Делба на имоти след развод, трансформация на дарение и придобивна давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 198

гр. София, 04.04.2025 год.

Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, в открито съдебно заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

РАДОСТ БОШНАКОВА

при секретаря Теодора Иванова, като разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова гр. дело № 2677 по описа на съда за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. А. Р. против решение № 86 от 08.03.2023 г. по гр. дело № 23/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, с което е потвърдено решение № 260060 от 27.09.2022 г. по гр. дело № 1696/2020 г. на Районен съд – Казанлък. С първоинстанционното решение, след отхвърляне на предявените от И. А. Р. против З. Р. С. насрещни установителни искове за придобиване на недвижими имоти в лична собственост поради трансформация на парични средства от извънбрачен произход и признаване липсата на съвместен принос при възмездното придобиване по време на брака на недвижими имоти, е уважен предявеният от З. Р. С. иск за делба на същите недвижими имоти при дялове от по 1/2 идеална част за всеки от съделителите.

Касаторът И. А. Р. поддържа, че въззивното решение е неправилно поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Извежда посочените касационни основания с незаконосъобразни и необосновани изводи на въззивния съд, поради несъответствието им с фактическите твърдения и събрани по делото доказателства по наведените от него доводи и възражения за трансформация на получени по договор за дарение парични средства за придобиване на процесните магазини, а за другите недвижими имоти - липсата на принос в придобиването им на бившата му съпруга (ищец по иска за делба и ответник по установителните искове и касационната жалба), както и за придобиване на недвижимите имоти въз основа на осъществявано от него давностно владение при настъпила и установена фактическа раздяла помежду от 2006 г. и прекратяване на брака им с влязло в сила на 27.02.2009 г. съдебно решение. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски.

Ответникът по касационната жалба З. Р. С. е подала в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК писмен отговор на касационната жалба, в който излага правни съображения за неоснователност на касационното обжалване. Претендира разноски.

Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 3102 от 19.06.2024 г., в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК, за преценка дали не е очевидно неправилен изводът на съда относно момента на настъпване на правните последици на чуждестранното решение за развод при признаването му в страната и по материалноправния въпрос дали даденото от близък родственик на единия съпруг е с дарственото намерение само за него, а не за двамата съпрузи, т.е. за неговото семейство.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., като обсъди заявените в касационната жалба основания и данните по делото, приема следното:

Производството е във фазата по допускане на съдебната делба.

Образувано е по предявен от З. С. против И. Р. иск за делба по чл. 34 ЗС на десет недвижими имоти, представляващи два урегулирани поземлени имоти в [населено място] и [населено място], заедно с построените в тях жилищни сгради и второстепенни постройки, шест земеделски земи (ниви и ливади) в землищата на [населено място] и [населено място], общ. К., и два търговски обекта (магазини) в [населено място]. Предявени са от насрещната страна по производството, като обуславящи иска за делба установителни искове по чл. 21, ал. 1 СК (1985 г., отм.) за признаване придобиването на част от делбените имоти (търговски обекти) – магазини № 1 и № 2 в [населено място], в изключителна собственост при преобразуване на лично имущество, и такива по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване липсата на съвместен принос в придобиването на другите имоти по време на брака му със З. С. .

Основанията, обусловили допускане на касационно обжалване, са относими към изводите на въззивния съд, който е приел за установено, че страните са бивши съпрузи, като сключеният им към момента на напускане на страната през 1991 г. брак е прекратен с развод въз основа на влязло в сила на 27.02.2009 г. съдебно решение № 465/2008 от 18.11.2008 г. по дело № 373/2008 г. на Семеен съд, Бакъркьой, [населено място], РТурция, признато в страната с решение № 498 от 07.04.2016 г. на община Казанлък по чл. 118, ал. 1 от КМЧП и от който момент същото има правна значимост на територията на страната. Изложил е, че процесните имоти са придобити по време на брака помежду им, през който са приети за установени източници на доходи от труд и стопанска дейност и за двамата съпрузи, водещи до извод за съвместното им придобиване в бездялова съсобственост, респ. за необорване на презумпцията за съвместен принос, включително и по отношение на магазините, за които съделителят И. Р. е поддържал преобразуване на дарени парични средства в размер на 35000 долара по договор за дарение от 04 април 2006 г., сключен с неговата сестра – св. Ж. Б..

За дарението е изложил съображения за неустановяване от представените писмени доказателства и показания на св. Ж. Б., преценени като заинтересовани съгласно чл. 172 ГПК, на дарствено намерение на дадените му парични средства само за съпруга и съделител И. Р., а не за цялото му семейство, и на влагането им именно в закупуването на процесните магазини в [населено място], чиято обща продажна цена от 45460 лева по нотариалните актове е различна от левовата равностойност на 35000 долара и вписаните от ответника, който не е пребивавал постоянно в страната, в митническа декларация от 16.04.2006 г. парични средства от 56400 долара. За обосноваване на неоснователност на исковата претенция за преобразувано на лично имущество е изложил и съображения за влагане на получени в заем по договор за банков кредит парични средства и за невъзможност за определяне на по-голям дял в производството, за които липсват релевирани от страните в делбеното производство твърдения.

Намерил е въззивният съд за неоснователни и наведените от съделителя И. Р. доводи и възражения за придобиване на земеделските земи през време на фактическата им раздяла, а последните и останалите имоти и въз основа на осъществявано от него давностно владение, считано от прекратяване на брака помежду им, поради признаване на бракоразводното решение на чуждестранния съд в РБългария на 07.04.2016 г., от който момент това решение за прекратяване на брака е валидно за органите и лицата в страната и от който за ответника не е изтекла не само 10-годишната придобивна давност, но и кратката 5-годишна придобивна давност. Приел е и липса на установена през целия релевиран период от фактическата раздяла на съпрузите през 2006 г., респ. от развода им през 2008 г., до предявяване на иска за делба на 06.08.2020 г., фактическа власт от ответника И. Р. върху имотите и демонстрирана от него промяна в намерението му за своене на осъществявана такава върху частта на другия съсобственик – съделителя З. С., извод за което не следва и от незнанието й за моментното състояние на имотите и липса на ключове за същите. По тези съображения въззивният съд е приел, че правата на страните в съсобствеността, възникнала като обикновена съсобственост след прекратяване на брака, се определят при равни дялове и делбата следва да се допусне при дялове от по 1/2 идеална част за всяка от тях.

По основанията за допускане на касационното обжалване.

Признаването на последиците на чуждестранното решение е уредено с Кодекса на международното частно право (КМЧП) за случаите, когато това решение е извън обсега на правото на Европейския съюз и не е в обхвата на друг международен източник. За чуждестранните решения, които имат установително и конститутивно действие (тъй като осъдителните решения са предмет на съдебно производство по чл. 119 КМЧП), в нормата на чл. 118 КМЧП са уредени два вида признаване - пряко признаване от органа, пред който се представя чуждестранното решение (чл. 118, ал. 1 КМЧП), и непряко признаване на чуждестранното решение по съдебен ред, чрез предявяване на установителен иск пред Софийски градски съд (чл. 118, ал. 2 КМЧП), който е допустим само при отказ на органа да признае решението поради извършена от него преценка за отсъствие на някоя от предвидените в чл. 117 КМЧП предпоставки. С прякото признаване по чл. 118, ал. 1 КМЧП на чуждестранното съдебно решение от органа, пред който същото е представено, се придава важимост на правните му последици - силата на пресъдено нещо на установителното решение и силата на пресъдено нещо и конститутивното действие на конститутивното решение, и на територията в страната. Когато чуждестранно съдебно решение е решение за развод, което е конститутивно по характера си, представянето му от заинтересованото лице пред органа по гражданското състояние за признаването му в страната, означава искане да се зачетат у нас именно вече съществуващите правните последици на решението - установеното потестативно право на развод за лицето (силата на пресъдено нещо) и промяната в гражданския му статус (конститутивното действие), като с признаването на чуждестранното решение от този орган се разпростира неговия правен ефект и на територията в нашата страна. Следователно признаването на чуждестранното решение е зачитане на правните му последиците такива каквито са настъпили в държавата по произход на решението от деня на неговото влизане в сила, а не от деня на неговото признаване, с което и целта на признаването на чуждестранното решение, същото да има в държавата по признаването му същото действие каквото има и в държавата по произход, е постигната (решение № 248 от 26.10.2012 г. по гр. дело № 241/2012 г.на ВКС, II г.о., С., Ж. Българско гражданско процесуално право, С., 2000, стр. 905, Т., Т. Международно частно право, С., 2010, стр. 431 – 433).

В обратния смисъл е изводът на въззивния съд, който следва да се приеме за неправилен.

Когато недвижим имот е придобит по време на брак по договор за покупко-продажба, сключен към момент, когато е действал Семейният кодекс от 1985 г., и бракът е прекратен преди неговата отмяна - 01.10.2009 г., при твърдение в исково производство от единия от съпрузите, че имотът е лична негова собственост, защото цената е платена с парични средства, получени по дарение, в тежест на този съпруг по правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК е да проведе главно и пълно доказване на фактите, установяващи придобиване чрез трансформация на лично имущество по чл. 20, ал. 1 СК (1985 г., отм.). При разглеждане на такъв правен спор е даден и отговорът на правния въпрос дали е налице дарствено намерение за двамата съпрузи, а не само за съпруга, на когото са предоставени парични средства от негов близък родственик. В трайно установената практика на ВКС по решение № 81 от 15.03.2011 г. по гр. дело № 172/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 222 от 24.06.2011 г. по гр. дело № 982/2010 г. на ВКС, I г.о., ГК, решение № 156 от 8.07.2013 г. по гр. дело № 1073/2012 г. на ВКС, III г. о., решение № 42 от 28.03.2016 г. по гр. дeло № 5550/2015 г. на ВКС, II г.о., и други, е прието, че при установяване по делото, че на съпруга са предоставени парични средства по договор за дарение, за решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума, следва да бъде отчетено между кои лица е бил сключен договорът за дарение и ако е сключен между единия съпруг и негови близки (родители и други), т.е. е изразено съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля за приемане на дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другият съпруг, който не е страна по договора за дарение по смисъла на чл. 20 СК (1985 г., отм.), респ. аналогичния чл. 22, ал. 1 от сега действащия СК (2009 г.). Ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, т. е. ако е изразена воля за надаряване на семейството, то дарената сума е съпружеска имуществена общност и не може да бъде основание за приемане на трансформация на лични средства при придобиване на недвижимия имот по време на брака.

Настоящият състав възприема така дадения отговор, който трябва да намери приложение при разглеждане спора по настоящето дело.

По основателността на касационната жалба:

Предмет на спора е собствеността на десет недвижими имоти – два урегулирани поземлени имоти и изградените върху тях жилищни сгради и второстепенни постройки, шест земеделски земи и два търговски обекта, респ. наличието на съсобственост за тях, прекратяването на която се иска да бъде извършено с допускането на съдебна делба. З. С. претендира съсобственост на имотите при равни дялове поради възникването на съпружеска имуществена общност с придобиването им на възмездно основание – договори за покупко-продажба, и със съвместен принос по време на брака й с И. Р., прекратен с развод въз основа на влязло в сила на 27.02.2009 г. чуждестранно съдебно решение, признато и в страната. И. Р. претендира изключителна собственост на два от имотите, представляващи търговски обекти - магазини, поради трансформация на лични парични средства по договор за дарение от 04 април 2006 г., а на другите недвижими имоти поради липсата на принос от бившата му съпруга в придобиването им, предвид отсъствието на необходимост от грижи за отглеждането на детето им и осигуряване единствено от него на необходимите парични средства за придобиването, получавани от търговия с дрехи и автомобили и консултантска дейност, като част от тях, представляващи процесните земеделски земи, придобити и по време на настъпилата помежду им фактическа раздяла от края на 2006 г. Навежда и евентуално възражение за придобиване на собствеността на имотите въз основа на придобивна давност от прекратяване на брака помежду им до предявяване на иска за делба.

Видно от доказателствата по делото, че бракът между З. С. и И. Р. е сключен на 13.09.1989 г. в [населено място] и е прекратен с развод на 27.02.2009 г. с чуждестранно съдебно решение, признато и в страната по чл. 118, ал. 1 КМЧП, поради установяването им в Република Турция от м. октомври 1991 г., където двамата съпрузи и роденото им от брака на 03.09.1990 г. дете, след получаване на изселнически паспорт, получават и турско гражданство. Двамата съпрузи работели в Турция до получаването им на турско гражданство, видно от гласните и писмени доказателствени средства, като след това съделителят И. Р. (сега касатор) започнал да осъществява собствена търговска дейност с текстил и автомобили, включително и чрез регистриран в страната едноличен търговец, и консултантска дейност с турски дружества, за която получавал възнаграждения през периода 1998 г. – 2008 г., посочени в представените удостоверения. Доходи от трудова дейност е получавала и съделителката З. С., която през последните години – от 2001 г., включително и след пенсионирането й през 2013 г., до 2018 г., видно от представените служебни бележки, е работила на длъжност „Контрол на приходите“ в ТАВ „Истанбул Терминал Ишлетмеджилиги“ А.Ш. За отглеждането на детето им (сина им), според заявеното от страните в техните обяснения по чл. 176 ГПК и от свидетелите, се грижили двамата съпрузи, но преимуществено съпругата З. С., които били подпомагани в отглеждането му от родителите на И. Р.. Родителите му заедно с тях напуснали страната през 1991 г. и се установили да живеят в съседни жилища в [населено място], РТурция, в едно от които след раздялата на съпрузите в края на 2006 г. - 2007 г., която се установява от обясненията на страните по чл. 176 ГПК относно включваните в тях признания за неизгодни факти, свидетелските показания (св. Ж. Б.) и бракоразводното решение, постановено по молба за развод от 27.06.2008 г. на съпругата, живеела съделителката З. С., а в другото - неговите родители, където се пренесъл да живее и И. Р. след раздялата им.

С договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 15 от 31.01.2003 г., И. Р. е закупил дворно място с площ от 235 кв.м, представляващ УПИ *-* в кв. 16 по плана на [населено място], [улица], заедно с построените в него жилищна сграда, гараж и стопански постройки. За придобиването на имота И. Р. е подал декларация по чл. 14 ЗМДТ, като на адреса на имота за периода 29.08.2005 г. – 18.10.2017 г. е бил регистриран и адресът (постоянен и настоящ) на З. С. в страната. Такава декларация за двамата съпрузи е подадена на 06.01.2005 г. от И. Р. за имота, представляващ УПИ *-* в кв. 59 по плана на [населено място], заедно с построената в него жилищна сграда и второстепенни постройки, придобит въз основа на договор за покупко-продажба на недвижим имот по нотариален акт № 17 от 28.06.2004 г., който той е сключил със съсобствениците М. С., З. Д. и А. К..

На 19.04.2006 г. И. Р. е сключил с „Ню Таймс - 2004“ ЕООД други два договора за покупко-продажба на недвижим имот, обективирани в нотариален акт № 110 от 19.04.2006 г. и нотариален акт № 111 от 19.04.2006 г., въз основа на които е закупил съответно магазин № 1 и магазин № 2, в незавършен вид, находящи се на I-ви етаж от пететажна масивна сграда, изградена в груб строеж в УПИ *-* по плана на [населено място], за продажна цена от 23235 лева и 22225 лева или общо за сумата от 45460 лева, заплатена преди сключването на договорите. Събраните доказателства установяват, че заплащането на продажната цена на търговските обекти по тези договори е от получени от съпруга И. Р. по дарение от неговата сестра парични средства, за което тя изрично е заявила и при разпита й пред първоинстанционния съд за съществувалите й отношения на взаимна помощ с нейния брат и получавани от нея доходи като учител и преподавател в провеждани курсове по счетоводство, позволяващи й да предостави дарените парични средства по договора, сключен помежду им и представени за закупуването на тези обекти за подпомагане на дейността му, които средства след предоставянето им са декларирани от брат й при внасянето им в страната. С представения договор за дарение от 04 април 2006 г., автентичността на който като частен документ по чл. 180 ГПК е установена от приетото от първоинстанционния съд експертно заключение, И. Р. е получил от своята сестра Ж. Б. отстъпени му по дарение за закупуване на двата търговски обекта парични средства от 35000 долара, чиято левова равностойност по курса на БНБ към релевантния момент се равнява на 55446.30 лева. След сключването на договора за дарение и преди сключването на договорите за търговските обекти е била подадена от И. Р. валутна митническа декларация за сумата от 56400 щатски долара, потвърдена и от приетата от първоинстанционния съд справка от 27.05.2022 г. на Агенция „Митници“ за данни по регистрирана декларация по Валутния закон. След придобиването им в тези имоти се извършвали довършителни работи, организирани от съделителя И. Р. (показания на св. И. И.), като за въвеждането им експлоатация е издадено удостоверение № 53 от 11.08.2008 г.

Процесните земеделски земи се установява, че също са придобити въз основа на договори за покупко-продажба на недвижими имоти, сключени от И. Р. с трети на производството лица. Видно от договор по нотариален акт за продажба на недвижим имот № 157 от 21.05.2007 г., сключен от И. Р. със собственика П. Д., той е закупил от последния нива от 3.800 дка в местността „Т.“, ливада от 2.056 дка и нива от 4.614 дка в местността „Х.“, всички в землището на [населено място], общ. К.. За придобиването на другите три земеделски имоти, представляващи нива от 3.400 дка в местността „К.“, ливада от 2.801 дка в местността „Т.“, двата се в землището [населено място], и нива от 4.496 дка в местността „Б.“ в землището на [населено място], общ. К., И. Р. е сключил със собственика им - П. Д., договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 48 от 19.10.2007 г. Така придобитите по тези договори земеделски земи са предмет на вписан в АВп договор за аренда от 18.02.2010 г., сключен между И. Р., като арендодател, и Ю. Ю. – земеделски производител и арендатор, за срок от 15 стопански години. Последният, който е и кумувал на страните при сключване на брака им, е разпитан и като свидетел в производството пред първоинстанционния съд, при който е заявил за сключването на договора при знанието на З. С. и предоставяне на уговорената рента на И. Р. като страна по договора.

Установява се от събраните гласни доказателствени средства, чрез разпит на свидетелите и на двете страни по производството, че преди напускането на страната и установяването им в Турция бившите съпрузи живеели в жилищен имот на родителите на съделителя И. Р. (сега касатор) в [населено място], намиращ се в дворното място на придобития от тях жилищен имот в селото (показанията на св. Р. Б. и писмена защита на И. Р. пред първоинстанционния съд). След закупуване на процесните имоти в [населено място] и в селото същите се ремонтирали и обзавели от тях с мебели, доставени от Турция, за ползването им от бившите съпрузи (показанията на св. Ж. Б. – сестра на И. Р., св. Х. К. – брат на З. С., и св. Р. Б. – съсед в [населено място]), а за имота в [населено място] и от праводателя М. С., макар и З. С. да ги е посещавала по-рядко за разлика от съпруга й, който постоянно пътувал заради търговската му дейност, която започнал след получаване на турско гражданство през 1993 – 1995 г. и за която бил подпомогнат в началото й през тези години със средства от майката на З. С.. Нов ремонт на къщата в [населено място] се извършил през 2010 г. от И. Р. (показанията на св. Ж. Б. и св. Р. Б.), който ползвал тези два жилищни имота след раздялата им, включително и с родителите си, и сина им, който понастоящем живеел и работил в страната (обясненията на страните по чл. 176 ГПК).

При така установените факти и дадените отговори по основанията, по които е допуснато касационно обжалване, въззивното решение се явява частично неправилно и материалноправният спор по него на основание чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде решен по същество.

В срока по чл. 342 ГПК в настоящото особено исково производство за съдебна делба И. Р. е оспорил съществуването на съсобственост между страните, предявявайки положителни установителни искове по чл. 21, ал. 1 СК (1985 г., отм.) за титулярство на правото на собственост на двата търговски обекти (магазини) поради влагане на средства от лично имущество за тяхното придобиване и отрицателни установителни искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за отричане на право на собственост на бившата му съпруга З. С. на останалите имоти с твърдения за липса на принос в придобиването им, съединяването и разглеждането на които в едно производство е допустимо, като видът на тяхно съединяване е в зависимост от твърдяната трансформация - пълна или частична. За тези спорни имуществени отношения между съпрузите, при приетото относно зачитането на правните последици на чуждестранното бракоразводно решение, респективно относно прекратяването на брака между страните с развод, считано от деня на влизане на решението в сила на 27.02.2009 г., се обуславя и приложимостта на Семейния кодекс от 1985 г. (отм.) - арг. и от чл. 79, ал. 3 във вр. с ал. 1 и чл. 48, ал. 2 КМЧП. Дадената от първоинстанционния съд и възприета от въззивния съд правна квалификация на предявените по тези спорни отношения установителни искове по чл. 21, ал. 3 СК (2009 г.), уреждащ презумпцията за съвместен принос, е погрешна. Доколкото обаче с решението е разгледано спорното материално субективно право по въведените от съделителя И. Р. фактически твърдения за придобиването на процесните имоти (с трансформация на получени по дарение средства за закупуването на магазините в [населено място] и липсата на принос на бившата съпруга за закупуването на другите имоти) и искания относно установяването на собствеността на същите, допуснатото нарушение няма за последица недопустимост на обжалваното въззивно решение в тази му част. Недопустимост по тези съображения не следва и от излагане на мотиви за неоснователност на искова претенция за преобразувано на лично имущество при придобиването на търговските обекти и поради влагане на получени в заем по договор за банков кредит парични средства и за невъзможност за определяне на по-голям дял в производството, които макар и да не относими към релевираните от страните твърдения и искания, не водят до произнасяне от въззивния съд по друг предмет на спора, поради което и наведените в тази насока доводи в касационната жалба се явяват неоснователни.

При установените по делото данни и дадения отговор относно дарственото намерение изводите на въззивния съд при разглеждане на исковете за трансформация на средства от извънбрачен произход при закупуването на търговските обекти (магазини) са необосновани и неправилни, като направени в противоречие с доказателствата и приетото по приложението на чл. 20 СК (1985 г., отм.), респективно чл. 22 от сега действащия СК.

След като по делото е установено, че тези имоти са придобити по време на брака на страните чрез възмезден придобивен способ - договори за покупко-продажба от 16.04.2006 г., обективирани в нотариален акт, за да се признае пълното преобразуване на лично имущество на претендиращия притежанието им съпруг при придобиването по смисъла на чл. 21, ал. 1 СК (отм.), е необходимо да се установи придобивната стойност на имотите по сделката с вещноправен ефект, вложените средства с личен произход по смисъла на чл. 20, ал. 1 СК (отм.) – в случая даряването на паричните средства на единия съпруг (И. Р.), и влагането на средствата за придобиването на имотите. Изложеното следва от заложения в чл. 21 СК (отм.) принцип, че придобитото по време на брака имущество има правното положение на средствата, които са вложени за придобиването му.

В противоречие с трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 20, ал. 1 СК (отм.), респективно чл. 22 от сега действащия СК, въззивният съд е приел, че извършеното от сестрата на единия съпруг в хипотеза, в която той е изразил воля да приеме дарението, е дарение на двамата съпрузи. С оглед установените по делото факти за изразено намерение на сестрата на И. Р. – св. Ж. Б., да надари брат си със сумата от 35000 щатски долара от нейни спестявания именно за закупуване на търговските обекти (магазини) в [населено място], и изразената само от И. Р. воля да приеме дарението, следва да се приеме, че сумата е дарена само на него и представлява негово лично имущество, а не на семейството. При сключването на договора само със съделителя И. Р. и изразеното в него дарствено намерение, за което липсва и наведено възражение от насрещната страна З. Р. да е за семейството, изводът на въззивния съд за извършването на дарението за семейството е неправилен.

Събраните доказателства по делото, преценени във взаимната им връзка и съвкупно, установяват несъмнено и влагането на дарените парични средства в придобиването на процесните търговски обекти (магазини) с договорите за покупка продажба по нотариалните актове от 19.04.2006 г., поради което и на основание чл. 21, ал. 1 СК (отм.) на бившия съпруг И. Р. следва да се признае придобиването им в лично притежание поради трансформация на дарените парични средства, като имащи извънбрачен произход, които и покриват покупната им цена от 44460 лева, заплатена в брой и преди сключването, видно и от направеното от продавача удостоверяване в договорите. Времето на извършване на дарението - 04 април 2006 г., декларирането на внесената в страната чуждестранна валута, покриваща и съответстваща на вида на дарените парични средства на 16.04.2006 г., и плащането на цената за тези имоти преди сключването на договорите на 19.04.2006 г., като релевантни факти, установени и от допустимите за тяхното доказване показания на св. Ж. Б., предвид и на краткия период от набирането на паричните средства по дарение, внасянето на такива в страната и плащането на покупната цена за тяхното придобиване, установяват несъмнено не само получаването на тези средства, но и влагането им в придобиването на търговските обекти. При преценката на показанията на св. Ж. Б. по чл. 172 ГПК с другите данни по делото, изведени от митническата декларация от 16.04.2006 г. за внасянето на парични средства в щатски долари в наличност в страната, които покриват дарените парични средства, и цената по договорите за покупко-продажба за тяхното придобиване, на които те съответстват, и липсата на други, на които да противоречат, не се поставя под съмнение тяхната достоверност. Не е налице и несъответствие с действащите към релевантния период законови разпоредби относно внасянето на парични средства в наличност в страната и извършваните в страната плащания в брой, в която насока са и възраженията на съделителя З. С. (ответник по касационната жалба). Митническа декларация за внесената чуждестранна валута в наличност е подадена в съответствие с изискването на чл. 11, ал. 1 и 4 от Валутния закон (ред. – ДВ, бр. 105 от 29.12.2005 г., в сила от 1.01.2006 г.), а и към момента на сключване на придобивните сделки за процесните магазини не е имало предвидени ограничения за плащанията в брой на територията в страната, каквито са предвидени в Закона за ограничаване на плащанията в брой, обн. – ДВ, бр. 16 от 22.02.2011 г. Не се и установява към този момент И. Р. за тези доходи да е имал качеството на данъчно задължено лице и същите да са представлявали доходи от източници, подлежащи и облагане по Закона за облагане доходите на физическите лица (ЗОДФЛ, 1997 г., отм.), за което е и представената справка от НАП за несъхраняване на подавани по чл. 50 ЗОДФЛ (отм.) декларации и липсата на регистрирани трудови доходи, а и евентуалното им недеклариране няма за последица установяване на липсата на такива и невъзможност за тяхното доказване с други допустимо от процесуалния закон доказателствени средства. Различен извод не следва и от показанията на св. Х. К. – брат на З. С., тъй като дадените средства за подпомагане на дейността на И. Р. не могат обосноват влагането на нейни лични средства в придобиването на имотите.

Изложеното обосновава извод, че въззивното решение в частта относно процесните търговски обекти е неправилно и следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което искът по чл. 21, ал. 1 СК (отм.) да бъде уважен, а този за делба по чл. 34 ЗС на търговските обекти (магазини) – отхвърлен.

Неоснователен обаче е касационният довод за неправилност на решението поради необоснованост на изводите на въззивния съд за неустановяване на твърдението на съделителя И. Р. за липсата на принос на бившата му съпруга З. С. в придобиването на останалите процесни имоти поради неосигуряване на средства и неполагане на грижи за детето. Съвместният принос в придобиването на имоти съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 2 СК (отм.) има различни проявни форми - чрез пряк материален принос (изразен във влагането на средства от трудова или друга дейност, както и личен труд) и косвено съдействие за придобиването им (изразяващо се в грижи за децата и работа в домакинството). Оборването на презумпцията за съвместен принос изисква пълно доказване от единия съпруг на липсата от страна на другия на принос във всичките му възможни форми на грижа за благополучие на семейството в съответствие с правилото на чл. 18 СК (отм.), тъй като разпоредбата на чл. 19, ал. 1 СК (отм.) изисква съвместен, но не и равен принос в придобиването на имотите. Такова доказване от съделителя И. Р. (сега касатор) не е проведено по производството. От събраните доказателства се установяват не само полаганите от З. С. грижи за роденото им от брака дете, но и получаваните от нея доходи от трудова дейност по време на брака им, през който въз основа на възмездни придобивни основания, чрез различни договори за покупко-продажба, са и придобити останалите процесни имоти – жилищни имоти и земеделски земи.

Липса на принос не е налице и при придобиването на земеделските земи. Въпреки обжалването на въззивното решение изцяло, съдържащото се в касационната жалба на И. Р. изявление (стр. 14, абз. 1 от жалбата), направено чрез неговия представител с изрично пълномощия по смисъла на чл. 34, ал. 3 ГПК, за недоказване на придобиването на земеделските земи (ниви и ливади) в изключителна негова собственост и за основателното им включването в съсобствеността по иска за делба от З. С., което представлява признание за съществуваща имуществена общност между страните за тези имоти като действително правно положение, респ. за основателност на иска за делба на същите – арг. от чл. 237 ГПК. Посоченото признание изключва твърдяната от съделителя И. Р. при придобиване на земеделските земи липса на принос във всички му форми на бившата му съпруга по наведените от него причини за отсъствието на принос, включително и поради фактическа раздяла, като трайна и продължителна такава към момента на придобиване им и прекъснала всички емоционални, икономически и лични отношения между съпрузите, както и наведения за тях изтекъл период на давностно владение.

За придобитите по време на брака жилищни имоти не само не е налице липсата на принос от З. С., но не е налице и осъществено от съделителя И. Р. (сега касатор) период на непрекъснато давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС като оригинерен способ за придобиване на собствеността им. В случая събраните доказателства не установяват предприети от И. Р. конкретни едностранни действия, с които той да е демонстрирал по явен и недвусмислен начин отричането на владението на другия съсобственик – съделителя З. С., и своенето, респ. преобръщането на държането на нейната част от имуществената общност във владение за себе си, и съществуването на обективна невъзможност за демонстриране на такива пред нея като съсобственик.

Според разясненията, дадени в ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, независимо от какъв юридически факт произтича съсобствеността, е възможно съсобственикът да превърне с едностранни действия държането на чуждите части във владение, като докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните части за себе си. Прието е, че в отношенията между съсобствениците е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС, но тя следва да се счита оборена, ако основанието, на което фактическата власт е установена първоначално, признава такава и на останалите съсобственици. Затова съсобственикът, който владее цялата вещ, е владелец на своите части и държател на частите на другите съсобственици, и трябва да докаже, че е престанал да държи идеалните части за другите и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги придобие по давност, освен ако това е обективно невъзможно. Действията, доказващи такова намерение, трябва да показват по явен и недвусмислен начин, че се отрича владението на останалите съсобственици, да се манифестират пред тях и да се доведат до знанието им. Обективна невъзможност за демонстриране на съсобственика на промяната в намерението за своене на упражняващия фактическа власт е налице, когато невладеещият съсобственик е с неизвестно местожителство, напуснал е пределите на страната преди години, не се е завръщал и не е проявявал никакъв интерес към съсобствения имот (решение № 214 от 28.10.2015 г. по гр. дело № 1919/2015 г. на ВКС, I г.о.). Това състояние е изключение и поради това не може да бъде прилагано разширително, като при преценката за наличието му следва да се съобрази, че то се отнася само за случаи, при които съсобствениците или изобщо не се познават, или между тях не съществуват никакви отношения поради трайна отдалеченост във времето и разстоянието (решение № 17 от 1.03.2017 г. по гр. дело № 2923/2016 г. на ВКС, II г.о.)

Знанието и даденото съгласие от З. С. за ползването на жилищните имоти от И. Р., респ. за упражняването на фактическа власт върху тях от него, след настъпилия разрив в личните им отношения, продължило и след прекратяване на брака помежду им на 27.02.2009 г., установяват осъществяването на фактическата власт от бившия съпруг и съсобственик И. Р. върху имотите като владение за своята част и държане за нейната 1/2 идеална част от възникналата обикновена съсобственост с прекратяването на брака – арг. от чл. 27 СК (отм.). Установената върху жилищните имоти фактическа власт като държане за частта на съсобственика З. С. изключва придобиването на собствеността върху тях по давност с прекратяването на брака (арг. и от чл. 115, б. „в“ ЗЗД) и за да започне да тече придобивна давност е необходимо промяната в намерението на упражняващия фактическа власт да бъде демонстрирана на съсобственика. Промяна в намерението за своене на частта от имотите на съделителя З. С. и превръщането на държането във владение не следва от осъществяваните от И. Р. установени действия по ползването на имотите и тяхното поддържане и ремонтиране. Тези действия не са действия по демонстриране на своене спрямо съсобственик, с които по категоричен начин да се отричат правата на останалите съсобственици, тъй като всеки съсобственик съгласно чл. 31 ЗС може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и е длъжен да участва в ползите и тежестите за общата вещ съобразно дела си от съсобствеността. Без значимост за тази преценка е и липсата на знание на съделителя З. С. за тяхното състояние и търсене на достъп до същите, тъй като те не могат да бъдат израз на такива действия на другия съсобственик за имотите. За жилищните имоти и останалите придобити по време на брака имоти не се установява, а и не се твърди да е извършено фактическо разпределение между страните като съсобствениците, при което е даденото тълкуването в посоченото в изложението към касационната жалба решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр. дело № 325/2020 г. на ВКС, I г.о., поради което и то е неприложимо в случая.

Неоснователни са и доводите в касационната жалба, че в случая е налице хипотеза, при която е било обективно невъзможно демонстриране на завладяването на правата на З. С., тъй като тя е живяла в Турция и не е проявявала интерес към правата си в съсобствеността на процесните жилищни имоти. От събраните доказателства, включително и свидетелските показания на двете страни, се установи, че местоживеенето на З. С. в [населено място], Турция, не само е било известно на И. Р., но и че същата е живеела в близост до жилищния имот на неговите родители, при които той пребивавал след раздялата им, поради което не е налице и пълно прекъсване на отношенията помежду им в резултат на трайна отдалеченост във времето и пространството. Такива, макар и косвено, са се осъществявали помежду им и чрез родения им брака син, който живее в страната и поддържа добри отношения с двамата си родители – страни по производството. След като отдалечеността не е довела до пълно прекъсване на отношенията не може да се приеме, че е било обективно невъзможно за съделителя И. Р. да демонстрира промяната в намерението, с което осъществява фактическата власт върху имотите.

Извършени от И. Р. действия, чрез които да демонстрира завладяването на собствената на З. С. 1/2 идеална част от процесните жилищни имоти, не са установени по делото, поради което следва, че към момента на предявяване на иска за делба на 06.08.2020 г. тази идеална част не е била придобита по давност и имотите са съсобствени между страните при равни дялове.

Изложеното относно придобитите по време на брака жилищни имоти и земеделски земи обосновават извод за съществуваща между страните съсобственост при равни дялове, поради което обжалваното въззивно решение в частта по установителните искове за липса на принос в придобиването на тези недвижими имоти и за допускането им до съдебна делба при равни дялове между съделителите като краен резултат е правилно и следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и в частта за разноските за присъдената с него на съделителя З. С. сума над 1000 лева до присъдения размер от 1200 лева, представляваща разноски по въззивното производство за адвокатско възнаграждение. На основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78 ГПК З. С. следва да заплати на И. Р. сумата 989.40 лева, представляваща направените от него разноски по делото за трите съдебни инстанции по съединените с делбения иск искове, приети за основателни, и по повод обжалване на същите по постановените от първоинстанционния и въззивния съд решения. З. С. не е представила доказателства за уговорено и заплатено за касационната инстанция адвокатско възнаграждение, поради което претендираните за него разноски по производството за касационната инстанция не се присъждат с решението.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 86 от 08.03.2023 г. по гр. дело № 23/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. А. Р. против З. Р. С. искове за изключителна собственост поради трансформация на средства от извънбрачен произход на недвижими имоти, представляващи магазин № 1 с идентификатор ***** и магазин № 2 с идентификатор ***** по кадастралната карта на [населено място], и същите са допуснати до делба, и в частта, с която И. А. Р. е осъден да заплати на З. Р. С. сумата над 1000 лева до присъдения размер от 1200 лева, представляваща разноски пред въззивната инстанция, като вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на З. Р. С., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] че И. А. Р., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], е изключителен собственик на основание пълна трансформация на лично имущество по чл. 21, ал. 1 СК (1985 г., отм.) на следните недвижими имоти:

- магазин № 1, източно изложение, състоящ се от търговска зала, складово помещение и санитарен възел, със застроена площ от 47.54 кв.м, при съседи: изток – двор; запад – коридор „търговска част“; север – асансьорна клетка и коридор за сладкарница; юг - магазин № 2; долу – търговско помещение; горе – ап. 1 и 2, с прилежащи 7.56 % идеални части от общите части на сградата и съответните части от правото на строеж върху мястото, находящ се на I-я етаж в новострояща се пететажна масивна сграда, изградена в груб строеж, построена в дворно място от 569 кв.м, за което по плана на [населено място] е отреден УПИ *-* в кв. 193 на [улица], по описание в документ за собственост, а по схема представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], етаж 1, обект 1, намиращ се на етаж 1, в сграда с идентификатор **** и предназначение: жилищна сграда – многофамилна, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, с предназначение на обекта – за търговска дейност, брой нива на обекта – 1, и със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, *****; под обекта – няма; над обекта - *****, *****, *****, и

- магазин № 2, югоизточно изложение, състоящ се от търговска зала, складово помещение и санитарен възел, със застроена площ от 31.36 кв.м, при съседи: изток – двор; юг – двор; запад – магазин № 4 и коридор „търговска част“; север – магазин № 1; долу – търговско помещение; горе – ап. 2, с прилежащи 5.84 % идеални части от общите части на сградата и съответните части от правото на строеж върху мястото, находящ се на I-я етаж в новострояща се пететажна масивна сграда, изградена в груб строеж, построена в дворно място от 569 кв.м, за което по плана на [населено място] е отреден УПИ *-* в кв. 193 на [улица], по описание в документ за собственост, а по схема представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с адрес на имота: [населено място], [улица], етаж 1, обект 2, намиращ се на етаж 1, в сграда с идентификатор **** и предназначение: жилищна сграда – многофамилна, разположена в поземлени имоти с идентификатори ***, *** и ***, с предназначение на обекта – за търговска дейност, брой нива на обекта – 1, и със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, *****; под обекта – няма; над обекта - *****, *****.

ОТХВЪРЛЯ предявения от З. Р. С. ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] против И. А. Р., ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], [улица], иск за делба по чл. 34, ал. 1 ЗС на гореописаните недвижими имоти.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 86 от 08.03.2023 г. по гр. дело № 23/2023 г. на Окръжен съд - Стара Загора, в частта, с която са отхвърлени предявените от И. А. Р. против З. Р. С. искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване липсата на принос на З. Р. С. в придобиването на собствеността на жилищните имоти и земеделските земи и същите са допуснати до делба.

ОСЪЖДА З. Р. С. да заплати на И. А. Р. на основание чл. 81 във вр. с чл. 78 ГПК сумата 989.40 лева, представляваща направените по делото разноски.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.