Оправдаване за обсебване на лизингов автомобил поради неизтекъл срок за връщане

Текстът на акта

Ключови фрази

6
Р Е Ш Е Н И Е

№ 53

гр. София, 27 януари 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, 1-ВО НАКАЗАТЕЛНО ОТДЕЛЕНИЕ , в публично съдебно заседание на петнадесети октомври, две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Валя Рушанова

ЧЛЕНОВЕ: Красимир Шекерджиев

Елена Каракашева

при участието на секретаря Марияна Петрова и прокурора Сийка Милева, като разгледа докладваното от съдия Шекерджиев КНД № 702 по описа за 2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството пред ВКС е образувано по касационен протест на прокурор от Окръжна прокуратура- Пловдив срещу присъда № 41 от 12.06.2025 г., постановена по ВНОХД № 392/2025 г., по описа на Окръжен съд -Пловдив.

С присъда № 182 от 16.10.2024 г., постановена по НОХД № 1874/2024 г., по описа на Районен съд - Пловдив, подсъдимата М. М. К. е призната за виновна в това, че на 07.11.2020 г., в [населено място], противозаконно е присвоила чужда движима вещ- лек автомобил, марка и модел „Мазда 3Lim“ с рег. № ............... и номер на рама: 3MZBM52561M116361 на стойност 15 666,67 лв., собственост на „К. Супер“ АД, която е владеела, като на основание чл. 206, ал. 1, във вр. с чл. 54 от НК й е наложено наказание „лишаване от свобода“ в размер на една година, отложено по реда на чл. 66 от НК за срок от четири години, считано от влизане в сила на присъдата.

С въззивната присъда постановеният първоинстанционен акт е изцяло отменен, като на основание чл. 304 от НПК подсъдимата К. е призната за невиновна и е оправдана по повдигнатото й обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК.

Първоинстанционната присъда е отменена и в частта за направените разноски по делото, като вместо това на основание чл. 190, ал. 1 от НПК съдът е постановил те да останат за сметка на държавата.

В касационния протест и допълнението към него се сочат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК.

По отношение на допуснатите съществени процесуални нарушения се излагат съображения, че въззивната присъда страда от формален порок, довел до ограничаването на правата на страните, изразяващ се в непосочването на номера на наказателното дело, по което е била постановена отменената присъда. Твърди се, че въззивната инстанция е формирала вътрешното си убеждение в разрез с чл. 14 от НПК, като не е направила обективен, всестранен и пълен анализ на доказателствата по делото и това е довело до тяхното превратно тълкуване.

Оплакванията за неправилното приложение на материалния закон са свързани с неправилното, според държавното обвинение, определяне на момента, в който подсъдимата е трябвало да върне лизинговата вещ и неправилните изводи за точната дата, на която К. е обективирала присвоителното си намерение. Поддържа се, че въззивният съд не е спазил принципните правила за изчисляване на срокове по ГПК, което е довело до незаконосъобразното оправдаване на подсъдимата. Според прокурора предизвестието за прекратяване на договора за обратен лизинг е бил връчен на подсъдимата на 28.10.2020 г., за което е бил съставен протокол по чл. 434, ал. 2 от ГПК, и поради тази причина договорът е следвало да се счита за прекратен от 04.11.2020 г.- последният ден за заплащането на лизинговите вноски. Именно от тази дата е следвало да се изчислява срокът за връщане на процесния автомобил, който е изтекъл на 06.11.2020 г., а не в по- късен момент, както е приела в мотивите си въззивният съд.

На тези основания се предлага атакуваната присъда да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Представителят на държавното обвинение поддържа касационния протест по изложените съображения в него. Твърди, че последният ден за изплащането на лизинговите вноски е бил 04.11.2020 г. (сряда)- която дата съвпада с датата на прекратяването на договора, като поддържа, че това следва от т. 14.5.1 от Общите условия, където изрично е записано, че в случай, че лизингодателят не заплати забавените вноски, договорът се считал за прекратен от момента на изтичането на едноседмичното предизвестие. На това основание моли да бъде преценен като незаконосъобразен извода на въззивният съд че договора е бил прекратен на следващия ден- 05.11.2020 г. (четвъртък). Счита, че подсъдимата не е изпълнила задължението си да върне автомобила в указания срок и считано от 07.11.2020 г. тя противозаконно е задържала автомобила.

На тези основания моли да бъде уважен касационния протест.

Защитникът на подсъдимата К., моли касационния протест да бъде оставен без уважение и излага подробни възражения срещу него. Твърди, че посочването на номера на първоинстанционното дело не е част от необходимите реквизити на съдържанието на присъдата, като в случая във въззивния акт са били посочени номера на въззивното наказателно дело и данните за самоличността подсъдимата, което не може да се прецени като съществено процесуално нарушение. Поддържа, че правилно въззивната инстанция е отброила срока, като е спазила реда на ГПК, доколкото става въпрос за договорни отношения между подсъдимата и лизинговото дружество. Според защитата към 07.11.2020 г. подсъдимата не е имала съставомерно поведение, доколкото още е попадала в двудневния срок за връщане на лизинговата вещ, който правилно е посочен от съда, че изтича на първия възможен работен ден- 09.11.2020, която дата е извън рамките на очертаното с обвинителния акт обвинение.

На тези основания, предлага касационния протест да бъде отхвърлен и въззивната присъда да бъде оставена в сила.

Подсъдимата К. поддържа становището на защитника си и моли присъдата да бъде оставена в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните в производството и извърши проверка на въззивния съдебен акт, намери следното:

Касационният протест е неоснователен.

По оплакванията за допуснатите нарушения на процесуалните правила

Основните оплаквания, относими към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК, са две- за допуснати съществени нарушения на процесуални правила при формулирането на диспозитива на въззивната присъда и за неправилен анализ на доказателствата.

Първото наведено възражение се явява неоснователно. В чл. 305, ал. 4 от НПК ясно са изброени необходимите реквизити, които следва да фигурират в диспозитива на една присъда. Липсата им или неправилното им посочване не винаги е съществено нарушение. В този случай въззивната инстанция правилно е посочила данните на самоличността на подсъдимата и се е произнесла по въпросите в чл. 301 от НПК, като вярно е отбелязала в какъв срок и пред кой съд присъдата подлежи на обжалване. Действително е допусната формална непълнота при цялостното описване на първоинстанционния съдебен акт, но тя не може да се прецени като съществено нарушение на процесуални правила по смисъла на чл.348, ал.3 НПК, защото не е довела до ограничаването на правата на страните. Допуснатата неточност не препятства възможността да се установи действителната воля на съда по основните въпроси по делото- в това число и конкретното производство, по което въззивният съд се е произнесъл. За пълнота, следва да се отбележи, че в мотивите на въззивния съдебен акт коректно е отразен номерът на делото пред първата инстанция.

По оплакването за погрешен доказателствен анализ в касационния протест не са наведени конкретни доводи, а единствено е посочено декларативно, че въззивният съд е извел неправилно фактическите положения по делото в противоречие с правилата на формалната логика и изискванията по чл. 14 от НПК. Преди да се отговори на това възражение, следва да се припомни, че касационната инстанция (с изключение на хипотезата на чл.354, ал.5 НПК) е инстанция единствено по правото, а не по фактите. В рамките на касационното производство съдът няма правомощие да установява нови факти или да интерпретира по различен начин доказателствени източници. Подобна дейност би била свързана с проверка за необоснованост на атакувания въззивен съдебен акт, а такова касационно основание не е предвидено от законодателя. При оплакване, относимо към касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 НПК касационният съд има възможност единствено да прецени дали относимите доказателствени източници са ценени вярно и дали възприетите въз основа на тях факти и обстоятелства са правилно изведени.

В рамките на така очертаните предели на касационната проверка, съдът намира, че при анализа на събраните в производството доказателствени източници въззивният съд не е допуснал фактически или логически неточности и правилно е установил релевантните за изхода на делото факти.

От мотивите на атакуваната въззивната присъда е видно, че въззивната инстанция е възприела изцяло вярно установените от първоинстанционния съд релевантни факти. Правилно въззивният съд не е провел допълнително въззивно съдебно следствие, от събраните доказателствени източници се извеждат безпротиворечиво всички необходими факти, свързани с предмета на доказване по чл. 102 от НПК Правилно са кредитирани обясненията на подсъдимата; показанията на свидетелите Л. М., Ю. К. и П. С.; оценителната експертиза и събраните писмени доказателства по делото. Правилно са ценени като писмени доказателства документите, които са били разменени между подсъдимата и лизингодателя по повод забавените вноски. Тези писмени доказателства в същото време не внасят съществени изменения в обстоятелствата по делото.

Касационният съд констатира, че въззивният съд не е направил самостоятелен доказателствен анализ, но това не може да бъде преценено като процесуално нарушение от категорията на съществените, защото съдът не е приел различни фактически положения в сравнение с тези на първата инстанция. Съдържанието на мотивите на въззивната присъда дава възможност да се проследи начинът на формирането на вътрешното убеждение на съдебния състав по отношение на проверените доказателства и доказателствени средства. Лаконичността в мотивите на съдебния акт, не означава непременно нарушение на чл. 305, ал. 3 НПК, щом от изложените съображения е ясна волята на съда по фактите и по приложимото право. (в същия смисъл Решение №180 от 04.04.2013 г. по НД 458/2013 г. ВКС).

Предвид изложеното, касационният съд прие, че въззивната инстанция е направила пълен и верен анализ на доказателствените източници и въз основа на тях правилно е установила фактите. Ето защо и оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуални правила, свързани с приложението на чл.13 и чл.14 и чл.107, ал.2 НПК, са неоснователни.

В хода на производството не се констатираха допуснати нарушения на процесуални правила от категорията на абсолютните, поради което и атакувания въззивен съдебен акт не следва да бъде отменен на това основание.

По оплакването за нарушение на материалния закон

Касационният съд прецени, че въззивният съдебен състав при пълен и верен анализ на доказателствените материали е приложил правилно материалния закон, като е оправдал подсъдимата К. по повдигнатото й обвинение по чл. 206, ал. 1 от НК поради несъставомерност на описаното в обвинителния акт деяние. Аргументите за това почиват изцяло на плоскостта на гражданското обективно право и са свързани с предвиденото в съответния закон правило за изчисляването на сроковете по чл. 72 от ЗЗД, към който търговското законодателство на основание чл. 288 от ТЗ препраща по отношение на неуредените въпроси относно търговските сделки.

Не е спорно, че между подсъдимата К. и лизинговото дружество „К. Супер“ АД е бил сключен договор за обратен лизинг, по който подсъдимата е забавила плащането на дължимите вноски. Не е спорно и това, че забавянето е довело до ответни действия от страна на лизингодателя, като той е изготвил предизвестие за развалянето на процесния договор и го е връчил чрез съдебен изпълнител на подсъдимата на 28.10.2020 г., за което бил и съставен протокол по чл. 434, ал. 2 от ГПК. Безспорно установено е и това, че подсъдимата е разполагала с едноседмичен срок за доброволно изпълнение на забавените вноски, като след изтичането му договорът се считал за прекратен.

Въззивният съд ясно е посочил, че в по отношение на инкриминираното деяние са приложими правилата за изчисляването на сроковете по ЗЗД, а не тези по ГПК или НПК (независимо, че те по своето съдържание са аналогични). Настоящият съдебен състав се солидаризира напълно с изводите на въззивния съд, че при формиране на обвинението е допуснато нарушение при отброяването на този срок, което е повлияло при определянето на правилната дата на инкриминираното деяние. Съгласно чл. 72 ЗЗД срокът, който се брои по седмици, изтича в съответния ден на последната седмица. Съгласно чл. 87, ал. 1 от ЗЗД- когато длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си поради причина, за която той отговаря, кредиторът може да развали договора, като даде на длъжника подходящ срок за изпълнение с предупреждение, че след изтичането на срока ще смята договора за развален.

При съобразяването на посочените правила, даденият седмодневен срок започва да тече от деня на връчването на предизвестието- на 28.10.2020 г. (сряда), и изтича на съответния ден от последната седмица- на 04.11.2020 г. (сряда). Ето защо правилно съдът е приел, че считано от следващия ден (05.11.2020 г., четвъртък) договорът следва да бъде преценен като развален. Не е възможно договорът да се прекратява на същата дата, която се явява и последен възможен момент за доброволно изпълнение на задължението по забавените вноски, тъй като с хипотетичното им изплащане развалянето не би произвело своето действие и облигационната връзка между страните би се запазила. Да се възприеме противното не само че противоречи на нормалната правна логика, а и ощетява длъжника по договора със незаконосъобразно скъсяване на законоустановения срок за доброволно изпълнение на задълженията си.

Ето защо началният момент на срока за връщането на лизинговата вещ, уговорен в клаузите на Общите условия към договора- чл. 15.1. (които гласят, че лизингополучателят следва в срок от два работни дни от прекратяването на договора да върне автомобила на лизингодателя) не започва от 05.11.2020 г., а от 06.11.2020 г.(петък), доколкото на основание чл. 72, ал. 1 от ЗЗД приложими са вече правилата за отброяването на сроковете по дни и следователно при изчисляването му не се брои денят на събитието, а се започва от следващия ден. Поради тази причина правилно въззивният съд е приел, че двудневният срок за връщане на вещта е следвало да изтече в края на 07.11.2020 г. (събота) и защото той е неприсъствен последният ден за правомерното връщане на вещта се явява 09.11.2020 г. (понеделник).

След направения анализ на хронологията на събитията, следва да се приеме, че действително липсва признак от обективната страна на престъплението по чл. 206, ал. 1 от НК. За да е осъществен престъпния състав, трябва да бъде установено, че деецът е извършил противозаконно разпореждане с чужда движима вещ, като със своя, намираща се на правно основание в негово владение или държане. Изпълнителното деяние- своенето на вещта, може да се изпълни като с активно поведение- действие, така и чрез бездействие- чрез въздържане от дължимо действие, като във всеки случай деецът не е следвало да има право да го извършва и да е обективирал противоправно поведение.

От фактите по делото е видно, че подсъдимата е дължала връщане на лизинговата вещ с оглед прекратяването на договора за обратния лизинг и действително впоследствие се е стигнало до ангажирането на колекторска агенция за установяването на лизинговия автомобил. Въпреки това, в обвинителния акт е посочена инкриминирана дата, на която подсъдимата не е осъществявала вмененото деяние. Това е така, защото договорно определеният срок за доброволното връщане на лизинговия автомобил обратно на нейния собственик не е бил изтекъл на посочената дата. Ето защо извода на въззивния съд, че подсъдимата не е осъществила описаното противозаконно присвояване на лизинговата вещ, защото поведението й е било правомерно към инкриминираната дата, е верен.

Дори да се приеме, че след тази дата подсъдимата е изразила действия, с които е манифестирала промяната на отношението си спрямо въпросната вещ, тези факти са извън границите на формулираното обвинение и за съда да е процесуално недопустимо да ги наруши.

При липсата на осъществен състав на престъпление от обективна страна е безпредметно да бъде обсъждано дали подсъдимата е осъществила престъплението от субективна страна.

Предвид изложеното, касационният съд прецени, че с атакуваната присъда материалният закон е приложен правилно и тя не следва да бъде коригирана.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 41 от 12.06.2025 г., постановена по ВНОХД №392/2025 г. по описа на Окръжен съд - Пловдив.
Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.