Придобиване на земеделска земя от общината при промяна на предназначението ѝ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 41
гр. София, 26.05.2022 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети април през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Емилия Донкова

при участието на секретаря Теодора Иванова

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 3705 по описа за 2021 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Обжалвано е решение № 919 от 19.05.2021г. по гр.д.№ 565/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 261587 от 09.12.2020г. по гр.д. № 4913/2020г. на Варненски районен съд и е постановено отхвърляне на предявения от Община Варна против П. Р. П. и Б. А. П. иск по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ и предаване владението върху поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], Район А., СО „Б.-с.”, с площ 862 кв.м.

Касационната жалба е подадена от ищеца по иска Община Варна. Поддържа се неправилност на решението.

Ответниците по касационната жалба П. Р. П. и Б. А. П. в писмения си отговор оспорват жалбата.

С определение № 14 от 18.01.2022г. е допуснато касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос: при поддържано от Община основание за право на собственост по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ към кой момент е необходимо поземленият имот да представлява земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ - към датата на влизане на закона в сила, към влизането в сила на плана на новообразуваните имоти /ПНИ/ за територията или към момента на съдебното решение.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Производството е по ревандикационен иск на Община Варна против П. и Б. П. относно поземлен имот в СО „Б.-с.” в землището на [населено място], район А.. Ищецът основава правото си на собственост на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ като твърди, че след прекратяване на правото на ползване върху имота, което е било предоставено на ответника, то по силата на закона правото на собственост принадлежи на общината. Между страните е постановено влязло в сила решение, а именно решение № 4336 от 27.10.2017г. по гр.д. № 2411/2017г. на Варненски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Община Варна, че П. П. Б. П. не са собственици на процесния недвижим имот и е отменен издаденият в тяхна полза констативен нотариален акт.

Не се спори между страните и е установено в предходния процес, че имотът попада в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, че П. Р. П. е бил ползвател на имота по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, но няма завършена процедура по изкупуване на имота. Безспорно е и че ответниците осъществяват фактическа власт върху имота.

За имота е съставен акт за частна общинска собственост през 2009г.

Техническата експертиза по делото установява, че по кадастралния план от 1979г. процесният имот попада върху имоти с пл. №№ * и *, представлява нива и няма вписан собственик; при актуализацията на плана през 1995г. е нанесен имот пл. № *, лозе, записан на П. П. по ПМС. Според плана на старите имотни граници, използвал аерофотоснимки от 1942г., спорният имот попада в няколко поземлени имота с неидентифицирани собственици. По ПНИ на СО”Б.-с.”, одобрен 2012г., имотът е записан на ответниците; по кадастралната карта записването е същото. С решение на Общинския съвет от 2000г. е определен околовръстен полигон на строителните граници на СО „Б.-с.”, като по този начин е променен начина на трайно ползване на територията от земеделска в урбанизирана. Според ОУП на [населено място], одобрен на 03.09.2012г., процесният имот попада в жилищна територия. Вещото лице сочи, че имотът е бил земеделска територия преди колективизацията, няма данни да е включван в ТКЗС, не е бил държавна собственост и не е издаван акт за държавна собственост. За имота не е провеждана реституционна процедура, не е проведено производство по трансформиране на правото на ползване в право на собственост, не е издадена заповед по §4к ПЗР ЗСПЗЗ. В заключение вещото лице счита, че процесният имот не представлява земеделска земя по чл.19 ЗСПЗЗ.

Първоинстанционният съд е уважил ревандикационния иск. Приел е, общината е станала собственик по силата на закона - чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ. Имотът е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, но заявления за възстановяване на собствеността не са подадени, а предоставеното на ответниците право на ползване не е трансформирано в право на собственост.

Въззивният съд е отменил решението и е отхвърлил иска. Решаващото му съображение е, че процесният имот няма характер на земеделска земя, считано най-късно от 2000г., а за да се придобие правото на собственост на поддържаното основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ е необходимо обектът на собственост да представлява земеделска земя. Събраните доказателства и по-конкретно заключението на вещото лице са категорични, че имотът няма земеделски характер, включително към момента на съставяне на акта за частна общинска собственост. Според решаващия съд основанието по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ изисква имотът да е със земеделски характер към датата на влизане в сила на ПНИ, съответно към датата на предявяване на иска, а процесният имот след 21.07.2000г. попада в урбанизирана територия по смисъла на чл. 2, т.1 ЗСПЗЗ и чл. 7 ЗУТ.

По основанието за касационно обжалване .

Правният въпрос по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК е към кой момент е необходимо поземленият имот да съставлява земеделска земя по смисъла на чл.2 ЗСПЗЗ, за да се легитимира Общината като собственик на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ - към датата на влизане на закона в сила, към момента на влизане в сила на плана на новообразуваните имоти /ПНИ/ за територията или към датата на съдебното решение .

Предмет на регулиране на ЗСПЗЗ е собствеността и ползването на земеделските земи - чл.1. Определение на понятието земеделски земи се съдържа в чл. 2 от закона. Това са земи, които са предназначени за земеделско производство и: 1/ не се намират в границите на урбанизираните територии, определени с подробен устройствен план или с околовръстен полигон; 2/ не са включени в горския фонд; 3/ не са застроени със сгради на промишлени или други предприятия, почивни или здравни заведения, религиозни общности или други обществени организации, нито представляват дворове или складови помещения към такива сгради ; 4/ не са заети от мини и кариери, енергийни, напоителни, транспортни или други съоръжения. Определението визира статута на имотите към момента на влизане в сила на закона. Същевременно, за уреденото в чл. 10 и сл. ЗСПЗЗ производство по възстановяване на собствеността на бившите собственици е от значение земеделския характер на земите към момента на обобществяването им - образуването на ТКЗС и други подобни организации. Ето защо по отношение на бивши земеделски земи, които към момента на приемане на закона са изгубили земеделското си предназначение - понеже са самозалесени, включени са в урбанизирана територия или върху тях са реализирани мероприятия, законът предвижда специални разпоредби за възстановяването им - чл.10, ал.5 и ал. 7, чл. 10б ЗСПЗЗ и др.

Земеделската земя, останала след възстановяване на правата на собствениците, се управлява от общината и след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници, тази земя става общинска собственост - чл. 19, ал.1 ЗСПЗЗ. А според чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или на държавата, е общинска собственост. Следователно, правото на собственост на общината върху земеделски земи е уредено като остатъчно (резултативно) - негов обект са земеделските земи, които са останали невъзстановени и които не са притежание на други правни субекти. За да възникне правото на собственост на общината в хипотезата на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ е достатъчно да се установи, че имотът е земеделска земя, по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, която не е притежание на гражданин, юридическо лице или на държавата. Настъпилите промени в предназначението на земите, от приемането на ЗСПЗЗ до настоящия момент нямат отношение към процедурата по възстановяване на собствеността на бившите собственици и към правото на собственост на общината, произтичащо от чл. 19, ал.1 и чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ.

По касационната жалба .

Предвид горното разяснение се явява неправилен изводът на въззивния съд, че искът за собственост на Община Варна, основан на чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ, е неоснователен, поради това, че процесният имот, считано от 2000г. (откогато е включен в околовръстен полигон на СО „Б.-с.” и по този начин е променен начинът на трайно ползване на територията от земеделска в урбанизирана) не представлява земеделска земя. Спорният имот несъмнено е бил земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ към 04.03.1991г. когато влиза в сила ЗСПЗЗ. Видно от доказателствата по делото имотът е представлявал лозе, което е било предоставено за ползване на ответника П. П.. Осъщественото през 2000г. включване на имота в урбанизирана територия, определена чрез околовръстен полигон, не отрича земеделския характер на имота към правнорелевантния момент и не е пречка за придобиване на собствеността от страна на общината на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ.

В предходното производство между страните по предявения от Община Варна отрицателен установителен иск за собственост на същия имот не е съществувало спор, че имотът е представлявал земеделска земя и към момента на предявяване на иска попада в урбанизирана територия. При тези факти в мотивите на въззивния съд при решаване на този спор е прието, че общината е собственик на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ.

На основание изложеното обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и като такова следва да бъде отменено. Предявеният от Община Варна ревандикационен иск е основателен и следва да бъде уважен. Установено е правото от собственост на общината по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ - имотът не е притежание на ответниците (тяхното право е отречено с влязлото в сила решение по отрицателния установителен иск), нито на друго физическо или юридическо лице. Имотът е подлежал на земеделска реституция, но такива претенции за него не са предявени, а предоставеното на ответниците право на ползване по §4, ал.1 ПЗР ЗСПЗЗ не е трансформирано в право на собственост. Установена е и упражняваната от ответниците фактическа власт, за която липсва правно основание.

При този изход на спора ищецът Община Варна има право на всички разноски по делото, включително на юрисконсултско възнаграждение, тъй като е било представлявано от юрисконсулт. За настоящата инстанция разноските, посочени в списъка по чл. 80 ГПК, са 438 лв., от които 138лв. държавни такси и 300 лв. юрисконсултско възнаграждение. За въззивната инстанция разноските са 150 лв. и за първата инстанция 766 лв. или общо са дължими 1354лв.

Водим от горното и на основание Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 919 от 19.05.2021г. по гр.д.№ 565/2021г. на Варненски окръжен съд и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.108 ЗС по отношение на П. Р. П. ЕГН [ЕГН] и Б. А. П. ЕГН [ЕГН], двамата от [населено място],[жк], [жилищен адрес] че Община Варна е собственик на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ на Поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], Район А., СО „Б.-с.”, с площ 862 кв.м., при съседи: поземлени имоти с идентификатори *** и ***. ОСЪЖДА П. Р. П. и Б. А. П. да предадат на Община Варна владението върху описания имот.

ОСЪЖДА П. Р. П. и Б. А. П. да заплатят на Община Варна сумата 1354 /хиляда триста петдесет и четири/ лв. разноски по делото за трите инстанции.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: