Намаляване на наказание за причинена смърт при катастрофа в пияно състояние

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 315

Гр. София, 07 юли 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение в публично заседание на двадесет и втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БУКОВА

ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря ЕЛЕОНОРА МИХАЙЛОВА в присъствието на прокурора К. Н., като разгледа докладваното от съдия Букова наказателно дело № 413 по описа за 2026 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл.346, т.1 от НПК.

Образувано е по касационна жалба от защитника на подсъдимия А. С. Г. срещу решение № 34 от 24.02.2026 г., постановено по ВНОХД № 338/25 по описа на Апелативен съд - Пловдив. Заявени са и трите касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК, обосноваващи алтернативни искания за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд или за намаляване на наказанието. За съществено процесуално нарушение се сочи превратно извършената според защитника оценка на доказателствените източници, довело до неправилно изясняване на фактите по делото и конкретно за прието отклоняване вниманието на подсъдимия по време на управление на превозното средство чрез мобилен телефон, държан в ръце или на поставка за кафе на таблото. В тази насока не било отчетено възражението на защитата във въззивната жалба, основаващо се на експертно установеното наличие на оборудване в процесния автомобил за свързване и управление на телефона от волана, както и на извършения оглед на вещта, установяващ точния времеви период за провеждане на разговор, състоял се единадесет минути преди произшествието. Твърди се също пропуск на съда да обсъди защитния довод за алкохолна употреба от пострадалия, независимо от приетото експертно заключение в тази насока, налагащо поисканото, но неуважено токсикологично изследване за концентрацията на алкохол към момента на произшествието, който факт се сочи за значим с оглед твърдяното съпричиняване от страна на пострадалия. Признаването на подсъдимия за виновен относно нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП според жалбоподателя съставлява нарушение на материалния закон, тъй като не е налице отклоняване вниманието на водача за провеждане на разговори по мобилния телефон, а непрекъснато наблюдение движението на управлявания автомобил. Несправедливостта на наложеното наказание е обвързана с отказа да се отчете съпричиняване от страна на пострадалия, както и с недостатъчно задълбочено изследване на посочените административни санкции на подсъдимия с оглед давността и естеството им, както и с придадената им прекомерна тежест. От друга страна при посочените като налични многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства се налагало отмерване на наказанието по реда на чл.55, ал.1, т.1 от НК с приложение на чл.66 от НК, каквото искане се прави алтернативно на това за връщане на делото за ново разглеждане.

По жалбата е постъпило възражение от повереника на частните обвинители С. О. Ш. – Х. и Г. Х. Х., представляван от първата като негова майка. Изложени са доводи за изпълнено процесуално задължение на въззивния съд да обсъди всички защитни оплаквания, в която връзка е било проведено и допълнително следствие, изясняващо чрез експертизи спорни въпроси като ползването на обезопасителен колан от пострадалия и евентуално внезапно предприето отклонение наляво на автомобила му. Извършеният доказателствен анализ се счита за коректен и задълбочен с вярно изведени въз основата му факти по делото, като обсъждането на въпроси, касаещи умишлено причиняване на смъртта е било обусловено от поставянето им в прокурорския протест. На защитния довод за недоказаното отклоняване на вниманието на водача се противопоставя констатацията при извършения оглед на мобилния му телефон за проведен видеоразговор, невъзможен за иницииране само с гласови команди или копчета от волана на автомобила, като се настоява и за отчитане на факта, че превозното средство на пострадалия е бил обективно възможно за възприемане от 200 м., но подсъдимият го е забелязал едва на отстояние от 42.22 м. от него. Акцентира се също така и на направения от самия защитник отказ от назначаването на токсикологична експертиза, което би било и безпредметно, като се обсъжда и липсата на допуснато нарушение от страна на пострадалия по чл.22 от ЗДвП, касаещ скоростта му на управление. Изложени са и доводи за справедливото определяне на наказанието в съответствие със значимите за това обстоятелства.

В касационното съдебно заседание депозираната жалба се поддържа, като подсъдимият и защитникът му (адв. К.) вземат лично участие, доводите им се преповтарят и се изразява съгласие помежду им относно исканията в жалбата. В последната си дума подс. Г. акцентира на необходимостта да работи и помага на семейството си.

Частните обвинители, редовно уведомени, не се явяват в съдебно заседание, а от повереника им е постъпила молба с изложени в нея съображения за разглеждане на делото и становище за поддържане на депозираното възражение с искането за оставянето на жалбата без уважение.

Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна, тъй като фактите по делото са изведени след обективен и точен анализ на доказателствата при спазване изискването на чл.14 от НПК. Обясненията на подсъдимия са кредитирани в частта им, подкрепяна от останалите доказателства, като са изложени съображения за неприетата им част относно отклонението на автомобила на пострадалия и отреченото ползване на мобилен телефон. Правилно се оценява и отказа на съда да приеме наличието на съпричиняване от пострадалия, тъй като алкохолната му употреба е в пренебрежимо малка концентрация, а скоростта на управление на автомобила от 57 км/ч не може да се приеме като твърде ниска в процесния пътен участък. Поради това се счита за правилно приложен материалния закон, а отговорността на подсъдимия е ангажирана при вярна преценка на значимите за нея обстоятелства и съобразно правилата на чл.54 и чл.36 от НК.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт в пределите по чл.347, ал.1 НПК, прие следното:

С присъда № 13 от 16.04.2025 г., постановена по нохд № 515/2024 г. на ОС- Пазарджик, подсъдимият А. С. Г., с ЕГН [ЕГН] е признат за виновен в това, че на 17.02.2024 г. около 19.30 ч. на път 1-8 км.195+940 в посока от гр. Пазарджик към гр. Пловдив при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „М. **** М.“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл.20, ал.1 и чл.21, ал.1 от ЗДвП, като се движил със скорост 141 км/ч. в пияно състояние предизвикал настъпването на пътно транспортно произшествие с лек автомобил „Н. А. Т.“ с рег. [рег.номер на МПС] и по непредпазливост причинил смъртта на водача му Х. Х. Х., ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл.343, ал.3, пр. 1, б. „б“, вр., ал.1, б. „в“, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от седем години, което да се изтърпи при първоначален общ режим, като подсъдимият е оправдан за обвинението по чл.342, ал.3, б. „в“, пр.1, вр. ал.1, пр.3 НК за умишлено причиняване на смъртта.

На основание чл.343г от НК е постановено и наказание лишаване от право на управление на МПС за срок от десет години. От така определените наказания са приспаднати предварителното задържане по делото, както и лишаването на подсъдимия от право на управление по административен ред. В тежест на подсъдимия са възложени направените по делото разноски, тези на частните обвинители за правна помощ, както и равностойността на л.а. „М. ***** М.“ с рег. [рег.номер на МПС] “, собственост на трето лице.

По протест на прокурора и жалби от защитниците на подсъдимия и от повереника на частните обвинители е образувано въззивно производство пред Апелативен съд – Пловдив. С решение № 34 от 24.02.2026 г. по внохд № 338/2025 г. присъдата е потвърдена, като е внесено изменение в частта за разноските чрез превалутирането им в евро в съответната присъдена стойност, а подсъдимият е допълнително осъден да заплати разноски по делото, направени пред въззивната инстанция.

Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в указания законов срок срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт. При разглеждането й по същество, съдът прие следното:

Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК:

Оплакването за допуснато съществено процесуално нарушение се свежда до твърдение за пропуск на съда да изясни в пълнота фактите по делото въз основа на доказателствените източници с вярната им интерпретация, като обсъди и всички защитни доводи.

Прегледът на процесуалната дейност на въззивния съд не сочи да е допуснато нарушение, свързано с правилното изясняване на фактите по делото. В съответствие с правомощията си за цялостна проверка на атакуваната пред него от всички страни присъда, както и в отговор на направените конкретни оплаквания от тях, е било проведено въззивно съдебно следствие. В рамките на същото повторно са изслушани разяснения на вещите лица, изготвили автотехническа експертиза по делото, възложена им е била допълнителна задача с участието на медик в експертния състав и е отстранен пропускът на предходната инстанция да приобщи изготвената химическа експертиза с разпит на вещото лице. На тази доказателствена основа и валидно събраните доказателства от окръжния съд съдът е счел делото за изяснено, като е утвърдил приетата фактология, касаеща механизма на настъпване на процесното произшествие с причинената от него смърт на пострадалия. То е прието за реализирано при управление на процесния автомобил от подсъдимия Г. със скорост от около 141км/ч в тъмната част от денонощието, застигане на движещия се със скорост от около 57 км/ч. пред него автомобил на пострадалия, късно възприемане на последния и несвоевременна реакция на подсъдимия за намаляване на скоростта и спиране, в резултат на което е настъпил силен блокиращ ексцентричен удар между двете превозни средства – челен за автомобила на подсъдимия в предната му дясна част, и заден за този на пострадалия. Лишено от основание е основното пространно развито оплакване в жалбата за приетото отклоняване вниманието на водача с водени разговори по мобилния му телефон, държан в ръце или на поставка за кафе на таблото. За този си извод съдилищата са се позовали на извършения оглед на телефона, показания на свид. Б. и заявеното от самия подсъдим за наличието на „блутут система“, като са счели за логично да е невъзможно провеждането на видеоразговор без насочване на погледа към екрана на телефона, с което се е отклонило вниманието на водача. Именно последният извод, а не самото провеждане на разговори, е оспорен от подсъдимия и защитата му, като значимостта на водените разговори за решаване на основните въпроси по делото не е съществена. На първо място това е така с оглед липсата на забрана за провеждане на разговори от водача и принципно винаги наличната възможност за отклоняване на вниманието в тази връзка. По-същественото е, че независимо от причините за този резултат, съдилищата вярно са приели и поставили в основата на изводите си обстоятелството, че недостатъчно добре е била възприета и своевременно оценена конкретната пътна ситуация с намиращ се пред автомобила на подсъдимия друг по-бавен участник в движението, извършвано в недостатъчно осветена част от деннощието. Именно този факт е относим към приетото за нарушено правило за движение, като причината за наличието му (разговор по тел., употребен алкохол или каквато и да е друга субективна причина) е без съществено значение. Поради това и дори да се приеме за не напълно изяснено въз основа на огледа на вещта и дадените обяснения как е воден разговорът – с или без устройство „блутут“; с или без насочване погледа на водача към телефона, намиращ се на поставка отпред на таблото или в ръцете на водача, това не би внесло промяна в значимото за делото фактическо положение, присъстващо ясно в съдебния акт (на л.23 от него), сочено и в самата жалба, а именно липсващо непрекъснато и всеобхватно наблюдение на пътната обстановка, включително и на останалите участници в движението. Последното е обосновано главно с експертния извод за възприемане на опасността на 42,22 м. отстояние при липсата на обективна пречка за това в далеч по-ранен момент – на разстояние от около 200 м. Причините, обусловили констатираното отсъствие на достатъчно внимание на пътя от страна на подсъдимия като водач на МПС са ирелевантни и не налагат изясняването им в детайлите, обсъждани в жалбата, като категорично не обуславят отмяна на съдебния акт на това основание и връщането на делото на въззивния съд.

По въпроса за наличието на алкохол в кръвта на пострадалия също не може да се приеме недостатъчност или сериозен пропуск в доказателствената и аналитична дейност на съдилищата. На същия е отделено нужното внимание в отговор на поддържаното защитно възражение, като е отстранен пропускът на първата инстанция да приеме изготвеното заключение на химическа експертиза по делото и въз основа на него е прието за налично съдържание на алкохол в кръвта на пострадалия от 0.26 промила. По-нататъшно изследване с изясняване на концентрацията в по-ранен момент действително не е било предприето, като не е било и обсъждано, поради оттегляне на искане за експертно изследване от страна на защитника (изявление в с.з. на 22.01.26 г. пред въззивния съд). Не би могъл да се отправи упрек за липсата на служебно изясняване на въпроса от съда, тъй като дори да се приеме за налична алкохолната употреба на пострадалия в процесния случай, същата не би могла да се обвърже с негов принос за настъпване на произшествието. По начало каквато и да е алкохолна степен на опиване от пострадалия не би била в причинна връзка с произшествието, когато от това му състояние не е настъпило поведение в разрез с правилата за движение, което също да е допринесло за настъпване на произшествието. Установеното по делото фактическо положение, изключващо чрез възприетото като компетентно дадено експертно изследване и кредитираните свидетелски показания, както неправомерно отклонение на автомобила вляво, така и необосновано ниска скорост на управление, аргументира извод за липсата на такова негово нарушение, поради което и без основание в жалбата се акцентира на значимостта на установената алкохолна употреба на пострадалия.

Предвид тези съображения съдът не се съгласи с доводите в жалбата, оспорващи пълноценното извършване на проверка от въззивната инстанция чрез задълбочен анализ на ценените доказателствени източници по всички значими за решаване на делото въпроси. Не са допуснати нарушения, накърняващи правото на защита на подсъдимия и защитника му, изразяващи се в необсъждане на доводите им, като съвсем отделен е въпросът, че дадения от съда отговор не удовлетворява интереса на тази страна в процеса.

Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК:

Неоснователни са и оплакванията за неспазване на материалния закон, част от които са обосновани предимно с обсъдените твърдения за пропуски при изясняване на значимите за отговорността на подсъдимия обстоятелства. Процесуално издържаното установяване на последните, без данни за неясно формиране на вътрешното убеждение на съда, е обусловило и възможността за тяхната коректна правна оценка съобразно приложимия материален закон.

Правилно въззивният съд е приел, че деянието на подсъдимия разкрива обективните и субективни признаци на престъплението по чл.343, ал.3, б. „б“, пр.1, вр. ал.1, б. „в“, вр. чл.342, ал.1, пр.3 от НК. Настъпването на произшествието с причинения от него съставомерен резултат е можело да се предотврати като при управлението на автомобила в конкретните условия с непрекъснат контрол, включващ и наблюдение на пътната обстановка с поведението на останалите участници в движението и с разрешена за извън населено място скорост, т.е. чрез спазване предписанията на чл.20, ал.1 и чл.21, ал.1 ЗДвП, се осигури своевременно спиране. Подсъдимият не е изпълнил посочените предписания, като на първо място не е имал необходимото всеобхватно възприятие на пътя и другия участник в движението (видим от разстояние над 200 м., но реално забелязан едва на около 42,22 м.), както и като управлявал със скорост значително, надвишаваща разрешената от 90 км/ч (при скорост до 109 км/ч според експертните изводи би могъл да спре при отстоянието до удара от момента на реакцията му), обусловила и конкретния удар с голяма по величина инерционна сила, довела до несъвместими с живота травми при пострадалия. Констатираната употреба на алкохол над 0.5 промила при водача също вярно е оценена като поведение, свързано с управление в пияно състояние. Изложените в тази насока съображения от съдилищата, включително и относно субективното отношение на подсъдимия към извършеното деяние, очертаващо вината му под формата на небрежност, са в съответствие с установената съдебна практика и с оглед изчерпателността им не е необходимо преповтарянето им.

Изрично в отговор на доводите в касационната жалба следва да се посочи, че неоснователно е оспорено приетото за налично нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДвП, изискващо непрекъснат контрол върху управляваното превозно средство. Независимо от стореното ненужно подробно обсъждане и от двете инстанции на причините, довели до неспазването му („при извършваната продължителна, вербална и видео-комуникация с мобилния телефон“ – на л.24 от решението), в съдебния акт изрично и най-вече вярно в крайна сметка е прието, че мотивите за забавената реакция на подсъдимия, не са от значение за преценката в тази насока. С оглед вече изложените такива съображения и от настоящия състав относно липсата на необходимост да се изясняват в детайли тези факти, следва да се приеме, че основаните на тях защитни възражения относно приетото за нарушено правило за движение, са неоснователни. Макар в процесния случай да е налично сериозно нарушение на режима на скоростта, обусловило тежестта на удара и причиняването на смъртоносни увреждания на пострадалия, вярно е прието, че в причинна връзка с произшествието се явява и нарушеното общо правило на чл.20, ал.1 от ЗДвП за непрекъснат контрол върху управляваното превозно средство. Вложеният в разпоредбата смисъл се свежда не само до физическото владее на автомобила чрез органите на управление, но и постоянното, внимателно и всеобхватно наблюдение на пътната обстановка и нейните изменения, както и своевременното предприемане на необходимите действия, включително задействане на спирачната система (в този смисъл Р № 252/01.06.26 г. по нд № 345/26, ВКС, І НО). Поради това въз основа на приетата по делото фактология за късното възприемане на попътно движещият се пред подсъдимия автомобил, обусловило и невъзможността за ефективно спиране при управлението с неразрешена скорост, правилно е прието в причинна връзка с произшествието и неизпълненото задължение за постоянен контрол от страна на подсъдимия водач.

Оспорена е на следващо място и приетата липса на съпричиняване от страна на пострадалия чрез допуснато от него нарушение по чл.22, ал.1 от ЗДвП, забраняващ движение с твърде ниска скорост без основателна причина, когато се пречи на движението на другите пътни превозни средства. Действително в тази насока съдебният акт не съдържа подробен анализ на посоченото правило, но независимо от това с основание е прието, че в процесния случай скоростта на управление от пострадалия водач (около 57 км/ч.) е била съобразена с конкретната пътна обстановка – в тъмната част на денонощието и при интензивен трафик. Самият механизъм на удара и наличната обективна възможност за подсъдимия да възприеме пътната обстановка на разстояние, далеч по-голямо от нужното, за да намали скоростта и поддържа безопасна дистанция, е позволил направата на аргументиран извод за липсата на допуснато от пострадалия нарушение на правилата за движение, стоящо в причинна връзка с произшествието. Движението на неговото превозно средство се е осъществявало пред подсъдимия в същата пътната лента и то не е следвало да бъде съобразявано със скоростта и положението на намиращия се зад него автомобил. Твърдяното рязкото и внезапно отклоняване наляво на намиращото се отпред превозно средство е опровергано въз основа на възприетите свидетелски показания и експертни изводи, при което положение управлението с по-ниска скорост и скъсеното отстояние до него, независимо по каква причина, е задължавало подсъдимият като водач да спази вече обсъдените правила за безопасност.

Относно касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК:

При извършената проверка относно оспорената справедливост на наложеното наказание, ВКС не констатира отклонение от правилата за индивидуализация на отговорността по реда на чл.54 от НК, но счете за частично основателни направените в жалбата оплаквания.

Срокът от седем години лишаване от свобода е определен при отчитане законовите граници на наказанието в по-благоприятната приложима към датата на деянието редакция на чл.343, ал.3, б. „б“ НК (ДВ, бр.67от 2023 г.), предвиждаща от пет до петнадесет години, и преценка на комплекса от обстоятелства, значими за индивидуализирането му, като е наложено и кумулативно предвидената санкция „лишаване от право на управление на МПС“ за период от десет години. Апелативният съд е утвърдил така прецененото за справедливо наказание, като в отговор на направените оплаквания в съответните въззивни жалби и протест е приел за правилна крайната преценка на първата инстанция, акцентирайки на многобройността на наложени административни санкции за нарушения на ЗДвП (санкционирани с 14 бр. наказателни постановления и 20 бр. фишове) и зачитайки допълнително високата концентрация на алкохол в кръвта на подсъдимия, причиненото леко по характер телесно увреждания на свидетелката С. Х. и значителното превишение на разрешената скорост. Преимущественото наличие на смекчаващи отговорността обстоятелства съдът е откроил в чисто съдебно минало, сравнително младата възраст на подсъдимия, семейната и трудова ангажираност, влошеното му здравословно състояние, оказаната помощ на пострадалия след произшествието, изразеното съжаление за стореното и добросъвестното процесуално поведение. Те са приети в крайна сметка не като многобройни или някое от тях с изключителен характер, което да налага приложението на чл.55 НК. Съдът е изразил съгласие и с извода на първата инстанция за липсата на съпричинително поведение от пострадалия и завишена степен на обществена опасност на деянието, произтичаща от реализирането му при грубо нарушение на правилата за движение. Именно по тези решаващи съображения е преценено за неоснователно искането на подсъдимия и защитата за отмерване на наказанието при условията на чл.55 от НК и за отлагане на изтърпяването му, като е прието за неоснователно и желаното увеличаване на санкцията от страна на частните обвинители и прокурора.

Поддържаното и пред касационната инстанция оплакване за неотчетено съпричиняване на съставомерния резултат е неоснователно. Правилно с оглед установената по делото фактология е прието, че поведението на пострадалия водач не е било в нарушение на правилата за движение, тъй като предприетото от него управление в тъмната част на денонощието със скорост, осигуряваща му спиране при внезапна опасност в осветената от фаровете на автомобила зона, не би могла да се приеме за твърде ниска и създаваща опасност за попътно движещия се зад него автомобил на подсъдимия. Поради това и не е налице какъвто и да е негов принос за настъпилия съставомерен резултат, който да подлежи на съобразяване при отмерване на наказанието.

По оплакването в жалбата за недостатъчно пълна оценка на предходно извършените от подсъдимия нарушения на правилата за движение по пътищата, касационната инстанция установи, че значимостта на това индивидуализиращо отговорността обстоятелство действително е сведена само до преценка на количественото му измерение в разрез с утвърденото разбиране в съдебната практика за необходимостта да се прецени давността, естеството и тежестта на нарушенията. Коректният прочит на наличната по делото справка сочи, че подс. Г. е получил правоспособност да управлява МПС от 1996 г., като отчетените от съда неспазени от него правила на движение са именно от този период до настоящия такъв, при което механичното им сборуване без посочената детайлна преценка е недопустимо и не осигурява достатъчна обективност на направения краен извод за личността. В тази връзка следва да се посочи, че по-голямата част от издадените спрямо водача 14 бр. наказателни постановления са със сериозна давност – предимно от 2004, 2008 г. и 2009 г., като не касаят пряко безопасността на движението. В периода 2010 – 2018 г. те са само три на брой, като липсват други такива до настоящото деяние, а последно съставения акт за нарушение касае именно процесното произшествие. Отделно от това последните му наложени наказания са за неправилен престой и паркиране; за неносене на документи за управление на превозното средство, за неизвършен периодичен преглед за техническа изправност, както и за управление на МПС след лишаване от такова право (последното е санкционирано през 2010 г. когато подсъдимият е бил освободен от наказателна отговорност по реда на чл.78а НК за престъпление по чл.343в, ал.1 от НК и за което понастоящем също е налице настъпила давност). Идентичен извод е налице и по отношение на издадените фишове, с които е известно че се санкционират нарушенията с по-ниска степен на обществена опасност, независимо от принципната им значимост за безопасността на движението. Сред последните не могат да бъдат пренебрегнати единствено издадените 6 бр. фишове в периода 2017 – 2022 г. и 4 бр. за 2023 г. -2024 за нарушения на скоростта, чието превишаване в населено място е надхвърляло основно 10 и 20 км/ч. Несъмнено наред с останалите санкционирани по този ред нарушения (за паркиране, за използване на светлините, за оборудването на автомобила) същите сочат за тенденция при подсъдимия да игнорира задълженията си като водач на МПС, но е видно и че предходните му нарушения не са тежки в степента, очертана от съдилищата и изведена само на база количествената им характеристика, което самостоятелно да доведе до крайния извод за завишаване степента на обществена опасност на личността му.

По идентичен начин като намаляващо укоримостта на извършеното, но в недостатъчна степен отчетено е останало и обстоятелството, касаещо ясно демонстрираното в цялото производство отношение на подсъдимия към извършеното и отражението му и върху неговото здравословно състояние. В тази насока по делото са налични писмени доказателства (становища на Център за психологични консултации, диагностика и психотерапия от проведени психотерапевтични прегледи – л.111- 115 и л.116-118, нохд № 515/24 г. на ОС- Пазарджик), установяващи изпадането му в постравматично стресово разстройство с депресивно състояние, затруднения в общуването, социалната адаптация и суицидни мисли, провокирани от засилено чувство за вина. Проследимо още от момента на произшествието, поведението му ясно сочи за реално настъпило разкаяние, както и желание да се предотвратят тежките последиците от произшествието. В тази насока показателна е не само репликата на подсъдимия пред свид. Х. (съпруга на пострадалия) „Боже, какво направих, убих човек“, но и всички описани негови действия – опитал да отвори вратата на автомобила, а като не успял я изкъртил; прегърнал и извадил през шофьорската врата свидетелката; заедно с нея извадил пострадалия и го положил на асфалта, като започнал сърдечен масаж под нейно указание. Отчитането в пълнота и на тези обстоятелства, позволява извод за повишена критичност към извършеното и започнал поправителен процес.

Извършената преценка на значимите за отговорността обстоятелства, дори и с направената от настоящата инстанция корекция, не обуславя многобройност на смекчаващите такива, независимо от количествения им превес. Сред тях липсва и изключителен фактор, който да обуславя прекомерност на предвиденото най-леко наказание в чл.343, ал.3, б. „б, пр.1, вр. ал.1, б. „в“, вр. чл.342 ал.1, пр.3 НК (в приложимата му на основание чл.2, ал.1 НК по-благоприятна редакция преди изм. ДВ, бр.61/2025 г.), предвиждащ лишаване от свобода от пет до петнадесет години. Поради това правилно е прието, че не са налице предпоставките за приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК при определяне на наложеното наказание лишаване от свобода. При коментираното вече непрецизно отчитане от въззивния съд на едно от обсъдените отгечаващи отговорността обстоятелства и констатацията за противостоящите им такива – положителните характеристични данни за личността на подсъдимия, оказаната помощ и изразеното критично отношение към деянието, според касационната инстанция целите на наказанието в най-пълна степен биха били изпълнени с лишаване от свобода в по-близък до минималния размер, а именно за срок от пет години и шест месеца.

По същите съображения правомерното бъдещо поведение на подсъдимия като водач на МПС би се постигнало и с по-нисък от отмерения размер на кумулативно предвиденото и наложено наказание лишаване от право на управление на МПС, а именно за период от осем години и шест месеца. Така индивидуализирана в своето комплексно действие санкцията е справедлива, гарантира постигането на индивидуалната и генерална превенция, като е съответна на обществената опасност на деянието и дееца, без да се игнорира наличния превес на намаляващите укоримостта на деянието обстоятелства Липсва необходимост от по-дълъг срок за въздействие спрямо конкретния деец, чието отношение към извършеното ясно демонстрира критичност и разкаяние за извършеното.

Приетото за справедливо наказание лишаване от свобода в посочения му по-нисък размер също не позволява обсъждане на исканото в жалбата приложение на разпоредбата на чл.66 НК. Независимо от това следва да се посочи, че в настоящия случай конкретното драстично рисково поведение на пътя, не гарантира възможността за оказване на поправителното въздействие върху дееца и предупредителното такова спрямо останалите членове на обществото без ефективно изпълнение на наказанието. Именно върху него се гради и прогнозата на настоящата инстанция за постигане на превъзпитателен ефект спрямо подсъдимия с посочения по-кратък срок на изолиране от обичайната среда, поради което акцентът в жалбата върху положителните данни за личността, социалните му ангажименти и отношението му към причинената смърт са от значение само за вече обсъденото смекчаване на отговорността.

Определеният на основание чл.57, ал.1, т.3 от ЗИНЗС с решението първоначален общ режим за изтърпяване на основното наказание не следва да се променя, тъй като се явява съобразен и с намаления му срок.

При изхода на делото и данните за подлежащи на възстановяване разноски по същото, с присъдата правилно е постановено възлагането им в тежест на подсъдимия. По същите съображения на възстановяване подлежат и разноските, направени от частните обвинители пред касационната инстанция, съобразно изрично заявеното искане на общия им пълномощник в депозираното по делото възражение. Претендираните разноски касаят предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.2 от Закон за адвокатурата (съгласно договор за правна защита и съдействие, представен пред окръжния съд – копие на л.152 от нохд № 515/24 г.) и на основание чл.13, ал.1, т.3 и ал.4 от Наредба № 1/09 юли 2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа, се дължат в общ размер на 3 000 лв., равняващи се на 1533.88 евро, за което допълнително подлежи на осъждане подсъдимият.

По изложените съображения ВКС счете за основателна депозираната жалба в частта й, относима към основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК, което налага единствено изменение на обжалваното решение в посочения смисъл. Извън това при липсата на основание за внасяне на други промени в съдебния акт, в останалата му част същият следва да се остави в сила.

Така мотивиран и на основание чл.354, ал.2, т.1, вр. ал.1, т.4 и чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение

РЕШИ:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 34 от 24.02.2026 г., постановено по ВНОХД № 338/2025 по описа на АС- Пловдив в частта относно наложените на подсъдимия А. С. Г. наказания, като НАМАЛЯВА срока на постановеното лишаване от свобода от седем на пет години и шест месеца, а лишаването от право на управление на МПС – от десет на осем години и шест месеца.

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.

На основание чл.189, ал.3 НПК във вр. чл.38, ал.2 от ЗА ОСЪЖДА подсъдимия А. С. Г., ЕГН [ЕГН] да заплати разноски за безплатна правна помощ пред ВКС на частните обвинители С. О. Ш. – Х. и Г. Х. Х., представляван от първата като негова майка, сумата от 1533.88 евро.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.