Давност при бездействие на съдебния изпълнител

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 127

гр. София 12.07. 2022 г.

Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Райна Стоименова

изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

гр. д. № 2884 от 2021г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. И. Н. - К., подадена чрез адв. И. А., срещу въззивно решение № 260062/22.04.2021г., постановено по възз. гр. д. № 13/2021 г. по описа на Апелативен съд – В., с което като е потвърдено решение № 260280/06.08.2020г., постановено по гр. дело № 671/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна, е прието за установено на основание чл. 439 ГПК, че К. Х. С. не дължи на Р. И. Н.-К. сумата от 57 788,38 лв. – главница и сумата от 160 107,28 лв. – лихви, като за главницата е издаден изпълнителен лист от 05.01.2015 г. по н.о.х.д. № 948/2009 г. по описа на РС – Варна и е образувано изпълнително дело № 7036/2016 г. по описа на ДСИ, поради погасяването им по давност.

В касационната жалба се релевират доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.

В хода на производството касаторката е починала и като касатори са конституирани нейните наследници В. В. К. и И. В. К..

В проведеното открито съдебно заседание касаторите не се представляват. Подали са писмена защита чрез адв. И. А., с която заявяват, че поддържат жалбата си. Претендират разноските, сторени в производството пред трите съдебни инстанции, както и в полза на представляващия ги адвокат да бъде определено и присъдено възнаграждение за оказаната им като материално затруднени лица безплатна правна помощ.

Ответникът по касация – К. Х. С., в писмен отговор на касационната жалба взема становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. В проведеното открито съдебно заседание не се представлява, но в подадена чрез адв. Р.Х. писмена защита поддържа отговора си по жалбата.

С обжалваното решение въззивният съд е приел, че за да е редовна сезиращата съдебния изпълнител молба, е необходимо недвижимите имоти и МПС/ППС, които подлежат на регистрационен режим, да са индивидуализирани, защото изпълнителното действие, слагащо началото на изпълнителния способ, е вписване на възбрана, респ. налагането на запор върху вещта; че в случая на 24.02.2016 г. Р. Н.-К. е подала молба, въз основа на която е образувано изп. д. № 7036/16 г. по описа на СИС при РС-Варна, в която взискателката е посочила имената, ЕГН и пълните адреси на осъдените по НОХД № 948/09 г. на РС-Варна две лица като длъжници и е поискала предприемането на изпълнителни действия спрямо тях, но без индивидуализация на недвижими имоти и на МПС/ППС; че нередовността на сезиращата молба е била заместена от искането до ДСИ за извършването на съответните справки, необходими за индивидуализацията на вещите, на основание чл. 426, ал. 4 от ГПК.

Приел е също, че по делото се установява, че през м. март 2016г. при ДСИ са постъпили различни справки, сочещи, че К. С. има сметка в „Ц. кооперативна банка“ АД и декларирани четири недвижими имота в страната; че със съобщения от 21.03.2016 г. и 28.03.2016 г. ДСИ е уведомил взискателката за постъпилите сведения за длъжниците с указание да се яви и да се запознае с тях; че няма данни по изпълнителното дело Р. Н.-К. да се е явила и да е отправила съответни искания до ДСИ. При тези данни е обосновал извод, че сезиращата ДСИ молба в тези си части е останала нередовна. Счел е за установено и това, че с молба от 01.12.2017г. взискателката е поискала да се насрочи опис на движими вещи в дома на длъжниците, като по отношение на длъжницата С. изпълнителни действия са били извършени в края на 2019 г. – възбрана върху новопридобития от нея на 24.06.2019 г. имот (по молба от 10.10.2019 г. на взискателката) и запор върху банкови сметки (в изпълнение на поисканата нова справка за наличие на банкови сметки с молба на взискателката от 07.11.2019 г.).

Въззивният съд е стигнал до извода, че след като се е установило, че адресът на длъжницата С. е в [населено място], ДСИ от СИС при РС-Варна не е бил компетентен да извърши опис на движимите вещи в дома й в [населено място] по арг. чл. 427, ал. 2 от ГПК; че в този случай ДСИ е бил длъжен да осигури на взискателя право да упражни избора си в съответния район на [населено място], ако поддържа молбата си за опис на движимите вещи в дома на длъжника; че вместо това ДСИ погрешно е изпратил до длъжницата С. съобщение за насрочен за 20.07.2016 г. опис на движими вещи в дома й, както и, че по новата молба от 01.12.2017 г., с която взискателката е поискала да се насрочи опис на движими вещи в дома на длъжниците, ДСИ отново не е дал необходимите указания за уточняване на искането, касаещо длъжника от [населено място], а е насрочил опис само в дома на другия длъжник в [населено място].

Приел е за установено и това, че на 14.01.2020 г. длъжницата С. е отправила молба за прекратяване на делото на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК поради неизвършването на действия по изпълнителното дело в нормативно предвидения срок; че е налице произнасяне от ДСИ с разпореждане без дата и без мотиви, че прекратява производството; че на 14.02.2020г. взискателката е отправила искане до ДСИ за прекратяване на делото и връщане на изпълнителния лист; че с постановление от 14.02.2020 г. ДСИ е прекратил изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 2 от ГПК, разпоредил е след влизането му в сила да се вдигнат наложените възбрани и запори и е предал изпълнителния лист на процесуалния представител на взискателката; че на същата дата Р. Н.-К. е отправила молба да се образува при ЧСИ Г. К., рег. № 924-София, ново изпълнително дело въз основа на върнатия й изпълнителен лист против същите длъжници, в която са посочени и изпълнителни способи – възбрана и продажба на недвижимия имот ателие на длъжницата С., установяване на движимо и недвижимо имущество и налагане на съответните обезпечителни мерки, вкл. и овластяване с правомощието по чл. 18 от ЗЧСИ; че по образуваното изпълнително дело ЧСИ е разпоредил налагането на възбрана върху описания в молбата имот и налагането на запори върху банковите сметки на длъжницата С. в двете банки.

При така приетото за установено въззивната инстанция е приела, че взискателката е проявила бездействие, което не може да се обясни с причини, независещи от волята й. Посочил е, че при надлежно уведомяване от ДСИ на 21.03.2016 г. и на 28.03.16 г. за постъпилите данни по изпълнителното дело относно имуществото на длъжниците същата при полагане на необходимата грижа е могла да индивидуализира недвижими имоти, върху които иска насочването на изпълнението чрез налагането на възбрана или да поиска налагането на запор върху наличната банкова сметка на длъжницата С. в посочената банка; че такава активност, но в друга насока, е била проявена за първи път с подаването на молба от 12.04.2016 г. с искане за опис на движими вещи в дома на длъжницата К. и за налагане на запор върху пенсиите на длъжниците (какъвто не е наложен); че следващите молби са от 01.12.2017 г. – за опис на движими вещи в дома на длъжниците и от 10.10.2019 г. – за възбраната на имот на С. в [населено място]. Обосновал е извод, че взискателката е проявила обективно неоправдано бездействие, което има за правна последица течение на погасителната давност, че не е предприето изпълнително действие в изпълнение на исканията на взискателката в молбата й от 24.02.2016 г., което макар и извършено след изтичане на давностния срок за вземането й на 17.03.2016 г., да е имало ефекта на прекъсване на погасителната давност за вземането за главницата. Според въззивния състав на осн. чл. 119 от ЗЗД следва да се считат погасени и законните лихви върху главното вземане. Поради изтеклата погасителна давност е приел предявения иск за основателен и обжалваното решение е потвърдено.

С определение №130/22.02.2022г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280 т.1 ГПК за проверка съответствието на правните разрешения на въззивния съд по обобщения и уточнен от настоящия състав въпрос: „дали тече давност за вземането когато съдебният изпълнител бездейства и не прилага поисканите от взискателя изпълнителни способи за събирането му“, с тези, дадени с постановките на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с правните разрешения, дадени с решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК.

Съгласно задължителните постановки на т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС :“ Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. "д" ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.“ В мотивите по т.10 на тълкувателния акт е разяснено, че съгласно чл. 116, б. "в" ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането; че изпълнителният процес съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи; че прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица. Разяснено е и това, че не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. ; че поради това е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ) , в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК; че ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността, но ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. "а" ЗЗД. Разяснено е също, че „прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. "б" ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. "в" ЗЗД са уредени по различен начин. В първия случай нова давност не започва да тече докато трае производството, а ако съществуването на вземането не бъде признато, давността не се счита прекъсната. Ако вземането бъде признато новата давност започва да тече от влизането в сила на крайния акт, с който се установява, че вземането съществува, тъй като докато трае производството, давност не тече. Не случайно законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. "в" ЗЗД относно давността в принудителното изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на прекъсването в исковия процес. Тези правила са неприложими при прекъсването на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. "в" ЗЗД не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а защото в този случай няма спиране на давността нито отпадане на ефекта на прекъсването. …. В исковия процес давността е прекъсната в началото и ищецът не може да извърши никакво действие, с което да я прекъсне отново в хода на исковото производство. При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.“

Разяснено е в мотивите и това, че : „Ищецът няма нужда да поддържа висящността на исковия процес, но трябва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ (извършване на опис и оценка, предаване на описаното имущество на пазач, отваряне на помещения и изнасяне на вещите на длъжника и др.), както и като иска повтаряне на неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи…..; че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК……, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. "перемпция" настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти…., че прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.“

Приетите с тълкувателния акт правни постановки са задължителни за съдилищата, в това число и за настоящия състав.

Същевременно с решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о., ГК, по материалноправните въпроси “ за правното значение на подаването на молба за образуване на изпълнително дело, на искането за провеждане на определен изпълнителен способ, на предприемането на действия по осъществяването на изпълнителния способ, както и на прекратяването на изпълнителното дело на основанията по чл. 433, ал. 1, т. 1 – 8 ГПК и образуването на ново изпълнително дело за прекъсването на давността“ е прието, че „ в т. 10 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК не е разгледан въпросът, при какви условия и кога настъпва перемпцията. Очевидно тя не настъпва, ако след поискването на един изпълнителен способ в продължение на две години взискателят не е поискал нов изпълнителен способ, най-малкото защото през това време може да се е осъществявал поисканият предходен изпълнителен способ, а преди неговият край не може да се прецени със сигурност, има ли нужда от друг способ (може да не се постигне желаната висока цена, може да се присъединят кредитори и др.). Поставеният въпрос в тълкувателното решение е: О. започва да тече нова погасителна давност за вземането, когато изпълнителният процес е прекратен поради перемпция на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК; и постановеният отговор е: Новата давност започва да тече от последното й прекъсване с надлежно извършено изпълнително действие или признание на вземането от длъжника. Перемпцията е без правно значение за давността. Общото между двата правни института е, че едни и същи факти могат да имат значение, както за перемпцията, така и за давността. Това обаче са различни правни институти с различни правни последици: давността изключва принудителното изпълнение (но пред съдебния изпълнител длъжникът не може да се позове на нея и съдебният изпълнител не може да я зачете), а перемпцията не го изключва – обратно, тя предполага неудовлетворена нужда от принудително изпълнение, но въпреки това съдебният изпълнител е длъжен да я зачете.

Когато по изпълнителното дело е направено искане за нов способ, след като перемпцията е настъпила, съдебният изпълнител не може да откаже да изпълни искания нов способ – той дължи подчинение на представения и намиращ се все още у него изпълнителен лист. Единствената правна последица от настъпилата вече перемпция е, че съдебният изпълнител следва да образува новото искане в ново – отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсва давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал в ново дело, или не е образувал ново дело; във всички случаи той е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Необразуването на ново изпълнително дело с нищо не вреди на кредитора нито ползва или вреди на длъжника. То може да бъде квалифицирано като дисциплинарно нарушение на съдебния изпълнител, само доколкото не е събрана дължимата авансова такса за образуване на отделното дело и с това са нарушени канцеларските правила по воденото на изпълнителните дела.

В чл. 116, б. „в“ ЗЗД е изрично установено правилото, че давността се прекъсва с предприемането действия за принудително изпълнение. Същинско действие за принудително изпълнение обаче може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синидик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността; но давността е свързана с поведението на кредитора – тя не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Давността не се прекъсва веднъж с искането и още веднъж с предприемането на действието. Прекъсването е едно – с предприемането на действието, но се счита да е настъпило с обратна сила, ако след поискването давността е изтекла. След това тя се прекъсва последователно във времето, когато осъществяването на способа става чрез отделни процесуални действия: запор или възбрана, опис, оценка, насрочване на проданта, разгласяване, приемане на наддавателни предложения, провеждане на наддаване и т.н. до влизането в сила на постановлението за възлагане.

Разпределението не е изпълнителен способ, то следва осребряването на имуществото или плащането от третото задължено лице, но то може да влезе в сила и въз основа на него да бъдат извършени плащания, дори да е изтекъл давностния срок, считано от влизането в сила на постановлението за възлагане или плащането по запора, тъй като кредиторът, нито може да наложи влизането в сила на разпределението, нито може да наложи на съдебния изпълнител да извърши плащането.

Налагането на запор или възбрана в изпълнително производство, съгласно т. 1 ТР № 2/2013, ВКС, ОСГТК съставлява насочване на изпълнението върху отделен имуществен обект на длъжника. То прекъсва давността, тъй като с него започва да се осъществява принудата в изпълнителния процес – длъжникът започва да търпи ограничение в правната си сфера – неговите актове на разпореждане стават непротивопоставими на първоначалния и присъединените кредитори.

В тълкувателното решение е посочено, че в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.

Перемпцията е без правно значение за прекъсването на давността. Тя е имала значение при действието на Постановление № 3/1980 г. на Пленума на Върховния съд, тъй като до обявяването му за изгубило сила новата давност е започвала да тече от прекратяването на изпълнителното дело и гражданите, съдът и всички други държавни органи са били длъжни да съобразяват поведението си с него.

Двугодишният срок за перемпция започва да тече от първия момент, в който не се осъществява изпълнение (включително доброволно, напр. по постигнато споразумение между страните), т.е. осъществяването на всички поискани способи е приключило (успешно или безуспешно) или поисканите не могат да се осъществяват по причина, за която взискателят отговаря – след направеното искане не е внесъл такси, разноски, не е оказал необходимото съдействие и така осуетява неговото прилагане.“

Тези правни разрешения са застъпени трайно в практиката на ВКС и се споделят и от настоящия състав.

В контекста на същите се обосновава изводът, че в случаите, когато искането от кредитора за предприемане на изпълнително действие / в това число и в хипотезите на възлагане от взискателя съгласно чл. 426, ал.4 ГПК и чл.18 ЗЧСИ/, е направено своевременно , но то /изпълнителното действие/ не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането, дори то да е било нередовно, ако нередовността е изправена надлежно по указание на органа на изпълнителното производство. Във всички случаи на нередовност се изисква „надлежно указание на органа“ и предоставяне възможност на взискателя да отстрани последната - чл. 426, ал. 3 ГПК , според който съдебният изпълнител проверява редовността на молбата за принудително изпълнение като прилага правилата на чл. 129 ГПК. Разпоредбата на чл. 426, ал. 3 ГПК задължава съдебният изпълнител да даде подходящ срок за отстраняване на констатираните нередовности. Бездействието на съдебния изпълнител да приложи правилата на чл.129 ГПК – да даде надлежни указания в какво се състои нередовността и съответен срок за отстраняването й, не може да се тълкува в тежест на взискателя и да доведе до негативни за него последици. В обобщение давност не тече, ако кредиторът е поискал извършване на изпълнителни действия, но съдебният изпълнител бездейства и не предприема изпълнение по различни причини, независещи от волята на кредитора, в това число и когато при нередовност не приложи правилата на чл.129 ГПК.

При съобразяване на установените по делото данни, мотивите на въззивния съд и дадения по-горе отговор на релевантния правен въпрос, настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо, но неправилно. Съображенията за това са следните:

В случая правилно въззивният съд е приел за установено, че съдебният изпълнител е бил сезиран с молба за образуване на изпълнителното производство, с която взискателката съгласно чл. 426, ал.4 ГПК му е възложила проучването на имущественото състояние на длъжниците и е поискала след това налагането във връзка с установеното имущество на обезпечителни мерки – възбрани на недвижимите имоти, запори върху доходите от трудово възнаграждение и пенсии, върху банкови сметки, движими вещи , МПС и ППС, както и предприемането на изпълнителни действия – описи, оценки и публични продани на недвижимите имоти, МПС и ППС на длъжниците, както и описи и оценка на движимите вещи в дома на длъжниците; че съдебният изпълнител е извършил проучване на имущественото състояние на длъжниците, както и че е уведомил взискателката за постъпилите сведения за длъжниците с указание да се яви и да се запознае с тях; че последната не се е явила; че съдебният изпълнител не е предприел изпълнителните действия по сезиращата го молба. При така установените данни е формирал неправилния и необоснован извод, че сезиращата молба на взискателката е останала нередовна и тя е проявила бездействие да отстрани нередовностите, изразяващи се в липса на индивидуализация на имотите, сметките и вещите, във връзка с които са направени. На първо място нередовността на сезиращата молба е била санирана от искането до ДСИ за извършването на съответните справки, необходими за индивидуализацията на вещите, на основание чл. 426, ал. 4 от ГПК. След като е извършил проучването и е установил имущественото състояние на длъжниците , ДСИ е следвало да предприеме поисканите от взискателката изпълнителни действия по отношение на установеното имущество, но не е сторил това. В случай, че е считал молбата за нередовна, тоест, че взискателката следва на основата на получените справки да конкретизира исканите изпълнителни действия, или да внесе авансово дължимите държавни такси за последните, ДСИ е следвало да приложи нормата на чл.129 ГПК, да даде нарочни указания и срок за отстраняването им и тогава да предприеме съответните действия с оглед поведението й. Той не е сторил това и неоправдано е бездействал. По делото липсват данни ДСИ да е давал други указания на взискателката, освен, че е получил справки и че може да се яви да се запознае с тях.

Правилно е прието за установено и това, че с молба от 01.12.2017г. взискателката е поискала да се насрочи опис на движими вещи в дома на длъжниците, като по отношение на длъжницата С. изпълнителни действия са били извършени в края на 2019 г. – възбрана върху новопридобития от нея на 24.06.2019 г. имот (по молба от 10.10.2019 г. на взискателката) и запор върху банкови сметки (в изпълнение на поисканата нова справка за наличие на банкови сметки с молба на взискателката от 07.11.2019 г.) Правилно съдът е констатирал и това, че след като се е установило, че адресът на длъжницата С. е в [населено място], ДСИ от СИС при РС-Варна не е бил компетентен да извърши опис на движимите вещи в дома й в [населено място] по арг. чл. 427, ал. 2 от ГПК; че в този случай е бил длъжен да осигури на взискателя право да упражни избора си в съответния район на [населено място], ако поддържа молбата си за опис на движимите вещи в дома на длъжника; че вместо това ДСИ погрешно е изпратил до длъжницата С. съобщение за насрочен за 20.07.2016 г. опис на движими вещи в дома й, както и, че по новата молба от 01.12.2017 г., с която взискателката е поискала да се насрочи опис на движими вещи в дома на длъжниците, ДСИ отново не е дал необходимите указания за уточняване на искането, касаещо длъжника от [населено място], а е насрочил опис само в дома на другия длъжник в [населено място].

При така установените по делото факти изводът на съда, че взискателката като не е отстранила нередовностите на сезирането е проявила „обективно неоправдано бездействие“ , което е причината да не е предприето изпълнително действие в изпълнение на исканията в молбата й от 24.02.2016 г. и което има за правна последица течение на погасителната давност за вземането за главницата, е необоснован и неправилен. Въззивният съд не е отчел установеното по несъмнен начин бездействие на съдебния изпълнител – след като във връзка с възлагането по чл. 426, ал.4 ГПК е проучил имущественото състояние на длъжниците, ДСИ не е предприел нито едно от изпълнителните действия, които е поискала взискателката с молбата си. Както бе посочено и по-горе в решението нередовността на сезиращата молба, изразяваща се в липса на индивидуализация на имотите, сметките и вещите, във връзка с които са направени исканията за отделните изпълнителни действия, е била санирана посредством искането до ДСИ за извършването на съответните справки, необходими за индивидуализацията на вещите, на основание чл. 426, ал. 4 от ГПК. В случай, че е считал молбата за нередовна, тоест, че взискателката следва на основата на получените справки да заяви отново и да конкретизира исканите изпълнителни действия, или да внесе авансово дължимите държавни такси за последните, ДСИ е следвало да приложи нормата на чл.129 ГПК по арг. от чл. 426, ал. 3 ГПК, да даде нарочни указания и срок за отстраняването им и тогава да предприеме съответните действия с оглед поведението й. Той не е сторил това. По делото липсват данни съдебният изпълнител да е констатирал нередовност на сезиращата го молба, да е давал нарочни указания и срок за отстраняването им. Липсват данни и за наличието на други причини, зависещи пряко от волята на взискателя, които да са довели до неговото неоправдано бездействие. Както вече бе разяснено, същинско действие за принудително изпълнение може да предприеме само съдебният изпълнител (или друг орган на принудително изпълнение – публичен изпълнител, синидик, съд по несъстоятелността) и то прекъсва давността, но давността е свързана с поведението на кредитора и не се влияе от поведението на други лица. Затова ако искането от кредитора е направено своевременно, но изпълнителното действие не е предприето от надлежния орган преди изтичането на давностния срок, по причина, която не зависи от волята на кредитора, давността се счита прекъсната с искането. Несъмнено искането следва да бъде редовно заявено. В случай, че е нередовно, съдебният изпълнител дължи даването на надлежни указания и срок за отстраняване на пороците. При изпълнение на указанията от страна на взискателя, искането се счита за редовно заявено от датата на депозирането му пред органа. Ако взиксателят прояви процесуално бездействие и не отстрани нередовностите на сезирането, ще понесе негативната последица, давността да не се счита прекъсната дори и при бездействие на съдебния изпълнител.

Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение на първата инстанция следва да бъдат отменени изцяло като неправилни и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, след отмяната по арг. от чл. 293, ал. 3 ГПК следва да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор при условията на чл. 293, ал. 2 ГПК , с което предявеният иск се отхвърли като неоснователен.

Съобразно изхода в полза на касаторите следва да се присъдят сторените в производството пред трите съдебни инстанции разноски в общ размер 14117,26лв. съгласно представения списък на разноските и данните по делото. Ответницата по жалбата следва да бъде осъдена да заплати в полза на процесуалния им представител и сумата 3000лв. – определено от съда адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на касаторите. Разноски на ответницата по жалбата не се следват.

По изложените съображения съдът

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение № 260062/22.04.2021г., постановено по възз. гр. д. № 13/2021 г. по описа на Апелативен съд – В., и потвърденото с него решение № 260280/06.08.2020г., постановено по гр. дело № 671/2020 г. по описа на Окръжен съд – Варна, И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от К. Х. С. против В. В. К. и И. В. К.- наследници на починалата в хода на производството първоначална ответница Р. И. Н.-К., иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че К. Х. С. не дължи на ответниците сумата от 57 788,38 лв. – главница и сумата от 160 107,28 лв. – лихви, като за главницата е издаден изпълнителен лист от 05.01.2015 г. по н.о.х.д. № 948/2009 г. по описа на РС – Варна и е образувано изпълнително дело № 7036/2016 г. по описа на ДСИ, поради погасяването им по давност.

ОСЪЖДА К. Х. С. с [ЕГН] от [населено място], жк М. 1, [жилищен адрес] да заплати на В. В. К. с [ЕГН] и И. В. К. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес : [населено място], [улица],ет.4, оф.1, сторените в производството пред трите съдебни инстанции разноски в общ размер 14117,26лв., както и да заплати в полза на адвокат И. А. А. от АК [населено място], с адрес [населено място], [улица],ет.4, оф.1, сумата 3000лв. - адвокатско възнаграждение за осъществената пред настоящата инстанция безплатна правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА на касаторите В. В. К. и И. В. К..

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: