Обезсилване на решение заради неясноти в исковата молба за собственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 189

София, 31.03.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесети март две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 274/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Р. Д. Г., срещу решение № 333 от 23.10.2023 г. по в. гр. д. № 479/2023 г. на Старозагорския окръжен съд.
С него, като е потвърдено решение № 41 от 20.04.2023 г. по гр. д. № 278/2022 г. на Районния съд - Раднево в обжалваната му част, е отхвърлен предявеният от жалбоподателката срещу И. И. К. положителен установителен иск за признаване право на собственост на основание чл. 92 ЗС върху гараж с площ от 80 кв. м., построен през 1984 г., като частично попадащ в УПИ [№] и в УПИ [№], двата от кв. 3 по плана на [населено място], [община].
В касационната жалба ищцата се позовава на основанието за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация - ответник по иска И. И. К., оспорва жалбата по съображения за неоснователност.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и данните по делото, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Ищцата твърди в исковата молба, че по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу задължение за гледане и издръжка, сключен със съпруга й Н. Т. Г. с н. а. № 179 от 19.12.2013 г., е собственица на УПИ [№] от кв. 3 по плана на [населено място], и на находящите се в него жилищна сграда, лятна кухня, стопанска сграда и подобрения. В посоченото дворно място попадал с малка част и гараж, построен и ползван от съпруга й, както и от нея след неговата смърт, а другата част от гаража попадала в югозападната част на съседния УПИ [№] от кв. 3 по плана на с. с., собственост на ответника. Ищцата твърди, че мястото от съседния имот, върху което е разположен гаражът, е закупено от съпруга й на 09.09.1982 г., за което заплатил 80 лева, и през 1984 г. построил гаража - обстоятелства, които били удостоверени с нотариално заверени декларации с рег. № 8087 от 11.09.2003 г. и с рег. № 16 от 26.04.1984 г., представени с исковата молба. В исковата молба са изложени и твърдения, с позоваване на решение № 679 от 11.04.1967 г. по гр. д. № 2077/1966 г. на ВС, І-во г. о., че изложеното съдържа данни за отстъпване на правото на строеж с търпими действия - когато собственикът на земята допусне трето лице да строи за себе си сграда и не му пречи на владението на сградата в продължение на 10 години, в резултат на което лицето, построило сградата за себе си, става неин собственик по давност. Според ищцата посочената съдебна практика е израз на съчетаното прилагане на институтите на приращението, придобивната давност и суперфициарната собственост. Искането е да се признае да установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик на гараж от 80 кв. м., построен през 1984 г., част от който попада в УПИ [№], и друга част попада в УПИ [№] (неправилно посочено УПИ [№]), на основание чл. 92 ЗС.
Първоинстанционният съд е квалифицирал претенцията за собственост по чл. 92 ЗС и като е намерил иска за неоснователен, го е отхвърлил. В мотивите към решението си е посочил, че силата на пресъдено нещо не влияе на собствеността, която ищцата би могла да заяви на друго основание (придобивна сделка, придобивна давност, наследствено правоприемство и т. н.), доколкото такова основание не е заявено в процеса с исковата молба или чрез изменение на иска по реда на чл. 214 ГПК.
Във въззивната жалба са изложени оплаквания за неправилно определена правна квалификация, доколкото първоинстанционният съд не се бил произнесъл по всички наведени в исковата молба основания, а се е позовал единствено на правната норма, посочена в петитума на иска - чл. 92 ЗС.
Въззивният съд е намерил, че ищцата претендира да е собственик на гаража, тъй като е собственик на дворното място, и че гаражът е построен върху част от дворното място на съседа, закупена от съпруга й. Намерил е, че ищцата не се позовава на придобивна давност, произтичаща от осъществявано от нея владение. Твърдението, че ползва сградата след смъртта на съпруга си, е неконкретизирано, респ. недостатъчно, за да се приеме, че тя претендира да е собственик по давност. Посочил е, че изложеното относно т. нар. търпими действия по-скоро касае съпруга й, поради което е приел, че ищцата се позовава на давност, която е изтекла в негова полза и неправилно се идентифицира с него във връзка с това.

Въззивният съд е приел, че нито ищцата, нито съпругът й са станали собственици на „закупените“ 80 кв. м. от УПИ [№] от кв. 3 поради липсата на договор, сключен в предвидената в чл. 18 ЗЗД форма - нотариален акт, а н. а. № 179/2013 г. не е титул за собственост на гаража, тъй като той не попада върху закупената с договора по този нотариален акт земя - установено е по делото, че сградата, която е с площ от 41 кв. м., изцяло попада в собствения на ответника УПИ [№] от кв. 3 (по сега действащия регулационен план на селото от 1991 г.). Ето защо съдът е приел, че ищцата не е собственик на гаража по силата на приращението.

По отношение на т. нар. търпими действия въззивният съд е приел, че по делото има данни за отстъпване на право на строеж чрез търпими действия, предвид представените по делото декларация № 16/26.04.1984 г. от В. Т. Ж. и декларация от 10.09.2003 г. от неговия син П. В. Т., от които се установява, че Ж., който към 1984 г. е бил собственик на [№] по плана на селото от 1938 г. (сега УПИ [№]), е допуснал съпруга на ищцата да построи гараж в югозападния ъгъл на имота си и да го ползва необезпокоявано повече от 10 години. По делото е установено, че претенциите на св. Р. Р. (който закупил имота през 1989 г.), са били отблъснати от установилия фактическа власт върху сградата съпруг на ищцата, като не е установено така започналата придобивна давност да е била прекъсната по надлежния начин от някой от собствениците на УПИ [№] от 1984 г. насам. На практика Г. е станал собственик на гаража през 1994 г., когато изтича 10-годишната давност. Това обаче предшества сключването на граждански брак на 20.05.2000 г. между Г. и ищцата. След като давността не е изтекла по време на брака, ищцата не е станала собственик в условията на съпружеска имуществена общност. Това обаче нито я ползва, нито й вреди, тъй като ищцата е собственик на друго правно основание - наследствено правоприемство, което обаче не е заявено в това дело. За пълнота на изложението въззивният съд е намерил за необходимо да отбележи, че не може да става дума за предаване на владението от Н. Г. на ищцата, каквото становище е застъпено във въззивната жалба, тъй като не са установени никакви конклудентни действия по предаване на фактическата власт на ищцата - тя е ползвала гаража като съпруга на собственика.

С определение № 5262/19.11.2024 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато служебно на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро ГПК поради възникнало съмнение за неговата допустимост, за да се прецени дали съдът не се е произнесъл по нередовна искова молба, предвид изложените в обстоятелствената й част факти, които могат да доведат до придобиване на спорната сграда на основание придобивна давност, и несъответния на тези обстоятелства петитум, с който като придобивен способ е въведен принципът на приращението по чл. 92 ЗС.
Приема се в практиката на ВКС, че исковата молба следва да съдържа индивидуализация на спорния предмет чрез посочване на основанието на иска (фактите, от които се твърди, че произтича претендираното с исковата молба право), петитума на иска (в какво се състои претендираното право и видът на търсената защита), както и носителите на правоотношението. Ако в обстоятелствената част на исковата молба са изложени фактически твърдения, на които се основава заявената претенция, но в петитума липсва изрично искане за произнасяне по тази претенция, исковата молба е нередовна. Нередовността се изразява в несъответствието между основанието и петитума на иска, което води до невъзможност да се индивидуализира спорният предмет. При наличие на такова несъответствие съдът е длъжен, на основание чл. 129, ал. 1 и 2 вр. чл. 127, т.т. 4 и 5 ГПК, да предостави възможност на ищеца да отстрани тази нередовност, като преди да извърши това, не би могъл да определи предмета на делото и границите на решаващата си дейност, както и да постанови допустимо решение (решение № 348 от 26.10.2011 г. по гр. д. № 473/2010 г. на ВКС, III-то г. о., решение № 29 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4526/2015 г. на ВКС, І-во г. о.).
Приема се в практиката на ВКС също така, че когато въззивният съд констатира, че първоинстанционният съд се е произнесъл по нередовна искова молба поради несъответствие между обстоятелствената част и петитума на същата, приложение следва да намерят разрешенията, даден в т. 4 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС (което в тази част не е изгубило значението си и при действието на ГПК от 2007 г. /в сила от 01.03.2008 г./), и в т. 5 на ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, в които е прието, че в хипотеза като разглежданата въззивният съд дължи даване на указания за поправяне на нередовностите на исковата молба, като приложи разпоредбата на чл. 129, ал. 2 ГПК, за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт и при направено уточнение се произнася по съществото на спора; в случай, че указанията не бъдат изпълнени, първоинстанционното решение следва да се обезсили, а производството по делото - да се прекрати (решение № 1184 от 04.12.2008 г. по гр. д. № 4600/2007 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 139 от 16.06.2016 г. по гр. д. № 3400/2014 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 29 от 09.02.2016 г. по гр. д. № 4526/2015 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 193 от 18.12.2018 г. по гр. д. № 1494/2018 г. на ВКС, I-во г. о.).
В разглеждания случай обстоятелствената част на исковата молба съдържа твърдения за два различни придобивни способа: на първо място - приращение, в съответствие с което е заявеното искане за признаване на претендираното право на собственост на основание чл. 92 ЗС, и на второ място - реализиране на право на строеж, отстъпено с т. н. търпими действия, и придобиване на собствеността по давност в резултат на упражнявано владение в продължение на 10 години. Фактите, с осъществяването на които се обоснова вторият придобивен способ обаче, не са свързани със заявения петитум. Това несъответствие не е констатирано от въззивния съд, който е приел да постанови решение, без по реда на чл. 129 ГПК да извърши, в съответствие със задължителната съдебна практика, дължимите процесуални действия - да предостави възможност на ищцата за отстраняване на посочената нередовност, като й даде указания какви придобивни способи твърди да са се осъществили и дали заявява същите в условията на евентуалност, и едва след това да определи предмета на делото, по който да постанови решение по същество. Тук следва да се посочи, че в основата и на двата придобивни способа стои твърдението за наследствено правоприемство от съпруга на ищцата, което неправилно въззивният съд е намерил за незаявено по делото, и което следва да бъде доказано чрез представяне на удостоверение за наследници, поради което е отрекъл ищцата да е собственик на това основание, макар да е приел, че съпругът й е станал собственик в резултат на изтекла 10-годишна придобивна давност. Впрочем, основанието придобивна давност е поддържано от процесуалния представител на ищцата в устните състезания пред първоинстанционния съд, в които е обоснована тезата, развита и в исковата молба (а впоследствие и във въззивната жалба), за отстъпване право на строеж чрез т. н. търпими действия в полза на съпруга на ищцата - хипотеза, развита в решение № 679 от 11.04.1967 г. по гр. д. № 2077/1966 г. на ВС, І-во г. о., в което е прието, че когато собственикът на земята допусне трето лице да строи за себе си сграда и не му пречи на владението на сградата в продължение на десет години, този, който е построил сградата за себе си, ще стане неин собственик по давностно владение. В случай, че за съда е съществувала неяснота по фактическите обстоятелства, на които се основава исковата претенция за собственост по давност (в какъв смисъл са изложени мотиви към обжалваното решение по повод твърдението на ищцата, че ползва гаража след смъртта на съпруга си), същата е могла да бъде отстранена посредством уточнение от страна на ищцата след даване на съответните указания за това.
С оглед изложеното, обжалваното решение е недопустимо като постановено по нередовна искова молба, което съставлява основание за неговата недопустимост. Поради това по реда на чл. 293, ал. 4, предл. 2-ро вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК то следва да бъде обезсилено и делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд с указания исковата молба да бъде оставена без движение за отстраняване на посочените по-горе нередовности.
Водим от горното, Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.,

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 333 от 23.10.2023 г. по в. гр. д. № 479/2023 г. на Старозагорския окръжен съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Старозагорския окръжен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: