Намаляване на присъда и условно осъждане за непълнолетен извършител на убийство

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 393
гр. София, 30 септември 2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЯ РУШАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА

при секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора А. П. изслуша докладваното от съдия Вълкова касационно наказателно дело № 550 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството пред ВКС е по реда на Глава двадесет и трета от НПК.
Образувано е по касационна жалба от адвокат П. Д. от АК - Варна - защитник на подсъдимия М. Р. М. срещу решение № 57 от 14.05.2025 г., постановено по ВНОХД № 20253000600062/2025 г. по описа на Апелативен съд – гр. Варна.
В жалбата на защитника на подсъдимия се релевира касационно основание по чл.348 ал.1, т.3 от НПК - явна несправедливост на наложеното наказание, което се обвързва с недоволство от срока на наложеното наказание четири години лишаване от свобода и отказа на въззивния съд да приложи условно осъждане по чл.66 от НК. Касационният жалбоподател акцентира върху положителните характеристични данни за подсъдимия, процесуалното му поведение и семейната среда, като счита, че съдът не е отчел данните от справки от ОД на МВР, „Детска педагогическа стая“, от училището на подсъдимия и социалния доклад, които го определят като добър ученик, със загрижени родители и приятели, сред които няма криминално проявени лица. Пренебрегнати били и данните от работодатели на подсъдимия, който в свободното си време работел и се отличавал като съвестен, дисциплиниран и изпълнителен работник, включително помагал на родителите си в домакинската и селскостопанската работа. В касационната жалба и писмено допълнение към нея са изложени допълнителни аргументи относно искането за изменение на въззивното решение с оглед намаляване на наказанието лишаване от свобода за срок, който позволява условно осъждане по чл.66 от НК.
В съдебното заседание пред Върховния касационен съд не се явяват частните обвинители и повереникът им, редовно призовани и не изразяват становище по касационната жалба.
Касаторът защитник – адвокат П. Д. и подсъдимият М. М. се явяват лично пред ВКС и поддържат касационната жалба и писменото допълнение към нея. В последната си дума подсъдимият изразява съжаление и моли за намаляване на наказанието.
Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба по съображения, че така отмереното наказание е в размер към средния, съобразно нормата на чл.115 от НК и редукцията по чл.63, ал.2, т.2 от НК, съответно е на извършеното престъпление и е достатъчно за постигане на целите на чл.36 от НК. Прокурорът счита, че при определяне на размера на наказанието въззивният съд е взел предвид всички обстоятелства от значение за преценка на обществената опасност на деянието и подсъдимия. Обратно на становището на защитата, прокурорът счита, че при индивидуализацията на наказанието правилно са ценени като смекчаващи отговорността обстоятелства чистото съдебно минало, учебната и трудовата му заетост, както и положителните характеристични данни за подсъдимия, съдържащи се в справката от „Детска педагогическа стая“, поради което предлага атакуваният съдебен акт да бъде оставен в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди наведените доводи в касационната жалба и писменото допълнение към нея и като съобрази становищата на страните от съдебно заседание, в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното:
С присъда № 74 от 22.11.2024 г. по НОХД № 20243100200604/2024 г. Окръжен съд – Варна е признал подсъдимия М. Р. М., [дата на раждане] , за виновен в това, че на 07.08.2023 г. в с. Белоградец, обл.Варна, като непълнолетен, но като могъл да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, умишлено умъртвил Г. В. С., [дата на раждане] , с което е осъществил състава на престъпление по чл.115, вр. чл.63, ал.2, т.2 от НК, поради което и на основание чл.54 от НК му наложил наказание четири години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно в поправителен дом със съответното зачитане на основание чл.59, ал.1 от НК на времето, през което подсъдимият е бил задържан.
На основание чл.304 от НПК подсъдимият бил оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение по чл.116, ал.1, т.11 във вр. чл.63, ал.2, т.2 от НК.
С присъдата са били уважени частично предявените граждански искове, като подсъдимият М. Р. М. бил осъден да плати на родителите на пострадалия В. К. С. и Г. М. М. обезщетение за претърпените неимуществени вреди в резултат на деянието - сума в размер на по 60 000 (шестдесет хиляди) лева за всеки от двамата, ведно със законната лихва, считано от 07.08.2023 г., до окончателното изплащане на сумите, като за разликата до предявените размери от по 100 000 лв. гражданските искове са отхвърлени.
Съдът е присъдил в тежест на подсъдимия М. Р. М. деловодните разноски и съответните държавни такси върху уважената част на гражданските искове и е постановил какво да стане с веществените доказателства.
С въззивното решение, предмет на настоящата касационна проверка, присъдата е изменена, като Апелативен съд – Варна е постановил наказанието да бъде изтърпяно от подсъдимия на основание чл. 57, ал. 1, т. 3 от ЗИНЗС при първоначален общ режим поради навършена пълнолетна възраст вместо в поправителен дом и е потвърдил присъдата в останалата част.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба за допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирана страна – защитник, в законоустановения преклузивен срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка.
Разгледана по същество, касационната жалба е основателна.
Тъй като подсъдимият М. е оправдан по обвинението по чл.116, ал.1, т.11, вр. чл.115, вр. чл.63, ал.1, т.2 от НК, а деянието по чл.115, вр. чл.63, ал.2, т.2 от НК, за което е признат за виновен, е извършил като непълнолетен, но навършил 16 години, правилно предходните съдилища са приели, че наказанието следва да бъде определено въз основа на правилото по чл. 63, ал. 2, т.2 от НК за съответната редукция, а именно - в рамките между две и осем години лишаване от свобода. В правните изводи от фактическите данни, определящи степента на отговорност на подсъдимия и разпоредбата на чл. 54 от НК, приложима на общо основание и за непълнолетните извършители на престъпление съгласно ТР №10/24.04.1970 г. по н.д. №9/1970 г., ОСНК на ВС, въззивният съд е очертал индивидуализация на наказанието на подсъдимия М. при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства. Като такива е отчел чистото съдебно минало на дееца, неговата учебна и трудова заетост, трайно положителните характеристични данни, училищната и приятелска среда на подсъдимия. На тази база апелативният съд е възприел като справедливо и съответно на извършеното престъпление наложеното от първоинстанционния съд наказание четири години лишаване от свобода, което е под средния размер от пет години, но е по - близо до него, отколкото до установения в закона минимум от две години. Предвид по-леката квалификация спрямо първоначално повдигнатото обвинение поради недоказаност на квалифициращото обстоятелство убийството да е извършено по хулигански подбуди и съобразно установения механизъм и изцяло личните подбуди за извършване на деянието, „формирани от негативни емоции, страх и импулсивна реакция на нецензурните думи към него“ (вж. стр.16, 17 и 24 от мотивите на обжалваното решение), настоящата инстанция намира за основателно оплакването на защитата, че определяне на наказанието по-близо до средния размер се явява завишено и поради това явно несправедливо. В мотивите на атакувания съдебен акт е прието за установено, че подсъдимият е тръгнал да търси пострадалия без да е бил въоръжен, нито е носил тръба или друг предмет, годен да причини увреждането му. Смъртоносният удар в главата на пострадалия е бил нанесен с металната тръба, която деецът взел от него, след като последният напсувал баща му и след като същата вечер много от живущите в селото се оплакали от агресията, която пострадалият проявявал към различни лица в селото след употребата на алкохол. Установено е също, че въпросната вечер пострадалият също е бил агресивен и в тежка степен на алкохолно опиване с алкохол в кръвта 2,77% и в урината 3,55%, както и че непосредствено преди да тръгне към дома му, подсъдимият научил от събралите се съселяни, че той е опитал да удари с юмрук неговата приятелка от детските години – свидетелката Ф. Ч., която предпазвайки се от удара е паднала на земята. По същото време подсъдимият разбрал от събралите се хора в центъра на селото, че преди дни пострадалият е нанесъл побой и на баща му. Едновременното научаване на всички тези обстоятелства, в съчетание с „тийнейджърската възраст“ на дееца, допълнително го е затруднило да контролира емоциите и действията си и същевременно е обусловило експертно потвърдената „стенична реакция на страх“ (КСППЕ – л.32-39, т.2 от ДП и л.184 от НОХД № 604/2024 г. на ОС – Варна), която доминиращо предпоставила импулсивното му поведение към пострадалия.
Така приетите от въззивния съд подбуди за извършване на деянието и конкретното психологично състояние, в което подсъдимият е изпаднал след като видял металната тръба до пострадалия и чул нецензурните му думи, не могат да изключат престъпния характер на извършеното, съответно вината на подсъдимия, но се явяват смекчаващи отговорността обстоятелства със значителна тежест, която е подценена от въззивния съд, особено като се има предвид, че деянието е извършено само няколко месеца след като подсъдимият е навършил 16 годишна възраст (същият е [дата на раждане] г, а деянието е на 7.08.2023 г.). Следователно и доколкото предвиденото наказание от две до осем години лишаване от свобода се отнася за извършителите на този вид престъпления, навършили шестнадесет и ненавършили осемнадесет години, възрастта на М. към инкриминираната дата, която е била далеч преди пълнолетната, е следвало да бъде съобразена при определяне на наказанието, което видно от мотивите на обжалваното решение не е сторено.
Неясна остава позицията на контролираната инстанция във връзка с обстоятелството, че подсъдимият е направил частични, а не пълни признания и по-конкретно дали непълнотата им е повлияла на индивидуализацията на наказанието в неблагоприятна за него посока. Това е така, защото непосредствено след израза, че частичните самопризнания „не се отчитат в негова вреда“, въззивният съд е посочил: „но следва и да влияят в процеса на индивидуализацията на наказанието“ (стр.26 от въззивното решение), без да се ангажира с ясна позиция дали ги отчита като смекчаващо отговорността обстоятелство въпреки непълнотата. Без съмнение частичните самопризнания също следва да се ценят в полза на подсъдимия.
От друга страна на отчетените за първи път от въззивната инстанция като отегчаващи отговорността обстоятелства – че деянието било извършено по време на полицейска акция по повод конфликта с пострадалия от същата вечер и въздействието на убийството върху психиката на приятелите на подсъдимия – свидетелите очевидци И. К. и Е. Е., апелативният съд е предал правно значение, аргументирайки с тях отказа да намали наложеното наказание, без да държи сметка, че по делото не е установено тези обстоятелства да са обхванати от умисъла на подсъдимия.
Основателно защитникът възразява, че не е съобразена в достатъчна степен ниската степен на обществена опасност на дееца. По делото изобилстват данни, които характеризират подсъдимия особено положително. Към момента на деянието той е бил ученик в девети клас, единствено дете на родителите си, отглеждан в добро семейство с хармонични отношения, общителен, добронамерен, без конфликти в училище или в селото, емоционален, чувствителен и изключително трудолюбив. Въпреки детската си възраст към датата на деянието, подсъдимият не само е учил в професионална гимназия в [населено място] за технолог в стъкларско производство, но паралелно е работил в цех за млечни продукти на ЕТ“ А. А. М.“ в [населено място], както и в домашното стопанство на родителите си, а с надниците, които получавал за труда си, е купувал гълъби и ги отглеждал (вж. педагогическа характеристика от директора на учебното заведение и класния ръководител на подсъдимия – л.208, т.1 от ДП, характеристична справка от ДПС и социален доклад – л.77-78 и л.94-95 от въззивното дело). Всички тези обстоятелства, относими към личността на подсъдимия, характеровите особености, средата и условията, при които е израсъл, полаганите възпитателни и образователни грижи за него, безупречното му процесуално поведение и това в семейството, в училището, в трудовия колектив и в обществото, оказаното решаващо влияние от предходните агресивни и неправомерни прояви на пострадалия, както и доминиращото състояние на страх при извършване на престъплението, дават основание настоящата инстанция да приеме за справедливо и законосъобразно размерът на наложеното наказание да бъде коригиран от четири на три години лишаване от свобода. Евентуалното определяне на по-нисък размер на наказанието (например в установения от закона минимум) или приложението на чл.55, ал.1, т.1 от НК би било незаконосъобразно и в разрез с целите на наказанието, включително преценени през призмата на разпоредбата на чл. 60 НК, според която наказанието на непълнолетните се налага с цел преди всичко те да бъдат превъзпитани и подготвени за общественополезен труд.
Касационната инстанция се съгласява със становището на защитата, че определеният начин на изпълнение на наказанието на подсъдимия М. също е явно несправедлив.
Приложението на чл. 66, ал.1 от НК е винаги конкретен въпрос, което предполага преценка на редица фактори, в това число и на въпроса дали деецът може да се поправи, без да попада в местата за лишаване от свобода. Настоящият съдебен състав счита, че ниската възраст на подсъдимия към инкриминираната дата, преценена съвкупно с инцидентния характер и причините за извършване на деянието, както и отличните характеристични данни за семейната, учебната и трудова среда на дееца налагат извода, че положителните промени в съзнанието и превъзпитаването на подсъдимия към спазване на законовите порядки не изискват отделянето му от средата, в която живее, учи и работи.
За преценката на ВКС да приложи института на условното осъждане допринася и обстоятелството, че подсъдимият е бил задържан два месеца с мярка за неотклонение „задържане под стража“ по настоящото наказателно производство в досъдебната му фаза, който период от време също предпоставя успешен превъзпитателен ефект по смисъла на чл.66, ал.1 от НК, доколкото липсват данни преди инцидента с пострадалия и до момента той да е допуснал други общественоопасни прояви, които да разколебаят възможността за поправянето му без ефективно изтърпяване на наложеното наказание. Същевременно, по делото е установено, че след случая и освобождаването му от ареста той продължава да учи и да работи, което кореспондира с основната цел на наказанието на непълнолетните лица преди всичко те да бъдат превъзпитани и подготвени за общественополезен труд (чл.60 от НК). В този смисъл определяща за преценката на ВКС да приложи условното осъждане е индивидуалната превенция и убеждението, че тя може да бъде постигната, ерго деецът може да се поправи и превъзпита без да изтърпи ефективно наложеното наказание лишаване от свобода. В този смисъл е Решение № 233 от 12.11.2018 г. по н.д. №876/2018 г., второ н.о. ВКС, съгласно което: „По принцип акцентът при определяне на размера на наказанието винаги следва да бъде поставян върху индивидуалната превенция на наказанието при обсъждането на възможността за отлагане на неговото изпълнение. Генералната превенция не следва да се игнорира, но не трябва да има приоритет при обсъждането на предпоставките за приложението на чл. 66 от НК, независимо от обостреното мнение на обществото по даден проблем. В противен случай би се стигнало до налагане на санкция, която удовлетворява обществото, но не поправя и не превъзпитава дееца, спрямо когото се налага“.
Относно изпитателния срок ВКС намира искането на защитата за определянето му за пет години за незаконосъобразно, тъй като съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1 от НК и непълнолетната възраст на подсъдимия към релевантната дата, максималният изпитателен срок в случая е три години. Поради това и предвид високата степен на обществена опасност на деянието, изпитателният срок на условното осъждане следва да бъде определен в предвидения в закона максимален срок, а именно три години, в какъвто смисъл следва да се измени обжалваното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл. 354, ал. 2, т.1 и т.3 от НПК

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ решение № 57 от 14.05.2025 г. на Апелативен съд – гл. Варна по ВНОХД № 20253000600061/2025 г., като намалява наложеното наказание на подсъдимия М. Р. М. от четири години лишаване от свобода на три години лишаване от свобода и отлага изпълнението му на основание чл. 66, ал.1, във вр. с чл.69, ал.1 от НК за изпитателен срок от три години.
Потвърждава въззивното решение в останалата му част.
Настоящото решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: