти по ЗДвП за управление на МПС без съответно свидетелство за управление и само месец след влизане в сила на наказателното постановление, с което последно е бил лишен по административен ред за същото, което допълнително завишава степента на обществена опасност на личността му и самостоятелно изключва приложението на чл.55 от НК. Предвид посоченото по - горе наказанието не е очевидно несъответно по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 от НПК.
Доколкото касационната жалба акцентира върху приложението на чл.9, ал.2 от НК с искания за оневиняване на дееца или намаляване на наложеното наказание на основание чл.55 от НК и преценката за тяхната неоснователност, присъдата на въззивния съд следва да бъде оставена в сила.
По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 2 от 10.01.2024 г., постановена по ВНОХД № 20234200600353 по описа за 2023 г. на Окръжен съд - Габрово.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: