Допустимост на евентуален осъдителен иск при ненастъпила предсрочна изискуемост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50175

гр. София, 21.12.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в съдебно заседание на двадесет и девети септември две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска

разгледа докладваното от съдия Декова

гр.дело №3374 по описа за 2021 год.

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, представлявано от изпълнителен директор А. В. А. и прокурист М. Т. П., чрез процесуален представител юрисконсулт С., срещу въззивно решение от 25.05.2021г. по в.гр.д.№5403/2020г. на Софийски градски съд, с което е обезсилено решение от 04.02.2020г. по гр.д.№56155/2018г. на Софийски районен съд в обжалваната част, с която Г. П. П. – И. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 19 489 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008 г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и Анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от получаване на исковата молба /24.04.2019 г./ до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450.39 лв. , представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.08.2008 г. до 18.04.2018 г., и е прекратено производството по делото в тази част.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 351 от 05.05.2022г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото поставеният от касатора и уточнен от съда /съгласно т.1 на ТР по т.д.№1/2009г., ВКС, ОСГТК/ въпрос: „При влязло в сила решение, с което е отхвърлен установителния иск поради ненастъпила предсрочна изискуемост преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, допустим ли е осъдителен иск с предсрочна изискуемост в по-късен момент?“, е разрешен от въззивния съд в обжалваното решение. Касационното обжалване е допуснато, за да се провери допуснато ли е противоречие с практиката на ВКС.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По съображения в жалбата се иска да бъде отменено атакуваното решение и предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендира се юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по жалбата Г. П. П. – И. не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК намира:

С въззивното решение е обезсилено първоинстанционното решение в частта, в която Г. П. П. – И. е осъдена да заплати на „Райфайзенбанк България“ ЕАД на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. ЗЗД сумата от 19 489 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 20.08.2008г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и Анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от получаване на исковата молба /24.04.2019 г./ до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450,39 лв. , представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.08.2008 г. до 18.04.2018 г. и прекратява производството по делото в тази част.

Същото първоинстанционно решение в частта, в която са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД срещу Г. П. П. – И. искове по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 240 и сл. ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване съществуването на вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 21.05.2018 г. по ч. гр. д. № 24978/2018 г. по описа на СРС, 154 състав, както и в частта, в която е отхвърлен искът по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 125,82 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 05.11.2017 г. до 17.04.2018 г., и искът в размер на 203,23 лева., като необжалвано, е влязло в сила. Предявените установителни искове са отхвърлени като неоснователни по съображения, че ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост не са осъществени преди подаване и обявяване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането в заявения му размер не е изискуемо, нито е възникнало на предявеното от заявителя основание и доколкото в хода на съдебното дирене по конкретното дело не е установено, че волеизявлението на кредитора, че счита кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по повод на което в СРС е образувано ч.гр.д.№24978/2018г., то предявените установителни искове са неоснователни.

Въззивният съд е приел, че с оглед разясненията в ТР № 8/02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/ 2017 г. на ОСГТК на ВКС и съдебна практика /Решение № 135/26.09.2018 г. по т. д. № 230/2017 г. на ВКС, II TO, Определение № 159/30.04.2020 г. по ч. т. д. № 2465/2019 г. на ВКС, I TO и др./, че предявеният от „Райфайзенбанк България“ ЕАД евентуален осъдителен иск е недопустим, поради липса на предявено друго основание, различно от това, на което е предявен установителният иск по чл.422 ГПК. Изложил е съображения, че уведомяването на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, направено в хода на исковото производство с връчването на препис от исковата молба, не променя основанието, на което е възникнало вземането и е издадена заповед за изпълнение, доколкото с цитираното ТР е прието, че основанието, на което се претендира изпълнение на вноските с настъпил падеж и на предсрочно изискуемата главница, е сключеният договор за кредит.

Въззивното решение е валидно и допустимо.

С решение №60110 от 04.03.2022г. по т.д.№772/2020г. на Върховния касационен съд, ТК, І отд., е прието по идентичен на настоящия случай, че с оглед обстоятелствата, на които се основават предявените искове, исканията на ищеца и условието за разглеждане на осъдителния иск, неправилни са мотивиралите обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяването на производството по осъдителния иск изводи на въззивния съд, че е налице идентичност във фактическите твърдения по двата иска, че ищецът няма правен интерес от предявяването на осъдителен иск и че липсват процесуалните предпоставки за обективното съединяване на исковете при условията на евентуалност. Както и в настоящия случай осъдителният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е съединен при условията на евентуалност с установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като и двата са с предмет едно и също вземане по договор за банков кредит. практика се споделя от настоящия съдебен състав. Според посочената съдебна практика, която се споделя от настоящия съдебен състав: Налице е разлика по отношение на началния момент, от който се претендира законната лихва върху главницата по договора. Въведеното от ищеца условие за разглеждането на осъдителния иск е отхвърлянето на установителния иск поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита. Позоваването е на направено с исковата молба изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост и на настъпването й с уведомяването на длъжниците по кредита за изявлението на банката за изгубване на преимуществото на срока с връчване на исковата молба. Касае се до нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявеното вземане, като този факт не се е съдържал в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и не е бил поддържан по отношение на предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това е изключен извод за идентичност на фактическите твърдения по предявените искове. В тази хипотеза евентуалният осъдителен иск е допустим. Допустимо е и съединяването му при посоченото условие с установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. За ищеца е налице правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането с последица прекратяване на изпълнението /чл. 422, ал. 3 ГПК/ и с оглед основанието за отхвърляне му, свързано с ненастъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане, по отношение на която по осъдителния иск се поддържа, че е настъпила в по-късен момент - с връчване на исковата молба. В този смисъл са задължителните указания на т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и даденото разрешение в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 60106 от 3. 08. 2021 г. по т. д. № 1035/2020 г. на ВКС, ІІ т. о.

Предвид изложеното извършената от въззивния съд преценка за недопустимост на първоинстанционното решение в обжалваната част, с която ответницата е осъдена да заплати на касатора главница по договор за банков кредит от 20.08.2008г., изменен и допълнен с Анекс № 1 от 04.02.2011 г., Анекс № 2 от 30.03.2012 г. и Анекс № 3 от 25.09.2015 г., ведно със законната лихва от получаване на исковата молба /24.04.2019 г./ до окончателното плащане, и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 450,39 лв. , представляваща договорна /възнаградителна/ лихва за периода от 20.08.2008г. до 18.04.2018г. е неправилна. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено поради допуснато съществено нарушение на процесуалния закон и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по същество по въззивната жалба, подадена срещу постановеното допустимо решение на Софийски районен съд, както и да се произнесе и по разноските за настоящото производство - чл.294, ал.2 ГПК.

Предвид изложеното, Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение от 25.05.2021г. по в.гр.д.№5403/2020г. на Софийски градски съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на Софийски градски съд.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: