Допустимост на иск по чл. 440 ГПК срещу длъжник без права върху ипотекиран имот

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 151
гр. София, 02.11.2023 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България , Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Маринова

ЧЛЕНОВЕ: Веселка Марева

Емилия Донкова

при участието на секретаря Даниела Танева

като изслуша докладваното от съдия Веселка Марева гр. д.№ 4288 по описа за 2022 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Допуснато е касационно обжалване на решение № 132 от 24.06.2022г. по гр.д. № 288/2021г. на Ловешки окръжен съд в частта му, с която е потвърдено решение № 529 от 13.12.2019г. по гр.д. № 592/2018г. на Троянски районен съд за уважаване на предявения от И. К. П. против „Райфайзенбанк България“ ЕАД (сега „Обединена българска банка“ АД), в качеството на взискател и М. Х. И., в качеството й на длъжник по изп.д. № 20148800400419 на ЧСИ Р. Д., иск по чл. 440 ГПК, като е признато за установено, че М. Х. И. не е собственик на апартамент № 8 в [населено място], на [улица], на ет.4, с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ 105,66 кв.м. с прилежащите му мазе и таван и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата.

С определението по чл. 288 ГПК № 1594 от 12.06.2023г. не е допуснато касационно обжалване на горепосоченото въззивно решение в частта му, с която е отхвърлен предявения от И. К. П. иск по чл. 440 ГПК против „Райфайзенбанк България“ ЕАД (сега „Обединена българска банка“ АД, ЕИК и против К. А. И. за установяване, че последният не е собственик на 1/2 ид.ч. от горепосочения апартамент.

Касационната жалба е подадена от „Кей Би Си Банк България“ ЕАД, правоприемник на първоначалния ответник „Райфайзенбанк България“ ЕАД. Към настоящия момент правоприемник на касатора е „Обединена българска банка“ АД. Поддържа се в касационната жалба, че искът срещу М. И. недопустим поради липса на правен интерес. М. И. не е страна по договора за ипотека и банката никога не е твърдяла, че тя е собственик на апартамента. Такива права не са предявявани от самата ответница.

Ответниците по жалбата М. И. не взема становище .

Ответницата И. П. оспорва жалбата.

Касационното обжалване е допуснато за преценка допустимостта на решението по посочения иск на основание чл. 280, ал.2, пр.2 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение като разгледа жалбата в рамките на наведените основания, установи следното:

Производството е по искове по чл. 440 ГПК, предявени от И. П. против К. И. и М. И. - длъжници и „Райфазенбанк България“ ЕАД(сега „Обединена българска банка“ АД) - взискател по изпълнително дело. Ищцата претендира установяване, че К. И. не е собственик на 1/2 ид.ч., а М. Х. И. не е собственик изцяло на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, представляващ апартамент № 8 с площ 105,66 кв.м. в [населено място], [улица], заедно с прилежащите мазе № 6 с площ 16,93 кв.м., таван № 6 с площ 18,27 кв.м. и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата. Върху този имот е насочено принудително изпълнение от банката, а ищцата твърди, че притежава 1/2 ид.ч. от него по силата на нотариален акт от 1975г. и не е учредявала ипотека.

Установено е от фактическа страна, че по силата на нотариален акт от 1975г. И. К. И. и А. М. И., родители на ответника К. И., са собственици на апартамента /тогава с № 6/, с площ 105,66 кв.м., заедно с мазе № 6 от 16,93 кв.м., таван № 6 от 18,27 кв.м. и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата и правото на строеж. Към настоящия момент този апартамент е с идентификатор ***** съгласно одобрената КККР на [населено място]. През 1977г. между двамата съсобственици е извършена съдебна делба, при която от апартамента са обособени две по-малки жилища и всеки от съсобствениците е получил в реален дял новообразуван апартамент: И. П. - западния, а А. И. - източния, подробно описани в решението. През 1981г. И. П. е дарила на сина си К. И. апартамент, новообразувано жилище, представляващо 1/2 ид.ч. от съществуващия преди това апартамент, а именно получения при делбата апартамент - запад. С констативен нотариален акт от 2001г. А. И. е признат за собственик на получения при делбата апартамент - изток. А. И. е починал през 2002г. и негов единствен наследник е синът му К. А. И..

През 2007г. е учредена от К. А. И. договорна ипотека в полза на „Райфайзенбанк България“ ЕАД за обезпечаване на отпуснат на съпругата му М. Х. И. кредит. Предмет на ипотеката са двата новообразувани при делбата апартамента. През 2015г. е предявен иск от К. И. и М. И. против „Райфайзенбанк” ЕАД за прогласяване нищожност на основание чл.26, ал.2, във вр. чл.170 от ЗЗД на договора за ипотека поради това, че не съществуват двата описани апартамента, а винаги е имало едно жилище, което не е тъждествено с посочените в нотариалния акт за ипотека. Този иск е отхвърлен. През 2017г. е предявен иск от К. И. против И. П. за прогласяване нищожността на договора за дарение от 1981г. поради противоречие със закона и невъзможен предмет. Този иск е уважен с влязло в сила решение, постановено при признание на иска - чл. 237 ГПК.

През 2018г. по изп.д.№ 20148800400419 по описа на ЧСИ Р. Д. по искане на взискателя „Райфайзенбанк България" ЕАД за събиране на задълженията на М. И. е изнесен на публична продан ипотекирания апартамент, собственост на К. И., а именно самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], апартамент с площ от 105.66 кв.м., като е посочено в обявлението, че обектът е обособен след обединяване на два апартамента.

С предявяване на иска по чл. 440 ГПК ищцата И. П. търси защита на своята 1/2 ид.ч. от апартамента, която счита, че притежава по силата на констативния нотариален акт от 1975г. и която не е ипотекирала. След изискано от съда отстраняване нередовности на исковата молба ищцата е направила уточнение на петитума, че претендира установяване, че К. И. не притежава 1/2 ид.ч. от правото на собственост, а М. И. не притежава право на собственост върху жилището.

От страна на първоначалния ответник „Райфайзенбанк България“ ЕАД в отговора на исковата молба е поддържано възражение, че М. И. не е учредител на ипотеката и не следва да е страна по иска, поради което производството срещу нея е недопустимо. Първоинстанционният съд не е разгледал тези доводи. Във въззивната жалба на банката отново е поддържано, че ищцата няма правен интерес от водене на иска. Въззивният съд също не е дал отговор на тези доводи. Те не са обсъждани и в мотивите на отменителното касационно решение на Върховния касационен съд І г.о. по гр.д. № 3629/2020г. Независимо от това, тъй като за допустимостта на иска в обжалваната част съдът следи служебно, няма пречка настоящата инстанция да прецени допустимостта на иска против М. И..

Видно от сключения договор за ипотека, че длъжник по отпуснатия от банката кредит е М. Х. И., а К. И. е учредител на ипотеката и ипотекарен длъжник, т.е. ипотеката е учредена за обезпечаване на чужд дълг. Липсват данни да е поддържано твърдение от страна на банката - взискател, че М. И. притежава право на собственост върху жилището, ипотекирано в полза на банката, върху което е насочено принудителното изпълнение. При тези обстоятелства е явно, че за ищцата И. П. не съществува правен интерес от водене на иска за отричане правото на собственост на М. И. върху жилището. Такова нейно право не е претендирано нито от взискателя, нито от самата М. И.. Тя се явява длъжник в изпълнителния процес, но не е ипотекарен длъжник. Когато изпълнението за събиране на парично вземане е насочено върху имот, ипотекиран за чужд дълг, то надлежен ответник по иска по чл. 440 ГПК, наред с взискателя, е ипотекарния длъжник, който е обвързан от издадения срещу длъжника изпълнителен власт - чл. 429, ал.3 ГПК и който следва да търпи приндудителното изпълнение върху имота си. Както е разяснено в т.2 на Тълкувателно решение № 4/2017г. на ОСГТК в материалното отношение с кредитора този, който е дал своя вещ в залог или ипотека за обезпечаване на чужд дълг, не е длъжник, но в изпълнителния процес той е страна и има идентично с длъжника процесуално качество, защото търпи принудата. Затова в тази хипотеза, третото лице, чието право е засегнато от изпълнението насочено върху ипотекиран за чужд дълг имот, има правен интерес да установи, че ипотекарният длъжник не е собственик на имуществото. Такъв интерес не е налице срещу същинския длъжник в изпълнителното производство, който не е собственик на ипотекирания имот.

В допълнение, няма пречка доводът за недопустимост да се поддържа от страна на банката - взискател, защото взискателят и длъжника са задължителни другари по иска по чл. 440 ГПК и легитимацията им е съвместна - чл. 440, ал.2 ГПК. Предвид горното искът срещу М. И. е недопустим. Постановеното въззивно и първоинстанционно решение по този недопустим иск подлежат на обезсилване, а производството - на прекратяване.

По разноските. Касаторът „Обединена българска банка“ АД претендира разноски за защитата си по този иск пред всички инстанции. Такива са му дължими на основание чл. 78, ал.4 ГПК. Предвид крайния изход на спора - отхвърляне на единия иск и прекратяване на производството по другия, то банката - ответник има право на всички разноски за производството. Тъй като е защитавана от юрисконсулти банката има право на юрисконсултско възнаграждение - чл. 78, ал.8 ГПК. Видно от приложения списък по чл. 80 ГПК пред настоящата инстанция са направени разноски 650 лв., от които 500 лв. юрисконсултско възнаграждение. Тези разноски следва да се присъдят изцяло, тъй като не е допуснато касационно обжалване по жалбата на И. П., а жалбата на банката е уважена. С въззивното решение са присъдени на банката 1564лв. с оглед отхвърлянето на иска против К. И., като тази сума представлява половината от направените разноски в първата инстанция, двете въззивни инстанции и първото касационно разглеждане на делото. С оглед на това с настоящето решение следва да се присъдят още 1564лв. или общо 2214 лв.

Водим от горното и на основание чл. 293, ал.4 ГПК Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 132 от 24.06.2022г. по гр.д. № 288/2021г. на Ловешки окръжен съд и потвърденото с него решение № 529 от 13.12.2019г. по гр.д. № 592/2018г. на Троянски районен съд в частта , с която е разгледан иска по чл. 440 ГПК на И. К. П. против „Райфайзенбанк България“ ЕАД (сега „Обединена българска банка“ АД), в качеството на взискател и М. Х. И., в качеството й на длъжник по изп.д. № 20148800400419 на ЧСИ Р. Д. за установяване, че М. Х. И. не е собственик на апартамент № 8 в [населено място], на [улица], на ет.4, с идентификатор ***** по КККР на [населено място], с площ 105,66 кв.м. с прилежащите му мазе и таван и 1,22% ид.ч. от общите части на сградата. ПРЕКРАТЯВА производството по този иск.

ОСЪЖДА И. К. П., ЕГН [ЕГН], да заплати на „Обединена българска банка“ АД, ЕИК 000694959, като правоприемник на „Райфайзенбанк България“ ЕАД сумата 2214/две хиляди двеста и четиринадесет/ лв. разноски по делото за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: