Правомощия на въззивния съд при грешна правна квалификация от първата инстанция

Текстът на акта

Ключови фрази

Нищожност и недопустимост на съдебно решение * правомощия на въззивната инстанция * задължения на въззивния съд

Р Е Ш Е Н И Е

№ 37

Гр. София, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в открито заседание на двадесет и шести ноември две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА

ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА

при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Зорница Хайдукова т.д. № 2137 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „КСМ строй“ ООД срещу решение № 554 от 10.08.2023 г. по т. д. № 92/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 901020/30.08.2021 г. по т. д. № 19/2019 г. по описа на ОС – Благоевград в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „АИД 2012“ ЕООД срещу „КСМ строй“ ООД иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ за разликата над сумата 638,10 лева до пълния предявен размер от 178 251,70 лева, и „АИД 2012“ ЕООД е осъден да заплати на „КСМ строй“ ООД сумата 20 517,04 лева с ДДС, представляваща приети и изпълнени СМР по сключени договор за възлагане на СМР от 12.03.2014 г. и договор за възлагане на СМР от 29.01.2015 г., за които са издадени фактури № 467/13.07.2015 г. и № 500/04.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и сумата 6 246,84 лева - обезщетение за забава за периода 29.03.2016 г. до 29.03.2019 г., и е върнал делото на ОС - Благоевград за произнасяне по предявения иск.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд е извършил грешна преценка относно предмета на делото и основанието на предявения от ищеца иск. Сочи, че исковата молба съдържа ясно изложение на фактите, включително твърдения, че ищецът е собственик на имота и че търпи вреди от извършеното строителство от ответника, което изцяло съответства на посочената от ищеца квалификация на предявения иск – чл. 163, ал. 3 ЗУТ. Оспорва като противни на закона и създадената съдебна практика по приложението му изводите на въззивния съд, че отговорността на строителя по чл. 163, ал. 3 ЗУТ се обвързва само с гаранционната му отговорност след въвеждане на обекта в експлоатация, като поддържа, че приложното поле на отговорността е далеч по - широко. Изтъква, че въззивният съд е надхвърлил правомощията си, като е излязъл от очертания с исковата молба предмет на делото и противно на изложените с последната факти е приел, че са предявени два иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 265, ал. 1 ЗЗД. Счита, че обстоятелствената част на исковата молба изцяло съответства на петитума по същата и молбата е редовна. Позовава се на задължителната практика по ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за правомощията на въззивната инстанция и сочи, че не е налице хипотеза, в която въззивната инстанция може да обезсили първоинстанционното решение. Оспорва като недопустимо извършеното от въззивната инстанция вмешателство и подмяна на правния спор. Излага, че исковата молба съдържа твърдения за всички елементи на предявения иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ и не съдържа факти от фактическите състави на исковете по чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, както необосновано е приел въззивният съд. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено. Претендира присъждането на разноски по делото.

Ответникът по касация, „АИД 2012“ ЕООД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Изтъква, че е налице трайно установена практика, че гаранционната отговорност не се покрива със законовата за недостатъци, с която въззивният съд се е съобразил. Сочи, че като инстанция по същество въззивният съд следи за правилното субсумиране на фактите под приложимата правна норма, в който смисъл приема, че е тълкуването, дадено с ТР 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа, че от мотивите на ТР 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС може да бъде изведено, че в правомощията на въззивния съд е, когато намери, че първоинстанционният съд се е произнесъл по непредявен иск, да обезсили първоинстанционното решение като недопустимо и да върне делото на първата инстанция за разглеждане на предявения иск. Изтъква, че за допустимост на решението въззивният съд следи служебно. Сочи, че не е вярно, че с исковата молба е твърдял въвеждане на обекта в експлоатация, а напротив, изрично е посочил, че всички некачествено изпълнени СМР се извършват отново, за да може обектът да бъде пуснат в експлоатация поне за лятото на 2020 г. Поддържа, че въззивното решение е обосновано и съответно на изложените в исковата молба твърдения за налични облигационни отношения между страните по спора. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждането на разноски по делото.

С определение № 1891 от 04.07.2024 г. по т. д. № 2137/2023 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Относно правомощията на въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната част.“

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното:

За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е изтъкнал, че първоинстанционният съд е счел, че е сезиран с иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ, така както е посочил ищецът в исковата молба и каквато правна квалификация на предявения иск е дал с изготвения доклад по делото. Подчертал е, че в постановеното решение, първоинстанционният съд, съобразно дадената правна квалификация на иска, за да достигне до крайния си извод за неоснователност на предявения иск, е разгледал и изложил мотиви по следните факти: ищецът е собственик на обекта; издадени са Акт образец 15 и Акт образец 16 за същия; не е налице неточно и некачествено извършване на работи по фасадата и покрива, което да обоснове ангажирането на гаранционната отговорност; не се установява вложените материали да не съответстват на строителните правила и норми; посочил е, че за разлика от иска по чл. 265, ал. 1, пр. 2 ЗЗД - отговорност за недостатъци по ЗЗД, за уважаването на иска по чл. 163, ал. 3 ЗУТ не е достатъчно да се установи неизпълнение или некачествено изпълнение, но е необходимо да се установи настъпването на вреди от недостатъците, както и причинно-следствена връзка; липсата на доставка и монтаж на щурцове „Винербергер“ над фасадната дограма на първия етаж не води до настъпване на вреди.

Въззивният съд е приел, че определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Счел е, че за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Посочил е, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон.

Позовал се е на приетото с определение № 869 от 26.11.2012 г. по т.д.1075/2011 г. по описа на ВКС, ТК, II ТО, с което касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за фактическия състав на гаранционната отговорност и за разграничаването й от законовата отговорност за скрити недостатъци по чл. 193 ЗЗД, респ. по чл. 265 ЗЗД, и отчел, че в отговора е посочено, че гаранционната отговорност не се покрива със законната отговорност за недостатъци, тъй като те възникват при различен фактически състав, като гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, през който период продавачът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са били спазени изискванията за правилно съхраняване и надлежната й употреба. Счел е, че разрешението е съобразено и с разясненията в ТР № 88/84 г. на ОСГК на ВС, където е посочено, че гаранционната отговорност включва задължението за определен период от време да бъде гарантирано наличието на установени качества и свойства на вещта, предмет на договора, през който период гарантът носи материална отговорност за недостатъци и повреди при условие, че са спазени изискванията за правилното й съхраняване и надлежната й употреба.

Посочил е, че разпоредбата на чл. 163, ал. 3 ЗУТ предвижда, че строителят носи имуществена отговорност за причинени щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия, а разпоредбата на чл. 21 от Наредба № 2/2003 г. постановява, че когато през време на гаранционните срокове след въвеждането в експлоатация (ползване) на строителния обект се появят скрити дефекти на строителния обект, споровете при непостигане на съгласие се решават по съдебен ред. Приел е, че двете разпоредби уреждат предпоставките и обхвата на гаранционната отговорност на строителя за проявили се в гаранционните срокове дефекти при строителството. Подчертал е, че при гаранционната отговорност всяко уведомяване в рамките на гаранционния срок е релевантно и води до валидно възникване на гаранционното задължение за отстраняване на появилите се недостатъци; размерът на обезщетението се определя във всеки конкретен случай в зависимост от вида на констатирания скрит дефект, като остойностяването на дефекта и на разходите за неговото отстраняване, респ. на пропусната по причина на него полза, обичайно се извършва с помощта на вещо лице, а искането следва да е направено в рамките на установения в чл. 20 от Наредба № 2/31.07.2003 г. за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти /ред. ДВ, бр.72 от 15.08.2003г./ 5-годишен гаранционен срок.

Счел е, че гореизложеното обосновава извод, че за да се даде правна квалификация на предявения иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ, в исковата молба ищецът следва да е изложил следните твърдения: че е собственик на вещта; обектът е въведен в експлоатация; след въвеждането в експлоатация на строителния обект са се проявили скрити дефекти; същите са в предвидения гаранционен срок; строителят е уведомен за тези дефекти и не е постигнато съгласие. Подчертал е, че в исковата молба, по която е образувано делото, не се съдържа нито едно от тези твърдения, и напротив, от твърденията в исковата молба категорично следва, че страната е предявила в отношение на кумулативно съединяване искове с правно основание чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Обосновал е извода си с изложени твърдения за възникнала облигационна връзка между страните по договори за изработка, по силата на които за ищеца в качеството на възложител е възникнало задължението да заплати възнаграждение, а за ответника в качеството на изпълнител да изпълни възложената му работа; твърдения, че работата не е извършена точно в качествено и количествено отношение /употребени са изразите „неизвършени СМР“ и „некачествено извършени СМР“/; не се твърди въвеждане на обекта в експлоатация и възникване на дефектите след въвеждането на обекта в експлоатация, а че обектът е бил спрян от строителство с предвидения акт и след това с Акт обр.11 за установяване състоянието на строежа към дата 05.11.2018 г. е отразено, че са налице изпълнени СМР в отклонение от одобрения проект, както и че има работи, които подлежат на събаряне, като актът за строител е подписан от друго дружество. Подчертал е, че гаранционна отговорност за ответника не е възникнала, тъй като не се твърди той да е предал обекта с Акт обр.16, а се твърди смяна на строителя, т.е. обектът е завършен от друг изпълнител. Допълнил е, че доказателствените искания на ищеца са направени „с цел доказване неизпълнението на договора и за отправените покани да поправи и довърши строителството“, откъдето е извел, че се претендира реализиране на договорната отговорност по договора за изработка. Посочил е, че страната е твърдяла, че работата е приета със забележки, за което е съставен констативен протокол, като е оспорена автентичността и верността на съставените констативни протоколи, в които е отразено, че недостатъците са отстранени.

Позовавайки се на практика на ВКС по решение № 94 от 02.03.2012 г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ТК, II ТО и решение № 68/11.07.2016 г. по т. д. № 1170/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО, е приел, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение се различават от възражението за некачествено изпълнение по чл. 265 ЗЗД, тъй като некачественото изпълнение се изразява в отклонение от поръчаното или в недостатъци на изпълнената работа. Посочил е, че възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение не се обхващат от установената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД преклузия и могат да бъдат противопоставени на изпълнителя както чрез иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платеното без основание възнаграждение, така и като защитно средство при предявен иск по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. По тези доводи е приел, че изложеното в исковата молба, че страната е заплатила възнаграждение по Акт обр. 19 за положена топлоизолация, актувана в по-голямо количество, а измерена на място същата е в по-малък обем, за сумата от 14 001 лева, определя правна квалификация на предявения иск по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а по отношение на твърденията за некачествено извършени СМР искът е с правно основание чл. 265, ал.1 ЗЗД.

Посочил е, че съгласно приетото в мотивите на ТР № 2/29.02.2012 г. по тълк. д. № 2/2011 г. на ОСГТК на ВКС, поддържано и в съдебната практика на ВКС по постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, обобщена в решение № 157/30.10.2013 г. по т.д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, произнасяне по непредявен иск, водещо до недопустимост на решението, е налице, тогава когато нарушавайки принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, определяйки спорното право въз основа на обстоятелства, каквито не са били въведени от страната и излизайки извън обхвата на търсената защита. При определяне на спорния предмет и отнасянето му към съответната материалноправна норма, даваща правната квалификация на иска, съдът изхожда единствено от обстоятелствата, посочени в исковата молба и формулирания с нея петитум. Само в случай, че съдът се е произнесъл по заявените факти, но ги е подвел под грешно основание, не се касае за произнасяне по непредявен иск, а за неправилно приложение на материалния закон.

Изтъкнал е, че въззивният съд, макар и при условията на ограничен въззив, продължава да е инстанция по същество, чиято дейност има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор и следва да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. Счел е, че не разполага с правомощията да разреши правния спор, тъй като първоинстанционният съд се е произнесъл по фактите, субсумирани в хипотезата на правната норма на чл. 163, ал. 3 ЗУТ, нито дължи даване на указания, тъй като исковата молба е редовна и предметът е очертан от фактическите обстоятелства, които са изложени в нея. Добавил е, че разпределението на доказателствената тежест е задължение на съда, обусловено от закрепеното в чл. 7 ГПК служебно начало, и се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Счел е, че за да приложи правилото на доказателствената тежест при постановяване на решението си, съдът е длъжен в доклада си да очертае предмета и обсега на доказване, да е посочил фактите, които ще трябва да се доказват, като също така трябва да изпълни задължението си по чл. 146, ал. 2 ГПК и да е указал на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателствени средства. Посочил е, че съдът е разпределил доказателствената тежест и е дал възможност на страните да ангажират доказателства по предявен иск с правно основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ, с което е нарушен принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, тъй като не е дадена защита на нарушеното материално право в рамките и по начина, поискани от ищеца. По тези съображения е приел, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде обезсилено в тази му част като постановено по непредявен иск по чл. 163, ал. 3 ЗУТ и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

Счел е, че решението следва да бъде обезсилено и в частта, с която първоинстанционният съд се е произнесъл по насрещните искове, тъй като в отговора на исковата молба „АИД 2012“ ЕООД е посочил, че сумите не са заплатени при упражнено право на задържане, поради което основателността на същите е предпоставена от решението по главния иск.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат за обезсилване на първоинстанционното решение в обжалваната част.

По релевирания процесуалноправен въпрос настоящият състав на съда съобразява задължителното за съдилищата ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно дадените разяснения с т. 1 от тълкувателния акт процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение, като по допустимостта въззивният съд се произнася само в обжалваната част - чл. 269, изр. 1 ГПК.

Отговор на въпроса кога решението е недопустимо е даден с константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. по т. д. 1/2001 г. по описа на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, и решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по решение № 201 от 16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. по описа на ВКС II ТО, с които се приема, че основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба.

Даденият отговор на процесуалния въпрос с цитираната утвърдена съдебна практика изцяло се споделя и възприема от настоящия състав на съда.

По основателността на касационната жалба:

Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно по поддържаните с касационната жалба доводи.

Видно от сезиралата съда искова молба по настоящия спор ищецът, „АИД 2012“ ЕООД, е отправил до съда искане ответникът „КСМ Строй“ ООД да бъде осъден да му заплати сумата 178 251,70 лв. като обезщетение за търпените от него вреди и пропуснати ползи, причинени му от виновните действия и бездействия на ответника. Така заявеният от ищеца петутим е основан на изложени фактически твърдения, че е собственик на УПИ с идентификатор 53045.502.75, с адрес [населено място], ул. Трети март, и на изградената в имота сграда с идентификатор 53045.502.75.1; че след проведени преговори е възложил на ответника като строител по два договора за строителство изпълнението на описаните в договорите СМР; че в хода на изпълнение на втория договор е констатирал разминавания между реално изпълнените работи и представените документи; че са налице некачествено изпълнени или неизпълнени СМР, конкретно описани в единадесет пункта в исковата молба; че страните са подписали споразумение на 07.08.2015 г., което не е изпълнено; че е ангажирал частен експерт, който е остойностил необходимите средства за привеждане на строежа във вид, съобразно договореното със строителя и утвърдените проекти, в размер на сумата 178 251,70 лева. Посочил е, че ответникът като строител на основание чл. 163, ал. 3 ЗУТ носи имуществена отговорност за причинените щети и пропуснати ползи от свои виновни действия и бездействия и на това основание е поискал да бъде осъден да му заплати сумата 178 251,70 лева.

Срещу така очертаните от ищеца като релевантни факти се е защитавал ответникът, като е въвел възражения за липса на виновно негово поведение като строител на обекта, включително, че е отстранявал по искане на ищеца сочените от последния евентуални неточности в изпълнението на сключените между страните договори и споразумение, за което са подписвани приемо-предавателни протоколи, и че са неверни твърденията за търпени от ищеца вреди, които да се намират във връзка с дейността му на строител. Предявил е насрещни искове за сумата 20 517,04 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за приети и изпълнени СМР по сключените договор за възлагане на СМР от 12.03.2014 г. и договор за възлагане на СМР от 29.01.2015 г., за които са издадени фактури № 467/13.07.2015 г. и № 500/04.09.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, както и за сумата 6 800 лева - обезщетение за забавено изпълнение на главницата за периода 29.03.2016 г. до 29.03.2019 г.

Настоящият състав на съда споделя горецитираната константната съдебна практика и като съобразява установения в процесуалния закон основен принцип на диспозитивното начало – чл. 6, ал. 2 ГПК, приема, че предметът на делото и търсената от съда защита се определят от страните в процеса.

В случая ищецът с депозираната пред съда искова молба ясно е очертал търсената от съда защита – посочил е, че желае да бъде ангажирана отговорността на ответника като строител, осъществил СМР на собствената му сграда, за търпените от него щети, изразяващи се в необходими средства за изпълнение на строежа съобразно проектната документация и поетите от строителя задължения, които вреди е заявил, че са в резултат от виновните действия и бездействия на ответника като строител.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по така заявения от ищеца предмет на делото и в рамките на търсената защита. Обсъдил е въведените с исковата молба и писмения отговор обстоятелства относно наличието на виновно поведение у ответника като строител на процесния обект и изложил доводи по спорните факти дали и какви вреди търпи от последното ищецът, като е уважил иска за сумата 638,10 лева, в която част съдебният акт не е обжалван пред въззивния съд, и отхвърлил иска за разликата до пълния предявен размер от 178 251,70 лева, в която отхвърлителна част първоинстанционното решение е било предмет на инстанционен контрол с обжалваното въззивно решение. Произнасянето на първоинстанционния съд не е извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба - не са обсъждани невъведени от ищеца факти и обстоятелства, и в нарушение на процесуалния закон и горецитираната практика по приложението му въззивният съд е обезсилил първоинстанционно решение в тази му част като недопустимо и постановил връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК.

Противно на горецитираната съдебна практика е и произнасянето на въззивния съд с обжалвания въззивен акт в частта, с която е обезсилил първоинстанционното решение в частта по предявените насрещни искове, с мотива, че претендираните с тях суми не са заплатени поради упражнено право на задържане, което рефлектирало на основателността на исковете, предпоставена от решението по главния иск. Евентуална защитна теза на ответника по насрещните искове в посочения от въззивния съд смисъл, при липса на въведено и разгледано право на задържане, по което да се формира сила на пресъдено нещо на основание чл. 298, ал. 4 ГПК, е напълно неотносима към разгледаните по - горе предпоставки за допустимост на процеса и постановеното по насрещните исковете първоинстанционно решение и същата не може да обоснове извод за недопустимост на първоинстанционното решение в тази му част.

Следва да бъде добавено, че въззивният акт е постановен и при смесване на задълженията на въззивния съд да следи служебно за допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, като прецени дали са налице изискванията, при които делото може да се реши по същество, включително дали първоинстанционният съд не е излязъл от заявените от ищеца обстоятелства, и задължението му да даде правилната правна квалификация на исковете, като подведе въведените от ищеца факти и заявен петитум под приложимата правна норма. Решаващите мотиви на въззивния съд са такива относно правните норми, които според въззивния съд следва да бъдат приложени към твърдените от ищеца факти и обстоятелства, на които е основал претенцията си – според въззивния съд чл. 265, ал. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, като вместо на последното основание да счете евентуално решението за неправилно поради постановяването му при неправилно приложение на закона и дадена неправилна правна квалификация, е приел първоинстанционното решение за недопустимо, обсъждайки включените според него елементи във фактическия състав на иска по чл. 163, ал. 3 ЗУТ.

Предвид горните констатации на Върховния касационен съд въззивният съд е постановил неправилен съдебен акт, който следва да бъде отменен на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и делото на основание чл. 293, ал. 3 ГПК върнато на друг състав на въззивния съд за ново произнасяне по подадената въззивна жалба срещу първоинстанционното решение.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК при новото разглеждане на делото съдът ще следва да се произнесе и по отговорността за разноски, направени пред настоящата инстанция.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 554 от 10.08.2023 г. по т. д. № 92/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.